Черната гора

Някой се приближи до гората. Цялата бе в черно, трудно се забелязваше, а и беше с качулка. Не искаше никой да я види, че се разхожда тук посред
нощ, нито пък с кой ще се срещне. По походката й личеше, че е момиче. Държеше магическата си пръчка готова. Изведнъж чу шум зад себе си...

Александър бягаше, тежко въздишайки. Спомни си, че преди миг бе заедно с Хестия, той гол потопен в кръв... За момент си помисли най-лошото което можеше да сполети момичето, което Алекс беше оставил на земята в несвяст. Но Муун не можеше да позволи, някой да му провали плановете. От доста време насам, той се бе приготвял психически, физически и материалистически. Събираше сили, необходимите материали, проучваше кога бе най-подходящо за призоваването на демонът... Е феникса се бе съживил, по-рано от колкото трябваше, благодарение на Хестия. Тя събори котела с Алекс върху огъня, когато след това от жарта се образува истниски феникс, който отлетя по посока черната гора. Сега Алекс трябваше да го намери, и ако можеше по някакъв начин, да научи какво се е случило с неговият идол.
Венъмхолдеца бягаше, търсеше феникса, като че момчето издирваше "игла в купа сено". Черната гора бе толкова голяма, че не можеше да види през съседният хълм баира.
Алекс правеше хиляди варианти, с които да възсатнови своята любима будителка.
Беше седнал на един пън, и започна да разсъждава тихо на глас:
"Точно на този Велик празник, на този най-свят и почитан от християните ден, когато тъпите ученици от академията я напускат. Отиват в Увеселителният парк, където един бог знае какво ще им се случи. И когато в цялата академия няма почти никой, аз ще призова силен демон...дано поне да е силен."
Алекс усети как сянки прехвърчад над главата му. Помисли си, че са или гарвани, или някакви други птици. Не им обърна никакво внимание.
Но момчето, усети леко паране, също както когато си изгориш пръста, или докоснеш огъня. Той погледна на горе и видя как един голям, величествен, красив и надменен феникс кръжеше над главата му.
Момчето се вкочиняса. Освен че за първи път виждаше феникс, то този феникс не бе никак обикновен.
Алекс постоя като втрещен няколко минутки загледан във птицата, която се канеше да кацне на близък до венъмхолдеца клон...

П.С. Следва продължение никой да не пише, че ще му счупя ръцете...

Александър погледна с голямо учудване птицата. Не можеше да повярва какво се е случило, че е успял да възроди демона, макър и да не е жената, която той почита като светица, а някакъв феникс.
Момчето понечи да докосне птицата с пръст, но се опари. След това се изправи от пъна и започна да кръжи около жар-птицата. Момчето се замисли, как да проведе разговор с птица, той мислише че фениксите са тъпи същества, неможещи ад говорят, и да се сравняват с човека. Но все пак реши да попита нещо:
-Здравей! Знаеш ли кой съм аз?!- в типичен стил на момчето, то отново зададе въпроса си твърде самоуверено и приповдигнато. Очакваше да получи отговор, или някакъв знак поне. Феникса стоеше и го гледаше в тъпото му изражение на лицето, без да помръдне. Алекс се изнерви. Птицата усети, че е подразнило момчето. Венъмхолдеца, видя че няма да получи отговор, и бе готов да хване птицата с голи ръце и да я удоши, за дето го прави на малоумно смешен. Феникса замаха силно ръце, и точно когато ръцете на момчето бяха само сантиметър разстояние до красивият врат на птицата, бурен вятър в посока към момчето задуха. Муун падна, тъй като нямаше къде да се опре, къде да се захване и закрепи. Алекс бе паднал на земята, защото птицата го е победила. Лежеше пльоснат на почвата, когато изнервен до края на пределите си, жар-птицата започна да кражи около него. И когато момчето реши да погледне на горе към небето, птицата точно в този момент се изцвъка върху лицето му. Александър Де Муун побесня. Чувстваше се победен от някаква птица, която той бе съживил, момчето се смяташе за жалък в момента, унизен... Затова забърсвайки акито извика към птицата:
-Аз, патке зашеметена съм Александър Де Муун!!! Рискувах живота си, за да призова Миранда Жар, моят велик идол. А ти, ти не знам от къде се появи...
Жар-птицата чу думите на момчето, и усети че е попрекалила с демонстрацийте на своите сили. Затова се доближи до момчето подавайки му човката си. Алекс отново се ококори, но за да не пострада пак, подаде ръката си разтворена, в знак на мир, а и си бе помислил, че това желае феникса.
На шията на огненото същество висеше един стар златен, голям медальон, който блестеше от отражението на лунната светлина в едно от блатата в гората. Венъмхолдеца видя как жар-птицата хвана медальона и го скъса. Верижката, за която медальона бе закрепен, се скъса и падна на земята. След което се изгуби в почвата. Но медальона, в яйцевидна форма бе в крилото на феникса. Птицата подаде накита на Алекс, като го гледаше в очите изпивателно.
Александър без да се поколебае го взе бързо, без да се изгори. След което започна да го пипа, оглежда, мирише, ближе.... се едно индианец пред компютър. Опита се да го отвори, но не се получи. Помисли си, че заяжда от възрастта си, и че ръждата пречи да се отвори. Пробва още няколко пъти, но прекъсна, когато птицата се засмя приятнодразнещо. Тогава момчето забеляза,че има катинарче на медальона, което трябва да се отключи, за да може медальона да се отвори.
Муун погледна отново с обичайния си поглед птицата, очаквайки да получи отговор на въпроса си "Къде е ключа?". "Ф"тицата литна насочвакйи се към блатото. Александър също я последва...

птицата започна да кражи над блатото доста нервно...а момчето стоеше и я гледаше без да му дойде на ум, че трябва да се гмурне във водата и да намери ключа из между многото водарасли, старите кораби и множеството изгинили животни и трупове на хора... Алекс постоя известно време без да му светне крушката в главата, може би защото изобщо жичката, която осъществяваше осветлението на крушката изобщо не съществуваше,или бе скъсана. Феникса започна да прави странни движения във въздуха, опитвайки се да демонстрира как плува. На момчето не му отне много време да разбере какъв е смисъла, и след като се обеди във своето предположение се съблече отново гол и се вгмурна във блатната, застояла,зеленикава и миризлива, гъста вода. Беше ужасно гнусно и непоносимо да си там вътре дори и две секунди, а камо ли часове наред да търсиш някакво ключе. Момчето въсщонст изобщо не знаеше къде трябва да търси, както и какво трябва да търси. Знаеше че търси малък миниятюрен ключ, но не знаеше дори и как изглеждаше. След няколко минути без никакъв напредък въздуха му свърши...затова излезе на повърхността да си измагьоса скафандър, водолазен костюм и фенер за да може да успее. След като се втурна отново в блатната вода, той се насочи към един от мъглявите, най-отдалечените части на блатото. Там имаше някакъв кораб който бе разрушен на хиляди парченца. Естествено Александър започна да разглежда всичко наоколо. Като че ли нямаше жива душа. Търсеше ключ, но не бе попаднал дори и на едно ключе. Беше зърнал някаква връзка стари ръждясали френски ключове, които нямаше да му свършат никаква работа. Когато навлезе да се рови измежду дъските от кораба, чу някъкъв шум. Обърна се да види какво става, и за голяма изненада бе сгрешил с предположението си, че всъщност нямало жива душа в блатото. Момчето бе ококорено, и нямаше как да е друго якаче, след като за първи път виждаше такава голяма, страшна риба. Рибата беше кръгла с много бодли. Алекс разбра, че тя е настроена твърде негостоприемно...и че явно бе подразнил с присъствието си рибата. За това той реши да се измъкне колкото може повече, за да спаси живота си, все пак това бе за него най-важното. Но за голямо съжаление рибата го последва и го ободе в левия крак, малко под коляното. Момчето падна на дъното на блатото с окървавен крак. Явно бодлите имаха и отровно действие. Алекс бе паднал до купчината платна от кораба, имаше много бели платове, дървени греди и колони. С последни сили момчето сграбчи една по-тънка, но дълга и заострена греда и я насочи към рибата-бодлив балон. За негово щастие, водното животно си отвори остата мислейки че ще успее да погълне и копието на момчето, и самото дете...но не бе прецинила дължината на гредата. Оказа се, че е по-дълга от колкото е диаметъра на туловището на рибата. Затова тя се пукна и се изпари...остави след себе си безброй мехурчета, превърнали се после в морска пяна. Но имаше нещо, което блестеше. И тази бляскава частица, като че ли не бе нито мехур, нито частичка от морската пяна, заото тежеше повече, тъй като падна на дъното. Венъмхолдеца постоя известно време на дъното гледайки светеото нещо....за да събере сили да го види какво е то и да се издигне на повърхонстта, надявайки се феникса горе да го чака и да му помогне... След още няколко минути стоене, момчето се изправи, сграбчи лъскавата частичка, която стисна в юмрюк без да я види и се отправи към повърхността на блатото. Надяваше се да е открил ключа. Жар-птицата бе притеснена, тъй като момчето се бавеше много долу под водата. Като видя да му се поддава главата, тя отиде до него и със силен опън и напън успя да го издърпа на брега. С човката си сложи няколко билки на крака на момчето, стискащо нещо в юмрюка си... След като се пооправи и дойде в съзнание разказа всичко на птицата, надявайки се тя да го разбере. След това й показа частичката, която намери от тялото на рибата, която уби. За негов голям късмет се оказа, че това бил ключът, който може да отвори медальона. Момчето се зарадва, феникса също. Александър Де Муун насочи малкото ключенце към лаката ключалка на медальона....

след като ключа влезе в ключалката земята се разтърси, последното нещо което Муун видя бе голяма бяла сива услепителна светлина, с кръжащи прилепи наоколо, издаващи страховити звуци. През това време, докато момчето се отърсеше от случващото се видя без да може да си обясни как верижката на медальона се къса от шията на феникса и пада на земята. След това последва заметресение,с помоща на което се отвори талисмана. При отварянето му, феникса изчезна... остана само пепелта, която запълни празното пространство в медальона. След това медальончето се затвори. Последва отново голям земетръс, както и услепителна ярко-червена гореща светлина. След като се поразсея малко светлината, момчето успя да открои един женски сиует в зялата олелия. Фигурата се предвижи към него. Наистина това бе жена, красива, огнена и страстна. Докосна със своите устни устните на момчето и му протегна ръка да се изправи, казвайки възбуждащо страховито:
-Аз съм Миранда Жар...ти дръзна да ме освободиш от вековните мъки да обикалям земята като феникс. Но сега благодарение на теб малки момко отново съществувам, отново съм си в своята кожа, в кожата на опасната и страхопочитателната жена за всички магьосници по света. Отново си възвърнах силите и способностите...отново съм готова да разруша и изградя за един ден цяла империя от зли и егоистични талантливи магьосници.
Ти също ще бъдеш част от моите мечти, от моите цели, които ще постигнем заедно.
Момчето стоеше и не можеше да повярва нито на очите си, нито на ушите си, камо ли пък на устните си. Не можеше да повярва какво се случва с него, мислише си че сънува, че е част от някакъв идеализиран прекрасен сън...но всъщност действително бе в реалността.
Момчето се изправи. След като го направи, видя че всъщност Миранда е почти висока колкото него...при условие че бе боса...но с прекрасни глезени. Муун се изчерви и се представи:- А, аз съм Але....
-Знам кой си, знам от къде си, знам и какво искаш. Знам и какво можеш, затова точно ти ме възроди. Ти бе най-достойния за тази задача...и се справи повече от безупречно.
Жената имаше финна и изтънчена структура на тялото, бе слаба а похотката й бе твърде грациозна. Косата й беше огнено червена. Устните кърваво червени. След като се поогледаха и двамата едновремнно тя го попита:
-А сега да отидем във подземието на Венъмхолд.-каза твърде егоистично тя.
-Но, как така там? Не е ли забранено за външни посетители?!
-Е аз да не съм поситител, ще стана част от Ейерен...и ще ти помогна да изпълнеш своите цели...а аз добре знам какви са те, а и перфектно знам как да ги осъществя...засмя се истирично.
На Александър Де Муун му допадна страшно много жената, която бе възродил. И без да му мисли много много, я хвана за ръката и с умсмивка на лице потеглиха към подземието на Венъмхолд...