Долната част на река Фиоренес (Маделин и Шаия)

-Не! Пусни ме! Неее!-крещеше неистово Маделин.
Ръцете
й бяха затиснати в стегната хватка, а тя се чувстваше толкова
безпомощна! Свирепият поглед бе забит в лицето й-разкъсваше я на хиляди
парченца мисловно. Тя не можеше да го допусне, трябваше да се спаси; да
оцелее-имаше толкова още да направи! Не можеше това да е края!
Маделин
се разтресе в агонията си. Още малко и щеше да умолява, да плаче, да
крещи с цяло гърло... Зъбите му щяха всеки миг да раздерат кожата на
шията й, а тя не можеше да се защити. Паяци залазиха по стените и
плътен дим се разнесе пред погледа й. Той бе все още там, но бе
спокоен...някак различен. Отпусна хватката на ръцете си, но не пусна
напълно нейните. Сега ги държеше по-скоро нежно, като че ли бяха ръцете
на любимо същество. Взряха се един в друг в кратък момент...след което
последва шумен шамар.
Маделин се намери седнала на пустата поляна,
където слънцето вече беше залязло и мракът се беше спуснал над
долината. Пред нея, седнал в същата поза, стоеше млад мъж с поразително
красиви черти, който сега придържаше почервенялата си буза с ръка.
Пепеляворусата му коса бе разрошена от играта на вятъра, а сините му,
като сияйно дневно небе, очи следяха промяната в изражението на Маделин:
-Какво беше това?-изсъска му тя, след като се опомни.
Клод
понечи да отговори, но думите заседнаха някъде в гърлото му и той
остана с леко зейнала уста. Пророни една въздишка и сведе глава. Нямаше
намерение да се държи като глупак:
-Стана ми скучно.-отвърна той, готов да посрещне гнева на Рийпър.
За
негово най-голямо учудване, последва звук от бурен кикот. Маделин
простря ръце, сякаш за да обхване безкрайния простор в прегръдките си и
се отпусна назад на тревата:
-Разбирам те.-отвърна му тя.-Скуката е най-големият враг на амбицията.
Клод
я погледна изумен. Той изобщо не говореше за това и все пак беше
достатъчно приятно, макар и да остане неразбран, да види проява на
такова настроение у иначе безчувствената Маделин.
Тя съзерцаваше
звездите и си се представяше там нейде между тях. Скоро и това щеше да
стане. Плановете й бяха толкова добре изпипани и толкова непоклатими,
че тя беше повече от уверена в успеха си.
-Справи се добре с последната си задача. Напомни ми, че все още не си си получил възнаграждението за усилията.
Клод
тръгна да казва нещо, но думите отново заседнаха някъде там. Маделин не
си направи труда да го погледне. Тя всъщност не отчиташе присъствието
му като факт, а по-скоро се рееше в мислите си.
-Когато академията
падне и скъпата ми сестричка си замине, ще получиш онова, което тя
толкова усърдно крие през цялото това време.
Клод ахна. Почти скочи на крака от изумление, а на лицето му се изписа нещо повече-объркване, граничещо с недоверие:
-Никога не съм искал...
-Не
ме интересува какво ще кажеш.-отвърна му Маделин чистосърдечно.-Знам че
няма да откажеш властта над предмета и силата му.-Рийпър се подсмихна
по-скоро на себе си отколкото на него.-Знам историята ти, както и
най-горещото ти желание.
Тя се надигна и улови погледа му. Не можеше
да сбърка-в очите му се четеше това, което тя никога не бе искала да
види, но и още нещо...живото желание да поправи
непоправимото...причината да бъде тук с нея сега; да изпълнява заповеди
и да престъпва принципите си. Маделин се усмихна самодоволно. Тя щеше
да му даде всичко, за което беше мечтал...ако разбира се оцелееше
достатъчно дълго за да го види.
Малката им сценка бе прекъсната от
не толкова безшумен-колкото му се искаше-наблюдател. Рийпър, с крайчеца
на окото си, долови движение и подхвърли небрежно, така сякаш бе част
от разговора им:
-Вече можеш да излезеш...

За нейно учудване спокойният тон не свърши работа. Маделин се понадигна малко и впери поглед в храстите, като бохождаше всяко едно листенце с очи, търсейки издайническо движение или поне проблясък. Не се излъга. След секунда-две един от близките храсти се размърда леко.
- Какво...Излез! - този път гласът й бе по-твърд, но Мадлин веднага осъзна грешката си и отново притихна.
Движението не се повтори, затова тя кимна леко към Клод. Мъжът се изправи, изтупа се леко и с напълно безшумна крачка се насочи към гората. Маделин го наблюдаваше внимателно и не можеше да потисне лекото възхищение, което ловкостта му предизвикваше у нея - въпреки падналите по земята листа, Клод не издаде и звук.
Мадлин изгуби интерес и, уверена в способностите на помощника си, отново впери поглед в небето. Част от звездите бяха изчезнали, явно покрити от облак. Странно, но това я накара да изпита усещане за загуба. Подмина го без да се замисли над него.
Тихи звуци от боричкане, няколко силни охкания и след миг Клод беше пред нея, държащ, буквално държащ, в ръцете си нисък и набит мъж. Мъжът се мяташе насам-натам в опитите си да се освободи, но хватката на французина го свари неподготвен - изобщо не можеше да се измъкне.
- Добър вечер. - поздрави тих глас някъде зад Маделин.
Момичето на момента скочи от мястото си и се обърна с насочена напред пръчка. С периферното си зрение мярна и Клод, който пусна непознатия мъж и застана до нея, също в готовност за атака.
Атака обаче не се наложи. Маделин не го и очакваше. В мислите й бавно се въртяха смесени образите на небето и мисълта, че това, което те наблюдава, рядко е това, което издава шума.
Бързо избута всичко останало освен новата фигура от съзнанието си. Лунната светлина огряваше полянката, а отражението от водата осветяваше пространството отсреща. Маделин очерта високо и слабо тяло, очевидно момичешко, под лъчите на луната мярна и лек проблясък от светли коси. Но това, което наистина събуди интереса й, бяха очите на момичето - оттук не виждаше цвета им, но някак, непонятно и за самата нея, усещаше, че са сиви. На свой ред сивооката изучаваше спокойно Рийпър, без да проявава какъвто и да било признак на изненада, страх или изобщо наличие на емоции. Оклумантиката, разбира се, определено беше от силните страни на Мадлин, но, за съжаление, тя бързо откри, че това се отнася и до другото момиче.
Маделин отвори уста да заговори новата, но това не й се удаде. Вместо това наблюдаваше как момичето излиза от сенките и бавно тръгва към досегашния пленник на Клод. Бе познала - косата наистина беше светла, по-точно сребриста. Падаше на тежки кичури до кръста, като част от нея закриваше лицето и шията на девойката.
"Какво..." - не го изрече на глас, защото изведнъж се почувства напълно изолирана. Новата я подмина, без дори да й обърне внимание, сякаш досега изобщо не се бяха виждали. Със спокойно движение приближаващото се момиче извади пръчката си, но предвидливо я остави отпусната до тялото си.
- Поздравления. - думите бяха насочени към пленника. Мъжът все още стоеше на земята, събирайки сили и дишайки тежко. - Току-що успя да пресечеш границата към напълно безполезен. Изчезвай! - момичето едва ли не изсъска заповедта, от цялото й същество струяха хладнокръвие и твърдост.
Странното обаче беше, че мъжът се подчини. Наведе тихо главата си и, след като се пооправи, изчезна в сенките на гората.
Първата мисъл, която блесна в главата на Рийпър, бе за смъртожадните. Момичето пред нея най-вероятно беше такава, една от подчинените на "върховния Лакей" на баща й. Може би не знаеше, че Господарят й всъщност почти не притежава власт.
- Знаеш ли... - ехидната усмивка на Мадлин, макар и невидима в тъмното, ясно личеше в подигравателния тон. - Като за подчинена на Волдемор имаш стил...
Реакцията на момичето беше толкова рязка, че накара Клод и Маделин отново да насочат пръчките си към нея. Но откъм новата не долетя нищо друго, освен бледа светлина.
- Не се връзва. - промърмори момичето.
- Кое по-точно? - раздразнено подхвърли срещу нея Рийпър.
- Да съм смъртожадна и да имам стил. - тонът на момичето беше равен, гласа не издаваше нито следа от притеснение, тя дори не трепваше. - Имайки впредвид, че дори така прословутият им предводител няма и грам от това качество...
Веждите на Маделин се повдигнаха леко нагоре от изненадата. Отговорът на момичето едновременно я учуди и развесели. "Гледай ти, поне някой с мозък в тази Академия."
- И откъде, ако мога да попитам, предполагаш това?
Съперничката й тихо изсумтя.
- Предположенията водят към хипотези. Аз констатирам факт.
Рийпър вече искрено се забавляваше.
- Факт? Не би ли трябвало да имаш някакво доказателство...за въпросния факт? - с усмивка попита тя.
- Би трябвало. - потвърди момичето. - Но не мисля, че има нужда да доказвам нещо пред Вас, Рийпър. - Мадлин се сепна. - Все пак въпросният индивид се отчита директно на баща ви....съмнявам се, че не му е споменал за моята скромна особа...
От пръчката на Маделин блесна светкавица, която освети изцяло поляната и реката. Рийпър трябваше да узнае с кого точно си има работа. Защото ответната страна очевидно го знаеше...

Маделин остана изненадана от факта, че тя действително не познаваше момичето. Дори когато я огледа на малко по-светло, единственото забележително нещо, което успя да открие беше удивителната й прилика с привидение. Но тя си беше истинска, нямаше спор в това. А и знаеше, коя е Маделин. Но какво толкова чудно имаше в този простичък факт-всички знаеха коя е тя-все пак беше дъщеря на баща си. Нима от нея се изискваше да съумява да назовава по име всеки индивид, с когото бе имала пряка среща? А и с това момиче изобщо не се бяха сблъсквали до сега...или може би бяха, но срещата им е била толкова незначителна и кратка, че Маделин не бе способна да изкара спомена от дебрите на подсъзнанието си.
-Може би се очаква да знам коя си ти?-подхвърли небрежно тя, тъй сякаш далеч не бе мислела по този въпрос до сега.
Клод се приближи до нея и прошепна нещо в ухото й, без да сваля очи от непознатото момиче. По устните на Маделин се разля усмивка при чутото:
-Разбирам...-каза тя и върна погледа си на момичето.-Шаия Туран значи... Е, признавам, явно си доста известна... Защо ме следиш?!-смени рязко тона тя. Беше разбрала каквото й бе необходимо за момичето. Но оставаше факта на внезапната й поява в средата на интируващ и разкриващ прекалено много разоговор.
Усетил смяната в тона на господарката си, Клод подхвърли леко пръчката си във въздуха и зае позиция, готов за евентуална атака. Ръката, в която Маделин държеше пръчката си дори не трепна. Тя явно нямаше намерение да напада Туран...все още.
Какво целеше това момиче? Дали ако я оставеше просто така, нямаше в по-късен етап да обърка плановете й?
Маделин не очакваше отговор на въпроса си от Шаия...трябваше да си луд или глупав, за да можеш да отговориш честно и конкретно на подобен въпрос. И все пак той си стоеше...някак беше станал важен за Рийпър изведнъж и тя не намираше това за особено приятно стечение на обстоятелствата.
Точно с тази подредба на фигурите, надали щеше да успее да извлече полза от присъствието на това странно момиче. А така не й се искаше да пренарежда всичко из основи. Но уви, нямаше друг вариант пред нея за момента.
Маделин обърна глава към Клод и погледа й му подсказа да снижи пръчката си малко поне за сега. Обърна се към Туран, а после към академията:
-Явно ти, за разлика от повечето неудачници тук, имаш причина, довела те до именно тази дестинация.-полуусмивка подчерта навъсеното й изражение. Беше й станало доста досадно.-Може би власт?-подхвърли тя небрежно.
Това за нея беше може би единствената причина някой като Туран да реши да се намеси в сблъсъка на интереси, който академията представляваше.Беше и единственото нещо, което Волдемор, баща й или който и да е друг черен лорд, би й отказал. Беше ли Шаия зародиш на още едно неразбрано от света същество, живеещо да унищожи различното? Каквото и да беше тя, първата задача на Маделин бе да разкрие интересите й-да елиминира всяка евентуална пречка по пътя си.

Маделин върна мислите си обратно към настоящето и се вгледа внимателно в Шаия. Очакваше момичето поне да се замисли над въпроса й. Но нямаше такова нещо.
Силен, почти лудешки смях изпълни дробовете на Шай и разцепи тишината на нощта. Маделин отстъпи крачка назад, за пореден път удивена от реакцията на новодошлата. Смехът беше студен и безрадостен...тя познаваше само още двама човека в света, които можеха да се смеят по този едновременно застрашителен и омаловажаващ думите начин. За нейно голямо съжаление единият човек беше самата тя.
- Власт? - смехът бързо се стопи до една проста подигравателна усмивка на лицето на сивокосото момиче.
Маделин кимна леко, напълно обсебена от странната прилика, която току-що бе открила между себе си и Туран. Нямаше никаква представа защо това толкова я притеснява. А може би я радваше...
- Властта не ме привлича, госпожице Рийпър. - в гласа й все още имаше нотка на ехидност, но усмивката беше изчезнала напълно от лицето си. Като в отражение на себе си Маделин за пореден път се взираше в издялани сякаш от камък черти и леденостудени очи. - Защото, ако я пожелая, бих могла да я притежавам.
Това изявление беше до такава степен самоуверено, че, казано от всеки друг, би прозвучало като признак на глупост или безумие. Но начинът, по който Шай подхвърли думите, гласът й, в който имаше повече твърдост и непоклатимост от всякога, не търпяха дори предположения за подобни слабости. Дори напротив - не само че сама вярваше в себе си и в думите си, Шай не позволяваше и на другите да поддържат съмнения.
- Искаш да ми кажеш, че се смяташ за по-могъща от баща ми, от Волдемор...? Или може би си в Министерството на магията, където все още гледат през розовите очила и вярват, че държат положението? - едва ли не изсъска Рийпър.
Момичето дори не трепна.
- Волдемор е само пионка, Рийпър. Той се стреми към властта по всички възможни начини, защото не може да я притежава наистина. - крайчетата на устните на Шай трепнаха в несполучлив опит за усмивка. Може би наистина беше забравила как се прави. - Защо, според теб, той толкова иска да притежава Амаранда?
При споменаването на предмета Маделин наостри уши. Очевидно прекалено много хора вече знаеха за него. Поредното доказателство за глупостта на сестра й - доброто й сърце я бе подтикнало да издаде на учениците си информация, която можеше да им коства живота един ден. Но такава си беше Каролин - прекалено всеотдайна, прекалено загрижена за всеки един човек, за да може а погледне с ясно съзнание в бъдещето.
Мислите й отново се върнаха към онова странно усещане, което студените очи и каменното лице предизвикваха у нея. Цялото й същество беше устремено към Шай, по някакъв необясним начин съзнанието й припознаваше момичето. Сякаш гледаше себе си. Може би се бъркаше...Но Шаия далеч не й изглеждаше като човек, способен да търпи ролата на пионка, нито пък имаше нещо общо с Каролин, подчинената на морала.
Доколкото бе видяла, моралът на Шай се изчерпваше с гордостта й. За която Мадлин започваше да се убеждава, че е обоснована.
Фактът, че Шаия е успяла да прозре истинското основание на Лакея да търси Амаранда, я навяваше на други мисли - момичето трябваше поне да се е срещало с Волдемор. Защо тогава изобщо не трепваше при споменаването на името му? Той имаше страховита слава....макар и доста пресилена поради усилията на баща й да го превърне в примамка. Дори в очите на сестра си Маделин съзираше издайнически проблясък, когато бяха споменавали за Черния Лорд. Но при Шай нямаше нищо подобно - нито дори признак, че тя осъзнава изобщо кой е този човек.
- Успяла си да разбереш плановете му. - Маделин изрече думите бързо и твърдо, като констатация. След това в съзнанието й се роди и за мигове се оформи друга идея. - Империо!
Проклятието се изстреля от пръчката й с невероятна скорост.
- Аберро! - лъчът се отклони от пътя си и се разби в земята на няколко крачки зад Шай.
Бързо ориентиращ се в развоя на събитията, Клод вече бе изстрелял няколко заклинания срещу Шай. Тя отби всяко едно от тях.
- Не. - ръката на Маделин спря русия мъж, когато той понечи отново да нападне. - Аз искам да... - тя не довърши изречението, защото, когато се обърна и насочи пръчката си обратно към Шай, забеляза, че Шай изобщо не е там.
Възможно най-бързо Маделин огледа цялата околност за признаци на живот, но такива нямаше. Противничката й бе потънала вдън земя.
А може би не...
Изведнъж косъмчетата на тила й настръхнаха. Тънка усмивка се разля на лицето на Рийпър.
- Не си смъртожадна, това поне разбрах. - каза тя, без да се обръща.
- Радвам се. - долетя отзад спокойният глас на Шай, момичето се бе залепило едва ли не за гърба на Маделин. Слаба тръпка премина по гръбнака й. - Не бих искала да има недуразумения...
Шай бавно се измъкна от сянката на Маделин и застана срещу нея, на разстояние по-малко от метър. Рийпър все още не бе изтрила усмивката от лицето си - това момиче притежаваше достатъчно стил и способности, за да...Не, тя изхвърли бързо мисълта от главата си. Никога не би се опитала да вербува такъв човек. Не и когато знаеше, че не би могла да му се довери...Не и след като Шай очевидно бе прекалено умна, за да поддаде.
От друга страна, девойката дори не бе отворила дума за изненадващото нападение. Не се бе възмутила и не бе реагирала отрицателно. Нямаше смайване, ярост или дори мъст. Нищо. По дяволите, Шаия или беше наистина добра...или бе безчувствена. И двете възможности обаче успяваха да поддържат усмивката на Рийпър...

Но усмивката на лицето на Маделин не биваше да залъгва Туран за наличие на настроение в нея. Усмивката бе хубав начин да наподобиш емоция, в която да убедиш този срещу теб, но постановката бе твърде лесно изградена за да може да заблуждава дълго.
Макар мислите на Маделин действително да се въртяха около евентуалното вербуване на Шаия, тя не можеше да не види ясно, че това бе също толкова безсмислено колкото да опита да вурбува някой ескимос да строи мост на екватора. Беземоционалната и видимо безцелна постановка, която Туран градеше пред нея я навяваше единствено на мисълта, че оттегчението бе най-големия враг на едно човешко същество.
Може би поради липсата на достоен противник това момиче се бе докарало до положение, в което да се мисли за нещо до толкова голямо, че да не изпитва нуждата да доказва себе си. Каквато и да беше причината Рийпър отдавна бе научила от опита си, че едно такова поведение и нагласа към нещата можеха единствено да забавят развитието на индивида.
Но тя може би не бе видяла достатъчно от Туран, за да си прави тези и други изводи. Възможно беше естествено това момиче да не се ограничаваше в пределите на познатите прегради на съзнанието и възприятията и да съдържаше съвсем други възгледи и идеали.
Мадели я гледаше, а усмивката продължаваше да стои, подкрепяна от импулса на стягане и отпускане на лицевите мускули периодично. Определено Туран представляваше интерес за нея-нещо свежо, с което можеше да се занимае докато задействаше плановете си на други нива. Но не и сега в тази си мисия. Нямаше време за погледи в страни-Маделин беше тук с ясна цел и не можеше да угажда на интересите си, а и силно се съмняваше, че това същество ще й бъде от полза. В момента бе загрижена едиствено да не представлява пречка, тъй като единствената амбиция, която бе отчела в нея, беше тази да създава неприятности на вече създаващите неприятности. Като отровена мишка, дадена за закуска на кобрата.
Маделин не можеше да отрече притеснението си, но то бе породено не от предполагаемата сила на Шаия, а от липсата на видима цел у нея. Обикновено Рийпър владееше всяко положение-единственото, което й бе нужно, за да контролира хората, бе ясната представа за техните комплекси, ала искрено се съмняваше, че Туран не е поработила из основи над своите и грижливо изпипала същността си до непробиваемост.
Идеята да се порови в съзнанието й, мина през ума на Маделин под емблемата на най-глупавата и неадекватна възможна алтернатива.
В следващия момент тя се разгневи на себе си задето бе позволила нещо толкова незначително като тези й интереси да я отклонят от по-важните й мисли и да загубят толкова много от времето й. Каквото и да преставляваше Туран, времето щеше да го покаже ясно и отчетливо. Сега...сега беше време за друго.
Поне за кратко Маделин можеше да проконтролира тази нова и неочаквана брънка в плана си.
Тя погледна Шаия някак мило, нещо кооето би направило силно впечатление на някой, познаващ достатъчно добре Рийпър. Но момичето не можа да го причисли към странно поведение от страна стоящата срещу нея жена.
Маделин докосна нежно с показалец топчето на пентаграма си и се усмихна някак приласкаващо. Усети сивите очи да се поддават и не се изненада-това все пак бе най-силният й коз. Показалецът трепна и петолъчката започна бавния си ход. Очите на Туран проследиха хода му неусетно. Изражението й издаде нотка на дразнение. Усещаше какво се опитва да направи Маделин и се опитваше да й противостои. Но не знаеше че е абсолютно безсмислено. Ако беше единствено силата на жената, която контролираше пентаграма, може би щеше да успее. Но истината бе, че зад тази малка хипноза се криеше нещо по-мощно; по-древно от познатите неща, с които Туран се беше сблъсквала до сега.
Пентаграмът действаше на самостоятелен импулсов принцип и веднъж задействан от ръката на Маделин, контролираше сам постановката си.
Описа още един бавен кръг, сякаш за да подсигури примката, а след това ускори хода си. Очите на Шаия се изпразниха от съдържание неусетно. Маделин продължаваше да се усмихва ласкаво докато се приближаваше към беззащитното сега момиче. Ръката й се протегна и погали бузата на Туран:
-Добра си.-всяко изражение се изтри от лицето на жената при изричането на тези думи.-Но пречиш.
Същността на Шаия под безчувствената, загубила контрол обвивка, се бунтуваше неистово срещу чуждата сила, която я възспираше да реагира.
-Ако...-добави Маделин все така ласкаво.-решиш, че идеалите ни си приличат по някакъв начин...-усмихна й се тя с очи, като същинска кобра, готова да погълне закуската си.-си добре дошла да ме потърсиш.
Рийпър положи пръст под брадичката й и изправи без усилие загубилата волята си глава:
-В противен случай...опитай да не се пречкаш твърде много.... Следващия път пентаграмът няма да се върти в същата посока, миличка.
Жената прекъсна маскарада на произволни изражения и застопори движението на медальона.
Туран възвърна способността да подчинява тялото на волята си, ала Маделин не успя да разбере какъв импулс щеше да провокира своеволното й поведение.
Тя извади два малки гравирани камъка от мантията си и ги чукна един в друг. Миг по-късно Тялото й почерня, загуби формата си...разпадна се.
Единадесет черни гарвана размахаха криле и отлетяха от мястото, на което до момента бе стояла Рийпър. Там остана само Клод, малко неадекватен и изненадан от поведението на господарката си...

ПП: Знам че съм мн зла..., ама ми доскуча...или трябваше да ти тествам способностите, или да се направя на важна...а аз мн обичам второто. Да продължим др път на др място или имаш какво да си кажеш с Клод? smiling

- Allez, Claude! Je pense, que tu peux la suivre. Alors, vas!* - с тих, изнемощял от изненадата и объркването глас промърмори Шай.
Мъжът подскочи и се обърна толкова рязко, че едва не загуби равновесие. В никакъв случай не бе очаквал, че някъде тук ще чуе родната си реч, най-малко пък от нея. Все пак, като се замислеше, Туран...това беше френско име. Не можеше да се сети нищо за рода или фамилията й, но начинът, по който говореше – меко, носово и въпреки това звучно и мелодично, му напомняше за Южна Франция – Марсилия, Ница...може би дори Тулуза. Съмняваше се да е от Корсика.
Размишленията му бяха притъпили за момент вниманието му и, когато вдигна очи, той се стресна и понечи да отстъпи назад – Туран беше застанала, гордо и спокойно изправена, без помен от предишната слабост, на по-малко от крачка от него. Следвайки инстинкта си, Клод вдигна пръчката си и я насочи в готовност към гърдите й:
- Recules!** - извика мъжът заплашително, без да иска преминавайки сам към френския.
Очите на момичето за миг се отклониха от лицето му и огледаха оръжието в ръката му. В тях не се долови дори и помен от страх или предпазливост. Дори напротив, насочената към нея пръчка я накара да се усмихне, макар и съвсем леко.
- Ти я обичаш, нали? – запита момичето. Гласът й бе нежен, успокояващ, мек. Клод трепна от изненадата и леко свали пръчката си. Шай се усмихна вътрешно, развеселена от собствената си способност да долавя слабостите на другите. Бе абсолютно убедена, че той няма да се опита да я нарани. – Mais, mon cher Claude, c’est toujours evident!***
Мъжът отново потрепери леко. Пръчката му вече бе отпусната почти до тялото му.
Неусетно за него, Шай вдигна бавно ръката си и докосна лицето му. За миг мъжът понечи да се отдръпне, но не го направи. Изведнъж пръстите на Шай започнаха да описват леки кръгове по шията и скулите на мъжа, движейки се бавно и невероятно внимателно. С всяко следващо нежно и премерено движение ръцете й малко по малко изтриваха подозренията му.
Изведнъж девойката се приближи рязко до мъжа, така, че лицето й бе на не повече от педя от неговото. Дъхът й нежно галеше шията му. Шай все така продължаваше да гали лицето му. Полека, пръстите й разшириха обхвата си и започнаха да милват очите му, страните. С върховете на ноктите си тя подразни русите кичури, които покриваха слепоочията му.
- Мога да бъда много нежна с теб, cher Claude. Много повече от нея. – дълбоките и галещи тонове, които се ронеха от устните й, го караха да потръпва. – Много, много нежна...
Сякаш за да потвърдят думите й, пръстите й погалиха като с перо устните му. Те на момента изтръпнаха от съблазнителното докосване. Дишането на мъжа се учести, кожата му настръхна. Някъде, дълбоко вътре в себе си, той усети зараждането на дълго потискан копнеж – той искаше още и още от нея. В тъмнината на нощта присъствието й сякаш го обграждаше напълно, изпълваше го с топлина и жажда. Меките й пръсти не преставаха да го докосват – играеха си с косите му, милваха нежно очите. Неспособен да помръдне, мъжът съсредоточи цялото си внимание към допира й, съзнанието му следеше всяко нейно движение. Близостта й му влияеше толкова силно, че за момент той загуби контрол. Искаше повече, нуждаеше се от повече.
Давайки воля на желанието си, мъжът се наведе напред, търсейки устните й. Докосна ги съвсем леко, сякаш се страхуваше, че тя ще изчезне, ще се стопи във въздуха, ако я уплаши. Погледът му не се отделяше от блестящото сребро в очите й. Тялото му трепереше, крещеше, заповядваше му да я притисне до себе си. С цялото си същество той искаше да я превземе, да я опустоши, да я обсипе с ласки...
Изведнъж ръцете му се впиха до болка в раменете й и я отдръпнаха назад.
- Не. – застави той самия себе си да се отдалечи. Гласът му бе дрезгав от желанието, дишаше учестено и забързано. Бе повече от ясно, че той не иска наистина да я отблъсне. – Не...
Момичето не помръдна, не промълви нищо, докато наблюдаваше как мъжът прибира пръчката си и се отдалечава. Просто стоеше, все така гордо и спокойно изправена, в средата на поляната. За разлика от неговото, нейното съзнание бе на мястото си и мислите й бързо се насочиха обратно към собствените й планове. Е, сега поне нямаше да се тревожи за Клод. Бе абсолютно сигурна, че той няма да я докосне и с пръст. Най-малкото със заклинание.
Тихо шумолене някъде зад нея я накара да се обърне. Пред нея бе застанал ниският слабичък мъж, когото Клод допреди малко бе държал. В ръцете му, за разлика от преди, този път имаше пръчка, готова за действие.
- Кучка. – ядно изсъска мъжът към девойката. – Можеше поне да ме освободиш по-рано, по дяволите!
- Отлично знаеш, че те трябваше да бъдат убедени в слабостта ти, Ел. Както и в подчинението. – спокойно отвърна Шай, подминавайки обидата.
- Лошото е, че май ти си вярваш, Туран. – мъжът, когото тя нарече Ел, вече стоеше точно срещу нея.
Момичето се усмихна, макар очите й да оставаха все така сериозни.
- Изборът беше твой, Ел. Помагаш на мен или се връщаш при Него,за да посрещнеш смъртта си. Ти избра първото и аз ти обещах да те пазя. – тя се обърна към него. Тонът й изразяваше въпрос. – Нали си жив?
Мъжът изсумтя презрително.
- Какво значение има? Сега служа на теб, не на него. Така и така не получих свобода.
- Ти няма да можеш да се справиш със свободата, Ел. И двамата знаем, че си прекалено слаб за това. – непоклатимо отсече девойката. – Все още можеш да се освободиш, ако наистина го искаш. Е?
Очите й се впериха изпитателно в лицето му, по-голямата част от което бе скрита въпреки силната лунна светлина. Независимо от това, тя долавяше колебанието в очите му. Той прекрасно осъзнаваше, че тя единствена може да му гарантира живота.
- Правилен избор, смея да кажа. – промърмори тя.
Мислите й се върнаха обратно към задачата му. Със спокойно движение тя допря пръчката си до слепоочието си. Когато я отмести, от върха й се процеждаха тънки сребристи нишки. Тя извади от джоба на мантията си миниатюрно шишенце и насочи нишките към него. Скоро то бе изпълнено от сребрист газ, който се движеше в кръгове вътре, макар и здраво затворен. С едно последно движение на пръчката й шишето изведнъж изсветля рязко, след това тя го подаде на мъжа.
- Занеси му това, Ел. Ако някой те пресрещне, унищожи го, но не позволявай да ти бъде взето. Макар че едва ли ще срещнеш трудности точно в момента. – изведнъж тонът й стана леден и остър. – Внимавай много, Ел. Ако шишето попадне в чужди ръце, ще се погрижа Волдемор да разбере точно къде се укриваш. – Мъжът потръпна силно. – Много внимавай.
След тези последни думи мъжът кимна леко и се стопи обратно в сенките на гората. Шай изчака, докато получи сигнал от пункта си, че той е напуснал рамките на Академията. Някъде вътре в себе си тя изликува тихо – дори милата сестричка на директорката не знаеше колко нейни верни хора имаше в Ейрен. Нямаше и да разбере. Те следваха стриктната заповед да не докосват дори с пръст учениците и преподавателите, дори те да представляваха опасност за нея.
Всъщност, тя нямаше никаква нужда да заплашва мъжа. Ако шишето се докоснеше от друг освен Ел, Шай или получателя си, то щеше да се саморазруши и споменът щеше да бъде изгубен. За миг Шай си позволи да потъне в спомените от срещата си с Маделин. Рийпър не подозираше, че бе дала на „новата” точно онази информация, от която тя се нуждаеше. Нито пък че силата на пентаграмата щеше тази нощ да достигне до когото трябва и, най-вероятно, да бъде разгадана. Дали Рийпър й бе повярвала или се съмняваше в нея, не я интересуваше. Самата тя бе далеч от мисълта, че е по-способна от дъщерята на „Великия”. Макар ежеминутно да разширяваше познанията и способностите си в областта на магията като цяло, Шай се опитваше да не вярва на собствената си престорена самоувереност. За съжаление това не можеше да се каже за Маделин...

* Хайде, Клод! Мисля, че можеш да я последваш. Хайде, тръгвай!
** Отстъпи!
*** Но, скъпи Клод, това е абсолютно очевидно!