Поляната при Мрачното Езеро - Селена и Вавиана

[b]Вивиана бавно ,но със скристено нервно ръце идваше към тази поляна.Знаеше,че тук почти никога не идват хора и затова реши,е точно тук е най-удачното място да се измъкне от цялата врява из замъка.
"Човек не може да остаен на саме със себе си тук",под "тук",тя имаше предвид цялата академия.
Вивиана се разхождаше около езерото,наквасваше ту в мътни води,ту в бистра и чиста като поток вода.Ходеше бавно и тихо,надявше се да осатне ненамрена поне за малко,за да може да потъгува наспокойствие.
Мислиеше си за Каръл,толкова й бе мъчно за него.Той й бе като по-голям брат и с него се чувстваше наситина защитена,а сега когато вече го нямаше и това чувства ставаше все по-далечно.Незнаеше сама какъв бе този внезапен иблик на слабост,но така й се искаше някой да я прегърне и да не я пуска.Искаше й се да усети поне за момент,че тя е целия свят за някой,но това едва ли бе възможно,казаваше си постояно тя.
Мислеше си как вече не можеше да намери мир и спокйствие,как й се исак за момент времето да спре,за ад може да да с еуспокои.
Стана й мъчно з абаб й.Тези дни белезите я боляха изключително много и как нямаше,бяха изминали само няколко месеца.
Поразгледа околността.Тук бе наистина мрачно,но тя сега на искаше друго.
Мантияата й бе цялата подгизнала отзад,тя я свали и остави на една малка поляна до себе си.Не исакше да използва магия,искаше поне за малко да види как нещата сами се нареждат и очакваше да види това в изпаренията,които се вдигайа от остваената на слънце мантия.Каква ирония-каза си тя отвеяно.
Но нещата сякаш никога не можеха отново да бъдат спокойни за Вивиана,тя отново бе почувствала стягането на шията си и бе сигурна ,че сините отново са там.Изведнъж погледа й се замъфли и вече не виздаше къде се анмира.Сега пред очите й имаше светли образи ,сред непрогледен мрак и те стяха все по-силно захватката си.Тя се чу да крещи,но това нямаше как да й помогне.Т еискаха отговор искаха резултата,и тя го знаеше.:
-Ти трябваше да го убиеш...-чи тя пронизващ хор от гласове в главата си.
-Не...друг беше жертвата-прошепваше тя в съзнанието си-неговата казън е стардание-имаше ледена увереност в гласа й.
Но изведнъж усети как хватката около врата й се разхлабии отново отвори очи за да види езерото пред себе си.Но вече не бе там сама,усети чуждото присъствие.Обърна се рязко и съзря...

[i]...един прекрасен ястреб ,койот прелетя сантиметри над водата.Тя се усмихна многозначително...обичаше ястребите,винаги й бяха помагали,винаги в сънищата й,и сега....
Вивиана се облегна назад,побърза да прочисти съзнанието си,не искаше повече,поне в този ден,да чува глаосвете.Щеше сама да ги заглуши,да се изолира поне за малко от обкръжаващия я свят,зада си почине.Да си отдъхне за миг,че няма да я безпокоят с упреци за слабостта й и нови задачи и изпитания за волята й.
Тя се страраеше да не мисли за нищо,да прочисти напълно съзнанието така както я бяха учели.Успокоение бе понем,че бе овладяла уроците бързо.
След като почувства пълната празното на мислите си,тя отовори предпазливо очи.Видя само небето,синьо като водата в потока до родния й град.Не!-каза си,тя.Не искаше да мисли за Ирландия сега.продължи да гледа небето-синьо и чисто-като мислитей.Освободено от тревоги.
Вивиана сега просто си лежеше там,изпънала се на Слънцето.Неусетно устата й се бе изкривила в нещо като усмивка.Мантията до нея вече бе отдавна изсъхнала.
Но покоят й не бе оставен за дълго на спокойствие.Тя бе сигурна ,че сега вече усеща и чува човешки стъпки...

Селена Archer се навърташе наоколо. Видя Вавиан, която не познаваше, но като жълтата мантия на гърба й й се прииска и да не я бе виждала, може би не оценяваше какво може да намери в Ейрен. Преглътна и се приближи, знаеше че дори и да не иска, трябва да се запознае със съучениците си. Защо?Защото бе нужно. Отиде до Вавиана и й се усмихна:
-Селена Archer. А вие сте?

ПП. ако това беше зотворено РП, което ти сама да си пишеш, драсни едно ЛС да делна мойто

Виа се обърна към новодошлото момиче,тъй като вече се чувстваше свободна от тревогите си,загледа изучаващо ,но и дружелюбно,тава й бе в природата:
-Името ми е Вивиана Рейвън-каза Виа и стана,като някак по нави провери дали непослушната й коса ,не е предприела революция.После се усмихна:
-Ти си Селена,значи?!-тя подаде ръка в знак на поздрав-Приятно ми е да те видя тук,очаквах те,академията те очавкаше-каза Вивиана,за която лицето на Селена не бе непознато.
На Рейвън не й трябваше много за да разбере,че срещу нея стоеше нейна пълна противоположност-тиха и неразговорлива,но се надяваше поне малко да е събудила интереса й...

Селена още от дете беше свикнала с "Ела тук и ще ти разкажа приказка." Виа не бе придизвикала кой знае какъв интерес у нея.
-Може би сме се виждали някъде? - отбеляза Селена, усетила мислите на Виа, доби без да е искала. Вавиана я изгледа малко стреснато. Дори мускулче не се бе помръднало по лицето й. - и зао ме очаквахте, да не би на всички да ви се е заумирало2 - попита с малко по-различен тон Селена. този път беше по-хладен от преди. Вавиана.....

...се усмихна.Момичето беше костелив орех.Но пък на Рейвън й се понрави това,че момичето знаеше как да разбунтува неспокойната й кръв в ирландските жили:
-самонадеяна и с ясното съзнание за положението си-Вивиана пристъпи спокойно и с умсивка,която все още,заедно с изучаващия поглед не слизаха от лицето й-малко са хората като теб,които имат такава ясна представа за ситуацията си.
Гласът на Виа бе сух,малко й оставаше до границата с язвителността,но занеше съвсем добре,че не това е покоят:
-Ти си странно същество ,нали мис Селена...дете на Луната,но не само-Вивиана погледна Селена право в очите с ясен и остър поглед,подсилен от тъмнозеления им цвят:
-какво предполагаше,че ще ти бъде лесно ли...никога не е лесно-отсече рязко Виа,но в гласът й имаше спокойствие.Сама бе изпитала на собствен гръб как непредвидимите обстоятелства могат да объкрат всичко.Тя стоеше с прикован в Селена поглед...

-Лесно.... Никога не съм виждала напрактика приложението на тази дума в приятен смисъл. - гласът на Селена разцепи тишината като ледено острие, дори Виа малко настръхна. - Никога не е било лесно за никого. Още по-малко ще е лесно на дъщерята на най-влиятелната жена сред черните следи.
Виа рязко кимна, вече знаеше това,Селена не бе съг от къде, но чувстваше, че Рейвън знае.
-Никъде няма да е лесно за такава като мен.... - усмихна се привидно Селена.
-Дете на луната.... май ме бъркаш с някого.... - прошепна отново СЕелна със ледения си глас. - Не ме плашиш, но кажи ми, ти последователке на Клевърмайнд, защо всички ме чакахте, и без това почти сиг. бе че няма да дойда, но да дойдох. - Селена впери поглед във Вавиана, очаквайки да разбере "великата тайна" защо академията и самата Рейвън са я очаквали...

-Аз те чаках Селена,очаквах да се появиш-Вивиана се усмихна леко,гласът й бе дълбоки спокоен-но академията дори не предполагаше,че те чака,въпреки че бе така.
Рейвън се заразхожда в кръг,като спокойно наблюдаваше повърхността на езерото:
-Аз не се бъркам...никога-тя погледна право в очите на Селена-Не искам да те плаша,далеч по-различни са намеренията ми.Очакваш истините,отговори,които така жадуваш,просто да изникнат пред теб-Вивиана поклати глава
-Ще дойде и време за това,но тайните са странно нещо не мсилиш ли-устата на Виа се изви с загадъчна ленива усмивка и едната й тръпчинак се появи на лявата й страна-Крием се зад тайните си,а не съзнаваме колко е хубаво кога ги разкрием,да не трябва повече да се крием зад тях-думите на виа звучаха на пъв поглед мъгляви и неясни,но тя ги казваше с пълното съзнание,че ще бъдат правилно чути и разбрани:
-Но за всичко си има време,нали мис Селена-каза Виа като аметна мантията на раменте си...

Селена нямаше намерение да стои и да слуша. Нямаше намерение и да говори. Докато бе живяла с майка си, тя бе свикнала нещата да не се казват в прав текст. Никой, никога не й бе казвал "Направи това" или "Направи онова", винаги смисъла е бил доста по-дълбоко скирт. Думите на Рейвън не можеха да я жегнат прекалено много, просто защото не бе в състояние да повярва, че може да е нещо толкова важно, въпрки, че вътре в себе си знаеше, че е така. Но защо я бе чакала?! Дори и в ума на Рейвън ясно си личеше отражението на мисълта, че и двете няма да мръднат от тук, преди да си поговорят още малко.
Облаците бяха започнали да се разнасят и слънцето се показа. Мрачното езеро отразяваше слънчевите лъчи. Селена се чудеше - да говори, или не? Нямаше смисъл да мълчи, но щеше ли да има полза от думите й?!
-Време... да. Има все още такова, но не мисля че то е достатъчно. - Рейвън се усмина още повече при думите на Селена, а тя явно имаше да каже още нещо - Вече съм тук, в Ейрен,но това не значи че ще остана тук дълго. По-добре ми кажете сега защо ме очаквахте, ако търсите кой да ви убие.....
Селена нямаше да продължи "аз бих го направила" имаше нещо, много по-различно впредвид, ала Рейвън не я остави да довърши, прекъсна я....

-Все бързаш...а не трябва-Вивиана спря да се разхожда,бе застанала на сантиметри пред лицето на Селена и я гледаше спокойно-казах ти ,че време има за всикчо...но може би точно там е проблемът,че го казвам-Рейвън се усмихна леко,така че лявата й тръпчинка загатна за себе си.
-Понякога обаче,мис Селена...зад думите няма друг смисъл,понякога няма какво повече да се разбере...а ти не обичаш нито да слушаш нито да говориш-най-малко намерението на Вивиана бе да се опитва да предизвиква реакция у момичето.
-Безстрашна...-промълви тихо Виа-колко логично.Страхът е само за слабите човешки създания.
Не съм те чакала,заради себе си...нашите пътища само се допират-Вива говореше все така тихо и спокойно,вдигна едно малко камъче и го хвърли във водата-ти имаш мисия,но-тя се засмя гръмко и почти веднага отново замлъкна-но кой ли пък няма,но ти ...Селена си тук за да промениш,да направиш всичко различно,на място-Вивиана се забавляваше.Откри че да говори с човек,на който приказките не му се нравят ,не е тъй трудно,но беше предизвикателство.Но дали Селена искаше да я чуе и разбере...

Иска или не, Слена я чуваше. Разбира ше я, но това не значеше, че иска да го прави.
Взе една птичка и само тя започна се превива, да не й стига въздуха. След малко Селена държеше в ръката си не живото, жинерадостно птиче, а едно все още топло трупче на същото притеч. Рейвън посегна да извърне поглед, ала Селена я спря:
-ТОва ппррави времето, по-бавно и с възможност да се измъкнеш, да отложиш края за малко.
После взе друга птичка. Тя умря много по-бързо, дори мигновено, спрямо другата:
-Така правя аз, правех преди, скоро не съм Бързо.
-Да променя какво? - не се сдържа Селена. Попринцип задаваше въпрости си завъртяно или търсеше информацията по друг начин, но сега нямаше време за това. - Виждам че и теб н те е подминала съдбата. - Селена протъгта ръка към синините на врата на Виа, но Вив се дръпна и бързо ги скри. - Да не би да си разбрала повече, отколкото трябва?- попита уверено Селена, явно разбираща какво значат синините.

Вивиана рязко се отдръпна,закри с ръка сините си,именно от това най-много се притесняваше-някой да разбере какви бяха всъщност:
-Съдбата както сама ще разбереш,а и вече ти се е отдавало случай да разбереш не подминава никого-тонът й бе станал остър и с нотка на язвителност:
-Да съм разбрала прекалено много-Вивиана се измсмя-на мен това ми е работата мис Селена,да знам-Рейвън сама знаеше,че Селене бе уцелила право в целта,наистина бе разбрала повече от нужното,но и това дори се оказа част от Великия замисъл.
-Говориш за бърза смърт за бърз край-Вивиана мигновено с еопита да изгони от ума си картините на смъртта на семейството си,които събуждаха гняв-Края трябва да е бавен и мъчителен за онези,които не заслужават милост.
Рейчън пое дълбоко въздух,искаше да се успокои:
-А ти прекалено много бързаш-Вивиана изкриви устата си в усмивка-ще има време да се развихриш мис Селена.Но помни от мен...има много такива,които заслужават бавния си край.Надявам се тогава да не изгубиш своята безмилостност...

Селена се усмихна. За пръв път малко по-искрено.
-Бавна и мъчителна смърт.... Може би ми намекваш че няой ден мен така ще убият, заради постъпките ми... - каза тя хладно, което Рейвън не бе очаквала след тази усмивка. - Не забравяй аз какви убивам аз... - нашепна тя и гласът й проряза тишината като ледено острие. Надяваше се Рейвън да схване смисъла.
Селена се замисли.... какво я бе накарало да убива.... да, сети се, после отново се извърна към Вавиана и я поогледа още малко. Съсредоточеният й поглед се спря отново на синините.Прииска й се да разпитва още за тях, но знаеше - ако бе нейна работа - щеше да разбера, ако ли не, по-добре да не се натрапва с присъствието си и въпростине си на другите.

Вивиана видя погледа на Селена тоново върху синините й.Не й харесваше това прекомерно внимание точно върху тази малка,но не и за Виа подробност.На тях също няма да им се понрави,ако някой разбере нещо-си помисли светкавично Рейвън и инстинктивно наметна ярко зеления си шал през шията си:
Смърт мис Селена...глупаво е да си губим времето в приказки за нея...когато ни чака зад ъгъла-гласът на Вивиана бе станал леден.Усещаше,че трябва да бъде предпазлива.Но не преставаше да си задава едничкия въпрос,защо винаги й се налагаше да преплита пътя си с хора...да тази бе най-подходящата дума,като Селена.
-Не мога да спра да се чудя какво криворазбрано удоволствие изпитва деликатната ти особа,мис Селена,от смъртта-в гласът на Вивиана се разчиташе нотка неприязън,но реши да запази спокойствие-приятно ли да усещаш как животът изтива в ръцете ти-Рейвън си помисли,до каква степен й бе непознато такова хладнокръвие.Но и си спомняше за ужасяващия вид на труповете на родителите и баба си:
-Ако не беше проклетата съдба и великите мисии на всички с удоволствие бих прекарала всяка свободна минутка в това да си платите-червенокосата усещаше как се разпалва,гневът у нея се надигаше.Наблюдаваше Селена с неразбирането как можее да живее с постъпките си.Но пък от друга страна усещаше,знаеше че в това момиче има нещо друго...необикновено,нещо далеч не от този свят:
-Как мога да сипозволя да забравям "какви" убиваш-каза саркастично Вивиана-но както и да го погледнеш си е убийство..а и все някой трябва да свърши мръсната работа-погледът на Вивиана бе изучвателени и пронизващ:
-Не мога да разбера само...защо пращат теб мис Селена,защо дъщерята на Луната-Виа сякаш говореше повече на самата себе си...

-Криворазбрано удоволствие... - прошепна Селена. Напуши я на смях. Как можеше точно Рейвън да си мисли че едно 14 годишно момиче може да изпита УДОВОЛСТВИЕ от убийство. - Не изпитвам удоволствие да усещам как живота се изплъзва м/у пръстите на когото и да е било. - бе единстненото, което се отрони от устните на момичето. То сякаш смрази атмосферата.
Селена искаше да каже още неща на тази тема , но нямаше смисъл - Рейвън си мислеше едно и явно това беше мнението й. Арчър бавно заобиколи червенокосата и очите й от черни станаха тъмно сини, дълбоки като океани. По черните й коси се появиха червени кичури. Селена погледна отново Вавиана:
-Бихте прекарала всяка свободна секунда за да си платя за постъпките си? Защо ще се занимават с това същество, което върши "мръсната работа"?
Селена едвам се стърпя да каже още нещо. Явно Рейвън не знаеше почти нищо, иначе щеше да знае защо Селена бе карана да убава от съвсем малка, защо е научена да работи със най-опасните уръжия. Защото някой е решил че ще е добре ако Селена стане жертва на инцидент и никой повече да не я види, да е мъртва. Е не се случи, поради вниманието на Селена, тя предпочете да запази всичко което бе чула през всички онези безсънни нощи в които бе слушала споровете на майка си с баба си и с друи хора.
-Детето на луната.... - прошепна тя. - Ако бях дете на луната... - Селена млъкна като закована.
Погледна Вавиана втренчено и присви устни. След няколко минути те се извиха в усмивка. Погледа на момичето беше студен и някак плашещ за Вавиана, но тя се постара да не го показва. Селена наистина предпочиташе да разговаря за синините на Вавиана, отколкото за това че туко ще й бяха казали че върши мръсната работа. Не, не беше така.... Но пък щом хората си мислеха че селана е просто покорен роб, добре.
-Госпожице Рейвън.... Мечтите ви да направите света по-добър са наистина хубави. Никому не трябва да бъдат отнемани мечтите,нали така? - Прошепна Селена и се обърна. Отиде и потопи ръка в мрачното езеро.

Вивиана за секудни смени настройката си.Осъзна ,че хладнината лъхаща от Селена,бе накарала нея самата да бъде хладна и остра и,за Бога,дори груба-нещо,което тя най-много мразеше.
Вивиана отиде до Селена и малко по-малко възрвъщаше вътрешното си спокойствие-бе го изгубила в ненадеен прилив на неприязън и злоба...но не към събеседничката си:
-Не смятам нито една секунда от времето си за загубена-Виа изви устата си в бавна,ленива усмивка,също като слънчевите лъчи,които си пробиваха път към повърхността на езерото
-Но смята за особено пълноценно времето,в което имам възможност да си говоря с теб мис Селена...струва ми се малко или много,вече си разбрала колко интригуваща и специална личност си.
Вивиана подаде ръка към една пепруда,коята качна на дланта й и запърха с криле.
-Права си мечтите не трябва да бъдат отнемани никому,но когато тези мечти не са нищо друго освен кроежи за сеитба ба зло,тогава кълна се в брадата на Мерлин,това не са нищо повече от лоши намерения-Рерйвън се усмихна-Но за всичко нас...като мен и теб,мис Селена,коит мечтаем за красиви неща,е жалко ако крием тези мечти.
Вивиана замълча,въздъха тихо ,но тежко,бе и дошло до чуша да говори само за смърт и очакването й.
-Е...мис Селена,какво ще кажеш за малката ни академия-Вивиана наблюдаваше изучаващо момичето,но се усмихваше мило и приветливо,по ирладски му...

Селена бе свикнала да я гледат изучаващо. Дори не обърна внимание на този факт. Изправи се. Обърна се към Вавиана и я огледа от главата до петите.
-Госпожице Рейвън, Академия Ейрен ме бе поканила да стана нейна ученичка. При други обстоятелства аз не бих дошла тук, не бих отишла в нито едно подобно училище, но в ситуацията, която бях, го изискваше. Може би знаете какво е вие да искате едно, а съдбата - да ви поднася друго. - Рейвън кимна и понечи да заговори, ала Селена я спря с ръка. - Поне ме оставяйте да ви отговоря на поставения въпрос. - усмихна се хладно Арчър. - "Малката ви Академия" има своите недостатъци, своите приимущества, както всяко училище. - Селена беше наясто какво иска да чуе събеседничката й, ала нямаше намерение да го изрече...

Вивиана се засмя чистосърдечно-Това момиче е костелив орех-каза си,а и отдавана не й се бе отдавала възможнсот да води смислен,интересен и донякъде хаплив разговор:
-Чуй вятъра,мис Селена,той ни нашепва и виж...-Рейвън хвана едно листо,носено от лекия повей-точно вятъра е този,който има власт над това малко листо-Очите на Виа бяха придобили мек блясък и тя посрещна с усмивка погледа на Селена,в койот се четеше явния въпрос-"Да не би да е луда?"
-В случая...-Вивиана погледна Селена право в очите,обичаше да го прави докато водеше разговор-вятърът,дори този деликатен повей...те са метафора за отва ,което прави животът с нас.Нека не намесваме на това ниско ниво на задълбоченсот съдбата.Това, което те доведе тук е най-вече живота ти,стечение на обствоятелства.Е не отричам,че съдбата си каза тежката дума,но в твоя слуачй,както и в много други,мястото на което си се оказала,е правилното,имайки предвид настоящето.
Рейвън замълча за миг,усмихна се защото разбираше в какъв шротивовес беше нейното поведение с това на събеседничката й.Виа говореше и го правеше с огромно удоволствие,а Селена...тя определо бе различен случай.
За момент през съзнанието на Вивиана пробягна мисълта,че йлипсват разговорите с Хестия и щеше да я потърси при първа възможност.Липсваше й най-добрата й приятелка.Но сега Виа погледна с поглед,изпълнене с носталгия към Селена и продължи мисълта си,сякаш не я бе прекъсвала:
-Това ,което искам да каже е,че трябва да излвечеш от ситуацията възможно най-много позитиви.А и бих те посъветвала мис Селена-извличай каквото можеш бързо,защото скоро тук ще бъде прекалено напечено,за каквото й да е било-Виа за кимна утвърждаващо...

-Да измличам най-положителното? - пророни Селена. изведнъж цвета на косата й се промени. Явно нещо в нея се бе променило. - Благодаря за съвета, госпожице Рейвън. - окопити се Арчър. Тя отново приклекна до езерото. - Рейвън, Вавиана, разкажете ми за езерото. Нова съм. И не ная защо го наричат Мрачно. - казваше слена, тъкмо когато усети как слузесто нещо й се увиваше около китката и я дръпна, толкова рязко, че след секунда тя беше във водата. - Импедимента! - прошепна тя, пестейки си силите, след това усети как "нещото я пусна. Тя се измъкна от езерото. Цялата й коса бе пклрита н нещо слузесто, дрехите й също.
-Брадата на Мерлин, какво беше това? Някое духче. Беше слабо, но все пак тази слуз е ужасна. Мирише лошо и почва да.... - селена затвори очи и едвам преглътна. - ме задушава....
Виа остана безмълвна, явно все още неможеща да се окопити.
-АГУАМЕНТИ! - Селена се надяваше безмълвната магия да й помогне да махне слузта. Наистина успя. Остана само малко в косата й. Без да му мисли, Селена Хвана прекрасната плитка, на която бе сплела косата си и .... я отряза.
-Не! - извика Виа, - Щях да я изчистя.
-Няма смисъл. Аз съм метаморфмат, ето. - косата на момичето стана отново със същата дължина, по този път бе черна и се спускаше свободно. - Какво беше онова? - отново попита тя, малко раздразнена от факта че някакво същество я бе дръпнало в езерото.

Вивиана се усмихна на Селена.Знаеше много за околностите и се радваше да се отдава на вроденото й влечение да разказва:
-Мис Селена,това досадно създание,коието така нахално те сграбчи беше малък гриндилоу,вероятно съвсем наскоро дарен на мрачното езеро от някой възрастен екземпляр-Виа подаде ръка на Селена за да се исмъкне от водата и да постои на слъчнцемза да може да изсъхне.Вивиана определо предпочиташе да се оповава на добрата стара природа,вместо да използва магия за нещо толкова елементарно като изпарението на вода.
-Надявам се ,сещаш се кои точно са гриндилоудите-отвратителни и противни.Езерото и местността са пълни,както сама ще се убедиш с всевъзможни създания.Но на тоямалкия му стигаше само да го ритнеш-Вивиана се засмя при идеята.
-И все пак,мис Селена,езерото си остава мрачно.на повечето ученици казват просто за страховита легенда,ужасна смърт...редовните обяснения.Но тук зад историята на това езеро се крие една наистина страховита история и не е място,където човек да дойде за да се порадва на природата.Говори се,че от тук,земята на която сме в момента,започнало съдбоносното разделение на домовете и топва е пример за разрушаващата сила дори на една малка кавга.За жалост повече не мога да ти разкажа,защото за всикчи ни би било добре да забравим старите рани и да обърнем внимание на новите...-Вивиана замлъкна и се вгледа в странно гладката повърхност на езерото,лукава,примамваща и криеща тайните си...

Селена я огледа от главата до петите.
-Тези гриндилоу, тук в Мрачното езеро, какво ще стане ако убия едни, два?Та те ке опитаа да направят същото с мен!- допълни тя раздразнено, докато чакаже да изсъхне.
Погледна слънцето, то грееше силно и скоро селена щеше да е суха. При лилавият си поглед в изомрудено зелените оче на Вавиана, която се смееше.
Селена се усмихна привидно и реши, че поне косата си оже да изсуши лесно. Нали беше метаморфмаг? така и стана.Селена не бе сред най-разговорливите, така ме, просто седна на земята, чакайки дрехите си да изсъхнат....

ПП. Нямам идея Sad

Облаците се скупчваха на небето,а около мрачното езеро се спусна типичната мъгла,която го правеше още по-неприветливо.Вивиана усети как за миг мислите й бяха носачени в друга посока-почувства парещи синините върху шията,можеше да чуе гласа му в главата си и това я влудяваше.Усещаше погледа си празен и си мислеше,че иска да побягне да отиде,да го намери,но...занеше че би било глупаво и бепзолезно.Нещоя сякаш я бе приковало с вериги към влажната рева.
За момент бе забравила за Селена,която тихо и спокойно си седеше на поляната.Рейвън притвори болезнено чои,пое си дълбоко дъх.Не искаше и не можеше сега да позволи да изпадне в своите ,вече чести,състояния.
-Ми с Селена,вярвам че отново ще имаме възможнсот да се срещнем и тогава отново да разберем кой колко знае-Виа сама разбираше,че вече дори едно смислено изречение не може да скалъпи.
-Радвам се че имах възможността да бъда твой събеседник,но се надявам сега да ме извиниш,защото си спомних,за едно задължение,което трябваше да съм изпълнила още отдвна-Вивиана надигна внимателно края на мантията си и го хвана с ръка,усмихна се за последно на Селена и се изгуби в мъглата,гъста като мляко и задушаваща като дим,паднала около езерото...

ПП.Надявам се пак да продължим,когато и двете ще направим нещата още по-интересни...