Край Прикъзната река - Селена и Джесика

Джесика все още опознаваше мястото, въпреки, че имаше чувството, че тук е родена и тук е отраснала. Чувстваше се като у дома. Скоро след пристигането си и разпределението бе чула за това място и то бе събудило интереса й. Надяваше се, че ще опознае това пропито с магия място без да се налага да има кой знае какви сблъсъци с обитателите му, въпреки, че бе сигурна, че тук, в Академията, братовчедка й ще й създаде проблеми. Мястото бе красиво, но не за гледката бе дошла тя - затвори очи и се опита да се всуша във вятъра, в земята и в тихото ромолене на водата. Всичко това бе толкова синхронизирано, толкова перфектно, докато тя не усети някакво несъответствие - зад нея стоеше някой...

Селена се разхождаше. Зелена мантия й се бе набила на фона на прекрасната река.
-Селена Арчър. - подаде ръка към стреснатото момиче и зачака то да се окопити.
-Джесика Фейн.
-Какво ви доведе в Академията. -полюбопитства Селена, не заради друго, просто трябваше да зададе въпрос, а често това бе първия въпрос, който й бяха задавали в началото. Тя се усмихна и зачака отговора на Джесика.

Джесика определено вече ненавиждаше този въпрос, но момичето явно се стараеше да се държи мило и нямаше причина и тя да не й отвърне със същото - поне засега.
-Ами в Академията съм, защото ... - тук Джесика видимо се запъна. Разбира се, не можеше да каже на едно непознато момиче истината за това защо бе тук. Трябваше да си измисли правдоподобна история. - ... защото бих искала да изуча различните видове магии и различните магически предмети - усмихна се тя. Чудеше се дали бе успяла да докара онази * усмивка, която си лепваха някой тъпи момиченца. Съдейки по изражението на лицето на Селена, май бе успяла. Виж, момичето имаше изненадващо излъчване, сякаш с нея споделяха нещо общо. Загледа се в чертите й и залбеляза, че те леко трепереха - както при всички метаморфмази, но то бе нещо, което можеше да се разпознава само от хора, притежаващи дарбата. *Дали го е забелязала у мен? Може би не знае как? Трябва да разбера! Не мога да позволя на никой да узнае за мен, не и тук ... *
-Ти ... метаморфмаг си, нали? - попита я Джесика.
Селена я погледна изненадано. Явно се чудеше как ли знае, какво още знае за нея. Да, Джесика често оставяше такова впечатление у хората - че знае нещо повече. Това бе предимство, от което не би се лишила.

Селена си върна непроницаемия вид и реши, че няма нужда да отговаря на въпроса с думи. Само след секунда косата й стана от черна в цвят на шампанско. Арчър прокара пърсти през косата си и миг след това отново тя си върна черния цвят. Крива усмивка се появи на лицето на Джесика. Селена отмести поглед от събеседничката си. Някак това момиче й бе познато. Навярно, ако родителите й бяха черни магове веднага щеше да разбере от къде я познава, както и някой други хора Академията. Дали беше предимство или пречка това, което се стараеше да постигне майката на Селена за самата нея? Да е обградена от черни магове, постоянно, зли, искащи информация, което може би бе най-ценното в дните преди войната, информация, приятели, съюзници, Врагът.... Дали майка й събираше само информация? Щом Селена все още не беше дала нещо твърде ценно за майка й на госпожица Маделин Рийпър, която в интерес на истината Селена още не бе видяла
-Не само моите черти леко потреперват, като се вгледаш - отбеляза Селена. Арчър не беше сред най-разговорливите, и явно Джесика също. Селена не се сещаше много въпроси, които може да зададе, без да й стане неловко, както би се почувствала след въпрос като "Абе извинявай ама баща ти не е ли зъл маг, искащ да превземе света, или те бъркам с нечия друга дъщеря". Явно както Селена, така и Джесика имаха тайни, които предпочитат академията да не научава.
Селена без да иска усети ума на Джеси. Да, това беше нормално за толкова добри леглиманти като нея, че дори в първия момент не й направи впечатлление. После се смути леко, но не го показа. Просто застина, в очакване реакцията на Фейн след думите на Арчър.

Разбира се, че не. Явно не си наясно с това как да разпознаваш метаморфмази, но ще ти кажа - само друг метаморфмаг може да разбере по треперене на чертите - след което Джесика се извиси с 20 см над Селена, след което си възвърна нормалната височина. Селена също й показа крива усмивка. Момичето изглеждаше наистина познато. Изведнъж, както се случваше често на Джес, когато видеше някой познат, в главата й изплува сцена *Жена, вървяща с тъмно наметало... Джесика, като малко момиче, на около 7 годинки, се затичва към нея. Но нещо я спира. Тя вижда жената ... въпреки, че е спуснала качулката си. Вижда образа й ... и разбира. Жената иска нещо от нея, нещо ценно. Но Джесика няма да й го даде, никога. И жената, незнайно как, го разбира, а Джесика усеща, че тя се отказва от целта си... че смята просто да поговори с нея. Тя се приближава бавно, внимателно....* Джесика чу шум и се съвзе. Образите се размиха и тя погледна момичето, застанало пред нея. Въпреки, че външността не бе същата (нали Селена бе метаморфмаг), Джесика усети почти същото излъчване. Но как бе възможно "почти". Излъчването на един човек не се променя, освен ако ... освен ако това момиче не бе дъщеря й. Това бе единственото обяснение. Изведнъж Джесика усети, че някой се допира до съзнанието й. И инстинктивно го отблъсна - дори и най-силният леглимант трудно би устоял на това. *Как може да съм такава глупачка?* - упрекна се тя - *Явно момичето просто се допираше до съзнанието ми, не искаше да влезе. Не трябваше да разкривам какво мога... Но вече така или иначе е твърде късно* За човек, претърпял тежко отблъскване на съзнанието, Селена изглеждаше съвършено спокойна и хладнокръвна. Нямаше нищо, което да подсказва за това, което бе усетила. *Така значи. Емили бе права. Тук има и някои много добри в това да се владеят.* Джескика все пак отново доби онова свое всезнайческо изражение, в момента тя знаеше за Селена повече, отколкото тя за нея. И бе доволна от това...

Селена всъщност не бе претърпяла чак тооолкова голямо
поръжение. Съвършенство - това бе ключа. Ако не владееше
до съвършенство Окломантика и Леглимантика едва сега
щеше да може все още да стои на краката си и да се усмихва
криво на Джесика, и тя на нея. В интерес на истината нея дори
не я бе заболяло. " Мислиш си, че знаеш повече за мен, отколкото
аз за теб, добре" - помисли си Селена. "Но нека не пропускаме факта,
че нито аз, нито ти знаем досатъчно една за друга". Така може би най-
добре и за двете.
-Мисля, че доста добре зная как да разпознавам метаморфмази. - и
поредната студена, направо смразяваща усмивка се изви по лицето на
Селена. Тя тръсна глава и отново погледна към Фейн.
"Фейн, Фейн, ФЕЙН! Сетих се..." -помисли си отново Селена. Не я интересуваше особено
дали Джесика се опитва да проникне в съзнанието й, и без това и двете бяха
наясно кои са родителите на Джесика. "Господин и Госпожа Фейн. Много
силни зли магьосници. И те искат информация от майка.
Все пак всики уважаващи себе си магове знаят къде да търсят информация."
Джесика сякаш бе очарована от мислите на Селена. Селена се подсмихна,
топи път не беше толкова студена и смразяваща усмивката, и каза:
-Греша ли?
Селена знаеше едно, каквото и да каже Джесика, поне вече имаше
повечко зли маг,магьосници тук, като нея.

Джесика се усмихна с усмивка, която можеше да мине и за топла, ако човек не бе наясно от кой идва.
-Грешиш, да. Аз не съм зла, нито родителите ми. Съвпадение на имена. Не съм свързана с тези хора, за които си мислиш. Видях образите им в главата ти. Не са те.
"Да, не са те ... - помисли си Джесика, вече съвсем изключила, че и Селена може да чува мислите й - тези Фейн са чичо и леля... нашите са много по-могъщи от тях. Но и те искат информация от майка й... явно обаче момичето не вижда всички, които го правят, иначе щеше да се усъмни". Унесена в мислите си, Джесика бе забравила за обкръжаващата я природа и магия. Изведнъж я осени покрусителна мисъл.
-Някой може да подслушва! Никой не бива да чува това!!! - каза тя с ледени нотки, но все пак по-високо от обичайният й тон. Селена се огледа - тя не криеше коя е, но никой не трябваше да разбира, че Джесика е метаморфмаг. Никой излишен.
-Може ли? - погледна тя към Селена и момичето й кимна. Джесика замахнеа с пръчката си и изгради преграда срещу подслушване на цялата полянка, на която бяха двете със Селена.

Селена се подсмихна. Вярно, Фейн бяха малко повече, от едно семейство, а цяла, могъща фамилия. Не, Селена не бе пропуснала този факт, никога не подценяваше това. Особено в многократните си опити да намери баща си, защото след чаша чай с веритасерум тя вече бе сигурна - баща й не бе аврор. Нямаше лесен начин да го намери. Освен ако.... НЕ, нямаше смисъл да хвърля толкова усилия. Сигурно беше някой нечистокръвен, или дори може да е мъгъл. Но ако беше с различна от най-чиста кръв Селена нямаше да може да влиза в собствената си стая, а тя можеше. Е тогава.... Не, не оставаха много варианти, но бяха достатъчно, че ако се захване като е на 14 нямаше да е свършилла поне да 100ят си рожден ден. (това не са спомени, това не са и мисли, това не е нещо, което Джесика чува).
А, да Селена беше все още в компанията на Джеси, тук на поляната. Арчър нямаше повече въпроси, нито един, който би задала, не и сега. Чудеше се, какво ли прави още на тази поляна, но все пак бе там. Тръсна глава.
-Е, госпожице Фейн. Не мога да кажа че се радвам, че се срещнахме отново. Не мога да кажа и че съжалявам. Но сега е време да вървя. Не мисля, че имаме какво повече да си кажем сега.
Селана се отправи към стаята нна Блъдхенд, но не знаеше, дали няма да си промени мнението на къде отива.

ПП. Сори, че така се измъквам, но не виждам какво повече можем да си кажем точно сега и изобщо нямам идея.

Джесика остана загледана след нея. Момичето вече прекрачваше границите на преградата, затова Джесика я премахна. Тя стоеше права и с непроницаем вид, но това, което си мислеше, бе, че е намерила още едно момиче, което се намираше в горе-долу в нейното положение. Този факт обаче нищо не променяше - Джесика не бе дошла тук да търси приятели.
След като реши, че няма смисъл да стои тук и някой досадник да я види и да реши да се запознае, тя се запъти към езерото.