Розовата градина - Хестия, Емили, Джеймс

Малката Хестия отдавна не бе се разхождала из Академията. Всъщност поради лошото време тя бе предпочела да изучава замъка в последната седмица, отколоко да се мокри и каля навън. Беше се опитвала да намери повече информация за МАаранда и бе успяла. Малката Хестия можеше да намери лилавия пламък, това бее част от медальона, който много хора се опитваха да съединят. Момичето случайно се бе натъкнала на друга част, или поне на човек, знаещ къде е тя, тук в Академията. и не кой да е, а самата професор Джоунс - преподавателката по отвари. Беше доста учудена, че точно тя е пазителка на друга част, но явно амаранда си знаеше работата, или поне така се надяваше.
Замислена, съвсем случайно Хестия бе попаднала тук, в розовата градина. Слънцето вече бе започнало да пробива облаците. Въздуха беше чист и свеж, птичките пееха прекрасно. Хестия се спря пред едно красво цвете и се наведе да го види по-добре. Когато някой изскочи пред нея. Това бе...

Емили се разхождаше из градината. Оглеждаше се и си мислеше "мразя розово". Добре, че Розовата градина не бе получила името си от цвета, а от цветето. Изведнъж, както си вървеше, забеляза Хестия, която също се разхождаше умислена. Не знаеше, дали на Хес и беше до разговори, но единствения начин да разбере, бе да я спре. Тя се приближи до нея, а Хес бе толкова умислена, че не я забеляза и се стресна, когато Ем се изкашля зад рамото й.
-Здравей. Мислиш си за гаджето, нали?
Хестия се задави.
-Абе ти наред ли си? Аз зарязах Алекс. Всъщност ние не сме тръгвали.
-Ааа, усети се значи. Реших, че сме те загубили, като си падна по него.
-Аз го мразя - промълви Хес, но Ем все пак я чу и се ухили.
-Да, съвсем си се свестила...

-Свестила... че от какво!? - учуди се Хестия.
Емили само й се усмихна. И й даде знак да прекратят темата. Хестия се изправи и огледа от глава до пети Емили.
-Как си, Еми... - въпрос, чийто отговор всеки в академията просто казваше едно и също:
-Добре. - промълви Емили.
Хестия огледа драконите на ръцете й:
-Как получи такъв ефект? - попита тя...

-Ами то, че не беше неочаквано, не беше ... обърках си един експеримент, взе, че избухна и ги роди тия върху ръцете ми. - Емили се разсмя при спомена как изглеждаше косата й след взрива, както и ужаса по лицето на вуйчо й, като видя какво е направила със стаята... пардон, вече една част с хола.
-На какво се смееш - попита я учудена Хестия.
-О, ами сетих се .... - и тя разказа на Хестия цялата история след взрива и двете момичета избухнаха в смях и се смяха дълго време. Когато най-сетне се успокоиха, Емили каза:
-Отдавна не се бях смяла така.
-И аз също ... - промълви тъжно Хестия.
-Ами ти как си? - попита я Ем тревожно. Момичето изглеждаше меко казано изтормозена. Последва, естествено, дежурният отговор "Добре". Защо ли изобщо си задаваха тези въпроси? Може би очакваха най-сетне някой да си признае, че да видят, че е възможно някой да покаже чувствата си на друг от Академията без да бъде наранен или използван? Всички ли си бяха изгубили доверието, може би всеки потънал в своите мисли, тайни? Ем все още оглеждаше угрижено Хестия. Ем знаеше отчасти защо Хестия може да е тъжна и реши да я попита дали може да й ... помогне, може да се каже, по някакъв начин. Разбира се, тя не можеше да й помогне по някакъв по-сериозен начин, като например да й облекчи бремето, но Емили с годините бе изчела много трудове върху Черната магия и предметите с нея, за да знае неща за амаранда, които едва ли друг жив човек знаеше.
-Заради амаранда е, нали? Това, че се чувстваш толкова тъжна, нещастна?

Хестия не бе очаквала такъв въпрос. Отчасти й беше гадно заради амаранда, заради онова, което той искаше от нея, за онова, с което всеки ден тя се бореше. Друго също я притесняваше.
-Джеймс. - прошепна тя.
Емили я погледна, явно не бе очаквала да чуе неговото име точно в този момент:
-Брат ти е добре, Хестия. - Потупа я по рамото, сакаш да я укоражи да продължи.
-За сега... Докато сме заедно и наоколо няма смъртожадни, подчинени на Волдемор... - промълви Хестия
Емили нещо не й се връзваха нещата, ала предположи че се е случило нещо преди тя да е дошла, затова я подкани:
-Разкажи ми.
Хестия я поглледна учудено. Стисна юмруци и отговори:
-Няма смисъл. И без това не е твоя работа, не е и ничия друга, само моя. Нали все пак не ти носиш ссмъртната му присъда на ръката си?
-КАКВО+?
-Да, ако който трябва прочете това Джейвс Джоунс умира на мига, ще го намерят и убият....

Емили се обърна и застана с лице към Хестия. Погледна я в очите, хвана я за раменете и я разтърси силно.
-Съвземи се! Брат ти е силен магьосник и няма нужда да го повиват в пелени! Ако ще на ръката да имаше смъртната си присъда, с послепис да го пратят в ада за вечни мъчения и всеки ден да има чувството, че умира отново и отново, човека ще се оправи и ти нищо не можеш да направиш по въпроса освен да му вярваш и да му мрънкаш да учи нови работи. Е, освен ако не убиеш всички черни магьосници, ама то това си е напълно друга тема.
Хестия я гледаше с разширени очи. Изобщо не бе очаквала такива реакции от усмихнато и мило момиче като Емили, но Хестия разбираше, че в момента пред нея стоеше истинската Емили, а не момичето, което се опитваше да се хареса пред всички. Усмихната, весела - да, но също така и твърда, решителна и готова да даде правилен съвет, дори и той да нарани човека пред нея. Хестия каза....

Хестия всъщност просто я гушна. Емили явно по-скоро бе очаквала Хестия да е от хората, които ще се разреват и ще кажат "никога не искам да те виждам" но явно и тя бе грешала. Усмихна се на себе си. След малко Хестия я погледна в очите, в погледа й се четяха ясно благодарност и учудване. Без да каже нито дума Хес даде знак на емили да се обърне. едно момче идваше към тях.
-Здрасти Джеймс. - позддрави Хестия.
-Здрасти Сестричке. - отговори момчето, но вече гледаше към другото момиче, не сестра си. - Хес, не мислиш ли че е добре да ни запознаеш? - усмихна се Зжеймс.
-А, да. Джейм - Емили, Емили - Джеймс.
Момчето подаде ръка за да се ръкуват, ала Емили вместо да се ръкува дръпна рязко ръкава, ала от там се показа просто кожа, без руни, без белези. Джеймс я изгледа странно, после се ухили и хвана ръката на сестра си, дригна ръкава на мантията до лакътя и оттам се показаха руните.
-Мисля, че това търсиш. - оповести той.
Хестия ловко изви ръка и се отскубна от хватката му. После се обърна към емили:
-За вълка говорим, а той - в кошрата. - и двете момичета се засмяха. Джеймс продължи да ги наблюдава, докато Еми не заговори...

-Приятно ми е да се запознаем. - усмихна се тя на Джеймс. Значи това бе братът на Хестия? "Леле, колко сладък изглежда" - помисли си тя. - Сори за това с ръкава ... нещо неразбрано м/у мен и сестра ти ... но честно казано си мислех, че и ти имаш такива неща. Руни, де.
Джеймс се усмихна.
-Не, сестричката ми е единствената, въпреки, че е семейно - Джеймс се намуси престорено - А аз защо нямам? Не е честно! - след това се разсмя. Момичетата също се разсмяха. - Съжалявам, май прекъснах някакъв момичешки разговор тука. Да си тръгвам ли?
Хестия погледна към Емили, явно очакваща приятелката й да отреже Джеймс както правеше с много хора. Но не това се случи.
-Ако искаш можеш да останеш. Момчето, за което Хестия толкова се притеснява... Не знам защо се тревожиш толкова, Хес. Ако някой лош се опита да го нападне, може да го фрасне в лицето й хоп! - спасение.
Хестия и Джеймс се разсмяха. Разбира се, те знаеха, че нещата никога нямаха такъв завършек, особено в магьосническия свят, но бе хубаво да видиш такава гледна точка.
-Значи се притесняваш за мен, така ли, сестричке? - попита Джеймс и се обърна съвсем сериозно към Хестия. - Искаш ли едно малко дуелче, тук и сега. Ако победиш, можеш да ми пратиш някой от приятелите си - тук той погледна към Ем - да ме наблюдават, а и ти може да се отбиваш. Ако аз спечеля няма да се занимаваш повече с това.
-Не сега брат ми. - обърна се Хестия към него, а след това прошепна, но достатъчно високо, за да я чуят и двамата - Нещо ми казва, че може и да загубиш нарочно.
-А ти? - обърна се той към Емили. - Какво ще кажеш за едно бързо дуелче?
Емили се усмихна. Да, това щеше да е забавно, а тя обичаше забавните неща.
-Перфектно. С или без специални умения? - каза тя ухилено.
-Оо, момичето има специални умения... браво бе, защо ти вземаш най-готините хора за свои приятели? - обърна се той обвинително към Хестия, а тя вдигна рамене. Емили забеляза, че когато се държи край брат си, тя е много по-освободена и по-спокойна. Може би наистина се притесняваше страшно много за него. Джеймс изглеждаше замислено - ОК, със специални умения.
Двамата застанаха един с/у друг, а Хестия гледаше отстрани притеснено. Не искаше да пострада нито един от тях и Емили го виждаше в погледа й.
-Споко, Хес, това е само приятелски дуел, няма да се нараним наистина! Но ако искаш истинско успокоение - няма да го нараня. - опита се да я успокои Емили. Очите на момичето като че ли се оживиха малко повече, но все още изглеждаше притеснена. Джеймс извади магическата си пръчка и Емили направи същото. Тя видя, че на устните му напира заклинание и побърза да противодейства. Вдигна лявата си ръка и пръчката на момчето изхвърча от ръката му, сякаш духната от вятър, който обаче не стихна, докато не я донесе при Емили. След това той бе повдигнат от друга струя въздух и си хвърчеше.
-Е, може ли да го смятам за победа? - попита Емили с усмивка и повдигна вежда - Или имаш нужда да повисиш малко без пръчка там горе и да помислиш.
-Дообре, ти печелиш - усмихна се Джеймс - а сега ме свали долу! - започна да протестира момчето. Ем махна с пръчката и той започна да се спуска плавно надолу, докато съвсем не стъпи на земята. Хестия вече изглеждаше спокойна ...

Засмя се.
-Е Джеймс, какво стана с голямото ти самочувствие?
Джеймс погледна уж сериозно сестра си, после и тримата започнаха да се
хилят. Хестия ги погледна. Огледа ги и двамата. Понякога се радваше да
види смеещи се хора, както сега. Даже винаги се радваше, просто рядко
се случваше.
-Господин Джоунс, тъй като вие сте прекрасен търсач, как не можахте да
се оправите във въздуха, - попита много сериозно Хес и Емили и Джеймс
вече не можеха да си поемат дъх от смях.
-Може би, акто играя куидич, не летя с крилца, като на феичка, а с
метла, за това.... - отговори той, вече наистина неможейки да си поеме
дъх.
-Вие тука няма да ми се попикавате от смях, моля ви се, големи хора сте! - едвам сдържайки се да не избухне в смях заяви Хестия, което още повече накара Еми и Джеймс да нe могат да спрат да се хилят.
Хестия ги гледа, гледа, и се ухили. Отиде и седна на близката пайка:
-Аз ще ви поизчакам да спрете да се хилите. - каза тя с развеселен гласец и затърси с поглед пайката.
Тогава.....

... Тогава изведнъж се чу нещо като топовен гърмеж. Идваше от другия край на градината. Тримата се спогледаха, за секунди Хестия също държеше пръчката си и се втурнаха към мястото, от където бе произлязъл звукът. Озоваха се там за няколко секунди, но един страшно избуял розов храст им пречеше да видят това, което се бе случило.
-О, я стига - каза ядосано Емили и вдигна с почти лениво движение пръчката си. Храстът отскочи настрана. Тримата насочиха погледа си към мястото на "местопрестъплението". Там забелязаха двама магьосника, разменящи си доста остри погледи и не само това. "Съдейки по раздърпаните им мантии, те по-скоро се бяха били на друго място, докато някой от двамата не се е магипортирал и не е пренесъл и другия" - помисли си Емили. Целите бяха раздърпани и мръсни! Вгледа се в лицето на единия и в него различи ... братовчед й! Но не Кристи, а другия - Нортън. Какво ли правеше той тук? А кой бе клетникът, станал удушник на братовчед й този път?
-Нортън! - възкликна тя и се втурна да го прегърне, но се спря на крачка пред него... - Ама заприличал си на истинско прасе! Явно най-сетне си показал истинската си същност, а? - Ем се усмихна и погледна към другия мъж, който гледаше настървено и явно очакваше възможност да си продължат започнатата работа - Братовчеде, какво става тука? Кой е този? - Емили се обърна към другия. - О, само не ми казвай, че снощи си се напил, този също, изрепчили сте се един на друг и сте изтрезняли от хвърчащата магия наоколо...
-Разбира се, че не! - отвърна братовчед й. - Погледна я в очите и сякаш я измери по сили, същото направи с Хестия и Джеймс, които изглеждаха малко объркани със семейното събиране, но и решени да прекратят тази глупост на териториите на Академията. - Емили, ти и малките ти приятели трябва да си ходите. Знам, че си много добра магьосница и сигурно и те са, щом са с теб, но това наистина не е място за деца!
-Братовчеде ... никога не си си знаел мястото. Въпреки, че те обичам, не мога да те оставя да ме наричаш "дете" и и да се отнасяш така с приятелите ми.
Двамата вече го гледаха леко настървено и бяха забравили за другия присъстващ на събитието.
-О, моля ви се, стига приказки. Ще ме уморите! Направо е сълзливо - обади се с ироничен тон новодошлият. Емили се вгледа в него - изглеждаше невзрачен, комплексар, но може би не бе за подценяване.
-Ами, щом ще те уморим, дай да продължим, а. - заяде се Нортън - Нямаш право да се отнасяш така със сестра ми и с братовчедка ми, ясно ли ти е? Знам точно за кого работиш и тази няма да я бъде. Човека явно няма свястна преценка кой може да му свърши работата!
-Сектусемпра! - изкрещя онзи в пристъп на лудост и защитни заклинания полетяха към него и го вдигнаха във въздуха. Той се приземи с трясък върху фонтана, удари си силно главата и изпадна в безсъзнание. Емили застана в поза "ф" и погледна братовчед си.
-Какво се е опитал да направи този тъпанар на братовчедка ми Роуз?!
-Как какво? Да я убие, разбира се. Тя също има силата, Емили - той погледна притеснено към Хестия и Джеймс и я попита тихо - Те знаят ли?
-Знаят, че имам вродени сили. Не се притеснявай от тях. Продължавай ...
-Та тя също има силата, също като теб и Крис, при нея може би е само с трошица по слаба от твоята, което означава, че след теб тя ще е най-силната от семейството ... Той се опита да я убие, но не успя. Намерих го ... и се сбихме. Не си носех пръчката и съответно се наложи да го нападна в гръб и му избих пръчката от ръката. След това я взех и изтичах в дневната за моята... Той обаче направил магия за заблуждение и все още притежаваше пръчката си... Магипортирах ни далеч от нея, за да е в безопасност. Не разбирам как може да нападне бебе на 5 месеца!
-Наистина е хипер извратено. Ако искаш тръгвай, ние ще се погрижим за него.
-Може би си права. И без това ако Каролин ме види тук ще ми дръпне ушите, както когато бях тук. Имам чувството, че е било преди век, а беше само преди 3 години ... Е, както и да е, оставям ви с това жалко подобие на черен магьосник.
-Е, какво да го правим - обърна се Емили към Хестия и Джеймс. - Съжалявам, че не ви запознах, но не ви и трябва. Това е братовчед ми Нортън, той ... не е като всички останали. Вярно, готин е, обаче ... абе нямаше да ви хареса.
...

ПП. Вкарах малко динамика, ама съвсем малко. Време е да продължиш моето дело

Хестия кимна, леко объркана все още, ала брат й хич не беше в също положение. На него му беше даже смешно. Двете момичета го изгледаха накриво и той реши, че е нужно да обясни:
-Аз не съм учил в ейрен, а нали вече съм завършил, та в моето училище, то беше.... Абе там ходиха дечицата на хора от министерството, наред с децата на министъра на магията, отдел мистериии и всички останали клонове. Та там не ни дърпаха ушите.... Тука още не съм виждал да ви ги дърпат, още по малко на вас двете - послушки.
Е тук вече и Хестия и емили не ряха съгласни, и както той се беше "подпрял" и на двете така получи две силни настъпвания в енидисъщ момент. Чу се звучно пищене и двете момичета се засмяха.
-Брат ми, - започна Хестия. - Мисля че ще говоря от името и на двете ми ТОВА ЧЕ ТИ ПРИЛИЧАМЕ НА НЕ ПАКОСТЛИВИ МОМИЧЕНЦА НЕ ЗНАЧИ ЧЕ НЕ СМЕ. - Емили кимна утвърдително, явно вече разбираше, че и Хестия не е от хората, които просто ще стоят и гледат в наближаващата война, на което май Емили силно се бе надявала, да разбере че и ХЕстия няма да се прави на неотрална. - А сега.... извинение чакаме.
-Доста сте силни, пък и двете едновременно.... - Всички много вече ги напушваше на смях, ала какво да се прави, извинението си беше извинение. - Съжалявам, явно ще се бием рамо до рамо във войната. - ддопълни той и всички се засмяха отново.

След като се поуспокоиха, те отново погледнаха изпадналия в несвяст човек, който изглеждаше не на място сред красивата, почти перфектна градина.
-Е, какво все пак ще правим с него? Не можем да го оставим тук, като се събуди ще тръгне да си довърши работата, а на мен това изобщо няма да ми хареса.
-Предлагам да кажем на директорката... тя ще направи каквото намери за добре с него - предложи Хестия.
Джеймс се изсмя гръмогласно и когато видя двете сериозни физиономии насреща му, се стъписа:
-Ама вие... сериозно ли?!?! Я стига! Мене ако питате, по-добре да му направим магия за забрава и да го изпратим на господаря му. Ще изтрием последните няколко месеца, би трябвало тогава да е получил задачата си.
Емили се запали по идеята - а и щяха да се отърват от проблема поне за няколко дни, колкото да може Нортън да уведоми родителите си да пазят малката.
-Чудесна идея.
-Да, брат ми, явно имаш своите моменти на проблясък на сиво вещество.
Джеймс се изчерви, а двете момичета се засмяха. Тримата се надвесиха над непознатия мъж, Хестия и Емили едновременно му направиха заклинание за забрава, май се престараха, а Джеймс го изпрати незнайно къде...

Хестия погледна към мястото, където до преди малко стоеше почти мъртвия човек. Незнайно защо, но Хестия имаше чувството, че скоро ще й се наложи да се срещне с Нико, за още един урок. Беше й полезно, нямаше спор а и вече беше започнала да чувства, че вече е нужно повече за да надвива онази част от амаранда, която тя трябваше да пази. Несъзнателно беше систала белега на дясната си ръка, така нареченият "по рождение".
-Какво има?- попита я угрижено Джеймс. - Хестия добре ли си? - попита той, хвана я за раменети и силно, но все пак внимателно я разтърси. - Хестия! - извика отново той.
-Да... - отговори някак онесено сестра му. - Не е ли рано за закуска? - явно момичето не беше много добре.
До преди секундаДжемс беше ухилен, а сега вече имаше доста сериозно и угрижено излъчване.
-Хайде, сестричке, седни. - Той я зъмъкна към близката пейка.
-Но какво? - объркано се намеси Емили, опитвайки да помогне на Джймс, който инстиктивно я отблъсна от сестра си, за да я предпази.
-Недей, не я докосвай. - допълни той, загрижен и за двете момичета.
След като вече беше седнала на пейката, в нещо като унес.
-Какво й е? - поинтересува се Емили отново.
-Имам предположение. Но явно трябва да си почине, хайде, аз ще вървя, защото явно нещо не е наред. - смънка той.
Двамата с Хестия търгнаха, но не към Блъдхенд, а към планината, където можеше да се намери по-чист въздух и добра среда за почивка.

След като двамата се отдалечиха, Емили реши, че няма да е добре да стои тук като статуя и си тръгна.