Неразчетените звездни карти

Директорът влезе в кабинета, все едно си беше негов. Всъщност...както щеше да се разбере по-късно, той си беше негов, тъй като му предстоеше да заеме длъжността във връзка с напускането на предния преподавател, но типично за него, Кейдън беше забравил да упомене това и никой не пропусна да го изгледа странно докато отключваше вратата.
Вътре, тъкмо както се бяха уговорили с колежката, стояха, наредени в масивни колони, множество прашни свитъци в кожени опаковки. Работата по тях сигурно щеше да му отнеме поне няколко месеца, но, честно казано, ако не беше удалият се случай, той едва ли щеше да се захване тъкмо с тази задачка в скоро време.
Кейдън потърка ръце, извади бележника си и си записа:

Сивото бележниче на директора написа:: Да накажа поне 7 ученика ако искам да си довърша анализа до седмица.

Докато драскаше с перото по листа зад него се чу щракване. Вратата се отвори и го накара да погледне малкия часовник на отсрещната стена:
-А, госпожице Туран! Тъкмо навреме.-заяви Кейдън без изобщо да се обърне.-Надявам се не ви се е наложило да напуснете някой от редовните си часове, за да дойдете тук. Не? Добре.
Въпросът му беше очевидно излишен-Шоу знаеше отлично, че Шаия няма часове по това време в петък. Може би това, което го накара да изрече последното, бе някакъв тип куртоазия...а може би просто наистина много мразеше тишината.

ПП: Решаваш дали "наказанието" е единствено РП или искаш реална задача. При условие, че искаш задача, такава ще ти бъде дадена, заедно с възможността да спечелиш точки за дома си.

- Дори и да имам часове, това няма значение.
Кейдън очакваше странно спокойния и равен глас, който бе чул по-рано. За негова изненада обаче Туран звучеше съвсем различно. Ако трябваше да даде определение, той би го нарекъл „липсващ”. Не мислеше, че тя се опитва по някакъв начин да го излъже, дори и да бе достатъчно добра или непукист, за да опита. Едва ли бе такава. Все пак бе направила сериозно нарушение и не само че не се бе защитила, а дори не даваше признак да я интересува. Просто не му изглеждаше като човек, който би отделил време да се прикрива, при положение, че не го е страх да говори открито.
От друга страна, в момента тя изобщо не изглеждаше като човек. Дори при нормални обстоятелства искрящо сребристите й коси и сивите очи в комбинация със светлата кожа й придаваха вид на привидение, на нещо нереално и несъвместимо с този свят. Всъщност това беше основната причина да я запомни (макар и не по име) след часа по Философия. Тогава обаче беше различна – тогава в очите й все още имаше някакъв живот, страните й имаха цвят, макар и блед, и тя очевидно бе на себе си. Сега....сега кожата й бе по-светла от ясното небе навън, беше почти прозрачна. Очите й не даваха никакъв външен признак на живот, движенията й бяха отнесени и разконцентрирани, беше като транс...или смърт. Не бе оклумантика, в това Кейдън беше сигурен – все още имаше признак на дълбок, прекалено дълбок свят, на някаква искрица живот, но тя някак...умираше. Не беше болест...
За миг Кейдън се смая и забрави какво бе бил на път да отговори. Не можеше да повярва, че това същество, което допреди ден, не, допреди час бе излъчвало толкова сила и увереност, можеше изведнъж да изглежда така нереално, така отчайващо празно. Дори нямаше смисъл да опитва да види нещо у нея...
- Какво става? – запита той тихо.
Гласът му успя да извади поне част от нея от странния транс, в който бе попаднала. Макар и недостатъчна част. Очите й се насочиха към него и се впиха в лицето му. Една безнадеждно мъртва искра се зароди за миг в тях, само за да се загуби безвъзвратно в следващия.
Кейдън дори не съзнаваше...не знаеше, че в този момент част от нея се моли той да продължи да говори, само в името на това да я върне за миг във времето и пространството, които би трябвало да й принадлежат и от които би трябвало да е част. Той бе сламката, за която Шай имаше нужда да се хване сега, именно в този миг, за да даде почивка на самата себе си. Бе успяла...бе успяла временно да се хване за Каролина, макар и тази сламка да бе също така обречена, като самата Туран. Но срещата с Кери бе й дала някаква сила да продължи. Кейдън...може би професор Шоу щеше да накара битката да спре поне за миг, може би щеше да й позволи да се върне в света и в Академията – две места, които решително бе отбягвала толкова време....
А следващият път, когато нямаше да има никой...
- Очевидно...очевидно съм се провинила. Готова съм да изтърпя наказанието си. – и сега, ако можеше само да застави мозъка си да разпознае гласа, идващ от самата нея...

П.П. Реших да го провлача малко...все пак нека запознаем новия директор с "ужаса" за всеки психотерапевт...

При последните й думи Кейдън я погледна меко казано обезпокоен. Не беше дотолкова вглъбен в себе си, че да не забележи състоянието й, но това изобщо не му пречеше на стоицизма. Шоу не бе типичен комуникативен тип. Социалните контакти далеч не бяха любимото му занимание...те представляваха непозната територия до степен "тъмна Индия", която просто не си струваше да бъде прекрачена. За директора да комуникира въпреки желанието си бе равносилно на приемането на летална доза антидепресант и алтернативата никак не му се нравеше, но предстоеше да провери собствения си баланс. Той хвана малката тъничка папка, която единствена нарушаваше еднородността на стълкновението от свитъци и я приплъзна пред стола, на който се предполагаше, че момичето трябва да седне. Кейдън не дочака Шаия да разбере намека-дръпна стола и рече:
-Моля седнете.-той отстъпи и се направи, че разглежда някаква безсмислена маслена картина, окачена на стената отляво.
Тишината продължи едва няколко секунди-нямаше как иначе след като Кейдън се намираше в стаята:
-Позволих си да прегледам пълното ви досие. Предполагам знаете, че в училищните картотеки се съхраняват данните на всички, независимо ученици или преподаватели...
Шаия хъврли един-единствен поглед към тънката папка и след това сякаш отново се изгуби в мислите си. Кейдън обаче не смяташе да проявява търпение и да я изчаква да се "активира" за една секунда на всеки няколко минути:
-Направи ми впечатление, че е...-той се врътна и взе папката в ръка, размахвайки я във въздуха като ветрило.-малко кратко дори за резюме... А би следвало да е цялата информация, с която разполагаме за Вас.
Шаия наклони глава към директора и го погледна в очите:
-Инспектирате ли ме, професор Шоу? Нима човек на Вашия пост си няма по-важни задължения?
Кейдън се намръщи и цъкна леко с език:
-А...сега, това не е Ваша работа, но след като съм тук и говоря най-вероятно си нямам.
Какво сега-съжаление ли беше предизвикал? Не че се вълнуваше особено, но онова, което мразеше най-много у околните бяха погрешните впечатления. Те разваляха цялата веселба на хаоса. "Престанете да задавате глупавите си въпроси и ме оставете да си наблюдавам. Така или иначе и с часове да ви обяснявам, не се надявам да ме разберете."-отправи той мислено към цялото човешко поколение. Но в случая нещата не стояха съвсем по начина, подходящ за едно такова изявление, иначе Кейдън нямаше да си прави труда да се рови в картотеки в търсене на едно-едничко досие:
-Както и да е-измрънка той, забивайки показалец в долната си устна като малко хлапе, чиято близалка е изчезнала внезапно.-интересува ме един голям пропуск в посочените данни вътре. Кога сте дошли тук, в магическия свят?
Мълчание. Събеседничката му явно не смяташе въпросът за нещо важно, тъй като не си направи труда да отвърне или изобщо да помръдне. Точно тези малки и незначителни пукнатинки обаче му липсваха, за да си нареди многоцветния пъзел в главата, който за момента му изглеждаше почти безнадежден случай...в друго отношение...почти като него самия:
-Надали за тези отговори бях повикана тук, професор Шоу.
-А...така е.-изрече той, сякаш току-що бе установил същото.-ако все пак в един момент...-Кейдън намери събеседничката си отново изгубена и осъзна, че няма причина да завършва изречението.
Все пак бе дръпнал въженцето...оставаше котката да прояви интерес към кълбото.

Шай сподави някаква странна дори за самата нея въздишка. Щеше й се да може да разбере точно какво я бе раздразнило...или какво би я раздразнило при други обстоятелства. Но нямаше как, сега можеше само да седи и да наблюдава случващото се отвън, сякаш изобщо не бе част от него, сякаш не нейното тяло действаше и не нейните устни говореха...
- Какъв е този внезапен интерес към миналото ми, професоре?
Кейдън не отговори веднага. Целите му, поне засега, си оставаха тайна за Шай. Но имаше нещо, което я накара да се разбуди поне малко, което върна донякъде усещанията й за време и пространство. И то бе последното, което очакваше – его. Ако новият директор се интересуваше от кончината на Каролина Бърг, щеше доста да се изненада...
Позволи си само една подобна мисъл, преди отново да се оттегли в своята битка. Нямаше място за егоцентризъм или горделивост в онова, което се бе случило. То бе истинско и бе довело до събития, които за нея бяха изключително значими. И най-важното – бе й донесло нещо, което можеше най-сетне да промени живота й.
Но преди да го използва...трябваше да спечели войната.
- В Академията постъпих преди почти година, на седемнадесет. Магьосническите си способности открих преди точно осем години. Към „магическия свят” се присъединих преди четири.
Кейдън никога не бе чувал до такава степен издекламиран отговор. Сякаш бе научила наизуст няколко изречения в името на това все още да дава вид, че присъства в разговора. Междувременно погледът й продължаваше да е точно толкова обърнат единствено навътре, колкото преди малко.
- Преди четири години? Не е ли малко късно? Не трябва ли да постъпите тук на единадесет?
Сивите очи се отклониха за миг.
- Не получих писмото на единадесет. На четиринадесет избягах от дома за сираци, в който живеех, и започнах да обучавам себе си. На седемнадесет дойдох в училището.
Кейдън леко повдигна веждата си. Още от заучения разказ.
- И защо избяга от дома? Не ти харесваше? – всъщност вече не го интересуваше...определено разговорът бе станал прекалено дълъг.
Погледът й отново се върна към него, но този път имаше нещо там...някаква черна сянка, единичен спомен, който Кейдън за миг улови, но не можа да разшифрова.
- Убих ръководителя на дома.
Директорът на Ейрен се отпусна рязко в стола, удивен от спокойния и равен тон, с който Шаия съобщи, че е убила на четиринадесет. Едва дете...
- С магия. – нямаше нужда да пита. Тя щеше да му каже и така – това бе едно от малкото действия, с които се гордееше. Може би защото бе последното импулсивно нещо, последното наистина човешко нещо, което бе изпитвала или вършила – отмъщението.
Не се интересуваше от реакцията на директора. Доколкото можеше да прецени, той също не изпитваше безумно желание да разговаря с нея. Вече беше време да каже истинската цел на дискусията...

Жалко само, че за Кейдън нямаше много значение в понятията "истина" и "цел" иначе може би щеше да стане тъкмо каквото Шай очакваше. Не, че не стана-Шоу се протегна и хвана няколкото свитъка, които успя да достигне, разпростирайки ги върху свободното пространство. Но всъщност пъзелът тъкмо бе започнал да се попълва и скоро нямаше да отстъпи от съзнанието на младия директор като второстепенен фактор.
В детството му, единственото забавление на младия мъж бяха пъзелите и редовете с големите думи на тях. Но докато големите думи понякога бяха насилствено разчеквани и разпъвани за да запълнят обема на впечатлението, пъзелите си оставаха това, което изглеждаха и всяко нареждане, всеки поглед над голямата картина носеше удовлетворение на малкото момче повече от всичко друго. Всъщност с годините той откри, че може да интерпретира всяка ситуация и всяка брънка от реалността посредством шаблона на пъзела-малките парчета, несъстоятелни в откъслечността си, събрани винаги даваха всяка нужна информация за причина, обстоятелство и следствие. Интересното бе, че в живота нямаше крайно парче за сглобяване-всяко едно бе в средата на нещо. И ако един фрагмент от огромната вселенска картина можеше да говори за история, то съседните му елементи говореха за всички малки следи, заради които тази история се е осъществила. Комплексният пъзел на живота бе неговата голяма амбиция, естествено безнадеждно недостижима, но различна, тя не би могла да се нарече мечта-не и за развития разум на Кейдън. Докато спомените от детството нахлуваха неканени, той разгръщаше свитък след свитък пред момичето без да й даде и най-незначителната информация относно предстоящата й дейност. Вярно, беше завеян в повече от необходимото (поне за директор), но не беше забравил напълно думите й за убийство. Странно беше как сетивата мамят при това много сполучливо дори търсещите нередности в околния свят. Преди да проведе този разговор с Шаия Туран, на Шоу му бе хрумвало, че в това момиче има нещо нередно, но не бе успял да я сметне способна на убийство. По-скоро бе на път да направи извода, че нередното в нея се напасва твърде добре с хаоса съвсем целенасочено, за да се размие в очарователна мимикрия. Той също доста често изпитваше нуждата от подобни радикални мерки и затова може би му бе по-лесно да разбере този аспект на истина, представен пред него. Сега в известен смисъл уперкваше себе си за рефлективното изискване на лесно-разбираемия вариант. Но както и да се развиеха нещата и ако съумееше да запази странична позиция, скоро цялата нишка щеше да се опъне пред него, достъпна за преоценка. Сега от него се очакваше да даде прости инструкции и това и възнамеряваше да направи:
-Тези карти...-започна той, почесвайки се зад тила.-са малко старички както изглежда. Времето не е било много мило към тях и...-"не си губи мисълта"-скастри се сам, но вече бе мало късно за това.
Въздъхна възмутен от себе си и с една крачка се стовари на стола в съседство. Мразеше да мисли на няколко нива твърде дълго. За съжаление сега имаше твърде неотложни и сложни връзки за проследяване, а когато това станеше, обикновено забравяше най-елементарните неща. Такъв беше и този случай и ако ученичката не бе заговорила, може би той щеше да си излезе, оставяйки я в недоумение:
-Разбирам... Виждам, че картите са скъсани и предполагам това, което искате от мен е да ги сглобя.
Кейдън щракна с пръсти във възторг:
-Аха!
Сетне сякаш направи интересен опит за магипортация...на съзнание вероятно, тъй като тялото му си остана на същото място, прегърбено, с показалец и палец, стискащи долната устна и напълно изпразнен от съдържание поглед. Къде се рееше в мислите си, може би той самият не бе съвсем наясно.
Картите обаче чакаха да бъдат сглобени.

ПП: Картите са точно две на брой...за рп и сглобяването отсъждам...редовните 200 точки.

Шай изгледа директора внимателно. Съвсем скоро, може би след секунди, тя също щеше да се загуби като него, макар най-вероятно причините да бяха абсолютно различни. Но през този малък промеждутък от примирие привикналото й към анализи и най-вече към подозрения съзнание не пропусна нищо от начина, по който доскорошният й събеседник изглеждаше. Шай дори не поглеждаше картинките - те бяха толкова очевидно прости, че нямаше никакво място за колебание - директорът искаше нещо друго. Какво беше то обаче не я интересуваше. Не и на този етап. Винаги щеше да има време по-нататък да разбере....ако доживееше.
Момичето хвърли само един поглед на "снимковия материал" на бюрото. Две махвания с пръчката стигаха да се подредят двете картини и да се залепят. Точките, разбира се, нямаха значение, не и след като тя едва се появяваше в училището.

Неразчетените звездни карти 124x82p

Вратата се затвори тихо след изпадналата в нова отчайващо изтощителна битка със себе си.