Розовата градина

Хестия не бе сигурна какво се случваше, уж щеше да има война, а нищо, нищичко....
Тези мисли я бяха отвели отново в градината на розите. Нямаше никого, започваше да вали... Момичето се отпусна на една пейка, не я интересуваше дали вали,просто се радваше че никой не се опитва да й досажда....

...до момента, в който видя сянка надвесила над главата й.
Не искаше да се обърща и да вижда когото и да било, а още по-малко момчето което бе застанало точно зад нея.
Тя се опита да познае сиуета.
-Тристан ти ли си?! - попита игриво тя.
-Не! - с леко променен глас каза Александър Де Муун.
-Джесика?!
-Не!- малко по-нежно отговори венъмхолдеца.
-Ами, Клео?!
След това гласът на сянката замлъкна. Хестия си повдигна веждата.
Обръна се да види кой стои зад нея, когато се изненада.
Букет зелени и лилави рози бяха на милиметър от зениците й.
Явно някой й бе набрал специално букет за нея. Цветята ухаеха прекрасно. Бяха току що набрани, с капки от пресния дъждет който започваше да вали.
-Това е за теб!- каза момчешки глас.
-Александър!- изненадано викна блъдхендката....

Тя не го бе виждала от доста време. А и последният път едвам не се бе опитал за я убие. Все пак стана от пейката, косите й вече бяха малко мокри от дъжда, за това Хестия ги отмести зад ушите си. Заобиколи пейката и пое букета, още преди да го помирише, впи поглед в Алекс, той леко потръпна, но момичето бързо насочи вниманието си към розите, наведе главата си към букета и необичайно силният им аромат я омая. Тя се усмихна неволно и отново насочи вниманието си към момчето пред нея.
-Прекрасни са! - възкликна тя, но в гласа й се долови нотка тъга, която тя успя да прикрие като прегрна нежно Алекс, но се отдръпна дори по-бързо, отколкото се бе доближила до него. Усмихна се отново. Дъжда се бе усилил малко и косите й вече подгизнали, но явно това в момента не беше на дневен ред, но и тя не бе сигурна за какво точно мислеше в момента.

-От много време не съм те виждал, доста часове отминаха от както се "забавлявахме"...
-Забавлямахме ли?!- попита Хестия.
-Е така де, нещо подобно. И все пак очаквах да те видя. Мислих за теб. Но ... виждам че си заета с други мисли.
-Да, така е. Аз си имам своите проблеми.
-Представях си срещатата ни когато отново се видим. Но това място определено е доста подходящо. Под дъжда.
-Мдам, красиво е.
-Ако си свободна и разбира се, ако искаш де, така да се каже можем да прекараме известно време заедно и да се помотаем тук-там. Момчето се усмихна, погледа му сияеше... Хестия забеляза това. Замисли се какво да му отговори. Мисилше докато галеше розите.Питаше се защо ли са зелени и лилави...

-Скоро ще привърши учебната година- захвана разговора Муун.
-Да, така е. Но има още време. Сега тепърав ще нараства наново напрежението- констатира хладно момичето.
-А знаеш ли, че противоположностите се превличат?- риторично попита Алекс.
-Мдам... но в какъв смисъл.
-Всмисъл, че северният магнит се превлича с южният... Както ключат и ключалката...
- Но зеленото и лилавото не се привличат- усмихна се Хестия.
-Ха, това е гледайки чрез видимата светлина. Но не забравяй че слънчевите лъчи са много повече, така че има голяма вероятност червеното да не е червено, така че и лилавото да не е лилаво...
След това и двачата се засмяха, защото и двамата занеха за какво говореше Алекс . Привидно Хестия беше хем с Алекс, хем и някъде другаде... но Александър не посмя да попита...

Момичето усети това и се усмихна на себе си. Наистина, тя ужгледаше Алекс право в очите, а всъщност гледаше през тях, но не в главата му, а друго постранство, незнайно къде.В миг тя се почувства неимоверно слаба, само при мисълта за онова, което изплува в главата й. Неволно посегна да хване ръката му, но се спря на време. НЕ! Помисли си тя, не биваше. Но защо? Кой я спираше, като знаеше ужасната истина за бъдещето и онова, което я преследваше от миналото.
-Блууд. - промълви тя.
Алекс я погледна като попарен.
-Кой? - почти извика той.
-Никого. - стъписа се Хестия, после се поуспкои и продължи. - един елф. - усмихна се. - Нищо повече от някой който иска за ме убие.
Горчива усмивка се изви по аленочервените устни на русокоската.
Дъжда се усилваше и Хестия реши, че е крайно време а вземе мерки - измагьоса си чадър и се изсуши, докато Алекс все още си вървеше подгизнал под дъжда.
-Прав си да се разхождаш под дъжда с... в моя случей теб наистина е притно - усмихна се нежно Хестия. После отново обърна глава напред и се замисли за нещо. Мисълта й обаче бе прекъсната от Алекс ...

Момчето бе мокро до костите до кожата на костите си... но все пак бе притеснен. И той си имаше своите ядове, било то с Марк и Миранда, с Маделин, и т.н. Беше се отцепил изцяло от семейството, и в момента не се притесняваше, нито пък изпитваше ностлагия към миналият живот. Знаеше че през ваканцията ще бъде пак при тях, но сега го подтискаше друго. Явно всикчи в Ейрен знаеха какво предстои да се случи, без Алекс... добре де и без Марк.
Виждаше как ученици изцечзват, преподаватели напускат... и това го правеше неспокоен.
-Притеснявах се...ъ-ъ-ъ...- започна да заеква.
-За какво се притесняваш Алекс?!- попита невинно Хестия.
-За теб. Мислих си, че и ти си изчезнала като останалите. Без да ми кажеш "чао". Но за щастие все още си тук.
-Все още-отсече отчаяно момичето.
-Да и може би ще бъдеш още дълго време тук в Ейрен, с нас... с тези които са останали, които са издръжлаи, които са имали късмета и силите да оживеят и продължат напред.
-Алекс... предстоят промени!- каза Хестия.
-Така ли?! Да не би да има нови предмети, или преподаватели...- попита уж наивно венъмхолдеца.

Момичето не се сдържа и се разсмя.
-Да, разбирасе и в това ще има промени, предполагам. - усмихна се тя. - Но ще има и други промени... - Хестия нямаше намерение да продължава темата "с промените".
-Факт е, че ме нямаше, предприех кратко пътуване, нищо особено.
-Семейна визита. - усмихна се Алекс.
Джоунс се зачуди какво да отговори, истината бе, че не беше посещавала родителите си, но ако кажеше това на Алекс, или на когото и да е било в академията щеше да прозвучи въпроса "Ами къде тогава?". За това просто кимна.
-Ходих да видя татко. - обясни тя. Това наистина беше истина, освен всичко останало беше видяла и баща си.
Дъжда беше утихнал, не бе спрял напълно, но бе намалял, всички цветя из градината бяха се усвежили. Разнасяха се приятни ухания и Хестия спря, за да позиша малко чист въздух.
-Кой друг е изчезнал? Кой учител е напуснал? - попита тя, защото наистина бе чула за напуснали учители,но не й се искаше да е истина.

Първокурсника се ококори... беше учуден, че не е чула и видяла нищо.
-Нима никой от Блъдхенд не ти каза?!
-Не-отвърна Хестия.
-Виван напуска... Хари липсва... Сидни и Дженифър... Каролниа Бърг също...
-Каролина Бърг?! Директорката?!-още по-учудено извика бълдхендката.
-Да, Миранда ми каза. Отишла да си поговори делово с нея, но... нея я нямало. Така няколко пъти отишла на посещение, но никой не й обърнал внимание.
-Може да е отишла на почивка.
-На края на годината?! Има нещо но не знам какво...
-Хъм... на дали.- каза замисляйки се и твърде озадачено момичето...
-Жар ми каза, че видяла не познато лице в Академията. Бил някакъв мъж, разхождайки се по директроския коридор... Казах ти има нещо.
-Скоро ще стане ясно- заключитетлно се изрази Хестия.

Хестия знаеше за напускането на Виа, но дори не й бе споменала, че ще си тръгва.Не бе виждала най-добрата си приятелка от доста време.Не бе виждала повечето си познати от доста време. Заразлика от тях обаче, Амаранда се стараеше да не й дава да забравя за него, че във всяка секунда двата им живота са оплетени, ако съществуването на амаранда можеше да се нарече живот. Но за да се унищожи, трябваше да бъдат отнети поне два живота. Смърт - гроб - погребение - ковчег.... КОВЧЕГ.
-Мразя ковчези. - пророни момичето.
Тъжните й зелени очи гледаха към близката пейка. Дъжда отново се усилваше, но чъдъра просто падна от ръката й. Смърт... Всеки умира. Но малко хора са успели да доживеят до старини, и да си отидат по естествен път. После заговори отново:
-Началото на войната ще бъде белязано с убийствата на няколко човека и изчезването на десетки.
Не че каза нещо ново, това бе известно всеки му, но думите й я накара да усъзнае, че иска или нейното отцъствие от академията няма да й помогне да запази още дълго живота на любим човек... Живота на майка си. Защо точно нейния - живота на баща й нямаше да бъде отнет скоро, а Джемс - брат й бе все покрай нея, в Ейрен, докато Каролина бе тук, със сиг. нямаше опистност за живота на учениците, но сега вече...
Явно Алекс обаче бе се замислил над "мразя ковчези".... Хестия усети това и се досети, че не е била правилно разбрана:
-Имах впредвид, че никога не съм се радвала на ничия смърт, нито на черен нито на бял магьосник.Живота не е даден за да се отнема безразборно, както става напоследък. - обясни тя и се опита да се усмихне.
После тръгна, без да взима чадъра си, който и без тоа се бе изпарил. Отиде и седна на пейката. Засмя се, като видя, че сякаш АЛекс си бе отдъхнал, като бе чул обяснението за ковчезите и не се сдържа:
-А ти какво си помисли като казах това, че мразя ковчези, имам впредвид?

-Х-ъ-ъ предсативх си, че ти си в ковчега и че сес трахуваш да умреш... или да те ..
-Убият ли?!
-Да...
-Не ме е страх от нищо, камо ли от смъртта!- каза красноречиво момичето.
При тези думи Александър се втрещи. Този отговор би бил присъщ за Миранда, за Маделин, за него дори но за стархливата и внимателна Хестия абсурд... Явно се е променила много.
-Е, нещо лошо ли казах-попита наивно Хестия.
-Не, но се очудих от отговора ти.
-Е, храта се променят... порастват...
-Да така е.
Александър се доближи до мястото където се напмираше пейката. Искаше да седне до Хестия, но някак сега я чувставше чужда, като че ли не я познаваше. Беше друго момиче...

Хестия наистина се бе променила, но как две седмици извън академия Ейрен можеха да я променят толкова!? Но беше факт.
-Ако ме беше страх от смърта сега нямаше да стоим и да си говорим. Нямаше а съм сред живите. - горчива усмивка се плъзна по аленочервените устни на момичето. Дъжда продължаваше, Хестия отново беше мокра, започваше да й става хладно, за това се постара да направи магия за непромукаемост на мантията си. След като привърши, забеляза, че Алекс още стоеше, чудейки се какво точно да направи.
-Ако искаш седни, няма да те убия.
Хестия се засмя, но не й бе до смях, виждаха уплаха по лицето на Муун. Не й бе приятно някой около нея да се притеснява от присъствието й, но той не беше единствения, дори и някой учители ставаха още по-неспокойни от преди в нейно присъствие. Джоунс се загледа в далечината, всичко наоколо изглеждаше и беше спокойно. Колко чудно....
-Прекрасно е да усещаш спокойствието наоколо. - усмихна се тя по*скоро на себе си.

-Спокойствие?! Тук?! Ти луда ли си?!- учуди се Алекс.
Как може да говориш, че в Ейрен е спокойно, при условие че на всеки ъгъл може нещо лошо да ти се случи. Тук няма и един квадрат, където да си в пълно спокойствие и сигурност.Привидно е тихо, умряло, заспало... но нали знаеш, че преди всяка буря има затишие.
-ИСкаш да кажеш, че в момента е затихнало?!
-Да, точно така Хестия! Не знаеш дали изобщо утре ще се събудиш, не знаеш дали сега няма да ти направя нещо....или пък ти на мене... така че, тук всички сме в опасност. Казаха ми, че Каролина полудяла и отишла да си лекува нервите... Жена, директорка, въздрастна не може да издържи на напрежението, камо ли ние.
-Каролина е добре!-сопна се Хестия.
-Е къде е тогава?!
-Незнам. Но е добре.
-Добре, щом казващ... Как може, човек който говори за Зевс и Афродита да бъде нормален, няма значение-замънка Муун.

-Ще подгизнем тука, искаш ли да се преместим в Академията....
-Къде2- попита Хестия стреснато. Беше замислена, а Алекс странно мълчеше този път, и Александър прекъсна тишината и спокойствието и стресна Хестия.
-Не исках да те стресна.
-Знам- каза момчито.
-Какво ще кажеш за... някъде из Академията, където е сухо...и топло. Там ще можем да си свършим нужните неща... смисъл домашни, пък може и да играем на нещо... Венъмхолдеца обичаше да играе на игрички, със залози естествено и обичаше да побеждава. Обожаваше "Бесеницата","Градове,държави, или просто буквичка", "Морски шах", "Гатанки", "Дискусии" и т.н.

Момичето не отговори веднага. Обърна се отново към Алекс. Приближи се мъничко, една малка стъпка... Отново не продума. Алекс нямаше идея какво е намислило момичето, зато kе помръдваше, ала бе готов с един замах да извади магическата си пръчка и да се отбранява. Ала момичето се прибижи и отмести кичур от косата му, който бе застанал на лицето му. Лицата им се приближиха и то доста, момичето беше впила поглед в очите на Алекс. Той можеше да различи миниатюрни капчици от дъжда по миглите й, като мънички диамантчета. Муун хвана свободната й ръка. Ала в същия момент момичето се дръпна, много бързо и много рязко.
-Аз, трябва да вървя... - сподавено каза тя и закрачи по пътеката...