При езерото - Вивиана и Джесика

Вивиана не се сещаше за друго място в академията ,което така да успокоява нервите и пристъпите й на нелепа ярост или необяснима тъга,както я успокояваше гледката на езерото пред погледа й.
Тя бавно стъпваше насам,а по следите й вършеве верния Дориън,кйот след още няколко крачки пое в друга посока и остави стопанката си сама.Сякаш котаракът знаеше,че сега й бе нужно поне за момент да се потопи в своя свят, до който достъпа бе строго ограничен.
Вивиана сама не знаеше дали иска да е сама.Но по-скоро й се искаше да не е,защото това би я навело на още по-мрачни помисли.Искаше й се да разговаря с някой,да намери утеха в чужди думи.
Седна на каменистия браг на езерото и вдигна от земята камък с формата на лунен сърп.Опипваше нежната му гладка повърхност,докато се вглеждаше в деликатние вълни по повърхността на водната маса пре погледа й.
Мислеше си колко много спомени имаше тук,нейни-усмивки,сълзи и разбира се...детските наивност и нетърпение, които бе изгубила безвъзвратно.По устните на Виа се разля ленива,меланхолична усмивка,но в очите й се четеше тъга.Така беше откакто...
Потокът на мислите й бе прекъснат от звук зад гърба й.Различи звученето на човешки стъпки.Вивиана се обърна светкавично и видя...

... Джесика, която се бе запътила насам, когато приключи разговора със Селена. Момичето насреща й изглеждаше стреснато, сякаш някой се бе промъквал зад гърба й, но Джес не го бе направила с умисъл - просто не я бе забелязала.
-Здравей - каза Джесика ледено - Името ми е Джесика Фейн.
-Аз съм Вивиана. Вивиана Рейвън.
"Значи това е Вивиана Рейвън? Хм, представях си я по по-различен начин. Все пак ... не изглежда обикновена. С тази коса прилича малко на Емили. Дано да не е същата мекушавка като нея ..."
Джесика се загледа към езерото.

-Здравей,Джесика Фейн-Вивиана я погледна изучаващо,но достатъчно усмихната за да покаже,че намеренията й са от най-чисто естесвто-приятно ми е да срещна ново лице тук.
Рейвън се изправи леко и отиде до момичето и прецени ,че кристално сините й очи са отнчо толкова озпъкващи,каквото бе самото момиче.
-Съжалявам,ако съм изгледжала стресната при идването ти,но не очаквах тук да намине някой-Вивиана затърси с поглед нещо и устните й се узвиха в дискретна усмивка,когато видя котарака си да стъпва гордо по отсрещния бряг на езерото.
-Предполагам ,че вече си имала случай да се срещнеш с братовчедка ти-Вивиана вдигн алеко вежид,когато Джесика я изгледа питащо-Не,Емили не ми е казвала.Думите,намирам са прекалено примитивен начин да разбереш нещо,въпреки,че понякога играят ключова роля.
Вивиана погледна отново повърхността на езерото-лекия вятър раздипли косата й и тя я приглади внимателно,сетне отново се обърна към Джесика:
-Е госпожице Фейн-Вивиана наблюдаваше събеседничката си право в очите-Какви са първите ви впечатления-Виа не каза от какво-предпочитеше Джесика саа да избере насоката на разговора им,или поне така да си мисли...

-Хм, първите ми впечатления... - Джесика се усмихна фалшиво, но убедително. - Всъщност не съм имала много време да поразгледам, така, че може да се каже, нямам особени впечатления.
*Но не е така и тя го знае. Както и да е, няма значение. Важното е какво издава всеки от нас, а аз нямам намерение да си сложа картите на масата толкова лесно* - помисли си Джесика, защитила мислите си с една от най-сложните възможни прегради - имаше вече едно опърляне от разговора със Селена и нямаше да допусне това да се случи отново.
-Значи познаваш Емили? - попита Джесика.
-Да - отвърна Вивиана, която изглеждаше доста ведра.
Изведнъж зад тях се чу мяукане и Джесика разбра защо Вивиана бе толкова спокойна и ведра - зад тях бе една котка, най-вероятно домашния любимец на момичето.
*Не ги разбирам аз хората тук. Как може на такова място да се занимават с животни ... та тук е пълно с магия, която очаква някой да я разбере, да я осъзнае, да я погълне...*

PS. Днеска нямам особена муза, извинявай, че е кратичко. Ако искаш в следващите постове да вкараме малко действие

Вивиана забеляза погледа,с който Джесика удостои котарака Дориън,и тя самата се усмихна горчиво:
-Ти си силна магьосница...нали Джесика-Вивиана говореше със спокоен глас,но ясен и делови,не влагаше емоция в думите си-сигурно ти е трудно да разбереш защо ,в името на Мерлин,си губя времето с едно животно-Дориън измърка,когато Вивиана го погали нежно по вратлето.
-Но понякога колкото и силен и надарен да е един магьосник,не оценява онова ,което притежава-Виа говореше пряко,ясно и както винаг искрено.
-Ако не ти е неприятно,бих искала да те попитам нещо-погледът на Рейвън бе пронизващ,но пламъчето надобронамереност все така си гореше в тях-Разбра ли вече каква е твоята сила...

ПС.Няма проблем...би ми било приятно(винаги е ориятно) да се вкара малко радвижване

Джесика погледна Вивиана - преценяваше я. Момичето разбираше някой неща... но не всички. Джесика не бе сигурна дали да е открита с нея, но ако не беше поне донякъде, Вивиана щеше да зарови по-надълбоко, а Джесика не искаше да се стига до там. Затова и тя реши да е пряма ... донякъде.
-Да, наистина смятам, че да гледаш животни си е чиста загуба на време и усилия - Джесика хвърли студен поглед на котарака, който мъркаше около Вивиана, а в този момент той изсъска към Джесика.
-А относно дали съм намерила своята магия, имам доста неща да кажа и едно от тях е, че никой човек не притежава само една уникална и единствена способност, всеки притежава много, за които има голям потенциал и още повече, за които има среден потенциал. Ако повечето хора не го разбират, толкова по-зле за тях.
Изведнъж над езерото се разнесе синьо-лилава мъгла, която се разпростираше по цялата му дължина и се разрастваше с удивителна скорост.
"Оф, сега ли намери ... " - помисли си Джесика, но двете с Вивиана трябваше да реагират бързо. Още малко и мъглата щеше да ги погълне - а тя не бе от безобидните.

Вивиана погледна с пренебрежение мъглата,но-Ето,че най-накрая идва-помисли си тя докато изкарваше пръчката чевръсто изпод мантията си:
-Лумос Солем-извика Вивиана и лъч светлина се изтреля от пръчката й.Мъглата се разпръсна,но заплашваше отново да почне настъпление.Виа се усмихна хладно,а сетне погледна към Джесика:
-Предполагам ти знаеш какво е това-погледът на Рейвън бе пронизваш,но и заинтересуван от това,което стваше.Виа знаеше,че бе въпрос на време академията да дъбе залята от нова вълна,но този път не бе сигурна,а и не искаше да знае каква ще е тя.
-Едва ли точно аз съм човекът,с когото би споделила Джесика,но бих те помолила да ми кажеш за какво става въпрос...какво бе донесено-тревогата в гласа на Вивиана се засилваше.Все по-настойчива започна да става и мисъкта,че той скоро ще се върне.А Вивиана тряваше да бъд еподготвена за предстоящето и се надяваше,че Джесика ще бъде тази,която ще й помогне да рзабере...

Джесика се загледа в опита на Вивиана да разпърсне мъглата и се изсмя наум. Но момичето имаше право да се опитва - все пак сега не му беше времето. Тя потърси чужди умове наоколо и намери точно този който трябваше, след което му изпрати съобщение "Не си познал, ако си мислиш, че ще се случи! Никога няма да успееш да довършиш задачата си!". На лицето й се бе изписало жестоко, съдистично изражение и Вивиана я гледаше втренчено, явно й бе задала въпрос. Джесика потърси в паметта си и се досети какъв бе той. Но първо трябваше да свърши нещо. Тя започна да прави изключително сложни движения с ръката, с която държеше пръчката си и накрая прошепна нещо, много тихо, почти като вятъра. Мъглата се пръсна и изчезна. Джесика избърса с длан челото си - бяха й избили капчици пот. Обърна се към Вивиана, възвърнала хладното си и невъзмутимо изражение, и й проговори:
-На въпроса ти - това е убийствена мъгла, убива всичко, което попадне в нея, и изтрива живота му - сякаш изобщо не е съществувал. Доста е ... удобна, ако не искаш да разберат за престъплението ти, особено мъгла от този тип, тя може да се "насъсква" срещу определени хора. Мисля, че тази бе предназначена за мен и за няколко други члена на Академията. Възможно е и ти да си от тях, след като се е запътила право към нас ... иначе сигурно щеше да е по-объркана, не така целеустремена. И спокойно - няма да се върне, освен ако, разбира се, някой не призове нова. Тази магия я премахна.
Джесика се чувстваше, все едно изнася лекция, но така или иначе, трябваше да продължи, иначе някой неща щяха да останат ... недоуточнени. Джесика мразеше неточностите, особено в собствените си планове. И въпреки, че тази мъгла не бе сътворена от нея или от някой, когото тя бе накарала, тя можеше да провали плановете й, и почти бе успяла.
-А относно това кой го направи ... нямам идея. Е, имам, но ... то си е само идея и предпочитам да си я запазя за себе си.

Вивиана се засмя на отговора ан Джесика,но не искаше да звучи грубо и затова побърза да каже:
-Мисля,че и аз имам едно или две предположения,Джесика-усмивката не слизаше от лицето на Вивиана,защото в противен случай там би се показало едно разкривено от злост изражение.
-Ти трябва да се пазиж...а и както виждам,умееш да се справяш сама-Вивиана погледна към чистата сега повърхност на езерото.
-Знам какво е да трябва да живееш с идеята за постоянна заплаха,Джесика-Рейвън седна направо върху едрия пясък на брега и зарови шепа в него;погледът й бе замислен ,а думите сякаш идеха от далечината-Акакдемията вече не е безопана...преди също не беше,но сега има прекалено много външни фактори-Вивиана говореше чисто фактически.
-Навремето и аз дойох тук със задача,но и с ясното съзнание,че оставяйки дома си ,губя всичко-червенокосата обърна поглед към Джесика-прощавай,че изпадам в сантиментални подробности,но...ти все още стоиш на границата...между две възможности и един избор-Вивиана се сумихна уморено в отговор на неразбиращия поглед на Джесика:
-Виждам в очите ти,че все още иам какво да губиш...

-Да - Джесика се загледа замислено.
-Вивиана, вярваш или не, аз не искам нищо лошо да сполети Академията, както и хората в нея. Това е древно сборище на знание и магия, а тук са събрани толкова много таланти...
Които според мен са избрали грешната страна, но това си е друга тема. Нереалното е, че това, което ти казах, наистина го мисля. - За миг Джесика отвори плътно затвореното си съзнание и Рейвън усети истината. След което го затвори по-плътно и от преди.
-Да не се объркваш, аз не съм добър човек. Просто не бих искала всичката магия на това място да бъде пропиляна. И вярвай ми - докато съм тук, в Академията, това няма да се случи. Поне доколкото зависи от мен. Но ... ти не разбираш. - Джесика отново бе надянала ледената си, безчувствена маска.
-Ти си напуснала дома си и си изгубила всичко, докато при мен нещата не стоят така. Аз често не се задържах у дома преди да дойда в Академията - пътувах, занимавах се със своите дела, живеех си живота, учех, усъваршенствах се. Когато се прибирах бе едно от най-лошите преживявания за мен - родителите ми, които са черни магьосници, винаги ги нямаше, и всъщност така е по-добре - не ги понасям особено.
-Но ти си права - продължи Джесика - Аз имам какво да губя. И то не е семейството ми - мога да изгубя способностите си, живота си. Но това няма да се случи, не и в близко бъдеше ... За момента аз мога само да печеля и ще се възползвам максимално това. И няма да позволя никой друг черен магьосник да се възползва от това място и неговата магия.
Джесика реши, че разговорът с Вивиана вече е към своя край, а и си спомни, че има важна работа на друго място, след което се врътна, оставяйки другото момиче безмълвно, и се отдалечи.