Близо до теб....

Вивиана гледаше тънките струи въздух,които излизаха от устата й в хладната нощ.Тя пристъпваше бавно,но решително и без стах към старото гробище.Беше минало доста време откакто се еб разхождала в академията,но след това,което й сес лучи знаеше ,че няма и още дълго да може да се любува на дома си-тая академия.
Обглеждаше с очи надгробните плочи,бхяа й познати,бе ги виждала-бе виждала и смъртта не загиналите,но това вече не я притесняваше.
Взираше се в нощния мрак,докато сваляше качулката на тъмно синята си мантия.
Искаше й се да се окаже права в предчувствието си и той да се появи тук и сега.
Чакаше Ариман защото трябваше,имаше нужда да се сбогува с него...

Пусто гробище. Самотен надгробен камък. Ариман скочи одгоре. Огледа се трескаво. Беше се върнал. Най сетне тук. Където беше всичко което имаше. Където всичко беше наред. Униформата я нямаше. Мантията я нямаше. Черна кожа. Покриваше го целият. Бяла животинска козина. по раменете му. Нямаше оръжие. Дори нож. Нищо. Стоеше на камъка. Клекнал. И търсеше нея. Усещаше я. Птичи зов. В ранна майска утрин. Затвори очи. Вдиша дълбоко. Скочи от камъка. Знаеше къде е.
Видя я. Приближи я тихо.
-Вивиана.
Гласът му. Мелодичен. Нежен. Наведе се. Хвана ръката и. Целуна я. Ухили се.
-Най сетне!
Вивиана не се усмихваше. Погледна я. Тревожен. Протегна ръка. Погали я.
-но..какво има?
Очите и. Мислите и. Ариман отвори очи. Широко. Изненадан. Шокиран.
-Защо? Защо мисли за сбогуване. Защо пак това? Та аз сега..
Ариман сви очи. Изгледа я. Странно.
-Какво става.

Вивиана се опита да се усмихне вяло,но все пак вида на лицето му...допира до него накара нещо в погледа й да грее.За момент се обърна,защото една сълза заплашително се стремеше надолу по лявата й страна-избърса я ,пое си дъх и смело се обърна,за да застане лице в лице с Ариман:
-Знаех,че тук ще успеем да се срешнем-тя го погали нежно по едната страна,сетне обгърна лицето му в ръцете си и стисна конвулсивно очи
-Аз...аз винаги съм била слаба и в много отношения безпомощна и това винаги ме е карало да се чувствам виновна за всичко ,случило се...-тя си пое дълбоко въздух за да има сила да продължи-...трябваше да бъда по-силнаи твърдо да стоя зад нарежданията,които получавах,но не успях.
Ариман я гледаше с недоумние,но това предисловие трябваше да бъде чуто-за да разбере той какво се случва:
-Сега трябва да понеса наказанието си и аз го искам,защото тая вина ме разяжда...-Вивиана хвана с ръце главата си,сякаш искаше да изкара оттам болката,стаила се в нея.
-Трябва да си тръгна...-тя стисна здраво челюстта си ,защото й идеше да изкрещи.Незнаше дали има,дали ще намери лесен начин да си тръгне...

Ариман остана вцепенен.
-Не!
Имаше сила само за тая дума. Не. и пак не. наказание. тръгване. раздяла. смърт? Не! прегърна я. стисна косите и в шепи.
-Не трябваше да тръгвам. Изобщо.
Шепот. гласа му щеше да раскрие чуствата. Не. Не трябваше. Шепот беше добре. Опита се да я пусне. ръцете му не искаха. да се откъснат. да я пуснат. да я оставят. Не. никога.
-Мога ли..
спря се. усещаше. знаеше. не можеше. ала какво се очакваше по дяволите. да стои настрана. да гледа. единствената. единствената жива надежда. да угасва. как? не. притисна я. към себе си. безпомощен. къде отиде рицаря. къде отиде силата.
-Мила моя. ти си.. млъкна. бесмислено. Не зслужаваш да.. Не и ти.
Не знаеше. Какво да каже. Не можеше. Да мисли затова. Затвори очи. погали лицето и.Пусна я. погледна я. Очите му. Бяха ужасни. Празни Пламъкът. го нямаше.

Вивиана бе удивена от реакцията му.Не искаше да прекарва тези последни мигове с него в чувства на негодувание и горест.Усмихна се,нямаше какво друга да направи.Приближи се бавно до него,повдигна спокойно ръката си и го погали.В очите й се четеше тъга,но тя все още се усмихваше:
-Да...точно аз...точно сега-тя продължаваше да го гледа.Струваше й се ,че не може да диша,че кратака й омекват,защото така й се искаше да остнае...само заради него...
Прегърна го силно,с цялата си нежност и топлина и с цялата сила,която й оставаше,която й оставяха:
-Ариман...аз умирам...-каза го с невъзмутимо спокойствие-..но няма да позволя на никой да види как се оттеглям за да ближа смъртните си рани-Вивиана преглътна,заради проклетата гордост,която я спираше да говори-ПОне малко гордост ми е останала.Но преди да си отида искам да ти разкажа нещо,ако искаш да ме изслушаш...

Ариман се отказа. Предаде се. Пусна я. погледна я. въздъхна.
-Гордост. Кога успя да се превърнеш в мене.
Погали я. Погледна я. обърна се. Не искаше. Да я гледа. да знае. За последно. Уморен. Писна му. от всичко.
-разбирам. Ще умреш. Сама. Далече от тук. Гордост. Добре.
Бесен. ритна камък. Крака го заболя.
-Мамка му. Вечно бесполезен а.където и да съм. каквото и да правя. като опре до нещо добро. за някой. за който ми пука. познай какво. нищо не мога да направя.
луд. Побеснял. Обърна се. Погледна я. приближи се. опря пръст на устните и.
-ако искаш да ми кажеш..кои са те. как да ги унищожа. добре. Слушам те. ако искаш да говориш за бъдеще. за моето бъдеще. не си прави труда. сви очи. Не ми пука.
Свали ръка. Погледна я. Зачака.

Вивиана продължаваше да се усмихва, не искаше да свали тази защитна стена от лицето си:
-Искаш да знаеш кои са...-тя се засмя и за миг наведе глава,но когато отново я вдигна очите й бяха станала тъй ярко зелени,че сякаш искряха-...има ги във всички вярваня,под една или друга форма.ТЕ са съдбата,която е необорима,непредвидима и вечна...За мен това са моите прадеди,които през целия ми съзнателен живот ми показваха лицата на света,който обитаваме.
Вивиана сама разбираше колко небивало и неопределено звучат думите й ,но отова бе истината:
-Имах една проста задача...-тя продължи-...да опазя крепостта-тя се усмихна иронично на себе си-а не успях.
Всички други думи сякаш се исзгубиха в гърлото й,Вивиана поклати с глава:
-Няма повече да ти говоря за твоето бъдеще...и преди не трябваше,не биваше да говоря,но...стореното е непоправимо.
Тя отново млъкна,но този път пристъпи към Ариман и застана на няколко сантиметра от лицето му.Повдигна се леко на пръсти и и обгърна с ръце шията му:
-Благодаря ти-прошепна тя в ухото му-че ми мопогна да разбера,че живота винаги ще се простира отвъд онова,което е писано.Но искам да те помоля за нещо-тя опря нослето си в неговия и на лицето й отново се появи искрената усмивка на една малко момиче,въпреки че сега тя бе толкова по-различна:
-Кажи ми ...успях ли да променя поне нещо...-тя не искаше да си признае,че вината й тежеше както камъни завързани за крилата на малка птичка-ще оставя ли нещо след себе си...-въпросите сякаш бяха към самата нея
-ПОне за едно нещо няма да съжаля никога...

Ариман хвана ръцете и. Натисна ги към шията си. Не. Не искаше да се задуши. само да почуства. Още малко.
-Промени. Да. Ала се радвай че няма да видиш как. Колко много...промени всичко. И как точно. Промени мен.
Затвори очи. тъжен. Човекът в него. Се беше родил заради нея. И с нея щеше да умре. Завинаги. Отвори очи. взето решение. Беше окончателно.
Погледна настрани. Мислеше. За всичко което Вивиана каза.
протегна ръка. стисна косата и в шепи. И отпусна главата си на рамото и.
-Вивиана..съдбата не е човек. Съдбата не е хора. Живи или мъртви. съдбата не е съдба..ако не е съвършена. Духове. виждал съм духове. Ала те не са вечни също. Аз...
ариман искаше да каже много. Искаше да каже всичко. Ала не каза нищо друго. Нямаше смисъл.
-Ума казва кое е реалност. А душата кое искам да е.
Ариман стисна очи. Сърцето му биеше бързо. Усещаше го. Чуваше го. Плашеше се.
-Не мога да те спра. Не мога да те спася. Моля те пощади ме. Не мога повече да те гледам. Да те слушам. Сърцето ми ще се пръсне.
погледна я. С болка. взе ръката и. Сложи я върху гърдите си и затвори очи.

Вивиана се страхуваше от това най-много-болката ,която щеше да му причини.Не можеше да го гледа така...сломен и безмълвен,заради нея.Тя стоеше без да може да помръдне и мускул,но усещаше огромна болка в сърцето си,спираща дъха й.Очите й се наляха от сълзи,които бяха способни да изгорят кожата й.Стоеше така,прегърнала го и плачеща:
-Искам само едно поселдно нещо от теб...-каза тя тихо,едва чуто,като нежно увиваше около пръстите си кичур от косата му-Позволи на човека в теб да остане човек.Ти ме направи по-добра,недей да погубваш онова,което аз съм ти дала...цялата ми любов-сълзите все още се стичаха по страните й и тя се чувстваше по-безпомощна от всякога.
-Моят път свършва...но аз няма да те забравя-Вивиана разтръска глава-прекалено много те обичам...

-Хората са хора защото се раждат и гният. В прахта и под земята гният. раждат се за да умрат. Човек съм се родил и гния колкото и те. Ала не искай от тоя на който сърце не му остана да дава без мяра. не искай от тоя дето се чуди защо диша. Защо проклетото му сърце още бие...да дава на ония паразити последното скътано чуство.
Ариман се дръпна. Хвана раменете и. погледна я.
-Винаги ще си в сърцето ми Вивиана. Ти. Тая която даде и не дочака да и се върне. И троха отзаслуженото даже. Ала живот като живот ли е твоя. Добротата ако е истинска ще бъде стъпкана. И злото ще цъфти. винаги е било. И винаги ще бъде. Полза каква щом всичко си отива. преди да можеш да го сграбчиш. Да го заставиш да стои.
Кръв. Не. Не сега. Сега не само. Дръпна ръката си. Пусна я и увисна. Кръвта покапа в шепата му.
Ариман сви очи. Усмихна се. Да тече. Имаше много от нея. Сърцето го болеше повече.

Вивиана изтри смело сълзите си.Усмихна се отново,замижа за миг за да овладее дишането си,бе й трудно в тези поседни мигове,но сега когато го виждаше така й ставаше още по-трудно.
Тя заговори с тих,но вече спокоен глас:
-Взех каквото трябваше да взема от този свят и все шак си отивам с празни ръце,но пълно сърце-тя повдигна леко ръката си и докато един кичур ото косата й се вееше леко,тя погали Ариман нежно по бузата.
-Това,че вече няма да бъда едно от този свят не значи ,че няма да ме има...просто ще бъда...свободна-тя хвана ръката му и я стисна със сила,непредполагаема за нея-но аз няам да спра да вярвам,че в тоя свят има и добро,защото го има,знам го.А ти...имаш още работа тук..трудна ,мръсна и мрачна,но не губи вяра-тя се усмихна горчиво-Знам,че звучи трудно...да не губиш вяра,но ако я изгубиш ще изгубиш и малкото ,което ти е останало от теб самия-Вивиана се чувстваше така сякаш дава последни съвети,но искаше да помогне,дори да съзнаваше че вече няма как.
-Ще те видя отново...но в друг живот-тя отново се приближи до него и се повдигна на пръсти...целуна страната му и се вгледа в тъжните очи-Радвай се за мен...най-накрая ще отида там където винаги е било мястото ми...

-Да се радвам!
Смешно. Ариман знаеше че са лъжи. Всички думи за друг живот и щастие. От тук той заминаваше право в ада. И не беше направил нищо та да промени съдбата. Ала ако за нея. Ако за Вивиана имаше тоя шанс... Усмихна се.
-Както пожелае моята принцеса.
Знаеше че я вижда за последен път. ала знаеше че няма никога да я забрави. образа и щеше да живее в него. До последният му кървав дъх.
Ангел в демоничната прегръдка. Живописно. ариман се вкопчи в нея както никога. Знаеше че е последен шанс. Нуждата да я почуства го гореше. Да открадне за последен път.
-Прости ми. Само миг. И ще те пусна да вървиш. Да си отидеш. Ах..немога. съжалявам.
Зарови лице в къдриците и. Ръката му исцапа дрехата и с кръв. сърцето му биеше като обезумяло. Само миг..