Къщата на писъците - Аурора, Ариман, Вивиана

-Един ден.-повтори Ариман. искаше само да затвори очи. Да си почине. Болеше. Твърде много.
-Виж ме. Виж какво остана. За какво ти е ден...и час е много.
Ариман не искаше да говори така. Ала болеше. Чустваше се не нужен. Излишен. Полу мъртъв. Не. Направи усилие. Исправи се. Едва.
-Добре-каза
искаше. Трябваше. Болеше. Ала не можеше да каже не.
усмихна се. На сила. Трябваше. Дори да беше последното което щеше да направи. кръв капеше от него. Ала Ариман се усмихваше.
-Един ден.-каза.
Направи крачка. Ала беше трудно. Неистова болка. Отново и отново. Удряше го на вълни. Обърна се. погледна я. Толкова исплшен.
-Моля те. Помогни ми.

Когато го чу така слаб,молещ за помощ Вивиана потрепери.Опита се да се съвзмее бързо,но неибежно през главата й премина съмнението-дали не бе егоистично от нейнастрана-извади от вътрешен джоб на мантията си шишенце със сребриста течност и разкъса малко от ръкава си,напои го с отварата и пръстъпи бавно към него.Започна да втрива внимателно отварата по раните:
-За лекуване на травми е-каза тя,защото бе започнала да чувста неловкостта на ситуацията-ще премахне поне за малко болката-каза тя като докато втриваше и последната рана с малкто парченце плат,леко го помилва.
Хвана ръката му,целаат в кръв.Нямаше значение,сложи лицето си в дланите му и стоя така,гледаше го в очите.Никога не го виждала такъв досега...единствения човек,който винаги я бе карал да се чувства добре,дори слаба,сега сам бе станал такъв...наполовина човек.Но това нямаше значение,не и за Вивиана:
-Сега...-тя усети страхотен натиск върху себе си,незнаеше какво да каже.ПОчувства се толкова нищожна.Прегърна го,чуваше как сърцето му бие,а тя се опитваше да скрие последните си сълзи на детска наивност...

Ариман потръпна. Изгаряща болка. Допира и му костваше расъдака. Ала не се дръпна. Сложи ръце на рамената и. Притисна я до себеси. Може би за последен път.. Изненада се. Болката премина. Тъгата остана. Ала тя бе нищо. Усмихна се. Погледа му светна. Пусна я.
Погали я с поглет. останатака. Вгледан. Замислен. Истерзан. Ала щаслив.
-Боли ли?-попита Вивиана.
Ариман поклати глава. Ухили се.
-Благодаря ти.
Знаеше че е за малко. Ала стигаше. Малко беше всичко което имаше. Малко беше всичко на което се надяваше.
-Ела.
Каза Ариман. Хвана ръката и. Тръгнаха към St Joseph..