Балната Зала

Хестия обичаше забавлението. Обичаше смехът, музиката, танците, онзи дух че на всички им е приятно... И той като напоследък това се случваше рядко, тя с удоволствие пристпваше към залата. Косата й беше леко къдрава, но съвсем леко. Изумрудената й рокля прилягаше чудесно в/у крехката й фигура и подчертаваше цвета на очите й. Тя отвори плахо вратата и видя че беше първа... Влезе и огледа прекрасната зала. Усмихна се, точно когато....

Кейдън влезе в балната зала и се огледа плахо. Беше се забил в три погрешни коридора в големия лабиринт, който академията представляваше за него. В лутането почти беше забравил на къде беше тръгнал, но като видя голямата врата веднага се присети, че тук ще да е крайната му дестинация.
Пристъпи напред, за да види познато лице. "Слава богу!", помисли си той, притеснен, че отново ще бъде разпитван за самоличност. Ако още веднъж покажеше документи, щеше да се откаже и да заживее в гората с вълците. виенето срещу пълната луна може би щеше да му се отрази успокояващо...
Кей тръсна глава и се приближи към ученичката:
-Добър вечер.-поздрави и се огледа малко по-уверено.
Прииска му се да я подмине и да си открадне един-два сладкиша от близката маса, но някак се стърпя да го направи веднага. Хестия му се усмихна мило. Май го намираше доста заблуден-поне една умна ученичка ():
-Изпитите минаха, а?-запита той малко сконфузено. Приказките с учениците не му бяха специалитет...

Изведнъж зад двамата се появи висока фигура:
-Господин Шоу.-произнесе Маделин бавно.
Кейдън подскочи и се обърна:
-Добър вечер, госпожице Бърг.-последва отговорът му, малко плахо.-Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас.
-Удоволствието е изцяло мое, Кейдън.-рече тя с очарователно изкуствена усмивка на уста.
"Няма ли да се задушиш най-сетне с някоя от тия вратовръзки.."-помисли си Рийпър с тайна надежда.
-Нямам такова намерение.-рече Кей и накара Хестия да се ококори. Дали директорът не полудяваше?-Уви багажът ми все още не пристигнал.-поясни той и хвърли ученичката в шах с пешката.
Маделин от своя страна го разбра, но пропусна да отвърне. Беше доста неудобно да го признае, но не можеше да вдигне преграда между себе си и него.
Значи просто щеше да се контролира по-добре.За съжаление умът й се разконцентрира почти веднага след това, тъй като...

...забеляза един сребрист отблясък, който всъщност изобщо не бе очаквала да зърне тук. Изненадата обаче не беше повод за празненство.
- Добър вечер, Туран! - усмихна се тя. Този път усмивката изобщо не бе неестествена, но пък за сметка на това бе абсолютно безрадостна.
Шай се обърна и измери с поглед двамата (Хестия бе изчезнала някъде тихомълком). Всъщност беше трудно да се разбере дали наистина ги гледа, защото не се бе постарала да открие лицето си. Може би се бе пристрастила към качулката...във всеки случай бе избрала доста консервативна рокля. Бе чисто черна и кашмирът, от който бе направена, блестеше на светлините на многобройните свещи. Роклята покриваше тялото й отгоре до долу, бе все едно носи пътническо наметало - не се виждаше къде свършваха ръкавите, защото носеше малко наметало, също черно, ръбовете на роклята се допираха до високите покрити обувки и...естествено, качулката. Единственото, по което можеше да се познае кой е това, бяха неизменните два непокорни сребристи кичура, които обрамчваха невидимото лице и свободно падаха на гърдите.
Както винаги, единственото, което се разнесе откъм Шаия, бе призрачно спокойствие.
- Маделин....какво неочаквано... - Шай се запъна, очевидно без желание да продължи.
Кейдън реши да й помогне малко, макар че с нея се съмняваше това да бъде оценено по стойност:
-...удоволствие? - попита той с подканващ глас.
Усети краткия миг, в който сребристите очи преминаха през него. Туран не бе станала по-малко странна през изминалите дни.
- Не, това не е думата, която търсех. - спокойно оповести тя, връщайки погледа си на Маделин. Отсреща й Рийпър присви леко очи, по-скоро заинтригувана, отколкото...беше смешно дори да си го помисли...засегната.
Няколко секунди двете просто се гледаха, без да продумват.
- Нямате ли кавалер, госпожице Туран? - запита я Кей.
Шай се извърна към него и го погледна, както винаги, право в очите. Кейдън долови презрителното присвиване на зениците й.
- Погледнете ме, господин Директор. Правя ли впечатление на човек, който...желае кавалер?

Маделин се поколеба за миг. Запита се дали да не повдигне въпроса за връщането на малка част от собствеността й, която все още бе в ръцете на Туран, но като се замисли по-добре, едва ли пред новото директорче (дори и то да бе лошо оправдание за наличие на лидер) бе уместен такъв диалог. Вместо това тя чу думите на Шаия и предпочете да ги възприеме буквално оглеждайки сянката й. От нея струеше тъкмо това, което бе очаквала и все пак не тъкмо това, което попринцип се очакваше:
-Натовареният график явно ви се отразява добре, госпожице Туран.-отбеляза Кейдън и успя да накара и Маделин да се стъписа.
Била е по-зле? Отлично. Шоу се обърна към нея:
-Моля ви дръжте настрана нещата, които не желаете да стигат до мен.-рече той бързо. Явно не гореше от желание да се информира за мислите й. Нещата вървяха от добре към по-добре тази вечер.
"Прекрасно. Тези двете стават все по-странни"-отбеляза Кей мислено, наблюдавайки ги.-"По-добре да отнема малко от напрежението...или да се скрия някъде..."
Шоу мина встрани незабелязано и след минута се върна с две чаши в ръце:
-Госпожици...-рече той с възможно най-милия си тон, подавайки чашите.
Когато почти прозрачната ръка се протегна към директора, очите му се разшириха:
-Какво правиш по дяволите?!-изсъска Маделин, поляна с тиквен сок. Кей изобщо не бе обърнал внимание на движението на другата си ръка. Очите му се преместиха незабавно в посока на ръководителката:
-Аз...много се извинявам...
-Замълчи.-рече тя през зъби и с рязко движение извади пръчката си, за да почисти светлата си рокля.
Кейдън бързо забрави за съскането на Маделин. погледът му се закова на Туран толкова настоятелно, че...

...и той самият се постресна от възможния резултат. Разбира се, не се стигна дотам, че да пробие съвсем...все пак не виждаше очите й, само ги усещаше. А и те не бяха най-голямата му грижа в момента.
За момент Кей се изплаши. Досега явно бе имал само някаква абсолютно мижава и отчайващо грешна представа за кашата, в която се бе забъркал, като дойде в Ейрен. Преди имаше налице няколко странно надарени ученици, една ужасяващо необикновена ръководителка и една малко плашеща ученичка. А сега точно пред него бе въпросната ръководителка, абсолютно кипнала и готова да го убие "с лъжичка" и...нещо, което не можеше да определи другояче, освен с думата "Туран".
Онова, което бе видял преди секунди, беше просто невъобразимо. Никога през живота си не бе срещал живо същество, което до такава степен да е близо до смъртта. Ръката на Туран...нищо чудно, че роклята й бе такава. Кожата й бе толкова светла, че през нея едва ли не можеше да отбележи движението на кръвта й. Това бяло не бе дори албинос, то беше...призрак. За Бога, бе виждал мъртъвци, знаеше как изглеждат, но досега не се беше сблъсквал с...това. Беше като труп, който все още не желаеше да се предаде.
А долавяше точно обратното...беше жив, който предаваше желанието за живот...
Маделин, след като успя да превъзмогне първоначалния импулс лично да удуши директора на училището, отбеляза странната му реакция. Тя самата не бе забелязала съвсем какво...
Погледът й се стрелна към чашата на "съседката". Пръстите, които бяха обвили стъклото, сякаш не бяха там. Мади имаше чувството, че буквално вижда тиквения сок през тях. Дали...дали медальонът не й действаше зле?
Не. Нямаше вероятност да е така, Шаия не бе слабачка. Можеше да й стане лошо, но това...просто не беше за вярване.
Явно доловила посоката на мисли на двамата събеседници, ръката на Шаия леко потрепери. Погледът й се извърна от Кейдън и започна да се лута...сякаш се опитваше да избяга от нещо или някого. Пръстите трепереха все по-силно и по-силно под погледа на Мади и Кей....до момента, в който хватката, която дори досега бе била безумно слаба и странно неспособна наистина да задържи чашата, сега напълно се отпусна.
Стъклото се разби в земята с трясък и парченца от него се разлетяха навсякъде. Сякаш полагайки усилия да овладее собствената си ръка, Шаия се напрегна силно и бързо наметна отново мантията.
Но Кей вече бе излязъл от транса...

Беше се вгледал във фирурата, която отваряше голямата, масивна врата. Съвсем скоро оттам се показа стройно момиче. Кейдън не го познаваше, поредната ученичка, какво толкова... Дългата пурпурна мантия, се развя феерично по стълбите, докато Селена разкопчаваше копче по копче. Беше преминала едва две-три от многобройните стъпала, като видя в залата няколко фигури. Някакъв мъж.. не го познаваше. Може би новодошъл преподавател или... новия директор, о не, не бе възможно. ако беше той новия директор... е явно поне бе че някой друг дърпа конците. Погледа й се стря на женската фигура отдясно на него - МАделин Рийпър. От колко време я бе търсила, а сега просто беше тук. Усмихна се и разкопча още няколко копчета, слизайки все по-надолу. И накрая... От ляво на мъжа с врътовръката - 17годишна девойка. Шаия Туран не можеше да бъде сбъркана. Въпреки че бяха от един дом, никога не се бяха засичали в Блъденд, дори не се познаваха... Но това не пречеше на Арчър да знае достатъчно за нея. Твърде близо до тъмните среди, точно толкова, колкото и далече от тях, или поне така се говореше напоследък. Селена свали мантията си и я остави на закачалката. Приглади леко черната си рокличка, примигна и тръгна към прозореца, а да провери нещо.
Усети, че Шоу я наблюдаваше. Но как ли, улисан в разговори... Явно наистина токчетата се чуваха по мраморното стълбище. Тя кимна леко, отминавайки групичката и отиде до прозореца. Огледа се в нощта нямаше нищо... Явно щеше да прекара една спокойна нощ, докато не...

усети присъствие зад гърба си, което изтри първите предположения мигновено. Кейдън бе решил да се отдалечи възможно най-бързо от предната си компания. Изведнъж бе загубил желание да разбира каквото и да е. Пък и предпочиташе да наблюдава, а не да се меси. Въпреки това призрачната ръка все още бе пред очите му и нямаше изгледи скоро да спре да го притеснява:
-Добър вечер.-поздрави той.-Кейдън Шоу, директор на Ейрен.-представи се.
Селена се обърна, за да го изгледа скептично, след което отново впери погледа си през прозореца:
-Селена Арчър.
"Направо съвършено"-помисли си Шоу и обърна глава към Рийпър и Шаия.-"Първо те двете, а сега...има нещо особено в тази ученичка..."
Наистина Кей усещаше някаква брънка в нея, която я правеше за осезанието му натрапчива, неприятна и почти нетърпима. Имаше нещо мрачно около това момиче, а той вече беше убеден, че не иска да знае нищо повече за никого. Обаче освен странното усещане, директорът долавяше нещо познато във външния вид на Селена... Кей щракна с пръсти и в погледа му блесна искрица:
-Извинявай за директния въпрос...-рече той бавно.-Баща ти е аврор, нали?
Селена се обърна към него заинтересована:
-Да...и какво?

***

******

- Можеш да си го вземеш обратно. - шепотът долетя странно някъде зад нея и Мади се извърна спокойно.
Шаия бе застанала на по-малко от лакът разстояние и държеше в ръка онова, за което самата Мади беше мислила преди малко. От мантията на Шай се спускаше сянка, която не позволяваше на медальона да отрази светлините в помещението. Ако можеше да признае едно нещо на Шаия Туран, то бе, че девойката знаеше как да се укрива.
- Надявам се, че ти е бил полезен. - с изкуствена любезност отговори Мади.
Шай я погледна право в очите и прошепна:
- Не. Не беше.
Оставяйки Маделин да се чуди над току-що казаното, Туран тръгна с бърза крачка към изхода. Да идва тук бе голяма грешка и това бе станало ясно за по-малко от две минути. Най-малкото....сега бе събудила някакъв интерес от страна на новия директор, който нито желаеше, нито бе способна да търпи.
Преди да успее да се изниже, Шай усети ръката на Рийпър, стискаща здраво нейната. Само за миг, след който, очевидно уплашена от слабостта й, Мади я пусна.
- Какво ти става, по дяволите? - изсъска чернокосата. Явно забележката за медальона я бе накарала поне малко да се подразни.
Това всъщност не я интересуваше. Маделин имаше своите цели и що се отнасяше до Шай, можеше да ги следва, стига да не я засяга. Да не я докосва, да не се приближава повече до нея.
- Създавам ли впечатлението, че желая нечия намеса? - процеди през зъби в отговор Туран.
- Създавам ли впечатлението, че се интересувам от желанията ти? - контрира на мига Мади.
Шай замълча. Усещаше, че няма да издържи дълго. Дори самият спор, дори размяната на реплики я караше да се чувства все по-слаба и по-слаба. Разбира се, физическото състояние изобщо не я засягаше в момента, то бе последната й грижа. Но ако проявеше слабост или, още по-лошо, припаднеше тук, всички щяха да разберат...не желаеше никой да й се бърка.
- Рийпър, направих онова, което поиска. Признай, че извън тази моя намеса нито аз, нито каквото и да било мое те интересува. Тогава защо просто не върнеш към изкуствената усмивка и не се присъединиш към останалата част от Академията. Дори ти си повече добре дошла тук от мен...Или най-добре, върни се при светлокосата висулка, която държеше до себе си до скоро... - Маделин трепна несъзнателно. - Какво? - Шай се приближи на една педя разстояние и прошепна презрително:- Да не би да му е омръзнало да бъде играчка? Защото на теб очевидно не ти е писнало да се мислиш за кукловод...
С тези думи Шай отново се извърна и започна да изкачва стълбите нагоре към изхода. Явно търпението й се беше изчерпало, доколкото изобщо нещо от него бе останало в нея...

************

Елеонор влезе през вратата на балната зала.Светло-синята й бална рокля се стелеше зад нея.Презрамките бяха кръстоасни зад гърба й,който бе почти гол.По краищата бе леко накъдрена и създаваше впечатлението,че е излязла от вълните.По нея се виждаха леко горски елементи като листа на дървета и красиво преплитащит се сякаш в танц стълба.Косата й се стелеше по гърба и бе съвсем леко навита в карищата.Два кичура от нея бяха хванати с красива шнола във формата на листо,а част бе минала през рамото й спускайки се нежно надолу.
Момичето се огледа.В залата нямаше много хора.В края до един от прозорците тя съзря Селена,която говореше с някакакъв непознат за нея човек.До Ел бяха стигнали слухове,че Академията има нов директор,но така и не го бе виждала досега.Може би това бе той.
Не много далеч от тях,тя съзря Мадалин,по чието изражението си личеше,че току що е чула нещо,което не я бе удовлетворило.
По стълбите право към нея се носеше като във въздуха Шаия.Какво се бе случило с нея.Изглеждаше ядосна.Ел предположи,че пак се е сдърпаала с Рийпър за нещо.Тя се приближавашв все повече,когато накрая почти се изравниха.
-Хей Шай.Как си?
-Какво те интересува Дарагон.-отвърна й тя с хладен тон.-Какво искаш?
-Нищо.Не може ли да съм мила и да те заговоря.Много хладно се държиш.Карай го по ведро.
Погледът на Шаи я накара да замълчи.Какво толкова бе казала или направила.

~~~~~~~~~~~~~

Шай не желаеше да дава на Маделин шанс да я настигне, но пък, от друга страна, нямаше и намерение да си навлича бой с Елеонор.
- Погледни ме, Елеонор. - шептейки, каза тя.
Момичето я огледа от долу до горе. Отбеляза роклята, която покриваше всяко късче кожа, както и качулката. Всъщност, ако не беше косата, излизаща от качулката, Ел нямаше как да познае, че това е Шаия.
- Не смятам, че изглеждам като човек, който има време или възможност за ведрост или...разговори.
Тя не се обърна, този път не прекъсна разговора рязко. Ел я бе заговорила първа, бе отбелязала очевидно не особено приятното й настроение (въпреки че не можеше да види лицето й), значи тя трябваше да продължи...

Изведнъж в залата нахлу някаква странна мелодия, наподобяваща празничен марш или химн.
"ДУМ-ДИМ-ДУМ- ДИМ-ДИНДИН-ДУМБИНУ-БИДУ-БАБАДУ-ДУБАДУ-ДУМ-ДАДУМ-ДУМ-ДУМ"
Лампите вмигом светнаха в зелено, такова венъмхолдско зелено. При което на лицето на Маделин Рийпър се изписа усмивка. Всички бяха изненадани и учудени, само тя не. Знаеше че този цирк, който едвам сега започваше беше дело на съдомникът й Александър Де Муун и компанията му. Входната врата се отвори широко и от нея излезе глуповатият Марк. Но този път изглеждаше по-глупав от всякога. Беше с зеленикав костюм, тъй като явно някой му е наредил да има дрес код... Та обувките му бяха привидно широкички, от крокодилска кожа... а дългото сако от геконска кожа. Прическата му бе зализана на една страна, но по-смешното беше действието което извършваше. Венъмхолдеца бе грабнал някакъв тромпет, и с усмивка на уста прикова вниманието на присъстващите, както и разбира се техните иронични подигравки. Първокурсника извика тържествено:
-Моля, за внимание, всички присъстващи ейренци! Аз съм Марк Де Ля Конте от Венъмхолд, за които не знаят...
Беше прекъснат от мъжки глас, който потвърди контешкият му произход, тъй като обувките му били от фалшива, не истинска кожа.
-А сега посрещнете Миранда Жаррр!- след което бързо се скри отвън, затваряйки пак вратата.
Някои гледаха с присмешка, други бяха изненадани, трети от любопитсво стояха и гледаха, други пък едвам си сдържаха смеха.
Марк, който сега бе вън, отвори вратата за да мине Миранда.
А тя беше облякана в прилепнала полу-прозрачна тънка и доста дръзка рокличка, от хамелеонска кожа. Беше отново на мноо високи токчета, с няколко слоя грим. Бюстът й изкачаше от тясната рокличка, с оскъдният плат по тялото. Прическата й бе доста авангардна. Няколко часа я правеше, беше накарала две венъмхолдки да й помагът. Имаше две плитки, които образуваха венец, и тъй като плитките бяха в бронзов цвят, прическата й изглеждаше като венец. Бретена й бе подстриган по странен начин, филиран и боядисан. Надолу косата й беше свободна, само на много буклички. Беше на кичури- тъмно и светло зеленикави.
Бижутата й бяха уникални. От ахат, имаше масивна гривна, гердан, пръстен и обици.
Тъй като роклята й бе с три, четери големи цепки, беше на косъм да не се спъне и падне по многото стълби.
Когато се приближи към насабралата се публика, още повече им концентрира вниманието когато загтовори7
-Аз съм Миранда Жар, всички знаете, предполагам, от Венъмхолд съм, и тъй като е балната и последната тържествена вечер за тая година, сега нека всички посрещнем Александър Де Муун....- Миранда започна да пляска, но бе единствената, другите само освиркваха недоброжелателно. Марк също бе зает да пляска с ръце, защото в момента играеше ролята на кочияша на Муун.

Когато врата отново се отвори, с нея нахлу бурен вятър, който разтоври всички прозорци, изгаси всички запалени свещи и стресна почти всички присъстващи.
В този момент на горната стълбищна площадка Марк яростно бичуваше черните коне, които мъкнеха със себе си каляската, в която бе Александър Де Муун.
Когато изфучаха през стълбите и се оказаха пред всички, тълпата се отдръпна. Контето слезе и отвори вратата на каляската, като подложи гръб вътрестоящия да престъпи през него по изумрудено зеленият килим, който в това време приготвяше Миранда.
Когато Александър Де Муун слезе, всички се ококориха. Някои едвам сдържаха смеха... други бяьха доста изненадани. Очакваха някаква циркаджийска проява от негова страна, но чак пък толкова.
Момчето беше доста въодошевено. Облекото му бе избарано по последният писък на модата. Прическата отново бе различна, този път в русата му коса имаше зелени тънки кичурчета. Костюма му бе с тъмнозеленикав цвят, на светлозеленикави райета. Вратовръзката не беше от плат, а бе метална, във формата на змия. Помощника на Маделин бе смаял всички, беше приковал вниманието на всички присъстващи към себе си, а той и това очакваше...

Ел,която наблюдаваше с лека насмешка представлението видя как наконтения Алекс се покза иззад вратата.Облеклото му бе изискано или поне той така си мислеше.След като и той тържествено се представи като приятелите си,той тръгна надолу по стълбите с наперения Марк и прекалено наконтената до него Жар,а той разбирасе вървеше в средата.Ама разбирасе.
Ел не беше скрила усмивката си и се извърна към Туран,по чието лице се разтягаше лека ехидна усмивка.
-Поне едно е сигурно-обърна се тя към нея.-Той може и да е клоун,но знае как да привлече вниманието ти.
-Мисля,че точно тази думата му подхожда най-много в момента.
Настроението й се бе подобрило.Макар,че облеклото й говореше съвсем ясно,че не иска да общува с никого,някъде дълбоко в себе си Шаи искаше да има човек на когото да се опре.
С наперената си крачка Алекс вървеше надолу по стълбите.Мислейки,че е център на внимание,той отново понечи да се обърне към широката публика,когато...

Джесика влезе в залата. Бе облечена с дълга черна рокля с отворен гръб, рокля която напълно се сливаше на моменти с косата й. Аксесоари нямаше. Огледа обкръжението.
"Александър де Муун, Шая Туран, Елеонор Драгон... Кой друг ли е дошъл?"- погледът й обхвана още по разширено обстановката, хората около нея и забеляза още няколко лица. "Хестия Джоунс, Селена Арчър и Маделин Рийпър". Чудеше се да се присъедини ли към някой...
"Да, и какво? Ще си говорим сладки приказки за роклички?! Да да. Аз се махам."
Джесика се завъртя и излезе от залата, след което се запъти към градината.

Вратата на залата се отвори отново и го прекъсна.На входа стоеше Тристан,който не се бе издокарал много като останалите.Предпочиташе простото,което не се набиваше на очи.Не му подхождаше особенно добре смокинга и за това бе сложил удобни черни джинси и синя леко лискава блуза с дълъг ръкав.Косата му леко стърчеше на няколко посоки.Не можеше да се справи с нея,колкото и да му се искаше.
Той видя Алекс и дружинката му няколко стъпала по-надолу.Огледа залата и видя още няколко познати лица.Най-накрая погледът му се спря по средата на стълбището,където стоеше Шаия и Ел.Той се усмихна.Значи тя все пак бе тук.Той забърза леко крачка и след секунда-две се озова при двете момичета.
-Здравейте дами.Как сте?
Както бе и очаквал.Ел се спусна към него и го прегърна.Беше невероятно хубава.Все едно всичко останало спираше да съществува.Той я целуна.
-Много си хубава днес.
-Ти също.
-Виждам,че носиш гривната,която ти подарих преди време.
-Разбира се.
-Шаи добре ли си?Като те гледам май нещо много си се скрила.
Той погледна момичето,което стоеше пред него като същевременно държеше Ел за ръката.

Невероятно...да се появи за пет минути и зялата Академия да й се изсипе на главата...а те дори не знаеха за какво наистина става въпрос при нея...
- Това просто няма да се получи...
С тези думи тя понечи да избърза надолу по стълбите. Искаше да излезе на чист въздух, може би градината, но...
Не забеляза кога ръката на Ел се бе допряла до черната й мантия. Но усети, с всяка клетка на кожата си, как черната качулка се спуска надолу и открива лицето й....това бе моментът, в който трябваше да наложи ужас над залата.
Веселият кикот на Ел изведнъж престана. Тристан преглътна ужасен. Никой никога не бе виждал не само Шай, а изобщо човешко същество в това...състояние.
Кожата й от бледа се бе превърнала в абсолютно прозрачна - толкова тънка и бяла, че имаш чувството, че ако я докоснеш, ще се скъса на секундата. Бе се опънала покрай скулите на неимоверно отслабналото лице, на което очите изпъкваха силно. Шай явно не се бе хранила повече от две седмици...за да изглежда така...Устните й бяха загубили розовия си, леко блестящ оттенък и се губеха, леко напукани, на фона на втрещаващо изпитото лице. А очите....това, което допреди месец бе било две жизнени, макар и спокойни, сребърни звезди, сега бяха мъртви остатъци. Нямаше никакъв признак на душа, сякаш нещо изяждаше Шаия отвътре...
Момичето, останало по желание глухо за ужасените възклицания, дръпна качулката си обратно на лицето, което сега не се различаваше от косата. След това с бърза крачка се запъти към първия изход, който виждаше, по-късно се оказа, че това е градината...И излезе от залата, с един последен поглед към онези двама, които най-малко искаше да я виждат по този начин, които най-малко искаше да проявяват интерес. Може би Маделин щеше да я остави на мира, но директорът...
Той не обичаше да се бърка.
Дано само най-сетне успееше да се освободи...
Сянката й се загуби зад завесите на стъклените двери.

-Видяхте ли я тая, горкото момиче!- възкликнаха някои.
-Толкова й е кеф да ходи на училище, че на края на учебната година дошла ми, моля ти се с някакъв черен парцал...- възмущаваше се Алекс на Миранда, докато Марк им сипваше някакъв коктейл...
- Може да е пазила диета, за е гладувала за да е във форма- философски заключи Миранда.
-Едва ли, видя ли я беше като мъртва!
-А коя е тая?!- попита Миранда.
-Една блъдхендка, страшен сноб, голям зубър и е затворена в себе си, мисли се за голямата рабтоа- каза гневно Александър.
-Това е Шая Туран!- каза някакъв момински писклив гласец, в знак на недоволсктво, така да се отнасят със съдомничката й.
Муун стоеше и говореше с Миранда разпалено, едновременно с това оплюваха останалите, включително и новият директор, "любимец" както на Алекс, така и на Миранда, но като че ли на Жар бе по-голям любимец....

Тристан бе усетил как ръка му изведнъж бе стистната като в менгеме.Той погледна надолу и видя,че Ел се бе стеснала до толкова,че едвам дишаше.Тристан проследи с поглед Шаи.Докато тя бе вътре не се издаваше никакъв звук,а когато накрая бе успяла да излезе из залата се разнесе шепот.Той бе сигурен,че в момента обсъждаха момичето.
-Аз...-стоеше Ел до него.-Не исках.Какво направих?
Тристан я погледна.По лицето й се виждаше,че наистина много съжалява.Той я прегърна отново.
-Не си виновна.Стана случайно.От къде можеше да знаеш.
-Не.Сега заради мен е всичкия този шепот.
Тя бе права.Имаше чувството,че след малко ще заплаче.Боже съвестта й бе много крехка.Шепота вместо да намаляваше,се усилваше.Той се заслуша все така държейки я в прегръдките си.
Наблизо няколко от нейния дом я съжаляваха.Разговаряха доста оживено.От отсреща пък спореха,естествено пак за Шаи.Тогава някъде на близо Тристан чу как групата досадни венъмхолци я оплюваха.Как може такова нещо.
-Ел.По-добре ли си?
-Да.Благодаря ти.
-Заслуша ли се малко в шепота.
-Разбирасе.Какво ще кажеш да навестим за малко онази смешна тройка венъмхолдчета?
Тристан се усмихна и двамата се отправиха към Алекс и дружинката му.

Тристан и Елеонор вече бяха спрели до малката групичка,когато видя погледа на Жар и разговорите спряха.Погледът на Ел се засече с този на венъмходката.
-Ей,Жар-подвикна леко момичето.-Защо не спреш да говориш за другите като за някакви нищожества?Всички ние сме равни.Никой не е с привилегии,най-малко ти.
-Защо не си гледаш работата Дарагон?Какво те засяга какво мисля аз.
-Засягаме,защото непрестанно говориш за останалите така,все едно си някаква принцеса,а те трябва да ти се подчиняват.Не те разбирам.
-Нима.Да ти кажа ли защо?Защото не си на моята висота и интелигентност.
-О,да-присмя се тя-Намерил кой да ми говори за интелигентност.Много философски заключи преди малко,че Шаи е била в такова окаяно състояние от някаква си диета.Да браво.И аз самата не бих се сетила.
-О моля те...
-Ти молиш-прекъсна я грубо Ел.-Не знаех,че в малкия ти мозък е заложена подобна функция.Всъщност дори се съмнявам,че изобщо има нещо в него.
Жар бе видимо ядосана.
-Започваш да ме дразниш Елеонор.
-Съжалявам какво каза.Само приятелите ми се обръщат към мен на малко име,а не знам дали те има там...а не почакай малко.Сетих се.Ти си последна в целия ми списък.Съжалявам.-по лицето й се стелеше злорада усмивка,но венъмходката не и остана длъжна...

"Хъм, тази смотанячка ще си плати!" - нареди си Миранда сама на себе си.
-Виж какво пиленце, умното ми пиленце- Жар се изправи и тръгна към Емили.
Никой не може да ме нарича Миранда, а Жар, и още повече никой не може да ми държи сметка, а камо ли някакво лапенце като теб умно госпожице.
-Ох, да...добре- отегчено отговори момичето. И все пак, г-же ЖаРрРрРрр вземете тази салфетка и си запушете устата.- В този момент момичето хвана един мръсен лигавник (на Марк) и го изпрати директно в мутрата на Жар.
Цялата венъмхолдска маса стана на крака, защото знаеше че Жар нямаше да си остави магарето в калта. Погледна се, цялата олигавена, осополена... беше адски раздразнена. Поогледа се наоколо, докато останалите несъдомници й се присмиваха, а усмивката на Елеонор не слизаше от лицето й.
Венъмхолдката видя на съседната маса купа с пунш, за секунди я хвана с две ръце и извика силно:
-На ти мила, дано ти замръзне усмивката на личицето.- И след това цялата Елеонор бе опиянено намокрена до мозъка на мозъчните си клетки на костите. Клевърмайндката също се разгнева, идеше й да оскуби косището на философката и да й разкъса секси дрешката... дали щеше да има женски бой?!

Ел наистина се бе ядосала.За каква се мисли тая.Но нямаше да й угоди с бой.Тристан стоеше и гледаше момичетата.Усмивката му не слизаше от лицето.Ел го погледна и след това хвърли един поглед на Жар и се засмя.
-Нима си мислеше,че малко пунш би ме стреснал?Та било той и върху мен.Аз не съм като теб и никога няма да падна на нивото ти.
Тя хвърли един поглед на приятеля си."Ел какво си намислила?"-чу го тя в главата си.
"Мисля малко да се поосвежа"-усмивката не слезе от лицето й,а венъмхолдката стоеше и я гледаше тъпо.Как може да се радва.Беше намислила нещо.
Ел затвори очи и се концентрира.Прошепна нещо на непознат за останалите език и край нея се създаде вихрушка,която за момент я скри.Пред изуменоте погледи на всички тя отново си беше суха.Нямаше и следа от пунша по нея,всичко бе както когато пристигна.Тя хвърли леко злорада усмивка на венъмхолдката.
-Както виждаш изибщо не ме плашиш.Реакциите ти са предсказуеми,както и начина ти на обличане.Само се погледни.
Жар кипеше на среща й.Искаше й се да изстрие усмивката от лицето на клевърмайнтката.Дразнеше я още от както я бе видяла.Не се знаеше кой пръв може да прелее чашата.Но очевидно това нямаше да е Елеонор.

- Бой? Или не? - Тристан се стресна от звънливия глас и се обърна рязко. Никога не бе виждал, нито пък чувал тази жена тук.
Беше висока и стройна, с дълги и буйни червени коси, които се спускаха свободно почти до кръста. Няколко от огнените кичури обрамчваха лицето с нежна матова кожа, на което устните стояха като нарисувани единствено и само за него. Без да си позволява да поглежда по-надолу, Тристан забеляза и очите й - яркосини, с онова синьо, което можеше да се види само в дълбокото, много дълбоко море...
- Не зяпай така, сладурче, не искам да ме изяждат. - и тя кимна към Елеонор. - Та, последно, ще има ли бой?
Говореше закачливо, но гласът й бе мек и...прелъстителен. Тя беше опасна...
- Какво става, миличък, да не си глътна езика? - тя го погледна само още веднъж, след което тръгна надолу по стълбите към каращите се.
Беше й невъобразимо весело. Това беше тъкмо осмият й бал в тази зала и я познаваше като петте си пръста...освен това знаеше и как да се измъкне от нея, ако нещата станеха напечени.
Шийлин се усмихна на себе си - вече бе преподавател. Нещата нямаше да стават напечени...поне не за нея и поне не от тази гледна точка. Което й напомни още нещо. Вече беше преподавател, което значеше, че ще се наложи да се пообуздае...лошо. Беше й забавно да вижда стреснатите малки личица на учениците...
- Дами...хайде... - започна тя. Двете спорещи я изгледаха гневно. Шийлин изобщо не се притесни - това беше любимата й реакция. - Ако ще се убивате една друга, поне го спестете на първокурсниците.
В тона й се прокрадваше лека ехидна нотка...но иначе иронията бе точно на място. Вместо да се поколебае от яростните погледи, които получаваше, настроението й само се подобряваше.
От друга страна, тя имаше благоприятно влияние само върху онази част от земното население, която се контролираше от the dumbstick...
- Коя сте вие? - попита я едното момиче, което изглеждаше доста по-младо и доста по-нормално облечено.
- Казвам се...
- По-важното е, какво ви влиза в работата дали ние се караме?
Този път репликата дойде от отсрещната страна, която определено не беше момиче. На пръв поглед...това със сигурност бе жена, по-стара от самата нея. Изглеждаше млада, но облеклото....никоя нормална млада жена не се обличаше така.
- Интересуват ме невинните дечица, госпожице...
- Жар. Миранда Жар. - и тя се изпъчи гордо. Шийлин изобщо не се и постара да го забележи.
- Да, прекрасно. Та, единственият ми интерес е насочен към по-малките, госпожице Жар. - Шийлин кимна леко към част от учениците, които наблюдаваха внимателно развитието на караницата.
- Добре, тогава идете и ги разсейте. - с присвити очи просъска Жар.
Шийлин се усмихна широко. Щеше да й е много весело тук...
- Госпожице Жар...Миранда. - блестящата усмивка не слизаше от устните й. Едната й вежда се повдигна леко нагоре. - Би било грешка от ваша страна да смятате, че можете да бъдете по-голяма кучка от мен.
Шийлин ясно чу как и двете срещу нея се задавиха леко от прямотата й. Очакваше се, не бяха свикнали.
- Е, приятно ми беше да си побъбрим по другарски. А сега, ако ме извините... - тя впи поглед в другия край на залата и тръгна решително натам.
- Чакайте. Не казахте коя сте!
Не беше съскащата глупачка, беше другата, която всъщност изглеждаше, сякаш има доста мозък в главата си. Шийлин се обърна и се усмихна съвсем леко, повдигайки и двете си вежди този път.
- Новата преподавателка по ЗСЧИ и Трансфигурация.

След няколко секунди Шийлин вече бе забравила напълно за свадата на двете и бе насочила цялото си внимание към човека, към когото се бе запътила. По пътя мярна някъде още едно познато лице...прекалено познато, макар да имаше навика да го мени, когато не беше в настроение. За съжаление въпросното лице никога не бе събуждало интереса й...всъщност тя само бегло помнеше младата жена. За разлика от...
- Да спирам ли да мисля или ти ще спреш да четеш?...

-По-удобно и за двамата ще е второто. Тук има твърде пикантни елементи, за да бъдат подминати.-смигна й Кей, вдигайки чашата на нивото на устните си.
Шийлин правилно предположи, че чрез това действие той прикри тънка усмивка:
-Направи фурор.-рече директорът, посочвайки деликатно фигурата на Жар, чието изражение се долавяше дори от този край на залата.
-Проблем?
Кейдън не се постара да скрие смеха, който зазвъня закратко при репликата:
-Съвсем не, Конн...никак.
Директорът сметна разговорът за приключен и се обърна да си налее втора чаша тиквен сок. Очевидно бе сбъркал в сметките си, тъй като Шийлин не помръдна от мястото. Дали се бе замислила или други доводи я караха да остане, той не долови веднага:
-Кой ли е предполагал, че от теб ще излезе преподавател...-рече Кейдън с тиха въздишка.
-Кой ли е предполагал, че от теб ще излезе директор...-върна му тя почти мигновено, карайки го да се усмихне.
-Животът си прави интересни шеги.-реши да вметне той.
-На мен ли го казваш?-засмя се жената и на свой ред се обърна в търсене на чаша.
Кей проследи движението й с поглед, чудейки се сам на себе си за причината да го прави, малко след което я схвана:
-Мислех те за мъртва.-рече той тихо и почти на себе си, но тъй че все пак й стана ясно, че само липсата на правилна интонация делеше изречението от въпрос.

- Защо? Само защото изчезнах по средата на бала за завършването си и не се появих никога повече в следващите четири години? - този път не можа да извика на помощ една от своите характерни широки и закачливи усмивки. Нямаше причина да се усмихва... - На това му казваш причина?
Тя забеляза, че Кейдън следи прекалено внимателно реакциите й и бързо се извърна към прозореца. Може би го правеше несъзнателно, и все пак тя държеше да има поне една тайна от този човек, дори и това да означаваше да го отбягва.
Глупости. Не можеше да го отбягва. Той...
- Може би трябва да ти призная...всъщност изобщо не те помня.
Шийлин го погледна стреснато. Нямаше начин това да е истина.
- Не е. - Кей се усмихна спокойно и отново уби краткотрайната тишина с отпиване от чашата си. - Просто исках да разбера дали все още си в залата...
- Да, тук съм. - кимна отривисто тя. - За пореден път, смея да добавя. Вече ще започне да ми писва...
- Защо да ти писва? Ти така и така винаги прекарсваше само по десет минути тук. Ако се не лъжа, половината ти живот мина в стаята за наказания...
Шийлин се засмя искрено. Звукът на смеха й бе невероятно ободряващ на фона на всичко останало, което се бе случило на Кейдън напоследък. Не очакваше толкова искрен смях от нея...толкова дълбок и неподправен. Сякаш извираше някъде много по-навътре...
Всъщност я помнеше много добре. Беше слънчева и дива, една от известните личности в училището, макар да не го целеше. Постоянно си търсеше белята и изглежда се забавляваше да си бута носа буквално на ръба на силната опасност. Никога не бе преминавала границата силно...но пък никога и не бе се съобразявала, че има такава.
- Защо го правеше? Защо се закачаше така...и то с учителите?
Шийлин се замисли.
- Учениците писват, Кейдън. Те винаги реагират еднакво. - усмивката намери пътя до устните й и отново цъфна широка и щастлива на тях. - Учителите имат навик да подценяват поверените си зверченца...особено тези, които могат да им създадат проблеми.
"Проблеми" бе адски слаба дума. През половината време нейните проблеми караха учителите да закъсняват и да пропускат ако не целия, то поне половината час. И, кой знае как, тя винаги се измъкваше по-леко, когато задяваше учителите. Кей така и не разбра как успява да ги очарова дотам, че да й прощават всичко. Е, не че се бе ровил много, за да разбере...
- При първата ни среща каза, че главата ми е пораснала. - започна тя. Говореше бавно, сякаш за да го заинтригува. - Ще превъзмогна това, защото ми е ясно, че поне две-три други части от тялото ми са пораснали заедно с главата... - тя се приближи рязко до него и прошепна: - Но ти също си пораснал, Кейдън. - миг след тази реплика тя отново възстанови безопасно разстояние. - Изглеждаш почти като мъж. Ако не те познавах, щях сигурно да се объркам....