Изворът...Емили и Джесика

Емили най-сетне стигна до езерото, за което толкова бе чувала. Колко
беше красиво! Мястото сякаш бе вълшебно, излъчваше магия. Емили вдиша
дълбоко, за да попие невероятното излъчване на това място. А колко
успокояващо! Ем реши, че тук е перфектното място за виреенето на
няколко билки, които й трябваха за подновените й експерименти, стига
човек да знаеше къде да ги намери. И тя започна да търси. Прекара няколко
минути в усилено търсене, след което реши, че вече има всичко, което й
трябва. Прибра билките, които намери, в кожената чанта, която си носеше.
Изведъж чу шум, който идваше от някъде зад нея. От там изскочи едно
малко момченце, но то не изглеждаше нормално. Беше някак с нечовешки
черти и заострени ушички. Ем не се усети, че ахва. "Това е малко елфче!
Но елфите пазят много добре малките си, как това се е измъкнало?!"
-Здравей! Аз съм Емили - каза Емили - Да не си се изгубил?
Момченцето я погледна уплашено, но реши, че няма от какво да се страхува
и и отвърна:
-Ами всъщност... аз избягах. А името ми е Калин.
-Но защо? - попита учудена Ем.
-Ами защото никой не ме взимаше насериозно... Нали разбираш, за да
те вземат насериозно при нас, трябва да си навършил пълнолетие, тоест
да си навършил 100. А аз съм едва на 15! И все пак ще си помислиш, че
като им кажа, че магията се променя, сякаш нещо й влияе, те ще се
позамислят. Но не! Никой не ме послуша!
Емили гледаше втрещена.
-Ти си на 15?!?!
-Да, защо? О, само не ми казвай, че съм прекалено млад...
-Не... просто изглеждаш на 7-8, поне по човешките стандарти. Аз
самата съм на 13.
-О! - само успя да каже момчето. - Не знаех, че толкова бързо се източвате,
вие, човеците. Всъщност ти малко приличаш на елф, казвали ли са ти?
-Всъщност да, мисля, че някой от прабабите ми е елфкиня.
-Възможно е. Е, аз по-добре да се прибирам. Бягането не беше добра идея. - Изведнъж той се ухили. - Пък и скоро ще разберат, че съм бил прав. Чао!
-Чао! - отвърна му Ем и се загледа как се отдалечава. Но все още не й
се тръгваше, искаше да попие още от прекрасната му енергия.
Замисли се за това, което каза момчето елф, че магията се променя.
Може би беше прав, и тя понякога я чувстваше някак различно. Е, не
тази, която учеха в академията, а тази, която й беше вродена, както
при елфите.
Изведнъж се чу пук! и някой се появи зад нея. Това бе...

... братовчедка й Джесика, която наскоро бе приета в Академията.
- Толкова си предвидима, мила братовчедке.
-Какво правиш тук?! Как смееш?! - обърна се Емили към нея разгневена, познала вече гласа й.
-Как така? Та тук може да идва който си иска, стига да има желание да постъпи и да се учи.
-Ами значи трябва да затегнат мерките за сигурност! - промълви през зъби Емили и извади магическата си пръчка.
-Моля ти се, така ли ме посрещаш в това прекрасно място. Би трябвало да се радваш, че имаш с кой да споделиш това прекрасно преживяване.
-Виждам, че са те приели във Венъмхолд ... толкова типично за теб.
-И какво имаш предвид под това? - попита Джесика с все още безизразно лице.
-О, не знам, може би защото имаш мания за чистокръвност. Или пък може би е защото ми завиждаш толкова дълбоко за всичките дарби, които съм наследила, но ти не си била облагодетелствана с тях...
Този път обаче на лицето на Джесика избиха розови петна - тя кипеше отвътре.
-О, не се притеснявай, мила братовчедке, и аз не съм останала съвсем без нищо. Мога това-онова. Още ли се мъкнеш с тези тъпаци, братовчедите ти от другата страна ... от нечистокръвния род, макар, че повечето от тях също да са магове?
Емили не можеше да понесе да обиждат единственото семейство, което й беше останало, а Джесика не бе част от тях.
-Как смееш?! Всичките ми близки биха ти наритали задника с лениво мърдане на кутрето... как смееш?!
-О, да, смея. Знаеш ли, от теб можеше да излезе нещо... Но не, ти държеше да движиш с тая нечистокръвна сган, вместо да се сближиш с достойните си роднини ... Сигурна съм, че и приятелите ти са също като тези загубеняци...

Емили бе супер бясна. Просто едва се сдържаше да не я удуши - как можеше тя да има кръвна връзка с това чудовище?! Но се опита да се овладее - и успя. Щом Джесика така искаше, така щеше да бъде. Но щеше да загуби - рано или късно.
-Джес,
приятелите ми не са глупави, нито бездарни, нито нищо, за което ти ги
смяташ. Но повярвай ми - ще имаш шанс да го разбереш от първа ръка -
Емили се усмихна така, както само тя можеше - с тази нейна коварна
усмивчица и змия би й завидяла в момента. Но братовчедка й, специално
тази, събуждаше всичко лошо в нея. Но Емили нямаше да й го позволи, не
и този път. Писнало й беше да се държи с нея така! - Ти си в мои води в
момента, и повярвай ми, ще ти трябват много умения и огромна доза
късмет, за да изпълниш това, което си замислила, защото никой тук не е
глупак.
-Ще видим, мила моя, ще видим - каза Джесика с напевно
гласче и влудяващо спокойно се плъзна по тревата и седна на един камък.
На Емили не и се общуваше повече с това момиче и просто си тръгна,
запъти се към Пещерата на златната роза.

Джесика се загледа към отдалечаващата се Емили. Да, братовчедка й бе силна личност, но Джесика бе по-силна. Подсмихна се леко, стана и се запъти към Академията. Време бе да разгледа дълбините й по-добре.