Край Приказната река

Ел беше решила да се поразходи малко и без да иска се бе натъкнала на реката.
-Колко е красива-помисли си тя и се вгледа в течащата вода.Стоеше така и просто я гледаше.Изведнъж в главата й започнаха да бушуват мисли и картини.Видя как припада в Лотлориен и смътно си спомни как няколко елфа бяха я пренесли в една къща,а млада лечителка се бе надвесила над нея."Ще се оправиш дете.Само се дръж.Много си се изтощила.Толкова ли баща ти не те научи да преценяваш силата на елфическата магия?Спокойно,Касндра е тук и ще ти помогне.Почивай сега."Елеонор се замисли над думите й да вярно беше,че баща й я бе предупредил да внимава,но от къде можеше да знае,че тази простичка магия ще изсмуче толкова много енергия от нея.Спомни си за Тристан и как той и помагаше и беше до нея.Спомни си и предсказанието на руините."Първоначално ще се появят проблеми,но заедно ще ги преодолеете...Любовта ви е истинска и ще ви поддържа..."
Так дълбоко замислема над чувствата и спомените си,тя не усети как някой се приближаваше към нея....

Тристан беше видял Ел, която стоеше замислена край реката.Той се приближи към нея, но тя не го усети. Май мислеше за нещо сериозно, защото не реагира по никакъв начин.Когато момчето положи ръката на рамото й, тя се стресна и се обърна толкова рязко, че за малко да падне във водата.Трисатн обаче бе бърз и я хвана малко преди да успее да се намокри.
-Тристан, изплаши ме.-каза му леко сърдито тя.-Поне да беше казал нещо.
-Е, аз какво съм виновен, че не ме чу.Нали елфите се славеха с добрия си слух?
-Много остроумно, няма що.-Не му остана длъжна тя и тръгна нагоре по реката.
-Почакай малко.Нека дойда с теб.Да ти правя малко компания,освен ако не искаш да си сама?
-Не,спокойно, ела с мен.И без това не се виждаме често из Академията.

Двамата вървяха бавно и никой не казваше и дума.Изминаха няколко минутки в това неловко положение.
-Тристан-започна накрая Ел колебливо.-Аз.Незнам как да ти го кажа,но се чувствам малко нелевко в твое присъствие.
Както вървеше момчето се закова на едно място и не помръдна от него.Изглежда малко или много беше изненадан.
-Защо?
-Еми..Някакси те чувствам...не знам не мога да го опиша точно.-тя спря край едно дърво и се седна в корените му.Тристан се бе посъвзел малко и отиде при нея.

-Eл.Ако нещо те притеснява знаеш,че може да рзчиташ на мен,но не разбирам.Какво като съм край теб?
-Не...нищо.Ще ми мине.
Тристан обаче се бе осъмнил в думите й,но не каза нищо,само седна до нея и се загледа в недето над реката.
-Днес деня е прекрасен.-опита се да смени тема.-Какво те тревожеше преди малко?Мисли,че ще да е нещо сериозно щом не ме чу.
Той се обърна с лице към нея,а Ел продължаваше да гледа небето.Дали изобщо го беше чула?

Да.Ел го чу,но не й се искаше да споделя и за това просто се направи,че не е чула въпросът му.За щастие Тристан не каза нищо,а само се облегна на ствола на дървото,като прекара ръщете си зад врата си и се подпря на тях като възглавничка.
-Знаеш ли-каза той изведнъж,за да повдигне малко разговора(то какъв разговор си беше )-Днес получих писмо от баща си.Пише,че искал да ме види.
Ел спря да гледа кристално-синьото небе и се обърна с лице към него.
-Мислех,че с баща ти не си говорите.
-Да.Така е.Незнам какво е станало с него,че чак сега се опитва да прояви някакъв интерес към мен.-Двамата се гледаха в очите и всеки се изгубваше в погледа на другия.Ел потръпна.Тези очи...Караха я да се чувства неловко,но някакси й вдъхваха доверие и топлота.
-Според мен ще е добре да се сдобрите-каза накрая тя.-Все пак,въпреки всичко ти е баща.
Тристан само обърна глава нагоре.

Да се сдобри с баща си?!Как не.Той го мразеше и презираше за отношението му към него,но няма значение.Сега не му бе до това.
-Знаеш ли-поде той-наскоро прочетох в с."Куидич",че Хърбърт Норингтън паднал от метлата си,защото се сблъскал с кондор,докато летял над селцето си.-Той се усмихна-Голям карък е.Кондорът го надвил и замалко да му отхапе някой пръст,когато за негов късмет се блъснал в един висок бор и паднал.
Той погледна към Ел,която се усмихваше.
-Не е смешно Тристан.
-Защо тогава виждам по лицето ти усмивка?
Ел се засмя.
-Добре де.Смешно е.
Тристан стоеше и просто я гледаше.Усмивката й бе услепителна и някак си чиста и непристорена.

Ел погледна на отсрещния край на реката.Там нещо изшумоля и привлече погледа й.От дърветата се показа малко,дребно животно,с остри зъбки и уши.Козинката му бе кафява и много рошава.
-Тристан погледни натам.-Ел посочи жовотинчето.
-Какво е това нещо.Прилича ми на малка топка от козина.
Елеонор се усмихна.
-Не глупчо.Това е хинкипинк.Много са редки.
Тристан я изгледа някак си странно.
-Както кажеш,но за мен ще си остане топче козина.
-Може би незнаеш,но тези малки животинки могат да ти подарят най-скъпия за тях дар-изумруденото цвете.Много малко хора са успявали да го вземат от тях,защото и то като видът им е рядко,но може да излекува почти всяко живо създание.
Тристан видя възбудения поглед на момичето докато говореше и в главата му иникна налудничева идея.

Както си стоеше,изведнъж стана и тръгна да пресича реката.
-Чакай малко.Къде отиваш?
-След малко ще се върна.Обещавам,че няма да се бавя много.Само ме чакай тук.
Той пресече реката и се насочи към малката топка козина.Когато го видя да се приближава,животинчето се стресна и тръгна да бяга.Беше доста бързичко,но момчето намаше да се откаже лесно.Той го последва.Бягаха няколко минутки,докато хинкипинка не се отказа и се спря на средата на полянка.Тристан застана пред него и го погледна.Каквото и да кажеше Ел,за него животинчето си оставаше топка козина.
-Здравей.-каза предпазливо той,като се опитваше да не го изплаши пак.
-Защо ме гониш?-прозвуча в главата на момчето малко,тънко гласче.
-Аз искам да те помоля за нещо.-Тристан го погледна умоляващо.
-И какво по точно?Аз нищо не съм ти направило.
-Ще може ли да ми дадеш изумрудено цвете?
Хинкипинка изсумтя и го погледна с доста свиреп поглед.Май нямаше току така да го вземе.
-И какво те кара да мислиш,че ще ти дам нашия най-скъп дар?Сигурно си се побъркал,ако си мислиш,че ще го вземеш току така от мен.
-Кажи ми само какво искаш и е твое в замяна на цветето.
-Добре.Надявам се,че можеш да стреляш с лък.Последвай ме.
Тристан тръгна след топчицата.След няколко крачки се озоваха на напълно непознато за него място.Пред него изникна храм,а вътре имаше много хинкипинкчета.
********
Тристан се върна при реката и седна до Ел,която още седеше и го чакаше.
-Какво стана.Къде изчезна така?Мина доста време.Започнах да се тревожа.
Момчето само я погледна и се усмихна.
-Нося ти нещо.-той бръкна в джоба си и от там изкара гривна,с зелен камък.-Това е за теб,Ел.
Момичето стоеше и гледаше гривната.Беше толкова красива.

-Но как...
-Хинкипинка ми я даде.Ти беше права.Много са мили и красиви тези създания.-той се усмихна.-Взех я за теб.Видях с какъв ентусиазъм говореше за нея.
Ел стоеше и незнаеше какво да каже.Беше токова мило от страна на Тристан.
-Незнам какво да кажа.
-Кажи,че ще я вземеш.Постарах се,за да я получа и не искам отрицателен отговор.
Ел се усмихна,а Тристан стана ис е приближи до нея,като тя си протегна ръката.Той се приближи и сложи гривната на дясната й ръка.Той неволно я докосна и усети как тя изстръпна.Все едно през кожата й мина студена вълна.Ел погледна Тристан,който стоеше на сантиметри от нея.Лицата им бяха опасно близки едно до друго.Момчето я погледан в очите.
-Когато искаш да спасиш някой,само трябва да докоснеш изумруда на гривната до устните му и той ще бъде излекуван или поне така каза точето козинка.
Той се усмихна на Ел и можеше да усети как крайчетата на косата й докосваха лицето му.Нежната й усмивка,очите й.Той се наклони към нея.Елеонор някак си го почувства от вътре.Беше харесвала Тристан от самото начало,когато го видя в Лотлориен.Тя също отвърна на намека му и устните им се преплетоха.Тристан сложи ръката си отзад на вратът й,а Ел го прегърна и направи почти същото.Цялата обич,която тя таеше от самото начало до сега се бе изляла в тази целувка.Все едно времето бе спряло.
-Ел,обичам те.-тихо й прошепна той.
-И аз те обичам.-Отвърна му тя и двамата започнаха да се целуват.Защо им бяха думи,като всичко се изразяваше в целувката.Двамата бяха толкова обзети един от друг,че не чуха как близкия храст изсумоля...

Ел се усмухна на момичето и давамата с Тристан се отдалечиха един от друг.Тя се приближи до Емили.
-Аз съм Елеонор.-усмихна се тя и подаде ръка на момичето,което я пое.-Досега май не сме се срещали,нали?Ела при нас.
Двете момичета се отправиха към дървото,до което Тристан се бе излегна.Той вяло поздрави Емили.
-Ще ми разкажеш ли нещо за себе си?

Тристан още си беше с отвеяния поглед,когато накрая се приземи и се обърна към току що пристигналото мимиче.
-Казвам се Тристан и съм от племето на ореадите.Много малко от нас са останали живи до днес.Не съм питал чичо си за това.С баща ми често се караме и не можем да се помасяме,след като майка ми почина.Всичко което занам го дължа на чичо си Оскар.
Той изглежда щеше да каже още нещо,когато...

но Ел го прекъсна.
-Тристан,защо не си ми казал че си от племето на ореадите?Аз..
-Какво трябваше да се разхождам и да викам:"Ей вижте ме,аз съм ореад.Елате ме убийте."
-Стига.Не е смешно.
-Мислех,че като елфа до сега трябваше да се досетиш.
Елеонор го стрелна с хладен поглед.
-Аз не съм легилемант,че да знам,че си от тях.
-О,стига не ме гледай така Ел.Познаваш ме толкова добре.Просто едно предположение...ако ме беше попитала щях да ти кажа.
Двамата се увлякоха малко и не забелязаха въпросителното изражение на Емили,която стоеше и ги гледаше.