Academy of Magic
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Academy of Magic

Нека магията бъде с теб!
 
ИндексИндекс  ЗбИжЗИЙЗбИжЗИЙ  Последни снимкиПоследни снимки  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

 

 Mansion of Bergs'

Go down 
3 posters
АвторСъобщение
Admin
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
Admin


Female
Брой мнения : 1572
Age : 35
Registration date : 07.10.2007

Описание
Герой:
Особености: Без особености

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeЧет 29 Ное 2007, 21:14

Върнете се в началото Go down
Admin
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
Admin


Female
Брой мнения : 1572
Age : 35
Registration date : 07.10.2007

Описание
Герой:
Особености: Без особености

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeСъб 05 Апр 2008, 04:48

Каролина отправи поглед към сградата. Толкова отдавна не се бе прибирала удома! Почти беше забравила как изглеждаше това място. Каменните плочи изглеждаха дори по-старинни отколкото бяха. Мека и бегла миризма на влажен мъх се носеше из въздуха. Каролина обожаваше тази миризма. Почти единствено заради нея бе купила имението. Е, не бяха за подценение и прекрасните пространства в разчупен архитектурен стил, за който тя искрено се съмняваше, че е измислено подходящо име. Любимата й малка тераска, обрамчена от топло махагоново дърво за парапет, с виещи се екзотични цветя по него се виждаше в далечината, от мястото, от което Кери наблюдаваше сградата. Заобиколено от всички страни от гъста смесена гора, имението изглеждаше направо приказно-като от някой филм на Бъртън най-вероятно. Странната асоциация, момичето изтри от ума си с едно отмятане на глава встрани. Наблизо ромолеше малък извор с бърза и тясна рекичка...с бистра вода, пълна с живот. Кери обичаше това място. Такова спокойствие й навяваше...с едновременно странното и приятно впечатление, което оставяше у всеки включително и у нея дори при бегъл поглед към пейзажа. Заслуша се в звука на течащата вода, смесен с песента на пъстроцветните птици. Бяха кацнали на нейния прозорец и й бяха пяли чудните си песни часове първият път когато Каролина бе посетила имението. Този малък спомен потвърди идилията, която това място сътворяваше за нея.
Стъпки в далечината накараха момичето да се обърне...и да се усмихне:
-Умори ли се?
Гласът на Маделин, малко по-мек от обикновено, заглуши песента на птиците:
-Малко.-отсече тя.-Все пак щеше да е по-разумно направо да се магипортираме.-укорителният й тон бе лесно доловим, макар да бе примесен с нотки на сърдечност и безразличие към конкретния въпрос.
-Но ти забравяш-в академията никой не може да се магипортира.-отвърна й с благ тон Кери. Личеше, че не иска да спори със сестра си, ала не можеше да избегне да звучи наставнически-това някак неусетно й бе станало навик.
-Да...в академията...но петнайсет километра...-додаде навъсено Маделин.
-Ами...-Кери разпери ръце и огледа върховете на дърветата с искряща усмивка на радост.-Казах си...какво толкова...Пътят е красив...времето е хубаво...природата не бива да остане незабелязана.-тя сне ръце и погледна сестра си, придавайки си едновременно иронично и въпросително изражение.-Нима ми казваш, че не ти е харесало?
Маделин въздъхна и се усмихна...някак...наистина:
-Ех...не казвам това.-почти се засмя на анимираното лице на Каролина. Беше порастнала вече-защо не спираше да прави тези странни физиономии?-Обаче ми стига толкова природа. Бъди гостоприемна, покани ме да си отдъхна.
Кери се усмихна. Бе на път да се заяде с мъничко сарказъм, но незнайно как и защо се въздържа.
Тръгна напред по каменната алея, обръщайки гръб на сестра си.
Това даде възможност на Маделин да обходи спокойно с поглед мястото и да изрази възмущението си незабелязана.
Точно каквото бе очаквала от Каролина...най-неподходящата смесица от черно и бяло в абстрактен аспект. Как можеше да смесва такава зловеща постройка с изумително свежата и спокойна гора. Гора като от приказките. Къща-като от филм на ужасите. Малка сподавена въздишка пропусна да се отрони от устните на Маделин и си остана само бегъл намек за неодобрение.
Прекрачиха прага и тя се ужаси. Отказа се да коментира дори наум атмосферата, мебелировката и усещането което създаваше. Вместо това се остави да бъде поканена да седне на учудващо мекия диван и остана да сумти неодобрително, когато Кери се зае да прави чай:
-У дома духчета вършат тази...покъртително неподходяща за магьосници работа.
Кери само се обърна с усмивка:
-Сега си у дома, Мади.
Това естествено далеч не бе вярно. Маделин по-скоро щеше да счупи пръчката си и да заживее с мъгъли, отколкото да нарече това място и тези условия свой дом. Имаше далеч по-привлекателни варианти, които, сякаш с магия, моментално изникнаха твърде образно в съзнанието на по-голямата.
Сложила ръце на коленете си в нетърпението си, Маделин оглеждаше обстановката и все повече и повече се дивеше на причудливия вкус на малката си сестричка. Най-сетне, няколко минути по-късно, Кери се върна с малък поднос на ръце.
Рийпър преглътна предложената й течност единствено от уважение, облегна се назад в дивана и впрери поглед в сестра си, в някакво полуразбрано от събеседничката й очакване:
-Е,-заговори Кери, отпивайки от чая си.-как ти се струва академията?
-Променила се е...-усмихна се половинчато Маделин.-Нещата стояха другояче когато бях тук за последно.
-Имаш впредвид когато избяга без да кажеш на никой, включително и на мен?-сряза я Кери с, твърде благ тон.
Маделин се засмя непринудено. Намираше за забавен спомена за тази си малка глупост:
-Да наистина...може би не се е променила чак толкова...
Кери запази настъпилото мълчание, давайки знак на сестра си, че въпросът й си остава същия:
-Какво да ти кажа...Брейвхарт си е Брейвхарт...винаги са били...как да се изразя...мускули преди всичко друго.-дори Кери осъществи намек за усмивка при тази остроумна забележка.-С Клевърмайнд можеше да се справиш по-добре...някогашната им слава скоро ще се стопи с тези новобранци.
-Не си права.-прекъсна я Кери.-Талантът им тепърва ще търпи развитие.
Маделин кимна с нежелание да дискутира въпроса в дълбочина:
-Блъдхенд...с Блъдхенд мога да кажа с чисто сърце, че си се справила отлично. Срещнах две ученички от този дом-едно прикрито невротизирано и пост-депресивно девойче...и едно твърде прехвалено момиче. И двете мога да характеризирам с инертност, апатия, но и потенциал.
Кери присви очи. Не искаше да отвръща с коментар или да започва спор, тъй че предпочете да замълчи пред това, твърде странно и деликатно накърняващо определение за момичетата.
-Венъмхолд от друга страна...това е домът, който най-много се е променил...-Кери се сдържа да се засмее. Не намираше Венъмхолд да се е променил в нито едно отношение.-Винаги е бил на върха на класацията, с най-много постижения, най-много хъс...
-И злоба, и агресия, и бунтарство, и незачитане на правилата...
-Това е част от бонус-пакета, миличка.-усмихна й се неприветливо Маделин-Във всеки случай, смятам, че много си ощетила дома.
-Но разбира се!-засмя се вече Кери.-И може би ти ще поправиш тази несправедливост?
-Може би...-потвърди Маделин, макар хипотетично, с готовност за действие.
Каролина се замисли какви ли средства би използвала сестра й, за да постигне целта си. Познаваха се и тя знаеше, че бе способна на всичко ако си навиеше нещо на пръста. Имаше начин, естествено, да потуши внезапния ентусиазъм на Маделин...или поне да го направи по-...законен:
-Тогава би било най-добре да направя теб ръководител на дома.-повдигна вежда тя.
Рийпър прекара едва част от секундата в размисъл:
-Дадено.
Кери едва се сдържа да не се изхили. Но сестрай проявяваше някакъв интерес към евентуална ангажираност в полезна дейност. Не биваше да обедкуражава ентусиазма й. За това тя просто се усмихна.
Входната врата се отвори. С периферното си зрение Каролина видя висок рус мъж, с нетипична, почти кукленска красота-почти прекалена, за да бъде реален. Направи й знак, запитващ дали да качва куфарите на Маделин на горния етаж и тя кимна, едва съзнаваща въпроса му. Хвана се, че за секунда се запита дали не би отвърнала по същия начин на всеки друг въпрос, зададен от този странно съвършен субект.
Рийпър щракна с пръсти пред празния поглед на сестра си, напомняща, че бяха по средата на някакъв разговор:
-Ти и Клод...
-Не.-отсече Маделин, прекъсвайки навреме сестра си. Не би искала да чува точно този въпрос за сетен път.-Нищо подобно. Клод...се чувства задължен да ме следва.-обясни тя разсеяно и половинчато.
-Безпричинно?-иронизира Кери.
-Съвсем не. Спасих живота му преди година. Чувства се длъжен да върне жеста.
-Нима за цяла една година не е успял да го направи?
Маделин се засмя:
-Предполагам, че е свикнал прекалено много с компанията ми. Знаеш че нося проклятието...
-О да!-Кери прихна.-Страховитото проклятие. Може би трябва да те съжалявам. Е, ще се моля да се избавиш от тази прокоба-да имаш верен човек на една ръка разстояние винаги когато ти потрябва.
-О, той не е толкова полезен колкото изглежда.-сподели тя, въпреки че знаеше, какъв ответ ще предизвика.-Е, за носач на багаж е подходящ, но...
-Но той е също така зоомаг.
Маделин притихна и впери поглед в Каролина. Нима беше разбрала кой е гарванът?
-Ако мислиш че не забелязвам почасовите наблюдения, Мади, то явно забравяш, че те познавам твърде добре и твърде отдавна. Гарваните винаги са били твоя слабост. Това е и причината да запитам за взаимоотношенията ви с този конкретно.
-Целта не е...
Кери я прекъсна:
-Ако ме интересуваше целта, Маделин, щях да попитам. Неприятен ми е фактът, че ги забелязвам. Моля погрижи се приятелят ти да е наясно с това и да се отдалечи от периметъра ми на полезрение.-тя се усмихваше-нещо, което бе заучила от по-голямата си сестра. Нещо, което, дори след толкова години, звучеше прекалено иронично. Докато с друг Кери не би си позволила това поведение, тук, с Маделин, тя бе наясно, че може да каже и направи каквото пожелае. Тя може би бе по-голяма, може би имаше повече опит, но не можеше да поддържа статута и егото на победител. Битката не беше приключила, въпреки негласността, с която Маделин настъпваше все повече и повече в територията й.
Каролина се облегна назад, отклонявайки поглед от сестра си-давайки й възможност да остави гримасата на учудване да постои там още малко и спокойно да се размие в такт с осъзнаването на току-що изречените думи.
Клод влезе и Маделин инстинктивно обърна глава към него. Това й изражение, той за пръв път виждаше. Това го накара да направи моментално крачка назад в опит да върне времето и да промени решението си да прекрачва прага:
-Влез, Клод, седни при нас.-изчурулика Кери приветливо, но без да го поглежда.
Мъжът погледна объркан господарката си, сякаш за съвет, ала Маделин вече се бе обърнала към Кери, търсеща нейде в изражението й причината за тази покана. Нямаше нужда да търси обаче. Клод бе направил няколко крачки напред и бе седнал встрани от двете, когато Каролина каза:
-Точно казвах на Маделин, че ако си решил да ме наблюдаваш, би следвало да избереш по-подходящо разстояние за заниманията си.
Клод преглътна тежко, несмеещ да обърне глава към Рийпър. Очите му се присвиха в нежелание да заговори, но можеше да усети огнения взор на Маделин и съзнаваше, че е повече от необходимо да насили себе си и да го направи:
-Аз зная...-отвърна той с тон на призната вина.-но нямаше как да се сдържа.
Казаното накара и двете да се обърнат мигновено към него в учудване и мъжът знаеше, че е постигнал нужното. Щеше и този път да избегне гнева й.
-Да...се сдържиш?-повтори в недоумение Каролина.
-Да. Да се сдържа. Аз...-той отправи небесно синия си поглед към нея, обезкуражавайки всеки опит за прекъсване.-мислех че не е нужно да обяснявам. Но съжалявам. И ако мога да обещая нещо, то е, че няма да Ви притеснявам с присъствието си повече.
Клод стана и напусна много бързо стаята. Маделин се усмихна:
-Както ти казвах, целта беше да охранява периметъра около стаята ми. Но Клод, както всеки човек, си има своите слабости...,за което, уверявам те, ще бъде наказан.
Рийпър тържествуваше вътрешно. Знаеше че в момента на Кери й се искаше да не бе отваряла дума за това..., а може би дори да беше насърчила тези наблюдения с друг род намек. В крайна сметка...кой не би пожелал Клод до себе си? Освен нея, разбира се...тя бе обещала на себе си нещо, което нямаше да наруши дори заради самото съвършенство. А той дори не бе...не беше разумно да мисли по този въпрос още. Изправи се и пусна една откровена усмивка към сестра си:
-Уморена съм и бих искала да отдъхна. Един ръководител трябва да щади силите си за важните ангажименти в академията.
Каролина почти бе забравила за този факт. Искаше й се да я въведе в неотложните неща, но когато погледна през прозореца, установи, че вече се е смрачило. Моментът за разговор бе отминал. Стана и изпрати сестра си до стаята й, след което самата тя се отправи към своята.
Беше ли паднала в капана наистина? Не знаеше защо, но чувстваше, че нещо не е наред..., че нещата все повече се оплитат...в примка около врата й...
Върнете се в началото Go down
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeПон 28 Апр 2008, 05:10

Маделин се намери пред имението и едва сега успя да отбележи колко път е извървяла с празно съзнание. Но празно далеч не бе подходящата дума за нейния случай. За празно не се броеше съзнание с въпрос в него, макар и той да бе един-единствен. Всичко онова, което беше чула, я бе обезверило напълно в причината за цялото й съществуване до момента. И явно я бе променило. Рийпър не можеше да си обясни защо, след като бе тръгнала с едничката цел да се отърве и да го прогони от живота си, го бе поканила обратно в него без рационален повод за това. Несъществуващата причина всъщност бе твърде ясна и закотвена дълбоко в подсъзнанието й, просто защото тя отказваше да даде воля дори на помисъла за нея.
Прекрачи прага на имението, търсейки отново убежище в сграда, която най-малко това можеше да й предложи. Искаше да крещи...и в ума си крещеше силно, но външно не даваше признаци на каквато и да е емоция, въпреки че бе напълно сама и откъсната от всяко живо същество в момента. Изкачи стълбите с някакво непонятно нежелание и намери пътя си до тавана на сградата-прашен и забравен от света-необходимото скривалище за неясните й помисли. Ако можеше просто да затвори вратата и с нея да отритне всички и всичко, тя с радост би го направила, но добре знаеше че дори да поиска да остане тук с години, нямаше да промени кой знае колко. Освен това нямаше причина да си мисли че някой би позволил да го направи. А и вътрешно Маделин не искаше това. Тя знаеше твърде добре какво иска и колко лесно би било да го постигне, ала бе твърде заета да убеждава себе си, че далеч не е така, за да проумее, че не би било кой знае какво предателство към себе си или принципите си да го направи. Вратичка винаги имаше и Маделин бе повече от склонна в този момент да я открехне и да посрещне краткия пламък на своята ледена същност.
Прекоси помещението и седна до малкия кръгъл прозорец, обърнал взора си към тучната зелена трева и предверието на свежата вечнозелена гора. Прииска й се отново нещо непонятно-да излезе и да прекоси гората...да потъне в дебрите на зелената прохлада, която й предлагаше тя. Малко свежест...и въздух..нещо, което й липсваше толкова много, но за съжаление знаеше че гората, макар красива и обширна, не можеше да й предложи.
Дочу стъпки-тихи стъпки по коридора под нея. Малка искра се появи пред взора й. Търсеше я, намери я и отново изчезна. Сърцето на Маделин ускори хода си. Също както сърцето на малка антилопа заплашваше да се пръсне, когато осъзнаеше, че бягът й пред лъва е напълно безсмислен.
С тихо скръцване и лека есенция, която Маделин разпозна безпогрешно, Клод влезе в малката стая. Тя не се обърна, нито даде какъвто и да е признак, че е осъзнала присъствието му. Мъжът постоя до вратата, с ръка, опряна на бравата и поглед, вперен в нея-сякаш чакаше да бъде оторизиран да направи крачка.
Мина време преди Рийпър да обърне глава с досада, твърде уморена да продължава да отказва да признае съществуването му:
-Приключи ли?
Клод кимна толкова бързо, че тя се запита за смисъла изобщо да произнася думи пред него:
-Затворен в стената...в прохода...на мястото, на което беше...-той вдигна ръка, показвайки пръстена на дясната си ръка.
Маделин хвърли едно око към него и сетне обърна взора си повторно към картината отвъд стъклото, произнасяйки безразлично:
-Не бива да го държиш твърде дълго у себе си. Възможно е да се нараниш.
-Да, знам това. За това и дойдох веднага...
-Значи все пак ще заминеш?-прекъсна го тя, с надежда, която не пролича в тона й.
-Не съвсем. Дойдох, за да те помоля за го вземеш.
Маделин обърна рязко глава и го изгледа с недоверие и малко гняв:
-Да го взема? Аз?-стана и направи крачка напред.-Отказа ли се от всички планове...от хората, които те чакат и разчитат на теб?
Клод сведе глава и се загледа в пръстена, чийто тъмносин камък блестеше дори на оскъдната светлина, която таванът предлагаше. Сетне го свали от пръста си и го стисна в шепа:
-Няма причина да се залъгвам повече-хората, които разчитаха на мен отдавна ги няма. Аз не мога да върна и частица от тях, връщайки се там. Битката приключи преди много време и аз нямам към какво да се върна, нито какво да открия освен едно последно разочарование от себе си и целия си безмозъчен род.
Маделин го погледна с ясно отчетливо недоверие:
-И до този момент...ти си се залъгвал...че има надежда...но сега вече няма причина да го правиш...така ли да разбирам?-сарказмът в тона й го накара да трепне и да изпусне малкия сребърен пръстен.
-Аз...
-Ти...-прекъсна го тя безпощадно.-Жалко нищожество, стоиш тук пред мен и за пореден път ми се оправдаваш за своето досадно присъствие...
-Наречи го вярност.-предложи бързо, сякаш за да смекчи злобата в думите й.
-Наричам го глупост, драги ми Клод.
Маделин таеше в себе си див гняв, породен от сриването на илюзията пред очите й. Тя бе мислела че го държи и знае причината, поради която той е зависим от нея, а се бе оказало непонятното скрито друго, което тя отхвърляше ежедневно, непоколебимо...до сега:
-Глупостта е порок, Клод, тя те прави слаб, а слаб не си нужен никому. Най-малко на мен.
Тя се обърна и пое с небрежен жест прашна книга в ръцете си. Клод направи крачка напред към нея и протегна ръка в жест на неприкрита нужда от различен разговор:
-Маделин, моля те...
Маделин се извърна толкова рязко и гневно, че почти й се зави свят. Рефлективно се опря на ръката му за секунда, за да запази равновесието си, а сетне бързо я дръпна като опарена:
-Жалко подобие на личност.-изсъска.-Можеш спокойно да ми бъдеш равен, а се молиш като първия безмощен.
-Не желая да ти бъда равен.-отвърна той вече малко по-спокойно.-Не изпитвам нужда да се сравнявам с теб или пък да се боря за надмощие. Това, което представлявам е напълно достатъчно за мен.
Маделин не успя да сдържи усмивката си при тези думи. Наведе глава на една страна и го дари с поглед, казващ: "Много жалко"
Клод се усмихна, свеждайки глава. Мислите му бяха координирани и въпреки това, той сякаш имаше нужда от секунда, за да си изясни какво би искал да каже. Вдигна поглед, излъчващ искрици слънчева светлина и особен повей на морски бриз:
-Каквото и да казваш аз те познавам. Зная че мисълта за това ти харесва.-Маделин се сепна леко, но постановката на лицето й не я издаде.-Нека бъдем честни поне за момент.-Клод направи крачка напред-последната възможна преди да се забие право в нея.-Ти искаш да..
-Какво искам аз е най-малко твой проблем.-пресече го тя.
Клод понечи да възрази, когато усети хладния допир на пръчката й, опряна безмилостно в стомаха му. Засмя се съвсем тихо на това интересно стечение на обстоятелствата:
-Какво ще направиш? Едно красиво изречено проклятие и съм долу...-подсмихна се. Не бе нужно дори да протяга ръка, за да докосне лицето й.-една прибързана стъпка и съм мъртъв...завинаги. Това ли искаш, кажи ми.
Ръката й потрепери, несигурна във волята на господарката си, а тя от своя страна-несигурна във волята на съзнанието си. Никой никога не бе проявявал такава наглост спрямо нея, ала тя трябваше да признае, пряко интересите си, че от тази нагла постъпка струеше странна топлина, в която, ако не внимаваше, можеше да се изгуби. Може би бе възможно да си позволи...за малко да си отдъхне...от цели, стремежи и битки... Да положи глава...на тъй съблазнително изваяното му тяло. Улови шарещия си поглед и се порица безмълвно. Хвана в примката си сините му очи:
-Отдръпни се.
Клод не помръдна-тя и не очакваше. Тонът й звучеше по-скоро като бегла молба, отколкото като заповед когато повтори:
-Отдръпни се.-погледът й казваше противоположното на думите.
Маделин направи малка крачка назад, напълно забравила за бюрото зад себе си. Клод инстинктивно подхвана ръката й и я придърпа обратно към себе си, тъй че не й остави друг избор, освен да се опре изцяло на него. Постоя така секунда, удивена от усещането, което не успя да унищожи. Но сетивата на Маделин бледнееха пред разума, трениран да елиминира ненужното. С бърз жест, тя се оттърси от прегръдката му и успя, с трепереща ръка, да вдигне пръчката си:
-За кого се мислиш?-изсъска.-Научи се да се контролираш за бога! Круцио!
Мъжът се строполи на пода, наказан за нейната собствена слабост. Но това бе добре-проконтролираните емоции бяха пътят към съвършенството на силната личност. Маделин вдигна брадичката си и продължи да наблюдава гърчещото се красиво тяло. Не издаваше стон и това бе прекрасно-Рийпър знаеше, че издаде ли дори звук, тя няма да издържи и ще снеме пролятието. Но така, безмълвен, той й създаваше усещане за наслада и превъзходство.
Маделин не можеше да го държи така вечно. Колкото и неприятно да й бе, не можеше да си позволи да причини лудостта му-не и в по-голяма степен от вече постигнатата.
До момента, в който Клод успя да стане, тя бе напуснала стаята...
Върнете се в началото Go down
Admin
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
Admin


Female
Брой мнения : 1572
Age : 35
Registration date : 07.10.2007

Описание
Герой:
Особености: Без особености

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeПон 28 Апр 2008, 07:27

Каролина открехна вратата на имението си, сякаш със скритата цел да се сблъска с Маделин на входа. Директорката имаше време единствено да погледне въпросително сестра си преди втората да махне с ръка в гневен жест и да профучи незабавно далеч от нея и сградата. Кери с усмивка на уста предположи, че не е точно тя е причината за това "деликатно" оттегляне и пристъпи спокойно в дома си, който не бе посещавала цяла седмица, поради независещи от нея обстоятелства.
Затръшна вратата и въздъхна. Нищо не се беше променило-въпреки присъствието на Маделин, къщата си беше цяла-целеничка, светла и приветлива...дори уютна, макар размерите си. Няколко крачки и Кери упя да се тръшне на любимото си диванче, твърде уморена за каквато и да била друга дейност. Въздъхна отново и понечи да притвори очи поне закратко, когато дочу, въпреки изгасващата си съзнателна мисъл, тих стон, идващ нейде отгоре. Каролина стана рязко и поиска да не беше го правила, тъй като, зашеметена от рязката промяна на кръвното налягане, се тръшна почти веднага обратно. Секунди й бяха необходими, за да върне картината на реалността пред очите си и да прогони внезапния логичен мрак. След това тя стана, вече малко по-внимателно, и се отправи нагоре, в търсене на източника на непонятния звук. Какво пак беше натъкмила сестра й...Бавните, издаващи умора, крачки нагоре по стълбите я изцедиха до капка. Единственото, което можеше да отрезви ума й, по ирония, се появи моментално пред очите й. Красиво тяло, унесено в болезнени спазми, се подпираше на парапета на горния етаж. С кратък бяг, Каролина достигна бързо мъжа и положи загрижено ръка на гърба му, за да покаже присъствието си недвусмислено. Директорката не си направи труда да попита какво го бе довело до това състояние само поради две причини. Първо, тя бе убедена, че не желае да знае наистина и второ...за съжаление, вече се досещаше какво се бе случило:
-Мога ли да ти помогна?
Клод простена тихо, може би за да прочисти гърлото си, а може би просто не можеше да сдържи звука:
-Не...аз ще...
Отново последва кратък тих вопъл, на който Каролина реагира по единствения възможен начин-колкото и болезнен да бе допира за него, тя подхвана, възможно най-внимателно ръката му и го подпря от една страна, помагайки му да се откъсне от парапета и да се изправи полека:
-Ела.
Каролина познаваше травмите и се досещаше, без твърде много усилия, какво заклинание бе причинило тази-все пак нямаше външни белези от нараняване...не бе особено сложно да се идентифицира едно...забранено проклятие. Освен това, като се замислеше, Маделин рядко използваше позволени проклятия. Смешна мисъл-макар сестра й да бе по-голямата, Кери мислеше за нея като за неопитно дете..., все още неразбрало разликата между правилно и грешно.
Поведе Клод надолу по стълбите, бавно и с възможно най-плавните движения, което, ако трябваше да бъде честна, не бе съвсем по силите й. Ала успя да го заведе жив и ненаранен допълнително до долния етаж, спъвайки се едва два пъти-понякога се гордееше със себе си. Остави го да поседне на дивана, докато тя изтича до съседната стая-кабинета си-за да вземе необходимото.
С голямо лутане, успя да изхвърли повече от петнадесет празни шишенца и да намери пътя си до нужното. Ръката й се спря в дилема. До шишето с отварата стоеше драгоценния веритасерум. може би нямаше да е лошо да изпробва силата на истината в този момент... Хитра идейка, но толкова нечестна... Каролина не беше Маделин-мъжът в другата стая се измъчваше от болки-не можеше да си позволи да използва слабостта му за целите си. А и освен това...тя не можеше да не си спомни последния им странен разговор..., в който той бе споделил едно, така приятно за ушите нещо. Каролина не искаше да знае беше ли излъгал за това, което каза...дори да беше най-долната лъжа, тя не искаше да разбира за нея. Засмя се с очи, както само тя можеше и грабна шишенцето с подходящата отвара-в другата стая я чакаха чифт искрящосини очи и странночаровна усмивка-защо стоеше тук и мислеше глупости?
Прекоси стаята бързо и открехна вратата, за да види, че Клод се е изправил, въпреки състоянието си. Усмихна се и изтича до него, заставяйки го да седне обратно:
-Няма смисъл да бързаш, когато решението се състои в едва две минути изчакване.-засмя се тя и му подаде отварата.-Ще подейства бързо.-увери го и седна на креслото до него.
Клод преглътна бързо и каза:
-Аз просто имам много важна работа...
-Но да...естествено, че имаш-трябва да свършиш черната работа, на господарка, която не само те унижава, но и наранява физически.-пресече го Кери с лек отенък на неодобрение.
Клод се усмихна и се облегна назад:
-Тя не ми е господарка.-отвърна й той и проследи с поглед гримасата на учудване, която думите му предизвикаха.-А и аз просто си получих заслуженото за неблагоразумната постъпка.
Каролина прихна без да се сдържа:
-Заслуженото казваш. Е, добре, щом си склонен да търпиш това, не съм аз тази, която да те осъжда.-усмихна се мило. Наистина не й беше работа да се бърка в отношенията им, но в природата й не бе заложено да обръща гръб щом види несправедливост.
Погледът на Клод несъзнателно потъна в приветливите й зелени очи. Въобразяваше ли си или наистина приличаше на Маделин? Е, все пак бяха сестри-можеше да се очаква да има някаква прилика. Красивите, къдрави червени коси, бялата порцеланова кожа, изумрудения поглед... Но може би тази прилика бе само повърхностна. Да, колкото повече се замисляше, Клод откриваше колко са различни двете сестри. Тази искрена усмивка...беше ли Маделин способна на нея? Дори очите на Каролина се усмихваха сега. Мил, приветлив, канещ поглед. Той се усмихна в отговор, почти без да съзнава, че го прави. Бяха минали минути преди гласът на Кери да го накара да се сепне:
-Мисля че бързаше за някъде...-подсети тя засмяна.
И в смеха й нямаше подигравка...:
-Ах!-засмя се той.-Почти забравих.
-Е...предполагам, щом си забравил, не е било толкова важно.
Клод кимна бързо-оттрениран жест, който успя да изуми Каролина. Беше ли винаги толкова...изпълнителен?
-Предполагам, че не.-потвърди той, но ръката му се протегна и хвана облегалката, в действие, подсказващо следващо.-Но няма да те ангажирам повече от това. Сигурен съм, че имаш неотложни задължения.-понечи да стане.
-Да...-въздъхна Каролина, издаваща умора.-твърде много и все неотложни.
Погледът му поспря за момент на изражението й и осъзнал думите й, той не можа да се сдържи да отвърне:
-Мога ли да ти предложа помощта си под някаква форма?-усмивката все още не бе свалил от лицето си. Сякаш бе залепнала там и нямаше начин да бъде изтрита...поне не докато присъствието на елемента-провокатор не отпаднеше.
-Можеш и току-що го направи.-отвърна му тя, засмяна на интересната, рядкосрещана галантност, която проявяваше.-Възмутена съм от себе си, задето няма да те пратя да си починеш, но наистина имам нужда от помощ..."под някаква форма".
-Не се безпокой.-каза й Клод.-Нямаше да се отдам на почивка в никой друг случай.
Каролина кимна и тръгна пред него към кабинета си. Просторната стаичка бе препълнена с документи. Директорката се усмихна на мрачния вид, който мъжът придоби веднага щом погледа му обиколи помещението:
-Спокойно. Нищо от това не е за теб.
Тя прекоси стаята и отвори шкафа до бюрото си. Извади от там малка папка и разчиствайки повърхността на писалището, го прикани да се приближи. Дръпна му един стол и застана над него, впускайки се в обяснения:
-Ето тук е системата, по която разпределяме учениците. Както виждаш, в първата част те избират от девет картини. Тази Mansion of Bergs' Image011-1 е за веселите свободолюбиви личности, обичащи изненади и предизвикателства. Тях най-често изпращаме в Брейвхарт.-обясни тя.-Следващата картинка Mansion of Bergs' Image019 е за динамичните, дейни и общителни натури, лоялни, улегнали, но също така-обичащи риска. При тях има винаги две възможности-Брейвхарт или Клевърмайнд, но кое ще надделее се определя от втория тест...
Клод слушаше търпеливо до сега, но изведнъж я прекъсна:
-Поставяш ми задачата да разпределя ученици ли?-запита той доста учуден.
-Ами естествено, че това правя.-замя се тя.-Предпочиташ да подреждаш скучни документи ли?
Клод се подвоуми, но каза:
-Това не е ли твърде важна и отговорна задача...
-"Твърде" ли, Клод?-запита тя засмяна от смущението му.-И двамата знаем че си взимал много по-важни решения от това тук.
Мъжът простря ръка, закривайки листа с картините и обърна синия си поглед към Каролина. Значи тя знаеше кой е-предвидливо беше проучила корените му, но щеше ли да ги използва срещу него? Нещо му подсказваше, че няма да го направи. Милият й поглед и приветливата усмивка не бяха фалшът, на който беше свикнал-тя беше добър човек, недокоснат от зло...или пък твърде близо до злото, за да може да се отврати. Усмихна се-вероятно второто. Запита се защо му се доверява за толкова важно нещо, след като съзнава на чия страна е...дали виждаше в него нещо, което убягваше дори на самия Клод?
Каролина протегна ръка преко сили и отмести дланта му от листа, слагайки показалец на следващата картинка:
-Тази Mansion of Bergs' Image013 е за интровертите, затворените и чувствителни хора, ненавиждащи повърхностното, склонни към самота, но и към сърдечни приятества...ценящи вътрешна хармония и спокойствие...
-Тази е твоята, нали?-прекъсна я Клод с лека усмивка.
-Как позна?-изненада се тя.
-Наречи го шесто чувство.-подсмихна се той и се вгледа в листа.
-Ами да, моята е...-Кери се смути.-но да продължим нататък. Тази е...
***
След известно време и още малко обяснения, Каролина се бе заловила със задачите си, оставяйки Клод да разсъждава над разпределението на учениците на академията.
Не бе минал половин час, когато мъжът надигна глава с интерес:
-Проблем.-отбеляза.
***
От другата страна на къщата вратата хлопна тихо. Маделин се надяваше да не предизвика интереса на сестра си с появата си, тъй като бе твърде уморена и раздразнена за социални контакти точно сега. Надяваше се също така Клод да липсва в прекрасната картинка, все още зает със задачата си, за да си осигури максимално спокойствие и почивка. Бе покорила две стъпала от масивното стълбище, когато дочу гласове, идващи откъм библиотеката-два гласа, които не можеше да сбърка. Не можеше да не прояви любопитство-просто не беше в природата й да изпусне свидетелство за такава странност. Приближи се и открехна тихо вратата на кабинета, а очите й се приковаха в причудливата гледка.
Звънливият смях на Кери, която се бе надвесила непринудено над Клод, проехтя в стаята и коридора:
-Не...не е за Венъмхолд, каквото и да твърдиш. Това, че изглежда егоистичен и самовлюбен, далеч не означава, че трябва да го осъждаме на седем години заточение в подземието...
Клод се засмя на думите й:
-Прости ми, мислех че Венъмхолд е единственият дом, приютяващ себичните потенциални аутсайдери.
-Не. Виж тук.-каза Каролина и отмести ръката му импулсивно. Маделин присви очи в рефлекс.-Той се показва твърде интелигентен за Венъмхолд. Ще го пратим в Клевърмайнд.-отсече тя.-Съгласен?-запита бързо.
Клод недоумяваше причината, поради която самата директорка изискваше съгласието му по административен въпрос. Обърна глава и дългата й къдрава коса падна върху очите му. Двамата се засмяха почти едновременно.
Маделин се отдръпна от вратата бързо. Видяното й стигаше за месеци напред. Гняв и лека тъга я осениха в един и същи момент, оставяйки я вцепенена за секунда. Осъзнала се, тя побърза да изтича нагоре по стълбите, към стаята си или пък към тавана...краката й сами щяха да я отведат...
***
-Клод, недей.-предупреди го тя бързо, усетила импулса му.
И двамата бяха забелязали Маделин...с малко закъснение:
-Не мога да не отида.-Клод бе станал тревожен изведнъж.
-Послушай ме. Само ще си навлечеш гнева й сега. По-добре е за теб да изчакаш.-Каролина се усмихна и сложи ръка на рамото му. Разбираше твърде добре какво изпитваше той към сестра й, ала да тръгне сега след нея, означаваше катастрофа.-Довери ми се.-примоли се тя.
Клод се усмихна и кимна съвсем леко. Може би промяна на привичките щеше да се отрази добре, ако не за него, то поне за нея...:
-Хайде сега към следващата жертва.-смигна му тя, сядайки обратно зад бюрото. Въздъхна тихичко.-Не знам как щях да се справя без помощта ти...
Върнете се в началото Go down
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeПон 05 Май 2008, 04:46

Вече няколко часа Маделин седеше тук, на пода на таванската стая, опряла гръб в стената до прозореца, унесена в странното си четиво. Погледът й бе така отнесен, че подозрението за замисленост бе напълно немислимо. Нещо ставаше в ума й и това нещо не се харесваше дори на самата нея. Явно познаваше добре съдържанието на книгата и още по-сигурно бе, че търсеше нещо из страниците, тъй като ги прелистваше неистово отзад напред и непрестанно сравняваше намереното с предната страница, която показалецът й бе застопорил отворена. Монотонното упражнение намери своя край в шумно затръшване на книгата, придружено с тежка въздишка. Каквото и да търсеше, съзнаваше, че тази прокъсана книжка не бе мястото, на което щеше да го намери. Погледът й падна на корицата и остана там вцепенен в несъществуваща точка, докато от устните не се отрони ужасяващото:
-Петнадесети май.
Главата й се откъсна от въображаемия образ рязко, за да погледне през процореца, отвъд влажната прегръдка на таванската стая. Мечтаеше сега за нещо тъй странно и усети, че не й се случва за пръв път. Започваше ли да й става навик да изневерява на себе си? Стара вест, осени я мисълта, впримчвайки я в оковите на малката негласна лудост, с която съзнанието й създаваше образите, необходими й по ирония да запази разсъдъка си. Обърна погледа си високо в небето и й се прииска да изкрещи. Можеше да се закълне, че вижда две очи там в безоблачната синева-само мираж в очите...или може би в сърцето.
Леко скръцване достигна до нея, предвещавайки осъществяване на най-лошия възможен сценарий. Клод влезе и тръгна към ния с някаква непонятна увереност. Маделин обърна глава вяло, без напълно да съзнава присъствието му. Само след секунда погледът й се върна на гледката отвъд прозореца. Мъжът коленичи пред нея и взе книгата в ръце. Бе нужно да я погледа точно секунда, за да промълви загрижено:
-Не си го причинявай.
-Кое?-гласън на Маделин бе загубил плътността си сега.
-Петнайсти.
Тя изсумтя и облегна глаа на стената зад себе си:
-Как?
-Ще бъде наред.
-Вярваш ли си?-главата й клюмна встрани, обляна от слънчевите лъчи.
-Хм...
Клод се изправи и направи няколко крачки, оправдавайки действието си с оставянето на книгата на близката маса. Мислеше, без да е дал волята за това на съзнанието си, за случилото се по-рано и за "прекрасната" си позиция в настоящия момент, но колкото и да прехвърляше в ума си вариантите за това какво би могъл да каже на Маделин по въпроса, не можеше да издаде дори нечленоразделен звук:
-Не желая да знам.-долетя гласът й неочаквано и това накара Клод да се обърне.
-Но аз...
-Не ме интересува, Клод...-главата й се люшна в посока на мъжа и празният й поглед се закова на неговия.
Той издаде тих звук, свидетелстващ настъпилия у него смут. Очите й бяха твърде безизразни, сега почти стъклени, обагрени в странен сив отенък на зеленото-изумителен бе начинът, по който един метаморфмаг отразяваше несъзнателно настроението във външния си вид.
-Не си решила.
-А ти си решил.
-Не.-каза той бързо-прекалено бързо, тъй като погледа на Маделин отново падна върху лицето му.
-Не...-повтори тя и се засмя малко истерично.-Защо си правиш труда...
-Защото не искам да вярваш.
-Аз не вярвам.-иронизира тя.-В нищо не вярвам.
-В едно трябва...
-Как очакваш?-пресече го Маделин.
Клод сведе глава:
-Нима съм...
-Да, Клод, даде ми повод. Даде ми и причина, за което ти благодаря. Някои поуки не бива да се забравят дори когато...-тя спря и обърна главата си встрани от погледа му-в имагинерна центробежна точка, около която опита да балансира мислите си.
-Имаш нужда от почивка.
-На този свят такава за мен няма.-отвърна безразлично Рийпър.
Клод въздъхна и се приближи бавно с идеята да завърши и да тръгне:
-Има ли...
-Не, Клод, няма.-пресече го тя, сякаш разгадавала намерението му.
Той понечи да се обърне когато усети топлината на погледа й върху себе си. Приклекна до нея и се пресегна да я докосне. Ръката му бе спряна на средата на пътя си:
-Не смей!-изсъска му Маделин.
Клод се усмихна горчиво и отдръпна ръката си:
-Няма ли друг вариант?
-Ако кажа че има?
-Ще попитам защо.
Рийпър се засмя:
-Нима не знаеш?
-Но тогава...
-Такъв вариант вече няма, Клод.-усмихна се тя.
-Отново защо...
-Спомни си с кого разговаряш.
-Не бих могъл да забравя.-погледна я искрено.
Маделин направи опит да се усмихне, ала това се оказа почти невъзможно:
-Аз също.-пророни тя иронично.
Думите й жегнаха Клод силно и го накараха да се изправи и да отстъпи няколко крачки:
-Кога ще проумееш...
-Аз вече зная това.-прекъсна го Маделин спокойно.
Изражението на лицето му се промени. Макар да бе свикнал да обменя не толкова думи, колкото мисли с нея, той бе почти убеден, че, дори в съзнанието си, не е довършил тази мисъл, поради простата причина, че изобщо не смяташе да завършва изречението. Замисли се дали е разбрала нещо от цялото това извинение за разговор:
-Не ме подценявай, драги ми Клод.-усмихна се половинчато тя.-Умът ми си е все още на мястото...за жалост...-въздъхна малко меланхолично и погледът й за сетен път потъна в зеленината навън.
-Мога ли да направя...
-Можеш да забравиш.-отсече тя.
Клод се стегна в яда си от последните й думи и се обърна рязко. Знаеше кога е нежелан и не смяташе да я притеснява повече с присъствието си:
-Трудно е да те обича човек.-изсъска той и сетне добави спокойно.-Ако ти потрябвам...в кабинета на Кери съм.
***
Нужни й бяха няколко минути, за да осъзнае липсата му. Извади пръчката си и призова обратно при себе си книгата. Макар да бе важно за нея да намери сред редовете нужната информация, тя изглежда просто не можеше да се съсредоточи. Прекара известно време в безсмислено разлистване и странни мисли и накрая замери една стена с безполезното четиво:
-Кери?!-промълви съвсем тихо, на себе си и облегна глава на стената.-Не е за вярване...
Върнете се в началото Go down
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Последната изненада   Mansion of Bergs' Icon_minitimeВто 03 Юни 2008, 00:42

Минаха няколко дълги и изпразнени от каквото и да било съдържание дни от последната среща на Клод и Маделин. Небесносините очи сякаш се бяха стопили в хоризонта... мъжът сякаш бе изчезнал. Рийпър бе наясно с този факт и се хващаше, че прекарва твърде много време в безсмислени разсъждения по въпроса, макар все още да спазваше тенденцията да убеждава себе си, че нищо освен целта не я вълнува. Съзнаваше, че вече бе направила не една...твърде много крачки отвъд границата на търпението на своя ментор. Реакцията му, тя можеше да си представи отвъд всякакви хипотези-беше го виждала в подобни ситуации. Знаеше добре последствията от подобни действия.
Заплахите трябваше да бъдат унищожавани навреме. А времето...колкото и условно да беше в същността си, изглежда никога не беше тъкмо на страната на Маделин.
И тъй, тя седеше на леглото в стаята си...и просто очакваше нещо да се случи. Очакваше всичко друго, но не и пустотата на няколкото изминали дни. Новините пътуват бързо казват. Ако това бе вярно за мъгълите, за приближените на Рийпър, скоростта на светлината бе равна на времето, за което охлювът се укрива след дъжд. Защо трябваше да се чувства точно охлюв сега? От асоциацията й се догади и тя се просна назад на леглото, въздъхвайки тежко в нещо, за което думата отчаяние бе твърде слаба. Усети в себе си завист към онова странно провинциално момиче с жажда за знание. Тя съумяваше ловко да поставя обстоятелствата под контрол и да се възползва доколкото е нужно, но без да се вмъква в преплетени вериги, които биха я задушили. Уви, именно тези вериги стояха сплетени около врата на Маделин от самото й раждане...още преди да успее да проумее какво представлява света и кое е нейното място. Мястото й в хранителната верига бе определено по подразбиране и едва сега се стигаше до момент, в който Рийпър започваше да осъзнава какво бреме е това. Правото на избор, което сякаш винаги й бе принадлежало, сега се изпаряваше подобно на утринна мъгла след изгрев слънце. И тя разбираше...започваше да разбира, че всъщност никога не е имала друг избор освен този дали да се чувства ощетена или да се възползва, внушавайки си цели. Страшно бе друго-не толкова съзнанието за всички маски на света и нейните от света, а безполезността й в ситуация, в която прави нещо, от което няма смисъл при положение, че потърпевшият от действията й сякаш изобщо не желае намесата й. Това със сигурност бе нещо, което можеше да я накара да се почувства истински глупава. А колко мразеше тя да бъде такава!
Ако нишката й на мисли не бе прекъсната в същия този момент, със сигурност щеше да прекрачи още една граница-тази на лудостта. Но мисълта й все пак бе прекъсната от тъп звук. Маделин обърна глава, за да види малък труп да се свлича по стъклото на прозореца. Тя присви очи...имаше само един...само един *, който бе способен да се гаври по този начин, само за да постигне глупавата си аналогия. Ненавист се надигна в нея и Рийпър се изправи в леглото. Изсъска съвсем тихо:
-Нютън...
Ръката й полетя напред към стъклото, с пръчката, стисната здраво в нея преди устните да са отронили замисленото изречение. Прозорецът издаде нов шум и изпод рамката се подаде една глава със стреснато тъпо изражение. Само след секунда гримасата се изкриви в мазна саркастична усмивчица и прозорецът бе открехнат за да влезе...някакво същество:
-Винаги се радвам на такива топли посрещания, Маделин!-програчи странен, полумутирал гласец.
Маделин положи старание за една крива усмивка:
-Сигурна съм че ги получаваш често.
Онова срещу нея бе типаж, достоен за поредния безсюжетен филм. Бе момче-младо...или по-скоро малко. Трябваше да бъде на възраст 16-17, но правеше впечатление на малко по-голям с изпития си вид. Телцето му беше мършаво, кожата странно мътносивкава, сякаш пропита от недостоен живот. Дрехите му не можеха да бъдат разкритикувани, просто защото думи, толкова критични, нямаше в никой познат на Маделин език. Беше луд...беше извратен до маниакалност убиец...беше Ловецът на баща й. За щастие на Рийпър, за момента поне бе единственият. И тя трябваше да му признае поне това-откакто бе поел гнусната си задачка, не се бе налагало да бъде търсен заместник или дори помощник в безумните му задължения. Но Маделин не можеше да скрие „чувствата” си към този индивид...или по-скоро не смяташе за нужно. В един хубав ден...в една утопия, тя щеше да го убива по най-болезнени начини...и да намира начин да го връща към живота, само за да го елиминира още веднъж. Пръчката все още беше затегната в позицията си между нея и "онова" и тя нямаше никакво намерение да сваля гарда докато не усетеше, че се е отдалечил поне на сто метра от нея:
-Знаеш защо дойдох.
Ехидната му физиономия не беше никаква изненада за Маделин. Ах как си личеше! Тя можеше да види сцените на горещи молби той да бъде избран за тази извратена задачка.
Стисна зъби и се изправи на крака:
-Знаеш ли...гледам те и няколко въпроса изникват инстинктивно.
Нютън мълчеше и я наблюдаваше. Истина беше, че разговорите не бяха силната му страна, истина беше също така, че това бе може би единствената приятна черта в него. Маделин все пак подозираше, че това пред нея е жертва на прибързано решение за еволюция, което в последствие е оправдало себе си с думичката гавра:
-Знаеш ли къде се намираш? Знаеш ли с кого разговаряш? И най-незначителният-каква е причината да съществуваш изобщо?
Нютън пусна мазна усмивка:
-Ако искаш ще ти кажа, Мади. Но първо трябва да свърша работа.
Маделин щракна зъби невъздържано. Само мисълта за бленуваната утопия спря яда й за момент. Но какво толкова-утопии нямаше. За това пък имаше други опции. Пръчката мръдна в жест, оказващ посока-прозореца:
-Изчезни.
-Или какво?-изсмя се Нютън.
-Ще изчезнеш по един или друг начин.-обясни тя малко по-спокойно.
-Какво-ще ме убиеш ли?-пръчката на Маделин отново трепна. Момчето сякаш осъзна, че си играе с търпението й. Неуместната гримаса замръзна на лицето му.-Знаеш ли какво ще стане с теб тогава?
Рийпър се усмихна хладно. Единствено тя можеше да долови неувереността в тона си, ала отказваше да разбира себе си:
-Аз съм негова дъщеря. Кого мислиш би избрал той ако се наложи?
Думите й подействаха по желания начин и нищо в него не се промени, нито помръдна:
-Какво искаш?-попита през зъби.
-Махни се от тук. Отиди далеч. Съветвам те да бъде място, твърде далечно, за да развия желание да те последвам и елиминирам.
Нютън се изсмя:
-Добре.
Маделин кипна. Колкото жалко бе съществото пред нея, то бе поне още толкова неосъзнато. Границите вече нямаха стойност. Нямаше никаква основателна причина за съществуването му...за пречката, в която сам се беше превърнал от глупост:
-Авада кедавра...
***
Силует в здрача се отличаваше на пустата поляна. Гората вършеше услуга на мъжа с гъстотата и непроходимостта си, прикривайки го от всички погледи. А той стоеше, изправен и стегнат, стиснал до изтръпване пръчката в ръката си...отправящ заклинание след заклинание...към една скала. Какво му беше направила скалата не ставаше ясно. Не се разбираше и мислено отправяното заклинание, но едно беше сигурно-то не бе записано в нито една книга, която академията притежаваше, а ако бъдеше, щеше неминуемо да попадне в списъка на забранените. Това, което заклинанието правеше, бе да енвокира огромна водна струя, която заемаше формата на меч, миг след като бе призована и се удряше, по волята на мъжа, право в скалата. Олицетворението на врага страдаше мълчаливо докато удар след удар причиняваха все по-голяма вдлъбнатина в центъра му.
Мъжът бе очевидно много напрегнат. Той удряше скалата все по-настървено, без да е сигурен кой точно враг визуализира. Наистина имаше голям избор: Корнуол...предателят, заради който той бе в изгнание...без възможност да се върне в родината си...тъй като такава вече нямаше..., Натаниел Бърг...човекът, заради който той сега бе тук и вършеше всичко това пряко волята и принципите си...или Маделин..., която, по негово мнение, се унищожаваше...продаваше себе си за още и още власт и отричаше всичко, в което той искрено вярваше; което...го крепеше.
Водният меч се издигна за сетен път, готов да съсече необратимо скалата, но в същия момент изригна голяма огнена змия. Тя лумна над меча и се уви около него. Няколко секунди борба и водата се изпари съкрушена. Клод обърна глава, не толкова с недоумение, колкото с лек нюанс на неприязън към прекъсналия двубоя му с въображаемите врагове:
-Не си способен едновременно да криеш присъствието си и да отправяш проклятия, драги ми Клод.-обясни Маделин.
Той се обърна изцяло към нея. По лицето му се изписаха едновременно интерес, възмущение и саркастична усмивка:
-Знаеш ли, „драг” от твоята уста винаги ми е звучало твърде близо до „омразен”.
-Тогава трябва да потърсиш помощ за слуха си, предполагам.-отвърна тя моментално.
Клод продължаваше да я гледа без да я вижда-със същото странно изражение. Стисна пръчката в ръката си, тъй както я бе стискал докато гледаше скалата. Изпитваше желание в този ден да елиминира поне един от враговете си. Маделин усети това веднага-беше лесно, тъй като той дори не се опитваше да го скрие:
-Аз ли съм врагът, Клод?-запита Рийпър, почти озадачена от реакцията му.
Естествено, бяха се сдърпали жестоко, повече мислено отколкото в разговор, но истината бе, че тя не беше очаквала такъв развой. Готова за изненади, Маделин насочи пръчката си към него:
-Ако това е което искаш, нека бъде.
Клод, противоположно на очакванията й, не отправи пръчката си към тялото и. Наместо това той я обърна към реката. Думи не бяха изречени, но в миг водата се надигна от пенливия бряг и голям воден дракон се оформи във въздуха. Маделин наклони глава на една страна, заинтересована от заклинанието, което бе използвал. На повечето му проклятия, тя бе инициатор-човекът, който му беше показал как да борави с пръчка на първо място само преди година. А сега той използваше изключително силно заклинание, което най-вероятно сам бе създал. Първоначално бе изумително за нея как е възможно да е постигнал толкова сам, но като осмисли осъзна, че винаги бе вярвала в интелекта и силата му и оценявайки го правилно, би следвало да предвиди това израстване. Размишленията й не продължиха дълго, предвид приближаващия дракон. С бързо махване, от пръчката й лумна огън, който се разцепи бързо на малки пламъци-на множество малки гарвани, които налетяха настървени на водното чудовище и изкълваха очите му. Огромната струя вода падна безформена и заля цялата поляна, както и самия Клод. Без да губи време, той махна отново. Водните пръски се надигнаха от земята във вид на стотици малки стрели. Маделин сви очи-за нея ставаха все по-непонятни начините, посредством които Клод се бе сдобил с всички тези специфични заклинания. За пръв път водеше такава битка-битка, не толкова на средноразреден маг, колкото на елементарист. Защото това се случваше в момента-те не се биеха със заучени заклинания-биеха се с елементите си. Маделин не бе срещала друг, освен, може би, един човек, който да е способен да се бие с чистия си елемент и нищо друго. Вдигна пръчката си и описа концентрична спирала във въздуха. В окръжността на стрелите заваля. Ала това, което рукна не бе обикновеният дъжд, а огнени искри. Водата за втори път бе сломена от силата на пламъка-нещо твърде нетипично за природата-прилично по-скоро на неестествено бедствие, отколкото на нормален цикъл.
Клод изглеждаше раздразнен от развоя на събитията. Той със същата лекота би могъл да разбие нейните пламъци и щеше да го докаже:
-Нападни ме.-изсъска й.
Маделин се засмя на настървеността, която демонстрираше, вече малко по-спокойна, след като бе показал някаква емоция все пак.
Изпълни желанието му и с бързи движения на ръката си измагьоса нещо...странно. Огънят лумна съвсем слабо и успя да подпали едва едно клонче в близост до нея. Клод се засмя, позволявайки си да я подцени и дори да се подиграе. Но това му състояние изтрая едва няколко секунди. Пламъкът със слабите си искри подпали тревата. Бавно тръгна към мъжа и с приближаването си лумна по-силен. Той подскочи но не посмя да помръдне. Беше виждал нещо подобно само веднъж и то твърде отдавна, но знаеше че да мръдне в този момент означава смърт. Бяха необходими секунди, за да може огънят да опише желаната форма-красив горящ пентаграм с една жертва в центъра. Клод реагира бързо и призова водата от реката в защита, само секунда преди пламъците да избухнат по пътя си към центъра на фигурата. За изненада на жертвата, се оказа непосилно водата да спре изригналия пламък-той настъпваше и изпаряваше защитата му с всяка секунда.
Маделин не разбра кога да спре магията. Всъщност тя нямаше намерение да го наранява сега, камо ли да го убива, но може би точно това щеше да стане ако друга природна стихия не се бе намесила в същия момент. Силен...неестествено силен вятър изведнъж долетя към поляната. За миг прерастна в ураган, който успя да помете както огъня, тъй и водата, та дори и самия Клод, който успя да стъпи на краката си на няколко метра от предното си място. Рийпър въздъхна с досада и изгледа третата фигура без да промълви и думичка. Другата обаче не бе дошла, за да мълчи:
-Знаеш ли че има труп в стаята ти?
Клод погледна изненадан първо Каролина, а след това и Маделин, която обаче запази невъзмутимото си спокойствие:
-Убиецът на убиеца по правило е светец.-заяви тя.
-Това ли е новото ти амплоа?-запита Кери, все още скептична по отношение на жертвата, но видимо развеселена от думите на сестра си.
-Нищо подобно!-бързо отрече тя, сякаш ядосана от предположението на директорката.
-Опитах да се пошегувам.-сви рамене Каролина с патетична усмивка на уста.-Не е нужо да се избивате заради мен, вярвам знаеш.
Думите й предизвикаха малък шок у сестра й, която обаче нямаше намерение да показва това:
-Не се чувствай отговорна за поведението ни.
-Чувствам се отговорна за липсата на разбиране на действията ви един спрямо друг. Вие все пак сте на едно мнение, макар само ти да го осъзнаваш.
Маделин я погледна с интерес...но не само. Може би Кери бъркаше, но това което долавяше в зелените й очи, познаваше у своите добре. Беше ли възможно да я гледа с уважение? Директорката се усмихна, а Рийпър изрече немислимото:
-Защо просто не си тръгнеш?
Кери се засмя:
-Хмм...защото поляната ми харесва.
Маделин я изгледа укорително-тя изобщо не й говореше за поляната-беше повече от ясно, но Каролина й намигна...
„Интересно стечение на обстоятелствата”-помисли си Маделин и се почувства искрено жалка:
-Ами наслаждавай се.-рече тя и побърза да си тръгне.
Клод, противно на най-смелите й очаквания, я догони и я последва. Думи в далечината спряха хода на жената:
-За съжаление има едно място, на което съм длъжна да отида днес. Поляната ще трябва да ми прости пренебрежението...
Върнете се в началото Go down
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeПет 20 Юни 2008, 03:19

Маделин извървя разстоянието без да продума и дума, нито пък да си даде вид, че е наясно с присъствието на Клод зад себе си. Той самият с нищо не показа, че е там, ако не телом, то поне духом. Вървеше, сякаш по инерция след нея и от време на време минаваше в бяг, за да я догони.
Рийпър спря пред портите на имението, протегна ръка, хвана бравата и остана така. Клод се сепна на крачка от сблъсъка с нея, почака секунда и осъзна, че тя няма намерение да влезе вътре. Ръката му се протегна и покри рамото й без да я докосне наистина:
-Трябва да си доволен.-процеди Рийпър все още без да помръдне, но горчилката в гласа й разкриваше причината за вцепенението.
-Аз ли?!-отвърна Клод, доста по-меко отколкото му се искаше.-Кажи ми, че ако имаше друг изход, щеше да си щастлива.
-Не-отсече Маделин бързо.-Щастлива нямаше да съм, но нямаше да съм и в опасност. Тя завъртя леко глава, карайки мъжа да потрепне от изражението на лицето й-никога не беше виждал нещо толкова подобно на болка в него.-Това важи и за теб, знаеш ли...
Клод отстъпи, осъзнал, че няма да влезе през портата скоро и кимна косо на думите й:
-Какъв е планът?
-Планът...-Маделин извърна глава.-е да се махнеш от тук още сега...и да не се връщаш.
Изнанада се изписа по лицето на мъжа, но след секунда бе заменена от протест:
-Какво говориш? Аз да си тръгна, а ти?
-Не си мисли, драги ми Клод, че искам това, за да те спася по някакъв начин. Нищо подобно-изчезнеш ли ти, опасността за мен се стопява. Какво по-оневиняващо обстоятелство от липсата на двете пречки в малката красива картинка?
Клод не можеше да види лицето й, но бе убеден, че в този момент се усмихва. Той обаче, бе далеч от идеята за радост от това искане:
-Дори да остана, пак е възможно...
-Възможно, но няма да стане. Не те искам около себе си. Ти самият допреди минути не искаше да си тук. Как мога да имам вяра на човек като теб? Защо да рискувам всичко за теб? Спести си усилията, събери нещата си и си върви.
-Не можеш да ме излъжеш-ти вече го рискува. Уби ловеца...
-Ловецът...бе пречка за мен много отдавна, но никога не се бе появявала възможност да го елиминирам. Предполагам трябва да благодаря на твоите безхаберни усилия да се противопоставяш константно, за това, че най-сетне ми се удаде сгоден случай да го освободя от досадата, която, не се съмнявам, сам е представлявал за себе си.
Клод не можеше да скрие огорчението от думите й, но не се и налагаше, тъй като Рийпър не се обърна нито за миг. Нямаше и капка интерес от неговата реакция, може би защото знаеше отлично каква е тя. Поведението й обаче, бе изтълкувано малко по-различно от мъжа, на който вече му бе дошло до гуша от безразличието й. За щастие или не, докато гордостта му отчиташе обидата, умът разполагаше с истината:
-Никога няма да спреш да отричаш, нали?-Маделин изсумтя в нежеланието си да го слуша, но Клод нямаше намерение да я остави да го пренебрегне.-Не искам да ми казваш нищо-само ме чуй. Няма да млъкна и няма да мръдна докато не ме чуеш.-той прие мълчанието й за ясен знак да продължи.-Зная достатъчно, за да съм сигурен, че ме лъжеш. Зная че не биваше да убиваш Нютън. Знам че като направи това, съкрати времето си за задачата наполовина. Трябваше ти да останеш директор на Ейрен, помниш ли? След като прибърза, планът се провали-нямаше време да добиеш властта, която искаха да имаш за следващата стъпка.
Маделин се обърна към него с празно изражение-действие, достатъчно, за да прекъсне мисълта му. Трябваха му няколко секунди да се окопити и да продължи:
-И ми казваш, че ти се е удала сгодна възможност да го премахнеш? Не мисля. Знаеш ли какво си мисля...страхуваш се.-тя изсъска тихо.-Най-сетне жената, която заслужава напълно прозвището Жътваря, се страхува от нещо. И знаеш ли какво още? Не те е страх от наказанието-страх те е какво би се случило ако остана тук.
-Кой грешен създател ти е дал волята да мислиш...-промърмори Маделин на носа си.
-Бъди така добра да ме изслушаш. Аз все пак ще си вървя след малко.
Последните му думи я накараха да обърне очи към него, да потърси погледа му и да види, че говори истината за намеренията си. Клод не можа да разбере реакцията от това знание, тъй като тя извърна глава в секундата, в която срещна погледа му:
-Да, аз не мога да съм толкова жесток, колкото ти винаги си била към мен. Тръгвам преди да съм причинил притеснения с поведението си, защото, бога ми, ако остана, ще ги причиня в големи количества.-искра припламна в очите му, за да изгасне миг след като се бе появила.
-Моля те, спести ми мелодрамата. Ако ще си вървиш, тръгвай преди да си сменил решението си. Познаваш ме достатъчно, за да знаеш че няма да кажа нищо, за да те спра.
Клод присви очи с нескрита неприязън към думите й. Не беше времето да слага под ключ мислите си-поне сега можеше да изговори всичко, въртящо се неспокойно в ума му:
-Ако не те познавах, щях да кажа, че си безчувствена и затова не разбираш какво ме караш да правя и изпитвам. Но забравяш, че те познавам по-добре от това и знам че не си камък и знаеш какво провокираш. Знаеш ли това на каква мисъл ме навежда? Нямаше да действаш така, ако не ти бе приоритет. А ти е приоритет, защото си всъщност потърпевшата от всичко.
Последното накара Маделин да се обърне и да го порази с най-вледеняващия поглед от запаса си. Клод обаче не остана впечатлен:
-Не си прави труда-не можеш да ме накараш да замълча с поглед. Можеш разбира се да ме убиеш-това би трябвало да ме накара да замълча...-той сведе поглед след тази саркастична забележка, за да помисли още малко на глас.-На два пъти почти го направи-интересно какво ли те спря... Помниш ли? Първият път бе малко след като се запознахме...преди да разбереш, че аз съм този, който ти спаси живота.-усмихна се на живата картина от миналото, която изникна в ума му.-Дълго се чудих защо не го направи въпреки това.... И вторият път-след като даде медальона на Туран. Не си мисли, че не знам как опитваше да ме контролираш с него.-Маделин повдигна вежда в несъмнена изненада.-Да, казах "опитваше", тъй като никога не си успявала...тъй като никога не е имало нужда да ме връзваш с дебели въжета, за да те следвам. Как не успя да ти влезе в главата, че съм тук и правя каквото правя, защото това искам?!-повиши тон той, но замълча почти веднага. Отново се замисли над всичко.-Но ти все пак й го даде...прецени, че не ти е толкова необходим и може да послужи за друго.-погледът на Маделин се впи в небесносините очи, за да прозре той под него желанието й да го довърши преди да продължи мисълта си.-Тогава разбрах.-завърши Клод, оставяйки я бясна насреща.
-И с какво ти помогна това разбиране? С какво промени нещо? Защо държиш толкова да се убеждаваш в истини, които са толкова безполезни, колкото и живота ти?
Мъжът присви очи когато усети нещо да се свива на топка в гърдите му при думите й:
-Ами няма смисъл.-заговори той с лека горчивина.-И да имаше не би разбрала, пък и няма нужда да разбираш каквото и да е. Казах ти това, защото исках да знаеш че не си тръгвам, защото ти така си пожелала. Не си тръгвам и без да знам каква си и какво правиш. Тръгвам си защото ценя високо усилията ти и не искам да изглеждам неблагодарен в собствените си очи.
Клод се усмихна слабо и кимна бавно с глава за сетен път преди да се завърти и да тръгне. В същия този миг се случи нещо извънредно необичайно. Малка сълза се стече по бузата на Маделин и тя се свлече на земята, за да разкрие присъствието на още някой зад себе си. Клод я прихвана преди ръцете й да докоснат земята...преди да види нея. Очите му се разшириха в изненада, а след това се свиха в неприязън. Сякаш синьото в един миг бе заменено от черни сенки на неподозирана ненавист:
-Пусни я, любов моя, тя само спи.-изчурулика плах гласец от мястото, на което стоеше девойката. Сякаш не бе човек, а привидение...сякаш не ходеше по земята, а се плъзгаше по нея. Бавно го приближи.-Когато се събуди, нас вече няма да ни има.
Като по команда ръцете на Клод се отпуснаха и оставиха тялото на Маделин да се строполи на пътеката. Само видимо стиснатите му челюсти подсказваха, че не прави това по своя воля:
-Но, Клод...ти си толкова променен!-възкликна девойката, прокарвайки ръка по шията му вяло.-Какво ти се е случило?
Мъжът мълчеше-надали изобщо можеше да си наложи да заговори дори и да искаше. Изглеждаше тъй сякаш бе под пълния контрол на това същество. Тя се усмихваше някак мързеливо, с наслада може би от факта, че може да направи каквото си пожелае:
-Къде е малкото момче; къде отиде суверена с думите за правда и надежда; за свобода и щастие?-усмивката й внезапно се стопи и гласът се промени във властен и дълбок щом изрече:-Къде беше ти когато другите умираха за теб? Когато кръвта на твоите братя и сестри се лееше три дни...три нощи под пълната луна? Къде ти бяха приказките за правдата тогава? Защо твойта кръв не се сля с тяхната река?-гласът говореше със злоба и тръпнещ гняв. По бузата на Клод се спусна сълза-той не контролираше дори това.-Не плачи, любов моя, дойдох да ти дам лек за мъките. Дойдох да сложа край на агонията по изгубените братя и сестри. Скоро, скоро...-почти запя девойката, положила ръка на бузата му с кукленско неразбиращо изражение.
Устните й бяха леко разтворени, като в почуда, а очите се взираха в лицето му, обрамчени от дълги черни мигли, без да се притворят дори веднъж. Изглеждаше тъй сякаш бе избягала от някоя лудница.
Погледът й се свлече по шията му и с едно мигване и никакъв друг жест, разкъса ризата му на малки късове, които полетяха, носени от вятъра, към земята. Мускулите на челюстта му потръпваха в конвулсии, но Клод бе безсилен да надмогне властта й над тялото му-не можеше да помръдне дори на милиметър колкото и да си го налагаше. Тя примигна и извърна глава настрани. Тънка червена линия се появи на гърдите на мъжа и проследи движението на девойката:
-Скоро есенцията на твоя живот ще се слее със свещения поток, любов моя...скоро, скоро...-тя обърна рязко глава към него и още една, по-дълбока линия се вряза в кожата му, а той дори не можеше да реагира.-Но ти няма да намериш покой, мили мой...твоята душа е грешница. Ти трябваше да бъдеш там, да се потопиш с тях в последния поход...във водите на черната река...Егоист!-извика тя внезапно, врязвайки нова, още по-дълбока линия на гърдите му. Показалецът й потрепна и обходи лицето му от слепоочието до стегнатия мускул над челюстта му-там той спря и натисна с неподозирана сила, тъй че в миг конвулсията секна и дори тази малка съпротива престана.-Ти ще гориш в ада, мили мой. И никой не може да те спаси от правдата, която толкова обичаш...
Зад гърба й, Маделин, в пълно съзнание, отвори леко очи, за да види това, което само бе слушала до момента. Когато бе разбрала от Клод за врага, който той трябваше да унищожи, за да се успокои, никога не бе предполагала, че става въпрос за едно такова същество... едновременно тъй крехко, че с пръст можеш да пропукаш черупката му и да го гледаш как се разпада на малки финни парченца пред очите ти, но и способно да подчини всеки единствено със силата на мисълта си. Маделин притвори отново очи със знанието, че не може просто да се изправи и да се бие с нея. За една секунда тя би подчинила нея също толкова ефективно, колкото и Клод сега. Значи това бе причината той да търси през цялото това време начин да противостои на нейния медальон. Но какво бе медальонът пред силата на тази призрачнобледа девойка? Е, вярно, изглеждаше несломима, но опитът показваше, че за всяко нещо има начин-в случая на Рийпър-предмет. Имаше един...само един, който Клод бе поискал за себе си (и естествено не бе получил), но той сега бе твърде далеч от обсега на жената... и все пак бе единствената видна алтернатива.
Макар да мислеше сега, при това толкова интензивно, призрачната девойка не бе разбрала, че е в съзнание, а това не бе малко предимство за нея и Клод. "Колко добре ме познаваш?"-прозвуча в ума му като хиляди камбани, биещи в неделна утрин. Мигове след това, Маделин се изправи рязко и хукна към сградата. Девойката осъзна какво става веднага, ала да се обърне към нея значеше да отпусне примката си около мъжа. Това се случи, макар и само за секунда-достатъчна на Клод да я удари през лицето. За съжаление, опитът му да я нарани се оказа неуспешен, но успя да спечели обратно вниманието й.
Затваряйки портата след себе си, Рийпър чу ясно стона му на агония и разбра моментално, че Клод бе вече мъртъв. Нищо обаче не бе изгубено в игра без правила каквато бе тази-нужно бе само да остане невидима за призрачното същество достатъчно дълго, за да намери единственото нещо, което й даваше надежда сега. Изтича като луда нагоре по стълбите, глуха и сляпа за всичко около нея, чак до тавана, където затръшна още една врата и...изведнъж чу как нещо падна в краката й. Ръцете й го грабнаха преди очите й да го видят и пипнешком, тя побърза да го сложи на пръста си. Не бе сигурна как действа, но в момент като този, интуицията бе единственото, което имаше някакво значение.
Върнете се в началото Go down
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeПет 20 Юни 2008, 03:20

И ето че тя затвори очи, отвори ги и присъствието бе изчезнало. Маделин побърза да се увери, че е права за настъпилия ефект. Изтича до прозореца тъкмо в мига, в който Клод излизаше от гората. Пред него...Маделин вървеше с бърза крачка. В друг момент, тя може би би спряла, за да осъди походката си, но сега успя, без ни една излишна мисъл, да проследи с очи двамата, докато не се скриха от погледа й. Сетне, без да губи време, Рийпър излезе от стаята, за да мине в предната част на къщата и застана до открехнатия прозорец точно над входа. Тъкмо навреме направи това, тъй като в мига, в който погледна през стъклото, съзря силуета на девойката да изниква зад гърба на Маделин долу.
"-...толкова безполезни, колкото и живота ти?"-дочу тя последните думи, които бе изрекла преди да попадне под властта на странното момиче. Онова, което чу след това, го чу за пръв път и странно чувство се сви на топка в гърлото й, борейки се да го пръсне:
"-Тръгвам си защото те обичам...повече отколкото обичам себе си."
Дори да можеше, сега Маделин не биваше да прави нищо. Трябваше да почака-щеше да има своите няколко секунди, но след малко. Ако сега направеше каквото и да е, кой знае какви последствия щеше да има това във времето. Тя никога нямаше да се качи по тези стълби, нямаше да намери пръстена, нямаше да го използва...щеше да умре по един или друг начин до секунди след като бе действала.
И Маделин зачака-видя тялото си да пада под ръцете на Клод, чу думите на странното девойче, видя резките една по една да се отбелязват по кожата на мъжа и най-сетне в един миг, видя себе си да се изправя и да хуква към сградата. Чу се викът на Клод-сигналът, че моментът е дошъл. Секундата бе нейна и Рийпър я използва. Завъртя нервно пръстена около пръста си и за нейно облекчение, това и волята й се оказаха достатъчни-картината замръзна пред погледа й. Странно бе да слезе по стълбите, да подмине самата себе си и да зърне застопорения миг преди смъртта на русокосия мъж. Още по-странна изглеждаше сега непознатата девойка, замръзнала във времето, с лице, от което струеше всичко друго-дори нежност-но не и намерение за убийство. "Империо"-наложи Маделин, усещайки, че това не бе първият път, в който заклинанието се отпечатва върху нея.
"Когато тази стотна от секундата мине, ти ще пуснеш моментално Клод и ще се самоубиеш". Не бе нужно да изрича думите-не и след нейното Империо. Ако имаше едно проклятие, което Маделин владееше по-добре от всеки, това бе то. Е, бе логично-тя винаги бе склонна да се налага над останалите.
Уверена, че ефектът е постигнат, Рийпър се върна в къщата, изкачи се до втория етаж, напълно забравила за действията на миналото й аз" и завъртя повторно пръстена около пръста си. В мига, в който чу собствените си стъпки, тя хукна в бяг в същата посока, нагоре до тавана, усещайки, че е твърде близо до провал. Намери се на тавана, секунди преди самата тя да влезе там и осъзна, че няма време да остави пръстена и да излезе. Прикри се в сянката тъкмо когато вратата проскърца и при вида на силуета си, Маделин реагира импулсивно. Тя подхвърли пръстена във въздуха, тъй че той падна право в краката на силуета. След това жената видя себе си да се навежда, да слага пръстена на пръста си и...да изчезва като дим. Пръстенът се търкули на дървения под, а тя отново хукна в бяг, този път надолу и навън.
Открехна вратата, за да види две тела в тревата-едното в безсъзнание, а другото-напълно бездиханно. С две крачки и прескачащ пулс, Маделин се намери, коленичила пред Клод, щастлива да установи, че сърцето му все още бие:
-Енервате.-рече тя, след като, полуосъзнато, бе извадила пръчката от мантията си.
Белият му дроб се изпълни съвсем видимо с въздух и след минута-две, той успя да отвори леко очи:
-Получи ли се?
Маделин не успя да разбере от къде беше намерил сила да изрече тези думи, но те я накараха да се засмее от сърце...може би за пръв път от години насам.
Върнете се в началото Go down
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeПет 04 Юли 2008, 20:35

Няколко часа по-късно...

Ръката на Клод се повдигна видима над облекалката на дивана и Маделин се приближи за да види какво става. Мъжът се поизправи с известно усилие и седна на меката мебел:
-Едно не успях да разбера...-рече той замислен.-Защо не спря времето още първия път-нали това беше плана?
Маделин го погледна с известна доза скептичност, пък и се замисли какво би могла да каже:
-А ти как разбра, че не съм направила точно това?
-Когато ума й ме проряза последния път...затворих очи на едно място, а ги отворих на друго.-потърси погледа й, за да потвърди съмнението си, че прикрива нещо.
-Ами да...така стана, защото...е, първият път ти беше леко...
-Умрял?
-Ами да.-отвърна тя сякаш между другото и се завъртя с гръб към него.-Кога мислиш че ще можеш да станеш?
Клод изтълкува въпроса като подтекстов намек и опита да се изправи, но бързо се отказа-още не беше съвсем в състояние да върви:
-След още няколко часа тръгвам.
Маделин се извъртя към него с неприкрита изненада от отговора му, но не каза нищо:
-Съжалявам. Просто няма как да стане по-бързо.-изражението на жената остана непроменено, което го учуди и накара да се позамисли.
-Значи решението ти си остава...
Клод примигна и се приведе напред към нея сякаш не виждаше добре с кого разговаря:
-Моето решение?
Рийпър се изсмя малко цинично:
-Драги ми Клод, виждам че раните ти се отразяват на мозъчната активност. Присъствах на разговора ни...два пъти. Мога дори да цитирам: "не си тръгвам защото ти така искаш.."
Мъжът се засмя тихо, опитвайки се да не се задави. Тя на свой ред тръгна към арката в желанието си да прекрати неуместния детински разговор, но гласа му я спря:
-Маделин,-малка усмивка се появи на лицето му.-мисля че ще остана.
Рийпър повдигна вежди сякаш оценявайки факта и побърза да го подмине, когато звънеца на външната врата се притече в помощ на усилията й да се изплъзне от отговор. Фигурата, която видя зад вратата я озадачи-не познаваше мъжа:
-Каролина я няма!-отсече тя, открехнала вратата като подозрителна старица.
-Мм...май че това го знам.-отвърнаха й отсреща.
-Тогава кого търсите? Не Ви познавам...-Рийпър опита да затръшне вратата, но подложеният крак на непознатия я спря.
-Да ама аз те познавам, Маделин.
Жената поспря и попримига в опита си да осмисли кой ли е този неудачник, нарушаващ спокойствието й.
Върнете се в началото Go down
Kaden
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
Kaden


Female
Брой мнения : 251
Age : 35
Registration date : 10.06.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitimeПет 04 Юли 2008, 22:44

-Не се учудвам, че не ме помниш...-кракът му мръдна напред между рамката и вратата.-ама ако може малко по-бързо да го обмислиш...някак не ми се остава сакат.-усмихна се той мило.
Маделин завъртя очи в неохотата си, но нямаше голям избор пред такава досада:
-Кейдън Шоу.-представи се мъжът.-понастоящем директор на академия Ейрен.
Мекия тон, с който бе изречено заявлението накара Маделин да го изгледа от глава до пети, сякаш за да провери дали говори истината. Приличаше на седмокурсник с вратовръзката и бледожълтата памучна риза. Как беше възможно това да е заместникът на Каролина?
-Можете ли да представите някакъв документ...
-Ами да разбира се.-рече той и зарови ръце напористо в раницата си.-Ето.-подаде й копие от заповедта за назначаването си.-Не знам защо толкова често ми искат документи...
-Може би защото не изглеждате достатъчно голям дори за бирен шейк.-отбеляза скептично Маделин, докато разглеждаше заповедта.-Всичко изглежда наред..е, господин Шоу, за какво сте тук?
Кейдън запелтечи тъкмо когато Клод се подаде от дневната:
-Всичко ли е...
Маделин направи жест да млъкне:
-Имаш нужда от почивка сега.-рече тя по-скоро заповеднически отколкото с каквато и да е загриженост и мъжът долови намека веднага, отдалечавайки се от двамата.
-Това за което дойдох...-каза Кейдън накрая без да обръща внимание на Клод и извади нов лист от раницата си.-Списъкът с успеха на учениците от Венъмхолд и префектите за втори курс.
Рийпър не си направи труда да погледне списъка. Друго човъркаше мозъка й точно сега:
-От къде казвате се познаваме?
-А, това ли...Ами от тук всъщност. Е, не точно от тук-от Ейрен.-Маделин го изгледа в недоумение и това го накара да замрънка още по-тихо.-...Бяхме един курс...с теб...бях от Клевърмайнд...-не й личеше да го разпознава повече от преди малко.-...ъм...обичаше да караш по-големи ученици да ме замерят с учебниците ми...ако това те подсеща...
-А! Да, разбира се!-възкликна Маделин безкрайно радостна, че е съумяла да го разпознае, докато обмисляше с какво това ще й бъде от полза.-Шоу...зу...брилянтен ученик...см...е, да, помня те.-измрънка тя през смях.-И как така стана кученцето на министерството, Шоу?-изговори Рийпър преди да успее да се спре.
-Кое на Министерството?-направи се на глух той.-Яви се в кабинета ми, за да ми кажеш решението си по списъка...утре следобед? Мхм най-добре тогава.
-А ако реша да не го правя?
-Ами...не го прави...изобщо...никога.-усмихна се Кей лъчезарно.
-Ясно.-измрънка Маделин.-Е, ако това е всичко...-рече тя и понечи да го изблъска възможно най-деликатно навън.
-Да...естествено...тръгвам си...довиждане и лек ден.
-Да, да...подобно...
Рийпър затръшна вратата с охота и въздъхна тежко:
-Клод!
-Няма нужда да викаш, тук съм.
-Някаква идея?
***
Кейдън се подсмихна на себе си зад затворената врата. "Това ще бъде интересно", каза си и с тихо пук изчезна от прага на имението.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





Mansion of Bergs' Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Mansion of Bergs'   Mansion of Bergs' Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Mansion of Bergs'
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Academy of Magic :: Други :: Домове-
Идете на: