Туран срещу Фейн

Това всъщност й се струваше доста безсмислено. Е, на фона на всичко останало, което се случваше наподследък...не, което напоследък преминаваше покрай нея като покрай река, Шай нямаше за какво да се оплаче. Тук поне можеше да накара кръвта си малко да подскочи...магията и най-вече противопоставянето бе единственият начин да успее да накара себе си да почувства поне за секунди как адреналина отново обзема тялото й. Онзи прилив на внезапна сила, последван от енергия и затихващ едва след като всичко е свършило...Даа, не можеше да бъде сбъркан и определено бе останал едно от малкото удоволствия в живота й.
Колкото и да й се искаше да прави това вътре, в момента се намираше на поляна, обградена от дървета. Явно щеше да се наложи да го прави на открито...
- Е, Фейн...готова ли си? - обърна се тя към слидеринката. Джесика кимна рязко. - Прекрасно, тогава...Дефодио!
Колкото и да бе странно, Шаия не насочи пръчката си към противничката си, а към земята на два метра от нея. Но магията подейства на мига - в земята изведнъж се изрова дупка с диаметър около два метра...
Но Шаия не се интересуваше от дупката, а от онова, което бе изкопано...
- Дуро! Депулсо! - всичките частици от почвата бързо се превърнаха в малки камъчета и се насочиха право към Джесика.
"Прекалено просто е, Фейн...но нали трябва и да се поупражним малко..."

П.П. Този дуел се развива, за мое съжаление, някъде в бъдещето...тоест, някъде седмица след летния бал. Определям го, защото всяка информация, която използвам тук, няма да бъде все още известна...а имам още какво да довършвам в бала. Но, предполагам, че това няма да пречи.

-Протего! - каза веднага Джесика и невидимия щит я предпази от летящите към нея камъчета.
"Шай е труден противник, трябва да се стегна".
-Така ли ще играем - Джесика се извърна към Туран, която я гледаше очакващо. - Добре тогава ...
Джесика се замисли. Какво бе най-подходящото, което може да използва за момента? Шай я гледаше
в очакване. Реши, че иска да изпробва една изработена от нея магийка и се провикна достатъчно силно, че Шай да може да чуе:
-Блеснес!
За няколко мига, които й се сториха като вечност, Джесика се чудеше дали магията е застигнала Шай, или Туран бе успяла да я избегне. Джесика наистина искаше да види ефекта върху някой, било то в приятелски дуел с учебна цел като този или в истински дуел на живот и смърт.

ПП. Току-що написах някой нови заклинанийца, това е едно от тях. Ето тук са.

Беше много странно...дали изведнъж всичко беше изчезнало? Дали най-сетне бе почувствала себе си така, както не бе успяла да го направи през последния месец. Или може би умираше...Това ли беше смъртта? От толкова време я обмисляше, без да вижда истински смисъл в нея или живота...ако наистина тя носеше удоволствие...
Очите й бавно фокусираха реалността. Дори не й се наложи а използва оклумантика или противозаклинание. Не можеше да остане задълго под действието на подобни магии...Макар сега толкова да й се искаше всичко да бе продължило повече от три секунди...
И все пак...
Сивите очи се присвиха предизвикателно. Онази част от нея, която все още можеше да изпитва човешки емоции, бе заспала преди четири години....сега дори не можеше да се сети какво е било тогава, когато все още бе способна да чувства. Нямаше шанс...след като самата тя вътре в себе си се опитваше да ги убие, вече без да го иска, и все пак се случваше...
- Радвам се, че имаш намерение да се отнасяш към мен сериозно, Фейн. Повечето хора ме подценяват...
Туран говореше почти доволно...макар да не бе способна наистина да придаде оттенък на гласа си точно в момента. Е, ако не друго, щеше й се да говори доволно.
Но този дуел все пак заемаше мисълта й....стратегическата мисъл. И това я радваше безумно...

Джесика очакваше с нетърпение следващия ход на противничката си. Знаеше прекрасно, че двете няма да минат с простите заклинания и самата тя дори се радваше на този факт.
Както винаги, преди да действа, тя наблюдаваше внимателно движенията на противника. Защото трябваше да намери слабо или открито място, а не само да крещи заклинания като *. И знаеше от опит, че най-подходящото време бе точно след атаката, защото тогава изчакването на резултата оставяше отворен противника...
Значи просто трябваше да изчака Шаия да атакува. Не й се наложи да стои много.
- Конфринго! - викна насреща й среброкосата. Джесика се отдръпна настрани, но усети силата на прелетялата покрай ръката й магия. За малко да я опари, нищо че премина на доста голямо (относително) разстояние.
Сега...сега бе моментът...когато тя дори не гледаше...
- СЕКТУСЕМПРА!

"Интригуваш ме, Фейн. Много..."
Бе направила точно каквото се очакваше от нея. И Шай не изпусна възможността да доосъществи плана си.
- Суммуто! - изсъска тихо тя.
За няколко кратки мига очертанията на двете момичета се размиха. До такава степен, че скоро имаше само бледен помен от същества. Докато....
Докато Джесика не отвори очи и не видя на метър от себе си носещото се със зашеметяваща скорост заклинание...Нейното собствено заклинание, насочено срещу нея.
Имаше само части от секундата...

Джесика забеляза собственото й заклинание, летящо към неяс ослепителна скорост. И скоро щеше да я застигне. "Не!" - изкрещя тя наум - "Това няма да се случи, вярвай ми!".
Фейн запази самообладание, нещо, което се бе опитвала да прави откакто бе съвсем мъничка. Е, вече бе голяма и го владееше до съвършенство. «Самообладанието е ключа към успеха, към победата.» Това й го бяха казвали откакто се помнеше, и сега тя го разбираше. Нормално бе, разбира се, в такива моменти човек да е уплашен, да се страхува. Джесика не изпитваше страх. Просто търсеше нещо подходящо в съзнанието си, нещо, което да й помогне да избегне собственото си проклятие.
“Едно просто Протего не би свършило работа, късно е вече, а и без това Сектусемпра е твърде силно, за да може този лек щит да устои” – мислите на Джесика обаче я отвяха към друго решение.
-Протего Хорибилис! – тя наистина успя да отбие проклятието миг преди да я застигне. Шай гледаше отстрани, ухилена. Джесика не можеше да разбере дали тя бе очаквала да отбие или си мислеше, че Джесика няма да успее да се справи.
“Каквото и да си мисли, няма значение”.
Джесика отново бе в търсенето на перфектното проклятие, нещо, което й се искаше да използва. Ето защо нещото изникна в ума й.
-Инфликшънус! – едиственият човек на който тази магия би причинила болка от Академията, освен Селена Арчър и самата Джесика, бе Шай Туран.
Малката й магийка полетя към Шай със скоростта на куршум…

Но...може би бъркаше? Изражението на Туран не се промени и за секунда. Изобщо не помръдна. Не смени гримасата си, не реагира...
Дали не бе объркала нещо? Не...нямаше шанс, тя бе свикнала да прави това заклинание. Нямаше как да не е уцелила...
- Трябва да призная...методите ти са, ако не друго, определено не банални. Това ми харесва...
Джесика не реагира в първия момент, все още шокирана от липсата на ефект от магията й. Единственото, което успя да я извади от временното смайване, бе тихият смях на Туран.
- Такава магия не би могла да ми подейства, Фейн. - Шай наведе глава замислено, без да мърда тялото си. - Признавам, не я знаех...и не претендирам напълно да съм я разгадала...Но заклинанието е пределно ясно...
Шай се усмихна съвсем леко. Това започваше да й харесва все повече и повече. Най-малкото, нито тя подценяваше противничката, нито Джесика - нея. Което си бе постижение.
- Едва ли би могла по този начин да ме нараниш, Фейн...защото, виждаш ли, за да се страхувам и да ме боли от миналото, трябва да съжалявам... - Шай вдигна поглед и го впи рязко в Джесика, - А аз не съжалявам за нито една магия, направена от мен през живота ми...Защото всяко нещо е имало смисъл...
Джесика се сепна и отстъпи леко назад.
- Това е невъзможно.
Шай за пореден път се засмя тихо.
- Признах, Фейн, магията е невероятно изобретателна...аз самата имам нещо подобно, макар и не съвсем същото, в арсенала си. Но...не можеш да ме нараниш с нея, защото не ме познаваш... - среброкосата си пое дъх и започна да се оглежда замислено. - Не знаеш, например, че аз до голяма степен вярвам в смисъла на нещата...дори и той да ми убягва понякога. А дори и...аз смятах и смятам, че всяко нещо, което съм направила, е една стъпка напред и не само за мен....Въпрос на гледна точка, предполагам.
Туран отново върна очите си на Джесика.
- А тези действия, за които смятам, че ще съжалявам...аз не ги правя, Фейн. Винаги има друг изход и винаги има избор...
Това тя ли беше? Наистина ли в момента водеше тази лекция пред друго човешко същество, след като самата тя не можеше да повярва в нея. Не...не лъжеше за съжалението, тя не изпитваше срам от действията си, нито свян. Не търсеше отмъщение и не гледаше назад...никога. Но и не вярваше в това...не вярваше в смисъла, в значението на нещата, както бе било преди...
Разконцентрирана само за миг, Шай не забеляза мълниеносното движение на момичето срещу себе си:
- Инкита Инфламаре! (така ли беше, ой).
Без дори да мисли, Шай на секундата затвори очите си. Трябваше да действа бързо, иначе...
С рязко движение тя вдигна пръчката си, все още със затворени очи, и я насочи срещу себе си:
- Дессидо Умбрае!
Този път й се наложи да извика. Но поне подейства...сенките на дърветата наоколо изведнъж се удължиха и започнаха да се движат...достатъчно, за да могат дори да се изправят и буквално да погълнат приближаващата светлина.
Без да се колебае в себе си, Шай отвори очи и за пореден път ги впери в Джесика...

-Лумос!
В момента в който лъча светлина проникна през мрака, заклинанието на Шай се развали и нормалната светлина на мястото се възвърна.
Джесика се взря в сивите очи на Шай и в този момент два студени цвята – синьо и сиво – се сблъскаха. И двете се владееха, това бе разгара на дуела. Преценяваха се. Истината бе, че всяка чакаше хода на другата в момента.
Джесика знаеше, че тази битка е загубена още преди започването й – тя самата бе търпелива, но наистина не можеше да търпи цялото това напрежение. Бе нещо, от което, колкото и да се старае и да се тренира, не можеше да избяга. Затова реши, че след като бе готова, щеше да направи първата крачка. Защото, дори и повечето хора да не мислеха така, това и даваше предимство. Прекъсваше мислите на противника, прекъсвайки времето, което си мисли, че има. Разваляйки построения му план с вършейки нещо, което не е очаквал. И сега Джесика трябваше да измисли нещо, което Шай не очаква. Но преди това ...
-Конфундус! – каза тя. И Туран се усмихна, смятайки, че победата й е в кърпа вързана след като Джесика се бе предала толкова лесно. А може би не мислеше това? Джесика се замисли над тази теория – може би Шай я приемаше за равна? Да, Фейн определено приемаше момичето срещу нея като равна, като човек със способности, но винаги бе мислила, че Шай Туран се смята за нещо над останалите. Явно обаче този път грешеше.
Заклинанието й летеше към Шай. Сивокосата успя да го избегне, но това я разсея за части от секундата и това бе, което чакаше Джесика.
Тя се подсмихна вътрешно. “Явно на заклинанието му бе дадено подходящо име, имайки предвид, че разсейва опонента дори когато не го уцели.”
Джесика се подготви. Ето това заклинание вече трябваше да успее.
-Файърсъркълъс! – изрече тя и около Туран се образува тесен кръг, от който тя нямаше как да избяга.
“Сега си ми в ръчичките!” – възкликна Джесика победоносно, след което изрече заклинанието, към което се стремеше още от началото.
-Унриал Фийлинг!

Каква беше тази магия? Да не би да бе съживителна? Виждаше лицата на толкова много хора...и те й говореха, но думите им резонираха, удряха се едни в други и тя не можеше да чуе. Не можеше, а може би не искаше....не искаше тези неща да стигат до ушите й, не искаше да разбира, защото знаеше, че те говорят за нея, че я обвиняват, че искат да я накарат да съжалява...А тя не съжаляваше.
Изведнъж точно пред нея премина неясна слаба сянка, чието лице не можеше да разпознае. Но позна едно - очите...онези зелени очи, от които така се страхуваше...
Шай изтръпна. Вече чувстваше вината, чувстваше съжалението да крещи вътре в нея, чуваше гласа й от толкова години назад, който й повтаряше да не се тревожи...чуваше виковете й, които бяха стихнали, преди да може да й помогне, чуваше шепота й в тъмнината, когато галеше сребристите й кичури, чуваше приятния й детски смях, който бе погубила, защото не бе успяла да го спаси...
Ръцете й се стрелнаха към главата и силно притиснаха слепоочията. Сега щяха да се върнат...тъмнината, непрогледният мрак, който поглъщаше и вледеняваше всичко...и после щеше да дойде огънят, който изпълваше тялото й и гореше в кръвта й, и после пак щеше да види очите й...Кошмарът щеше да се върне, по-реален от всякога, щеше да постигне най-сетне целта си, щеше да я погълне и унищожи...
Не! Трябваше, трябваше да го изгони. Срещу нея стоеше фигура...момиче...Все по-ясна и по-ясна...трябваше да забрави зелените очи, тъмнината и огъня...Какво? Фийлинг...Това не беше реалността. Джесика си играеше с нея...
Но нямаше да продължи дълго...
Шай подскочи леко, но не помръдна истински от мястото си. Светът много бързо се върна към онова, което наистина се случваше, и топлината на обграждащите я пламъци едва не я събори. Не подценяваше Фейн и й бе напълно ясно, че ако се опита просто да премине, не само ще загуби дуела, а и нещо доста по-ценно...
"Ценно за кого?"
Разтърси глава и изгони мислите и спомените. Нямаше място за тях сега - сега бе моментът да разсъждава и действа хладнокръвно и пресметливо, както сама се бе учила през последните години. Трябваше да извика на помощ онази своя самодисциплина, която дори преподавателите й рядко разбираха и която бе успяла да изгради с цената на много усилия и...с цената на емоциите си.
"За какво всъщност са ми чувства?"
По дяволите, не можеше да се съсредоточи достатъчно и това я накара да се уплаши вдън душа. Не беше смъртната опасност, беше възможността да не се сети как да я премине, която сковаваше сърцето й в момента. Тя, винаги студената и готова да противодейства на всичко, винаги с логичен отговор на всяко задание, да не успее да се справи? Не, съзнанието й с пълна сила отхвърляше подобна възможност.
Мисли...нямаше да стане с проста вода, така че дори не се и опита да направи магията. Джесика бе далеч над това да използва най-обикновен огън. Но все пак не беше и демоничен, който всъщност бе една от нейните любими карти в играта....
Значи нямаше да може да го премине, но нямаше да успее и да го изгаси.
Значи просто трябваше да го премахне...
- Дессидо Хумус!
Изведнъж земята под краката на Джесика потрепери. Рязка пукнатина обгради в още по-широк кръг Шай и огъня. След миг земята започна да се вдига, докато не достигна нивата на пламъците. След това почвата рязко се изсипа върху тях, бързо поглъщайки ги там, където нямаше как да продължават да горят.
И всичко това за няколко секунди, след които земята възстанови състоянието си, сякаш нищо не се беше случило.
- Огънят не действа добре срещу земята, Фейн. Ще научиш това, ако реша, че си спечелила с изпитанията...
Шай вдигна пръчката си и я насочи право към краката си, след което едва чуто просъска:
- А моята стихия е земята...Редукто Терра!
Собствената й, модифицирана версия на така познатото заклинание рязко се изстреля от пръчката й и се вля в земята, след което просто изчезна. Нищо не се случваше...доста време. Джесика стоеше нащрек, но не можеше да направи нищо...срещу какво да се бори.
И внезапно, за втори път от няколко минути насам, земята под краката й затрепери силно. След миг четири огромни пукнатини с начало мястото, където бе изстреляно заклинанието на Шай, започнаха да си проправят път към нея. Джесика понечи да отскочи, но, когато го направи, успя да види ефекта от магията и това бързо я вледени - пукнатините създаваха огромни пропасти с два-три метра ширина. По пътя към нея, когато срещнеха камък, пропастите се затваряха над него и пукнатините отново тръгваха напред...
Трябваше да избяга някак...

Джесика беше чувала за заклинанието, но никога не бе излизала на среща му. Истината бе, че това малко я караше да се чувства щастлива - обичаше да използват нови заклинания срещу нея, обичаше нестандартния бой. Единственото жалко нещо бе, че това бе приятелски дуел. "Но след като е срещу Туран, по-добре, че е приятелски. Поне на това ниво" - помисли си тя с облекчение.
"А сега да се върнем на заклинанието ... ". Добре. Какво знаеше - това причиняваше дупки в земята, контролирайки земния елемент. Дали знаеше нещо, което да му противодейства? Не. Затова реши, че е време да прибягне до крайната мярка:
-Фините инкантантем!
И трусовете спряха, земята се върна в нормалното си положение, сякаш това никога не е било.
-Доволна ли си? - попита Джесика с леден тон стоящата срещу нея Шай, която се усмихваше съвсем незабележимо, но не и за очите на Джесика, свикнала да вижда и най-малката промяна на мускулчетата в лицата на хората.
-От какво да съм доволна? - попита я Шай със съвсем безинтересен и леден тон, като студен душ, по-силен от нейния собствен.
-От това да ме видиш да използвам такова често употребявано заклинание. - Джесика наистина бе сърдита. Мразеше да прави нещата както всички останали, почти й бе непосилно да го прави. Ето защо реши, че е време да стане по-сериозна.
-Партикус Паралисис! - и след броени секунди Шай бе частично парализирана.
Джесика застана за секунда, чудейки се какво ли ще направи тя, но се сети, че с тази магия нищо не може да се направи, докато не отмине. А максималният й ефект бе 3 минути. Фейн обаче дълбоко се съмняваше, че при Шай процесът ще продължи толкова дълго. Затова и тя изстреля другото заклинание.
-Амнезиум!
Заклинанието й полетя към Шай с шеметна скорост и ако тя не се освободеше от предната магийка на Джесика, нямаше шанс да го избегне.
Джесика наблюдаваше промените, които се случваха с Шай, а единствената й мисъл бе, че иска да надникне в съзнанието й. Въпреки, че не бе от любопитния тип, наистина се чудеше дали сивокосата ще има какво да си спомни след това заклинание - и нямаше впредвид магиите...

"Не знаеш какво правиш!"
Не го беше изкрещяла наистина, нали? Не, защото Фейн не бе отклонила заклинанието. Значи все още имаше намерение да продължава с тази глупост.
Дори да не знаеше заклинанието, което не бе така, Шай щеше да се сети какво е и щеше да разбере, че опасността е голяма. Това...състояние, в което бе изпаднала през последния месец и от което едва сега бе започнала да се възстановява, това състояние на постоянен ужас и страх, което повечето човешки същества не биха могли да преживеят...Та тя не се бе хранила три седмици, не бе сложила и капка в уста с дни...бе на прага на смъртта. Ако позволеше сега да бъде ударена, всичко това можеше да се върне, и тогава...тогава вече беше загубена.
"По дяволите, Фейн, така ще ме убиеш!"
Не, не можеше да позволи това да се случи. С последни сили тя се замисли какво може да направи. Ръката й, държаща пръчката, бе парализирана и насочена право надолу към краката й - значи нямаше как пряко да се защити от заклинанието. Оставаше единствено...
Без да помръдва, Шай си позволи да наруши първото правило на дуелите и да направи безсловесно заклинание. Собствената й спъваща магия успя да повали тялото й миг пред заклинанието на противничката й да я удари, и слава Богу.
Учедващо и за самата нея, с падането парализата изчезна. Шай не се лъжеше, че тя е успяла да надхитри Фейн - в този случай късметът бе помогнал и противничката й се бе разсеяла за миг, бе се съсредоточила прекалено над другата магия и не внимаваше достатъчно в настоящата.
Значи сега бе моментът...
- Инканцерус!
Тънките въжета се насочиха право към краката на Джесика. Тя обаче успя да се окопити, преди те да достигнат, и извика:
- Серпенсортия!
Точно както Шай очакваше...Джесика нямаше просто да отклони въжетата, тя нямаше да изпусне възможността да направи нещо оригинално. Точно това й трябваше.
- Енгорджио! - викна Шай. Магията й бързо застигна малките кобри и те бързо се увеличиха на размери. Оставаха две набързо планирани стъпки. - Матурус!
За няколко мига пред очите им трите малки змийчета се превърнаха в кралски кобри с размери над два метра едната. И сега...
- Убийте я! ОПУГНО!
...

В този момент Джесика осъзна нещо, което никога не бе нужно да разбира преди - най-вече защото никой не го бе правил преди. Използваха собствените й предимства срещу нея - Туран току-що използва начина й на мислене и реагиране, който бе замислен като предимство, срещу нея.
Предстоеше да се случи нещо, което също не й се бе случвало преди, въпреки, че винаги бе готова да го направи - да се приспособи. В този момент тя трябваше да направи нещо неочаквано, което значеше, че трябва да реагира с първото решение, което й дойдеше наум. Не биваше да мисли за начини, които биха й дали моментно предимство над опонента, защото точно това щеше да облагодетелства Туран, която вече бе минала на съвсем друго ниво на дуел. Последната й "хитринка" явно се бе отразила зле на психиката на сивокосата, защото в момента използваше собствените й змийчета срещу нея - при това с цел убийство. Е, нямаше да се случи.
-Фините инкантантем. - и кобрите изчезнаха. За жалост на противничката й, Джесика винаги бе обичала змиите и тези не й причиниха неудобство, изразено в страх.
Сега бе ред на следващия й ход. Мислите й отново се отвеяха към някакъв начин да накара Туран да страда заради това, което искаше да направи - а именно да я убие - но с известно усилие Джесика устоя на изкушението. Ето защо прибягна до друга магия, според нея подходяща за случая:
-Конфринго!
Проклятието забърза към Туран, сякаш в трепетно очакване да достигне целта си, като все повече и повече увеличаваше скоростта си. Точно когато Джесика си помисли, че с Шай Туран вече се свърши, сивокосата се метна настрани и избегна проклятието й, което уцели един камък - той в последствие лумна в пламъци, разбира се.
Джесика се ухили, в усмивката й имаше нещо зловещо, което и Шай долови. Чудейки се какъв ще е следващия й ход, Туран гледаше безизразно, но зад тази маска опитните очи на Джесика четяха леко учудване за сменянето на тактиката.
"Виждаш ли. Пригаждам се - най-лошият вид врагове. Освен тези, които нямат какво повече да губят, разбира се."
Поддържайки тази усмивка, една дума се отрони от устата й:
-Фурнункулус! - бе достатъчно силно, че Шай да чуе за какво става въпрос. Разбира се, проклятието не бе нещо страшно, смъртоносно или подчиняващо, но пък бе неприятно. И наистина забавно, определено за хора със странно чувство за хумор.

Шай се усмихна леко. Този дуел започваше искрено да я забавлява, което си беше голямо постижение от страна на Фейн. Умееше, определено умееше да кара хората да се захващат сериозно с нещата, които вършат, ако тя бе замесена.
Не беше адски трудно да избегне заклинанието, то не бе нито силно, нито...особено Черно. Но Джесика, естествено, знаеше това, нямаше как да не го знае, не би използвала това заклинание, ако не целеше да покаже нещо.
Шай се замисли набързо. Може би чувство за хумор...може би това беше показаното, може би това беше целта на венъмхолдката. Странно, тя самата може би принадлежеше там...
- Мислиш ли, че трябваше да бъда във Венъмхолд? - запита Шай.
Всъщност не се интересуваше толкова силно от отговора, иначе може би щеше да се запита това, когато се изправи пред огледалото. Или пък щеше да си задава въпроса през последната година, вместо да се пита изобщо какво прави в Академията и да си напомня час по час каква всъщност е целта й.
- Не... - леко провлачено и замислено почна Джесика. Колкото и да се съмняваше в другите, някакси усещаше, че това не е начинът Шай да я отмъкне от настоящето, да я разсее. Защото Туран нямаше нужда от подобни методи, в никакъв случай.
- Странно...повечето хора смятат, че принадлежа там.
- Липсват ти основните качества на венъмхолдец, Туран. - Джесика стисна пръчката си и я насочи право напред. - Е, ще продължаваме ли или ще водим свободни разговори като в Градината на бала?
Шай се засмя съвсем тихо.
- Какви качества?
- Амбиция, жажда за власт, егоизъм. Ще продължаваме ли? - Джесика губеше едновременно и търпението, и интереса си.
- Закъде бързаш толкова, Фейн? Имаме цялото лято....или поне един на разположение, най-малкото. - Шай я погледна право в очите. - Не смяташ, че съм егоист?
- Не, Туран. Ти не се интересуваш достатъчно от нищо, дори от себе си, за да те считам за такъв.
Звучеше много странно...почти мило. Идващо от Джесика и насочено към Шай направо беше невероятно странно.
- Интересна гледна точка...Виж. Морсмордре!
Беше някакъв много странен импулс. Не искаше показност, тя бе достатъчно силна, за да няма нужда от нея, и прекалено слаба, за да я търси непрестанно. Сама не знаеше каква е целта й и продължаваше да се чуди, докато наблюдаваше странния оттенък, който дървото получаваше, когато и докато знакът се вграждаше в него. Зелено и черно...и светеше толкова призрачно...като някакво привидение, което само по себе си е ужасяващо, но не цели да плаши, а да предизвиква възхищение.
Дори пред себе си нямаше да признае, че мнението на Фейн я интересува...

Имаш още един пост, Джесика. Според правилата, не пиши кой побеждава, ще сложим анкетка в антетката...

-Хм ... доста интересно. - Нещо в Джесика се бе събудило. След минута осъзна, че това е любопитство от най-чист вид. Замисли се защо се получи така ... въпреки, че знака бе нещо, което вдъхваше уважение и възхищение, Джесика се чудеше какво ли цели Шай. Не, не бе показност - тя не бе от тези хора. Не бе и доказателство. Съмненията на Джесика се насочиха към разсейване, но тя отхвърли тази теория набързо. Но тогава защо? Разбира се, самата тя нямаше намерение да пита Туран за намеренията й. Бе под нивото й, все пак това бе дуел.
Осъзнала това, както и тиктакането на часовника ... дуелът щеше да свърши скоро. Ето защо тя каза:
-Е, да, впечатляващо е, но все пак магията не е нещо много сложно. Интересна смеска обаче ... не бях виждала Знакът в такива оттенъци. - тя за момент пак се разсея, оглеждайки вградения в дървото знак, но пък се съвзе почти на секундата. - Но все пак няма да е лошо да се връщаме към дуела.
Шай кимна отсечено с неясно изражение, което самата Джесика не бе виждала никога на което и да е било лице. Може би беше ... разочарование? Не. Трябваше да се е объркала.
Мислите й бързо бяха заместени с търсене на подходящото заклинание за следващия й ход.
-Конфринго! - Джесика осъзнаваше, че използва за втори път тази магия в дуела, но това в момента не бе заело съзнанието й. Единственато, което се намираше в ума й, бе въпросът "Дали разсейването ще успее".
Магията не бе насочена към Шай, а до дървото, което бе точно зад нея. Разбира се, разликата бе минимална и Туран не би могла да я усети - оцелването на дървото можеше да се приеме като неточност при изстрелването на магията. Ето защо, още преди Шай да се е осъзнала, Джесика продължи плана си:
-Екстиспекс! - проклятието се понесе към Туран...

ПП. Е, чакам анкетата

Айде гласувай за себе си, така поне ние двете се махаме от списъка като възможни странични гласове. Моля те, не гласувай с Емили, аз няма да го правя с Шийлин. Така ще е едно на едно и другите ще определят.

Победител е Джесика Фейн. Джесика Фейн получава 500 точки за дома си и правото на заключителен пост.

Проклятието полетя към Шай и я порази. Тя се преви, вътрешностите й изгаряха. Жизнената й сила, която бе намаляла с месеците, се изцеждаше.
Джесика забеляза, че Туран няма как да се защити, не й в това положение. Момичето нямаше нищо против да остави противничката си там, да не стори нищо, но Шай я бе заинтригувала, плюс това дуела бе "приятелски", с учебна цел. Освен това й се възхищаваше за това, което постигаше в момента - не издаде нито звук, въпреки, че вътрешно изгаряше, а лицето й крещеше "боли!" вместо нея. Явно нямаше друг избор. Трябваше да я спаси.
-Фините инкантантем.
Мъките на другото момиче приключиха. Тя се изправи с усили и срещна погледа на Джесика.
-Предполагам това прави теб победител, Фейн. - каза тя с все още дрезгав глас.
-Правилно предполагаш.
-Защо ми помогна?
-Считай го за услуга.
Дуелът бе приключил. Джесика бе победител.