Соварникът РП - Хестия и Шаия

Алисън бе отказала да последва Хестия, за това тя бе отишла сама. Извади писмото от чантата си и го завърза на крачето на една сива сова. После я пусна.
Остана малко на прозореца, за да погледа прекрасния пейзаж, който се разкриваше оттам.

Но не успя да му се наслади така, както искаше. Тих тропот и леко шумолене зад нея я прекъснаха. Хестия се заслуша внимателно, преди да се обърне: това не бяха перата на совите...
- ЕКСПЕЛИАРМУС! - извика тя. Този път нямаше да чака някой да я нападне или да търпи дразнещите подмятания на Туран.
Чисто и просто никой, който се опитваше толкова внимателно да стигне до нея, не я търсеше с добри помисли...
Червеният лъч, който се изстреля с невоъобразима скорост от пръчката й, уцели пришелеца точно в гърдите. Той бе отхвърлен назад и се прекатури зад поставена наблизо маса.
- Дори нямам пръчка... - извика задъхан глас.
Хестия се сепна. Гласът й бе много познат...скорошно дежа-вю.
- Какво правиш тук? - извика тя, все още с насочена към Нот пръчка.
Слабият мъж се измъкна иззад прекатурената маса и се опита безуспешно да пооправи външния си вид след падането. След като стана очевидно, че резултатът е точно толкова отчайващ, колкото първоначалното положение, мъжът изсумтя раздразнено и погледна Хестия право в очите.
За пореден път съжали, че не бе приел предложението на Туран да усвои оклумантиката...Е, така и така имаше намерение да й каже истината.
- Виж, нямам причина да те убивам сега, като никой не ми го заповядва. Всъщност...исках да привлека вниманието ти, надявах се да ме подгониш, за да поговорим.
Хестия не отвърна, нито свали пръчката си. Нямаше причина да вярва на този човек нито сега, нито когато и да било и при каквито и да било обстоятелства. Но той дори не бе въоръжен вече...засега нямаше смисъл да напада.
- Трябва...трябва да ми...трябва да ти кажа нещо. - накъсано опита да обясни Нот.
Всъщност не бе чак толкова уморен или до такава степен ранен. Не...колебанието му идваше по една единствена причина - Туран. Нямаше представа какви са нейните цели, но знаеше докъде стига тя, за да ги постигне. Вкарваше себе си в наистина сериозни проблеми...Той трябваше да направи нещо, за да я запази, дори това да означаваше символично да я предаде. И все пак...дължеше й живота си, дължеше й всичко. Никога не се бе грижил за друго човешко същество така, но трябваше, НЕ, искаше да се погрижи за нея.
- Става въпрос за Шаия. Тя...
Хестия се намръщи леко. Нот забеляза реакцията и се разколеба малко, но все пак си пое въздух и продължи, убеден, че тя е единствената, която може да му помогне. Бе чувал за нея...едно от двете или трите имена, които знаеше...единствените, които бяха оставили дори минимална следа в живота на Туран.
- Смятам...смятам, че тя се е замесила в нещо наистина сериозно с наистина....с определени хора. Не зная напълно какво става с нея, но...тя дори не идва в Академията, със или без мен, а дори и да идва, не ми казва за това. Напоследък сякаш я няма - едва съществува, станала е нещо като призрак, има само някакъв отпечатък от предишния й живот. Все още е толкова силна...магически, колкото беше и преди, но я няма енергията, няма жизненост, нищо...Не желае да се храни, не желае да помръдва, не желае да говори дори с мен. Не спи с дни, стои като сомнамбул и наблюдава небето през прозореца. Изгрев след залез...случва се дни наред да не помръдне, да не каже каквото и да било. Понякога се страхувам, че...
Словоизлиянието бе едва ли не трогателно. Разбира се, имайки впредвид за кого ставаше въпрос, не бе толкова умилостивяващо, колкото би могло да бъде нещо толкова загрижено. Странно бе, че Нот се интересуваше толкова.
- Тя се срещна с Рийпър, в къщата си. Оттогава е такава. Излезе само веднъж, преди няколко дни, и се върна по-късно още по-изтощена, още по-нестабилна и несигурна. Не зная какво е правила, нито какво й е сторила Рийпър, но вие....Джоунс, знам какъв съм и че не ми се доверявате. Но вие трябва да намерите начин да разберете какво става...поне донякъде. Какво е правила навън? Какво е искала от нея Маделин Бърг? Може би...може би имате идея...Страх ме е, че не мога да й помогна.
"Страх ме е, че ще умре сама, преди да успея да я убедя, страх ме е, че ще изчезне и няма да се върне, страх ме е, че се самоунищожава и не мога дори да разбера защо..."

Хестия съзнаваше, че явно Нот я бърка с някого.
Не бе възможно да си мисли, че тя можеше да помогне. или поне така й се искаше на Хестия. Дори и сега Джоунс бе склонна да помага на другите, колкото може, но този път нещо бе различно. Шаия Туран винаги бе изключение от правилото...
Все пак се заслуша в думите му.Не спи, не се храни, няма време за себе си.... Явно Шай Туран имаше много повече работа, отколкото някой предполагаше. Работа или проблеми?
Притесненията на Нот, относно естеството на работа... Някой искаше да се грижи за Туран. Рядко се намираха такива същества. Дори самата Хестия проявяваше под някаква форма загриженост за Шаия, когато преди време тя прекарваше достатъчно време в академията, за да й остава по мъничко и за останалите, населяващи това място. Загриженост едва ли бе най-точната дума вече. Искат или не двете момичета се бяха отчуждили едно от друго и то много. За разлика от Туран, Джоунс се стараеше да прекарва повече време в Академията, с изключение на последното двуседмично отцъствие. Защото докато Каролина бе тук, Ейриен може би бе едно от най-безопастните места за такива като ученичката Хестия. В началото на учебната година Джоунс можеше и да знае нещичко за случващото се с Шай, но сега бе сигурна, че Нот греши. Стоеше и гледаше как слабичкият човек, бе вперил поглед в нея, с очакване...Очакване на какво? Да му повярва, или може би да каже "Разбира се, на драго сърце", въпреки че не бе сигурна да му вярва ли... Не искаше да вижда мислите му, не желаеше да разговаря с него сега, или когато и да е било, но никой не я питаше...
Маделин Бърг ... Наистина разговорите с тажи жена можеха да преобърнат съзнанието и мислите на всекиго.Но един разговор да накара Туран да не спи и да не се храни не бе възможно.... Хестия можеше да предполага че не само Рийпър бе причината за случващото се с Туран.
Опасна игра с определени хора... Защо тогава Нот не говореше с тях, а именно с Хестия?!
-Мислите си, че мога да ви помогна... - започна тя ледено - Но не съзнавате, че всъщност ако застана с/у Туран, или някъде по пътя й, ще ме убие, този път наистина. По какъвто и начин да се опитам да науча нещо за нея... - Хестия спря за момент, за да се увери, че Нот я слуша и да се опита да повярва на собствените си думи - Искрено съжалявам, но се боя, че не аз съм човека, когото търсите.
Нот не помръдна, сякаш бе статуя. Явно този човек си бе втълпил че тя може да му помогне по някакъв начин, но Хестия все още не разбираше как точно може да разбере нещо за случващото се със Шаия.
-Какво по-точно искате от мен? - попита накрая момичето, съзнаващо че със или без магическата си пръчка НОт няма да й позволи да излезе от тук преди да е получил удоволтворяващ отговор.

Нот се смути и отстъпи крачка назад. Хестия беше, общо взето, последната му надежда. Нямаше кого другиго да помоли за помощ, а сам нямаше да може да се справи. Първият му избор бе бил Каролина Бърг, но тя бе изчезнала, просто се бе изпарила от лицето на земята, и сега остана само Джоунс...
А най-лошото бе, че той подозираше, че изчезването на Каролина е свързано с Шаия.
- Значи отказвате да ми помогнете? Не се интересувате от нея?
Хестия не отговори, вместо това се обърна и се загледа навън през прозореца. Дори да бе легилимант, Нот не желаеше да разбере меланхолията, която изведнъж обхвана Джоунс. Единственото важно нещо за него, единственото, което му бе останало, беше Туран. И щом не ставаше с Хестия...
Значи оставаше Рийпър. Щеше да се наложи да отиде при нея, дори и да изгуби живота си заради това. Но щеше да разбере какво е направила Маделин с Шаия и, жив или не, щеше да намери начин да помогне.
- Не смятам, че бих могла, дори да искам. Туран никога не би го допуснала. Ако наистина знаеш какво става в къщата й, значи живееш с нея...следователно би трябвало поне донякъде да я познаваш. Тя няма да позволи да се намеся...имайки впредвид какво ми казваш, най-вероятно ще защитава личните си тайни със зъби и нокти, защото очевидно са сериозни.
Гласът й бе престорено твърд. Всъщност отвътре не се чувстваше толкова уверена. Беше странно...въпреки предателството - едно от първите явления в отношенията й с Шаия, въпреки дистанцията, тя някога бе разчитала на девойката и беше я харесвала. Спомняше си един случай, когато бе успяла почти да я разсмее, беше се добрала до нещо положително у нея, което Шай обикновено криеше и то умело. А сега...сега дори не знаеше дали иска да й помогне.
- Тогава...поне вижте това.
Хестия се обърна и се изправи лице в лице с много странен предмет - медальон, в чийто край висеше ясно различим пентаграм. Светлината на лъчите, които проникваха през прозореца в иначе сумрачния соварник, се отразяваха от пентаграма и рисуваха многобройни сладки цветни дъгички по тавана. Някои от совите дори се размърдаха от отблясъците.
- Какво е това? - запита Хес спокойно.
- Това е...Рийпър го остави на Шай и тя го взе, когато излезе онази вечер. Аз...успях да го открадна, когато тя изпадна в един от онези трансове...продължи часове. - той се задъха и медальонът трепна. - Виждате ли? Тя дори не усети, че съм взел нещо от джоба й, макар да беше вътрешния...сякаш изобщо не беше там. Ако не направя нещо, може след малко да се върна в къщата и да разбера, че тя наистина вече не е там...
Гласът му бе накъсан от усилието да изкаже всичко, без да издаде някаква по-важна информация. Дишаше тежко и на пресекулки, очите му, с разширени неимоверно много от адреналина зеници, едва ли не изхвърчаха от орбитите. Беше сериозно...това бе ясно.
- Ако можете само да го погледнете... - той вдигна ръка и медальонът отново проблясна на слънцето.
- Акцио!!
И това бе последният му отблясък тук. Миг по-късно той бе отнет от ръката на Нот и прибран за мигове отново във вътрешния джоб на Шай, откъдето мъжът го бе извадил.
Хестия се стресна от тона - не бе свикнала Шаия да повишава глас, незамисимо за какво става въпрос. На външен вид Туран не се бе изменила нито на йота...освен че бе отслабнала неимоверно. Под очите й имаше едва забележими тъмни кръгове, които значеха безсъние и грижи. Значи Нот не лъжеше.
- Откога разви такава дързост, че да ме преравяш и да вземаш личните ми вещи, Нот? - гласът бе зловещо спокоен и не предвещаваше нищо добро за мъжа. - Откога си позволяваш да пристъпваш така правилата ни?
Дори совите не пърхаха вече с крила. В настъпилата тишина гласът на Шай звучеше призрачно. Хестия потръпна, но не отлепи очи от нея.
- Може би трябваше да установя по-сериозни граници между нас, Нот. За да разбереш кое трябва и кое не трябва да правиш...
Мъжът мълчеше сломено. Единственото, което искаше, бе да й помогне. А се съмняваше, че тя би му позволила ей така. И сега най-вероятно се губеха надеждите му за това, тя най-вероятно щеше да го убие, усещаше гнева й...
- Все още не ме познаваш. - промълви среброкосата и се обърна. Бе видяла и разбрала всичко. - Наистина ли мислиш, че толкова лекомислено се отнасям към човешкия живот?
Не можеше да й отговори. Нещо вътре в него се сриваше...знаеше, че тя не изпитва разочарование или мъка и все пак той не можеше да изтрае да чува думите й.
- Исках само...
- Напусни Академията за днес. - заповяда с тих глас Шай.
Нот не се опита да протестира. Без да издава и звук, той премина покрай нея и слезе по стълбата надолу към изхода на соварника. Шай понечи да го последва, но, сетила се за присъствието на другото момиче, се извърна и я погледна спокойно.
- Може би искаш да ме питаш нещо? Или не...

Всъщност Хестия искаше да пита прекалено много неща Шай, или по-точно искаше до преди седмица-две.. Сега.. сега не знаеше защо все още Шаия е тук.. Беше се пробвала да я убие, Хес нямаше никаква информция или въобще нещо, което би било важно за Туран, ами тогава защо? Какво можеше да прави същество като ТУран, което не си хаби времето в излишни думи и действия, за разлика от някой друг...
Хестия тръсна глава но не отговори. Вместо това е обърна и се загледа към безкрайността на гледката, разкриваща се от кулата. Не желаеше да дразни Туран, но не й се искаше да каже "Не..." защото най-вероятно все още имаше поне един въпрос... Не, не и не! Беше абсурдно да пита, въобще имаше ли нещо нормално, когато Туран бе замесена в него - не, за това Хес не се учудваше, че й се струва неразумно дори и звук да издаде.
Страх.. не, страхът нямаше място в сърцето и ума на Хестия сега, нито уплаха. А какво тогава...
-Предполагам, че поне езика все още не си си глътнала? - съвсем спокойно отбеляза Шай.
-Не, не съм. - обърна се накрая Хестия.
Вида й не беше както обикновено... Бурни пламъци горяха в изумруденозелените й очи. Лицето й бе бледо и изпито, устните й бяха извити в безумна усмивка. Ярост... не, лудост, въпреи че бе възможно - не. Но със сигурност не бе и безразличие.
-Надявах се, че ще те срещна отново... - започна тя, със спокоен глас, въпреки вида си. - Мислех си, че ще имам какво да те питам и наистина до скоро бе така... Но сега не виждам смисъл да изричам ни едно от тях на глас...
Хестия се качи нагоре постълбичките към една от къщичките и съпи храна на малката бяла сова, бебе. Усети, че Шай все още е тук и се обърна към нея...

Шай не прояви никакъв признак на любопитство или пък раздразнение. Прекалено много неща имаше, които Хестия можеше да иска да попита и прекалено малко, на които можеше да й отговори.
Джоунс дори не знаеше колко усилия й костваше в момента да стои тук и да внимава в разговора. Не осъзнаваше колко от енергията й се губеше, за да каже само едно изречение...
- Подозираш ме. - оповести спокойно момичето. - В какво?

Шаия Туран... Една от най-тайнствените личности на територията на Академи Ейрен. За какво ли не можеше да бъде подозирана...
Хестия тръсна глава и се усмихна привидно.
-Съмняваш ли се въобще, че някой в това училище не те подозира за нещо, дори и то да е изчезналите му чорапи... - спокойният й глас пореше тишината, по-зловеща и от тази из старите, необитавани гробища.
Хестия присви очи и слезе по стълбичката надолу, отново беше на височината на Туран, даже малко по ниска. Изумруденозелените й очи я оглеждаха преценяващо.
-Надявам се, не съм изгубила голяма част от безценното ти време - каза съркастично Хес. - И ако нямаш - продължи тя - ти въпроси към мен... Се надявам, че ще мога да си тръгна жива. - довърши та, като отново възвърна съвсем спокойния си глас, макар и да не бе сигурна, дали вече не започва да лази по нервите на Шаия.

- Предполагам, че повечето от подозренията имат поне капка основание, ако не са напълно верни. - Шай не помръдваше. Очевидно щеше да остави Хестия да си отиде, а самата тя щеше да остане малко тук. - Може би щеше да има значение, ако се интересувах...За съжаление...мое или чуждо, не се интересувам.
Хестия предпочете да не отвръща. Всъщност въпреки странностите на Шай тя се чувстваше в безопасност около нея...или поне в момента. Среброкосата изглеждаше прекалено разсеяна, за да й посегне.
След няколко секунди Джоунс вече бе изчезнала от соварника.
Шай дори не забеляза кога другото момиче се изниза от помещението. Очите й бяха вперени, както винаги напоследък, някъде навътре в нея, неспособни да проумеят и наистина да поемат онова, което се намираше навън, дори да направеше опит да ги застави да го обхванат. Мислеше...мислеше за совите...дали бе по-лесно да бъде като тях? Беше мечтала много пъти като малка да литне, да се освободи поне за малко от отвратителната реалност...На по-късен етап, макар вече да бе изучила начините на летене, дори тези, които не бяха всеприети, и да бе отхвърлила повечето от тях като безсмислени, тя все още бягаше по свой си начин от реалността, влизайки сама в себе си, нахлувайки понякога, а понякога стъпвайки на пръсти в онова място в себе си, където в момента не си позволяваше и нямаше сили да отиде...След като цялата й енергия се бе съсредоточила другаде...
Да, може би би било добре да лети...