Кабинетът на директорката

Кабинетът беше светличък. Бяла драперия украсяваше стените му. Всичко изглеждаше чистичко и спретнато.
Бюрото беше от тъмен махагон и бе обсипано от неподредени купчинки документи и бележки. На стената висяха много картини с мили лица, наблюдаващи бюрото и документацията. Един старинен дървен часовник с кукувичка стоеше на шкафа, макар да бе необяснимо защо съпровождаше хубавия интериор при положение, че не работеше. Миличкият бе запецнал на 10.10 часа и не бе помръдвал от там с години. За това свидетелстваше приличното количество прах по стрелките му.
Тук директорката прекарваше повечето от работното си време.
Специална покана или уговорен час не са нужни tease

Идвайте по всяко време и за каквото ви скимне Dancing Queen

Каролина влизаше в кабинета си за пръв път от месец и ако нямаше важна причина за това, не би го направила изобщо.
Може би за последния един час просто бе разбрала твърде много и бе съзнала, че ако сега не направеше нещо, след това можеше само да се обърне назад и да съжалява за безотговорната си вяра в силата на доброто.
Каролина хвана всички папки с документи от бюрото си и замери кошчето с тях:
-Инфламаре!-унищожи всички онези, които имаха неблагоразумието да не паднат в коша за боклук от първия път.
Разтвори шкафовете и изкара от тях всички възможни шишенца с отвари, които държеше за всеки случай. Помести ги внимателно в един празен куфар и тъй ред по ред изкара цялото съдържание на шкафовете в кабинета си. Което не унищожаваше намясто, слагаше в куфара, който изглеждаше винаги празен независимо колко неща бяха наблъскани в него.
След като приключи с необяснимата си дейност, тя взе в ръце единствената неунижожена папка и седна зад бюрото. Тъкмо в този момент на вратата се почука:
-Влез!-провикна се директорката с пълното съзнание кой стои зад вратата.

зад масивната непроницаема врата стоеше Александър Де Муун. Малко притеснен и гузен се чувстваше. Но не стоеше сам пред вратата. С него беше още някой, по-точно някоя. Все пак Муун имаше чисто съзнание, и отговаряше за постъпките си. Знаеше, че е направил нео наистина много опасно. Затова реши да го сподели с директорката, в която той винаги е вярвал, и се надяваше тя да не му се кара. Съвестта го караше да й признае всичко, а не да крие и да гледа тайно същество от друг свят.
С бавна и неуверена крачка момчето влезе, тежко въздишайки. Беше сам вътре.
Директорката го погледно с повдигната вежда и го попита:
-А, съпътникът ти няма ли да го поканиш? Не е възпитано да оставиш някой пред вратата да стои и да те чака.
-Но, тя е...
-Знам, Алекс, знам коя е- каза тихо безчувствено и твърде спокойно директорката...

Кери стана от бюрото си и направи малка крачка към ученика:
-Какво ти става? Не разбра ли какво ти казах?-не искаше да бъде груба към Александър, но все по някакъв начин трябваше да му напомни реалността, която той в този момент сякаш беше забравил напълно.-Александър!-повика го тя по име.-По-добре си върви.
Момчето се стъписа:
-Няма ли да ме накажете задето...
-Само напусни и забрави... А да...и на излизане я покани да влезе.
Момчето погледна директорката, ала тя бе твърде забързана, за да си прави труда да проявява вежливост.
Минута по-късно тя влезе....

беше доста внушителна. Красива, висока и ...отблъскваща по някакъв начин.
Миранда изгледа Каролина, горейки пламъци огън в очите й.
Вървейки с малки крачки на високите си токчета, мухала по земята изгаряше след като тя бе минала по пода. След това придръпна стола към себе си. Седна гледайки Каролина. Тишана бе възцарила в кабинета. Само дишането и сумтенето на момчето гледащо през ключалката на вратата заострило слуха си малко разваляше тихата обстановка. Директорката се изправи и приветства посетителката...

Замисли се, но в крайна сметка й подаде ръка:
-Имам няколко неща да обсъдя с Вас преди да Ви позволя да напуснете кабинета.-каза Каролина и се облегна в креслото си.-А това ще се случи само ако Александър благоволи да се отдалечи, разбира се.-вметна тя на висок глас.
Директорката проследи звукът от стъпките на момчето и сетне се обърна отново към Миранда:
-Може би можете да ми разкажете нещо повече за себе си.-тя направи кратка пауза, в която очите й успяха да обходят изражението на жената...за съжаление (или може би за щастие), без да открият нищо подозрително.-От особен интерес за мен е целта, с която сте дошла именно тук.
Каролина я погледна и почака да чуе ответа й...

-Хъм, директор Бърг, странно ще ви прозвучи моята история.
Но... ще ви разкажа, смятам че е редно да знаете.- Миранда си пое дъх, след което си кръстоса краката, придръпвайки надолу твърде късата си пола. Гледайки Каролин Бърг тя заговори леко дрезгаво, но и същевременно зловещо:
-Аз съм демон!- съвсем безчувствено и набързо изрече жената-Жар.
Директорката не отриагира, не искаше да показва и казва реакцията си, беше предпазлива. Подаде знак да продължи.
Миранда заговори отново:
-Преди много години, хъм деситилетия, добре де векове аз бях човешко същество като теб. Само че, приличащо повече на сестра ви. Бях и съм все още метамарфаг. Превръщам се във феникс. Така живях изолирано от всички останали... борейки се с заслепените магьосници, тясноскроени и неприемащи различните. Докато... докато в една битка не ме унищожиха. Беше странна смърт, не точно смърт, а раздяла, временно отсъствие докато някой не ме възроди...
Директорката я прекъсна:
-И този някой е Александър Де Муун?!- попита тя малко странно.
-Да, той ме съживи. Благодарение на безрасъдството му, на смелостта му, сега аз разговарям с вас.
-И ...
-И с момчето решихме, че ще е добре да знаете, че съществува демон. Който демон би желал да остане в Ейрен. тъй като няма къде да отида другъде, няма при кого да отида... смятам че трябва да остана тук... поне за сега. А и съм задължена на Александър Де Муун.
-Хъм...значи искате да останете тук...

Каролина стана, все още подпирайки се с ръце на бюрото и се вгледа с преценяваш поглед в жената срещу себе си. Отново не успя да разбере нищо от казаното. Вярно, жената говори дълго и изрече много думи, ала всички те бяха излишни за целите на директорката.
Последната се завъртя и с една крачка достигна до прозореца на чиято рамка се облегна-нито една птица навън...много добре. Завъртя се отново към събеседничката си и съвсем спокойно произнесе:
-Нека Ви попитам отново-този път...може би по-ясно: Защо искате да останете и защо мислите че ще Ви позволя да го направите? Как мога да бъда сигурна, че няма да заплашите по един или друг начин безопасността на учениците ми? С каква цел желаете да останете тук? Отговорите ли ми откровено на въпросите, можете да бъдете сигурна, че място за Вас в академия Ейрен ще се намери.

Миранда знаеше, че ще й се зададе такъв въпрос. Нямаше накъде да бяга, трябваше да бъде искренна както за благото на себе си, така и за доброто на Алекс.
Тя пак заговори:
-Вижте, може и да съм демон, но не означа че ще убивам "невинни,беззащитни" ученици. Напротив, познавайки противниците ви много добре, мисля, че ще мога даже да съм ви от полза. Аз съм на много, много повече години от вас, и вярвате ли или не съм преживяла много, страшно много. Очитеми са видели много, ръцете ми са пипали какво ли не, правили са какво ли не. Вярно, че са отнемали и животи, но са и спасявали. Не казвам, че съм на страната на добрите, или пък на лошите. Няма какво да се лъжем. Все пак във вените ми тече смъртожадна кръв. Но за кръвта ми е рано още да бликне. Стояла съм стотици години в тялото на феникс, който нищо на никого не може да направи, или не чак толкова фрапиращо. Казах ви, за сега няма никаква опастност от моето присъствие тук. Много време ще ми е необхоадимо да се възстановяь, стабилизирам, да се нормализирам с обстановката, а после ое толкова време ще ми е необходимо да създам моята велика и съвършена империя. Но съм много далече от тези мечти. Мечти които преди векове, бяха на косъм да се осъществят...
Бих била полезна тук, разбирам и от философия, а разбрах че няма преподавател. Не че ми е отдадено да съм профсерор, но между другоато може и да обогатявам знанията на учениците ви.
А имам предчувствието, че ще ме задържите тук, защото не бихте искали демон да се прехвърли от страната на противника нали?! Не случайно бе казано, че "Приятелите дръж близо, враговете още по-близо".
Миранда се усмихна подмолно, след което си почеса огнено червената коса...

Каролина пусна две ръце върху бюрото-движение съпроводено със скърцащия звук на дървото под тежестта й:
-Добре.-каза и с бързо движение затвори прозореца.
Сетне заключи и вратата на кабинета си. Миранда се обърна към нея, изненадана от действията й:
-Картите са на масата.-каза директорката.-Имам две предложения за теб. Или ще ги приемеш или една от нас няма да напусне кабинета никога.
Жената скочи на крака при тези думи. Заплахата, която Каролина бе отправила, далеч не бе типична за нея, но какво ли бе типично в тези дни на лудост?
-Ще останеш тук. Ще имаш своя преподавателски пост. Но освен това ще бъдеш моите очи и уши за случващото се в академията. Аз нямам време, а нямам и сили да вниквам в събитията тук. Ще ми докладваш на всеки два дни видяното и чутото из коридорите-ще бъдеш моят информатор, да речем. Най-силно ме вълнува всеки ход на двама от хората в академията-тях ще трябва да следиш най-вече. Преди да ти кажа кои са обаче, ще трябва да получа отговора ти. Това са условията-приемаш ли ги или не?
Каролина от чист инстинкт стисна пръчката в джоба си, все още без да я вади...

Миранда бе потресена от предложението. Не вярваше на ушите си. Токе що бе дошла, току що се бе започнала с директорката и хоп сега е й става информатор.
Жар беше леко притеснена и доста учудена, въпреки това заговори:
-Хъм за директор сте доста доверчива. Все пак аз дори ако приема мога да ви лъжа, мога да ви мамя, с някаква користна цел разбира се. Защо си мислите, че ще стана клюкарка, която ще слухти и наднича в нечии стаи? Защо аз ще ви бъда клюкарка? И като последен въпрос госпожице Бърг, ако не приема какво ще стане? Нима ще ме върнете там където вече бях?!- Миранда искаше да изглежда уверена, смела и да покаже че изобщо не я интересуват предложенията на директорката, но в същност истината бе друга.
Тя се изправи, следейки сянката на Бърг. Каролина се обърна към нея и заговори...

-Не, аз няма да Ви върна там където сте била преди.-отсече тя.
Каролина преглътна с трудност. Далеч не бе в неин стил да поставя нещата по този начин, нито пък да изрича думите, които в момента бяха на върха на езика й. Просто друг вариант не оставаше:
-Вярвам осъзнавате, че за да притежавам тези кабинет и пост, аз съм била строго преценявана в течение на месеци. Вярвам също така усещате в себе си какво представлявам аз и какви сили притежавам. За това не смятам уместни съмненията Ви, че аз бих позволила да бъда лъгана или оплитана в кроежи, различни от своите собствени. Моля Ви, Миранда Жар, осмислете думите си още веднъж-доверие е последното нещо, което проявявам към Вас в този момент.
Каролина светкавично извади пръчката си. Миранда трепна, но не посмя да помръдне дори на милиметър от мястото си:
-Адванте! Репело куадрум.-изрече директорката бързо, насочвайки пръчката си към прозореца, който дори не присветна-магията мина през него и порази незнайна мишена отвъд мрака на нощта.
Каролина сведе въоръжената си ръка и се обърна към Миранда:
-Колкото до последния Ви въпрос...откажете ли....-изумрудените очи на директорката присветнаха.-няма да напуснете тази стая жива.

-Уау, добри магически способности притежавате, но не по-добри от моите. За огромно мое съжаление нямам необходимата подготовка и сили за да ви сразя. Но знайте, че някой ден ще ви отмъстя, за дето поставихте по такъв начин нещата и, че сте ме запашвали.
Нямам друг избор, и ща неща ще приема вашето предложение след като ми отговорите точно на въпросите. Как смятате да ме представите пред учениците си, като новата клюкарка на академията? Доносника на директора ли? Естествено, че децата ще се разсмеят, след което ще се затворят в себе си ище се предпазват от мен. Когато мина през тях, те ще замлъкват. А за двамата които вие искате лично аз да наблюдавам знам кои са. Алекс ми разказа всичко за вас, за сестра ви...
Имам и друг въпрос. За философията. Мислите ли, че ще е много добре да бъдат повече ученици... не казвам да бъде задължителен предмет за всички... но поне за тези, които вие искате да наблюдавам изкъсо. Предметът е достатъчно свободен и провокативен, с което ще ми помогне да разбера информацията която ви е необходима, както и тези действия които биха ви навредили.
Миранда се доближи до Каролина, погледна я, след което очите й започнаха да пламтят още повече. Жар започна да се поти, усещаше нещо. Нещо което й вредеше. Вратъ й почервеня. Реши да седне на стола, след което се нормализира. Каролина стоеше и гледаше гледката, мислише без да показва признаци за присъствието си. След мих спокойна тишина, тя отново заговори...

Гласът й сега отразяваше лека насмешка, но и някакво особено добро чувство, което Каролина просто не можеше да избегне да си придаде:
-Не съм и помисляла да Ви представя по този начин на учениците си. Вие ще бъдете новата преподавателка по Философия и до там.-отсече тя.-Не смятам за нужно да се разбира и произхода Ви.-директорката я погледна особено и Миранда разбра-тя не искаше учениците да научават за демонската й природа поне до момента, в който картите не бъдат поставени открито на масата.
Това есетствено не касаеше пряко Жар, но бе необходимото условие, което тя трябваше да спази, за да остане в академията, а също така и за да запази ценната си екзстенция.
Каролина се обърна за втори път към жената без да губи и капка от предишната си сериозност:
-Знаете кой е единият от двамата, които искам да бъдат...наблюдавани. Това е Мделин Бърг. Вторият не виждам как бихте могли да подозрете. Става дума за Селена Арчър. Не искам да чувам въпроса защо.-тук директорката прекъсна инициацията на разтваряне на устни и издаване на някакъв звук.
каролина махна с ръка и разгърна последният оцелял документ на бюрото си-списъкът с ученици в училището:
-Не смятам, че ще бъде добре за Вас учениците Ви да са много за момента. Така не бихте могли да се концентрирате подобаващо върху по-важната си задача. Няма начин Маделин Бърг да бъде една от вашите възпитанички, тъй като тя вече е завършила необходимите курсове по този предмет.-отбеляза Кери безразлично.-Надявам се това да не попречи на изпълнението на възложената Ви задача.

-Е, добре- сопна се отчаяно Миранда. Ще стана професор по фиоософия, а н не професор, по-добре философ- и двете се засмяха ековато. Сед което Каролина се зае да подрежда някакви документи, Миранда разбра, че няма какво да обсъждат за момента. За това стана от стола и каза на директорката:
-До след два дни! Тогава предполагам, че все ще има нещо, което да ви кажа...-след което се изпари. Остана само пепел на пода.

Вивиана почука на врата вяло,незнаеше дали директорката е тук.Нямае представа дали въобще ще я открие,но нищо не й пречеше да опита.така или иначе трябваше да намери на кой да каже,че трябва спешно да напусне академията.
Рейвън се заослуша за отговор отвътре...

Каролина не беше идвала в кабинета си отдавна, но за сметка на това бе вградила малка система за отчитане на присъствие (собствено производство). В момента, в който Вивиана почука на вратата, директорката бе оведомена за този факт. С тихо "пук" тя се появи в коридора зад момичето. Колко обезпокоителен бе фактът, че някой можеше да се магипортира на територията на училището, Вивиана Рейвън най-вероятно нямаше да разбере. Тази мярка обаче бе наложителна в последните няколко седмици, тъй като директорката нямаше времето, необходимо й да пропътува това разстояние. Жената се приближи, опитвайки се да не стресне момичето:
-Проблем ли има?-попита тя тихо, докато отключваше вратата на кабинета си.

Вече сякаш нищо не можеше да изненада Вивиана.Тя се усмихна на директорката,отчасти си отдъхна-радваше се,че ще успее да й обясни естеството на това,което я притискаше.
Двете влязоха в кабинета и Вивиана погледна с изучаващ поглед дирекрата:
-Кери...радвам се да те видя!Надявам се добре си-но тонът на последното беше същия като мислите на Виа,за факта,че Кери изглеждаше уморенаи угрижена.
-Не искам да те отвличам от заниманията ти,за това смятам да карам по същество-Вивиана се облегна делово и леко угрижена на облегалката на един от столовете-Налага ми се спешно да замина...незная колко време ще отсъствам...-тя разтърка слепоочието си-дори не зная дали ще се върна-Рейвън затъкна още по-силно шала около врата си,надявайки се ,че синините,които бяха сега изгарящи и лилави,няма да се видят.Сетне вдигна пронизващ,искрящ поглед и очите й проблеснаха с зелена светлина на отчаяние.
-Съзнавам,че това ще предизвика неудобство,окло моите задължения-които и без това не изпълнявах подобаващо,призна пред себе си виновно Виа-но не мога да остана тук нито ден повече,би било опасна и страшно...поне за мен...

Каролина обърна погледа си към Вивиана и застави себе си да изтрие всяка следа от възмущение по изражението си. Личеше си, че това момиче крие нещо и директорката не можеше да избегне реалността и да не укори себе си за последствията, тъй като знаеше добре, че това продължава вече известно време. Бе наясно с факта от близо месец, но типично егоистично, бе предпочела да се занимае със своите собствени проблеми, пренебргвайки случващото се. Ако някой можеше да бъде обвинен, макар и косвено за ставащото с Вивиана, това бе тя:
-Не смятам, че си пренебрегнала задълженията си по какъвто и да било начин или повод.-жената махна с ръка, обяснявайки това между другото.-Напротив, справяше се много добре, дори отлично.
Каролина прекоси празната сега стая. Обмисляше не какво да каже, а по-скоро какво бе останало неизказано в думите на момичето. Със сигурност имаше нещо и надали то бе маловажно, но изглежда нямаше никакъв смисъл да пита, при положение, че Вивиана бе вече решена да скрие всяка улика и сведение:
-Разбирам, че желанието ти да напуснеш академията, не е безпричинно, породено от неуместен импулс. Уважавам решението ти, но все пак преди да тръгнеш, смятам за нужно да обясниш с малко повече подробности за какво става дума и можем ли да бъдем от помощ по някакъв начин.
Директорката направи няколко крачки до прозореца и се вгледа в далечината. Ако имаше нещо в тази академия, то би могло в крайна сметка да бъде заплаха и за останалите. А дори проблемът да бе свързан само с Вивиана, тя не можеше да си представи да я остави сама да се справя с него. Все пак Кери почака да чуе какво има да каже момичето.

Вивиана извика на лицето си редовната усмивка,с която винаги бе свикнала да се представя,дори и в най-трудните ситуации:
-Кери....ти винаги сеи се страраела да ми помогнеш...но за някои неща,чуждата помощ би била единствено безцелна-Вивиана погледна бе;езите по ръцете си и всячески се опитваше да запази самообладание:
-Ти знаеш...винаги съм искрена и пряма в разговорите и действията си и сега няма да правя изключение-погледът на Виа бе решителен-Истината Кери е тази академия никога не е била напълно безопана и ти и аз ,а и други го знаят...Но аз не напускам заради това,мое желание би било дори да осатна за да помагам...на,за Бога,аз не тръгвам по добствено желание,а защото съм задължена да тръгна.
Вивиана седна на един от столовете и сръсти неловко ръце в скута си,но със все така изправена глава:
-Видях пркалено много,знам...неща.които трябва да останат неразбрани и няма да е дълго преди да ме отведат,а тогава ще стане грозно-тя се усмихна ледено-с две думи...не искам никой да бъде свидетел на смъртта ми.Ето защо искам да се оттегля,за да бъда готова,когато...-тя преглътна тежко,въпреки хладнокръвния си вид;думите отказваха д аизлизат от устата й...

Кери прехапа устни, сдържайки усмивка, повод, за която бе нещо много далечно от думите на момичето и все пак твърде сродно, за да бъде избегната асоциацията. Прекрачи стаята, седна на стола срещу нея и кимна с глава:
-Приличат си съдбите ни, както и ние в някои малки отношения.-усмихна се тя.-Зачитам твоите решения, тъй като взимам същите в този момент. Все пак горчи да знаеш че друг бива поставен в същата безизходица. Вярвам обаче, че всичко, което се случва е за добро и с единствена цел-съвършен баланс. А възможности винаги има.-смигна й тя.-Но ти знаеш добре това, както и аз.
Кери погледна за миг белезите на Виа и й домъчня-никога не бе разбирала физическата болка и поради тази причина, тя бе единственото нещо, от което се страхуваше. За момичето обаче, това сякаш не бе нещо трагично и щеше да бъде излишно да показва, че изобщо ги е забелязала. Вместо това се усмихна:
-Въпреки всичко ми се иска да вярвам, че краят е далеч от прага ни и този кадър е едва началото...едва първа стъпка към непознатото.
Кери почти се размечта в представите си, но не можеше да си позволи да избере настоящия момент за това си занимание. Кимна с глава и рече:
-Надявам се всичко около теб да се развие тъй както трябва да бъде. Нещо повече-уверена съм, че накрая всичко ще се нареди по възможно най-благоприятния начин. Все пак чистите сметки са част от общия план на живота.