St Joseph

Домът на Ариман представляваше стара изоставена църква.
Беше просторна. Семейството му се беше влюбило в сградата и бе решило на всяка цена да я купи. Така Ариман отрастна в църква.
Семейството му живееше там от вече 50 години. Вече само външно приличаше на църква. Отвътре всички църковни мебели и предмети бяха заменени с нови и си беше като истински дом.

-Прибрах се!-извика Ариман на нищото.
Нищото побърза да му върне:
-Виждам...
Нищото беше кисело.
Ариман подпря меча в ъгъла и отпусна тялото си на хладната стена. Очите му се премрежиха и почти се засмя.
-Съжалявам...Опитах да си изпрося нож в гърлото, но не успях
-Постарай се повече следващия път.
Думите го събудиха. Размърда се бързо, прекалено бързо за окото и застана зад него.
-Толкова ме мразиш...-гласът му беше плътен. Виждаше се колко се наслаждава на реакцията му.-Хайде, Гуин, защо не ми направиш услуга?
Ариман дишаше във врата му. Капка по капка чашата щеше да прелее и надеждите му да се оправдаят.
Ар се ухили когато усети ръката му на гръкляна си. Залепен за стената, вдигнат във въздуха...от кога мечтаеше...
Ръката му се надигна и хвана тая на Гуин, за да му даде една картина.
Последната жертва на Ариман. Разрязвана...парче по парче, крайник по крайник до сетния миг...убита накрая със зъби...да, зъби, впити в гръкляна. Гуин изцъкли очи и го блъсна настрани.
-Ти си болен!-изкрещя му и хлопна вратата на излизане.
Ариман се изсмя злорадо. Нямаше как да умре толкова лесно...колкото и да му се искаше.

-Опа!-рече Кейдън с полуусмивка с тенденцията да се скрие изцяло, след като усети всичко, ставало тук допреди секунди.-Май уцелих неподходящ момент...
Макар да изглеждаше стъписан, Шоу бе на път да направи всичко, но не и да си тръгне. Явно интересът му се бе събудил:
-Ариман...трябваше да говоря с Вас за отсъствието Ви, за да се уверя, че всичко около пътуването е минало без проблеми и се връщате отново при нас, но сега...Малко...как да кажа...се чудя дали е трябвало.
Кей се почеса зад тила смутен. За пореден път не разбираше по какви критерии Каролина бе назначавала преподавателите си. Това пред него беше сериен убиец и колкото и добър да бе в изчисленията, си оставаше сериен убиец:
-Не бих наранил ученици.-рече Ариман бързо.
Шоу се стъписа и чак тогава си спомни за техниката на професора:
-А, професоре, с Вас си приличаме.
-Съзнавам.-отвърна му другият рязко.
-Ама не съвсем.-Ариман кимна и Кей се засмя.
Защо ли не му се струваше, че мъжът срещу него ще нарани кой да е освен себе си... Но все пак беше видял на какво е способен и представата не му се харесваше:
-Да си събирам ли нещата?-попита той твърдо.
Определено имаше достойнство...достойнство и много странни очи. Прекрасен комплект и дори Кей не можеше да прибърза толкова:
-Не. Засега не.-рече му той спокойно.
Трябваше да има основателна причина за назначаването му, доколкото бе опознал начина на действие на Каролина и Шоу не можеше да си позволи с лека ръка да променя установения ред...веднага:
-Тогава какво?
-Тогава...-усмихна се Кей лъчезарно.-ще си направим една малка разходка.
Ариман го погледна скептично, но не намери причина да възрази. Беше странно все пак...един директор да изглежда по този начин...

В момента, в който си го помисли, Кей осъзна как изглежда в момента. Нищо не можеше да се направи...играта му бе започнала, а краят не беше никак наблизо.
Двамата напуснаха къщата и тръгнаха бавно по пътя надолу:
-Кажете ми, професоре, защото ми е любопитно...защо кандидатствахте за тази работа и защо бяхте одобрен според Вас?

Ариман не го слушаше. Чуваше думите му, ала те минаваха покрай него, носеха се и отлитаха надалеч неразбрани. Краката му се движеха сами, неуправлявани, а той се взираше в земята с открехнати потрепващи устни.
"Странно същество си", каза си.
-И ти не си обикновен.-каза му Кейдън Шоу.
"Защо се усмихваш? Спри да се усмихваш! Няма нищо хубаво в странното"
Ариман долови смях, ала не го чу. Той беше само за него да го усети...да го побърка.
По дяволите! Искаше да остане сам.
-Ехо! Зададох въпрос. Спри се вече.
Ариман спря и се огледа. Бяха стигнали до гробището. Скочи на стар надгробен камък и погледна директора. Странен...странен не беше думата, ала думата трябваше да си я запази или да каже и да изчезне.
-Какво чакаш да чуеш? "Обичам учениците. Знам аритмантика. Искам да ги науча на нея."
Изсмя се. Очакваше да го усети раздразнен, но...

...наместо това Кейдън се засмя:
-Много добре...
Смехът му стихваше докато сядаше на ниската полусрутена ограда на гробището:
-Обаче аз знам че си тук, за да очистиш една ученичка.-смигна му той.
Ариман не реагира веднага-само сви юмруци и го погледна изпитателно.
Кейдън се смееше вътрешно. Кой знае какви откачени мисли щеше да провокира сега с това. Дали трябваше да я кара кротичко и да спести последната реплика, той не знаеше, но искаше по-скоро да го предизвика и да види скритите му първични реакции без сам да е наясно какво го подтикваше нататък.
След като усети, че отговор няма да последва, Шоу загуби шеговитостта си и рече:
-Искам само да се уверя, че вече си далеч от тези намерения.
-И защо?
-За да знам че не ми се налага да те елиминирам.-отвърна Кей с мила усмивка, от която Ариман го напуши смях.

Ариман се ухили и скочи от плочата на земята. Ръката му се подпря на тялото на директора. Кейдън Шоу залитна назад. Стреснат, уплашен...какво удоволствие... От толкова близо можеше да помирише страха му. Сграбчи ризата му и го дръпна към себе си.
-Внимавай да не паднеш...директоре.
Ариман се ухили, ала не го пусна. Можеше, но не искаше и нямаше...не веднага. Огледа лицето му и помръкна. Изразителни очи, прав нос, бледа нежна кожа, пълни розови устни. Чертите на Ариман бяха много по-груби, по-диви, по-плашещи. Дори косата му беше мека...беше ли? Ръката му се протегна, а той не разбра. Дланта на Кейдън я отби бързо.
Ариман се дръпна. Забил поглед в земята поиска да си тръгне.
-Няма да ти се наложи...Да ме елиминираш.
Говореше тихо. Вятър го лъхна и болката го обля. Почувства се сам и сам на себе си заговори.
-И ще останеш сам да подвеждаш нещастните към своята гибел без сметка да си дадеш, че нужни са те по и от въздуха.
Очите му намериха другия и искра светна в тях.
-Дойдох за едно, а нищо няма да взема и нищо няма да дам доброволно на това място и хората в него. И няма да тръгна, а искам. Тук и нищо да нямам, имам повече от навън.
-Какво имаш?
-Имам мечта.
Усмивка нямаше, копнеж нямаше...нищо нямаше.

Кейдън се усмихна с интерес и се отблъсна от оградата. Приближи се до него и съвсем целенасочено го тупна по рамото. Ефектът, който чакаше и този, който постигна обаче се разминаха. В момента, в който дланта му докосна Ариман, Кей се почувства тъй сякаш хиляда игли се забиха в тялото му.
Директорът се сви и падна на земята, усещайки как, на талази, болката преминава.
-Какво по...
Ариман се приведе над него и понечи да хване рамото му да го обърне, но Кейдън светкавично отби и този му жест:
-Нищо.-излъга той и задиша дълбоко в опит да загърби по-бързо усещането.
Погледът му се вряза в този срещу него скептично. Не беше възможно да изпитва това и да се държи толкова спокойно... Имаше нещо странно в Ариман и това започваше да го безпокои все повече и повече.
Кей се изправи, все още с поглед, закован на мъжа:
-Какво си ти?-попита направо и веднага съжали. Не беше в негов стил да си вади толкова прибързани заключения.-Ранен ли си?-запита и го огледа от глава до пети.

Ариман отстъпи назад. Стисна зъби и се усмихна горчиво.
-С твойте дарби светът изглежда отворен, ала пред очите ти се затваря, заключва и гълта ключа. С тия въпроси и мене заключи...но вторият беше безсмислен. Ранен не съм, а имам нужда. Нужда от какво отдавна са забравили да питат.
Ариман се обърна с гръб. Очите го боляха да се взира в нещо дето наранява без желание.
-И по-добре... Взе каквото имаше да взимаш. Нужен повече не съм. Ще си вървя.
-Какво си?
Той спря и се усмихна.
-Лъжат ме, че съм човек, ала не вярвам. Опитват се да ме излъжат, че съм жив сега. И тая вяра ме разпаря на горящи късове отвътре. А ще съм жив. Докато има нужда ще съм жив... но без желание, не се лъжи.
Директорът го гледаше и мълчеше.
-Не питай когато да знаеш е трудно. Смисъл няма, а и значението се изгубва. Цел с мене нямаш. Безобиден съм като мъртво животно. Остави ме да гния.

Кейдън проследи отдалечаващата се фигура изумен и доста смутен. Странно тъкмо у кого намери прилика със себе си, но все пак фактът си остана факт. Вече разбираше причините за асоциалното му поведение и можеше спокойно да спре да ги отдава на силното намерение за убийство, което прозираше в очите му открито и плашещо. Сега можеше да отбележи преспокойно, че не убийство, а самоубийство се коренеше във всяка стъпка на човека срещу него, но интересно защо, това не го накара да се притеснява по-малко.
Без причина или ясна мисъл, директорът го настигна:
-Почакай.-беше единственото, което излезе изпод устните му и едва тогава се запита за причината за поведението си.-Голям товар носиш, признавам...но не може да не си човек.
-Остави ме на...-изречението спря посредата, тъй като ръката на Кейдън се залепи за рамото му.
Ариман се извърна учуден, но колкото и изненадан да беше, Кей още по-малко осъзнаваше мотивите си за това.
Болката дойде пак на талази по-силна и по-силна, но той не се дръпна. Искаше да докаже нещо. Безумно, но въпреки това не смяташе да се откаже. Можеше да припадне...сигурно можеше и да си умре така ако продължеше достатъчно дълго, но интересно-това не бе повод, достатъчно аргументиран, за да спира.
Искаше да почувства лимита и да разбере способно ли бе човешко същество да изтърпи подобно константно усещане. Лицето му се изкриви, очите се притвориха, а устните-открехнаха в ням вик, който волята му не позволи да превърнат в истински. Беше въпрос на време тялото да се окаже неспособно да поеме толкова силни импулси и той да политне напред.
А когато това наистина се случи, Ариман го прихвана и удвои интензитета. Шоу се почувства в ням капан, в който сам се беше напъхал. Изведнъж загуби надежда, че това изобщо ще свърши дори и със смърт някога.
Стоеше приклещен в ръцете му и започваше да изтръпва малко по малко, докато в ума му се раждаше желанието за бърза смърт и спасение. Имаше чувството, че от векове е в това състояние, макар да съзнаваше, че са само секунди.
Гласът на Ариман бавно достигна до него:
-Що за глупак си ти?
Кейдън се усмихна мъчно:

-Непоправим.
Професорът опита да го отблъсне от себе си, но Шоу стисна ръката му:
-Да не си посмял!-извика му леко пробуден.-Има причина...
Главата му малко по малко започваше да се прояснява. Болката я имаше все още, но той самият бе изтръпнал за нея и започваше да я игнорира. Ариман го гледаше странно, без да може да си обясни какъв е тоя луд насреща му, вероятно:
-Ха! Човек си.-рече му Кей с блеснал поглед.-Това ти е доказателството.

Ариман го гледаше и гледаше и очите си трябваше да изтръгне та да спре да го гледа. Тръпка пробяга по гърба му и се вля в главата му, а той не можеше да се усмихне. Можеше само да гледа...да гледа и нищо да не разбира. Беше усетил...всичко беше усетил и тая мисъл го побъркваше. Искаше да избяга, да тича и да не спира. Краката си не чувстваше ни ръцете. Знаеше че го държи да не падне и знаеше че не може да спре. Опита се, не успя и повече не се сети че иска. Притвори очи, прехапа устни и се предаде. "Човек съм. А така не исках да бъда."
-Смирено те моля, махни се.
Гласът му беше друг. Уплашен, разтреперан и сломен.
-Пусни ме.
-Не мога, махни се.
Директорът бутна ръцете му и се дръпна. Ариман се свлече на земята и стисна очи.
-Някога се молех да ме видят...Душа съм давал и сърце някой да погледне и да разбере защо е всичко. Отдавна примирил съм се с думата демон, а по-лошата да преглътна не мога. Че няма да ме види никой бях разбрал... А сега се мразя за това заради теб. Всичко видя и всичко усети с което живея та да ми кажеш накрая човек си. Защо аз не искам да питам, но да те мразя желая с цяла душа, защото другото е равно на смърт.

Кейдън се усмихна и приклекна пред него:
-Ами мрази ме.-рече му приповдигнато.-Щом те устройва, против нямам. Ама аз няма да те мразя, предупреден си.-присмя му се.-Разбрах твърде много, че да мога това.
Ариман го изгледа учуден, със съвсем основателна причина, но на Кей това му направи малко впечатление. Той протегна ръка и я остави да падне с меко тупване на главата му:
-Искаш ли да приключи наистина?-усмихна му се Шоу.-Не се ли дръпваш тъкмо ти точно преди острието да се вреже в месото?
-Има ли значение?
-О, да и то голямо.-кимна той.-Можеш да живееш и можеш да се предадеш и умреш. Мислиш че си се предал, обаче не си. Иначе нямаше да си тук сега.
-Виновен.
-Отговорен.-поправи го Кейдън.-Бих се радвал да имам воля като твоята.-усмихна се той.
-Безцелното съществуване е безсмислено.
-Желанието за живот е изконно за всяко същество, дори за дребните зверове. Точно то те прави наистина жив.
Кейдън поклати глава:
-Стига толкова за тия неща. Искам да ме заведеш на лов.-Ариман отново намести учуденото изражение на лицето си.-Мхм,-потвърди Кей, разроши косата му и се изправи.-на лов. Ела с мен в Алпиум. Имам нужда от помощ.... Е?

Ариман се изправи и свят му се зави.
-С теб...в Алпиум...помощ?
Да предположи това не си бе помислял. Помощ му бяха искали много пъти, ала помощ от него беше острие в сърцето и друго никога. Странен беше директорът, но такъв Ариман не го виждаше.
Толкова заблуден се почувства, че се дръпна назад и тонът му се смени за секунда:
-Светът се върти, а умът ви по-бързо от него дори. И моят сега за вас се върти, господине. Заблуждавам се винаги, ала не научих да спра да мечтая и уви да ви мразя аз вече имам причина. А сега на въпроса: Кой трябва да убия за вас?
Заби поглед в земята и тихо добави на себе си:
-Не се ли научи? Мечтата върви със цена и един топъл поглед само ти струва повече от самия живот. На какво не е готово уличното куче за една троха и груба ласка? Да те видя да подскачаш, помияр! Пък докато нож до кокала достигне, се радвай на трохите и не мисли че са последни. Не!
-Не?
-Не.

Кейдън не трябваше да мисли много по въпроса, за да се изсмее не дотам любезно срещу Ариман:
-Трябва да убиеш продавача на банички, защото миналата година ми върна ресто с цели пет сикли по-малко.-рече му с възможно най-сериозното си изражение той.
-На подбив ли ме взимаш?
Май беше успял да го ядоса. Е, голяма работа-случваше му се постоянно все пак:
-Мхм-отвърна му простичко.-Мислех те за по-самоуверен, честно казано.-Кей впери поглед нагоре право към слънцето и го върна след миг, замижал от неприятния ефект.-Убийството ли е единственото, в което си добър, според теб?-продължи да му се присмива. Срещу него Ариман не даде признак на живот или пък протест.-Ама наистина...ще трябва да проверим това.-смигна му и поде сериозно.-След като вече и двамата сме наясно, че никой от нас няма да нарушава законите в скоро време, ще промениш ли решението си?
Кейдън, въпреки че бе улеснил терзанието на събеседника си, оставаше изумен от странната му дилема, на която бе станал свидетел преди минути. Кой бе по-странен от двамата, определено оставаше да се види в последствие, до което естествено, нямаше да се стигне при повторен отказ от страна на професора...

Ариман се навъси. Подигравки харесваше най-малко от всичко, ала тези от Кейдън идваха като роса в топло утро и събуждаха за живот. Неведнъж се беше лутал между вяра и заблуда и все бъркаше, говореше и сетне съжаляваше за думи необмислени и зле разбрани. Обяснението бе за него, а съмнението оставаше за директора и неговата сметка.
Не му харесваше, а бе показал толкова много сега. Идваше време да спре и помисли. Нов ход напред значеше сигурен сблъсък. За пръв път се плашеше от сблъсък, ала на тая мисъл се радваше.
-Да. Променено е вече. Но...бз сила да имам да споря след като сбърках, не проумявам какви причини могат да тикнат в устата ти тая покана. Там съм щом там ме искаш и нужда щом имаш от помощ, не мога да ти откажа, но резерва ще си запазя, защото силите не си знам в неизвестна задача. По силите, което ми е, ще направя, а друго...не зная. Сега ще вървя.

Кейдън се усмихна насреща му и рече спокойно:
-Време е, да. След два дни пътувам. Да се видим на гарата.-смигна му той и не дочака реакция.
Интересна среща и интересен разговор бе това, като се замислеше. Полза или не и каква точно, директорът не смяташе за нужно да пресмята. Засега поне не бе такъв човек, а дали щеше да стане, уви вече не зависеше единствено от него самия.
Предстояха важни ходове и изходът от тях беше първият приоритет, а Ариман също не бе без значение за развитието, а каква точно роля щеше да играе, зависеше изцяло от него и никой друг. Може би това щеше да е средство да загърби предния си начин на живот и да намери капка смисъл в нещо малко по-възвишено, кой знае...
С тези мисли, кейдън Шоу се отправи към замъка Ейрен.