Дневникът на Виа

Здравей мило дневниче!Имам толкова мнго за споделяне и почти не знам откъде да започна.
Сънищата ми се усилиха,сега вече са толкова истински...страшни и това е така откакто дойдох в академията.Понякога когато вечер се сабудя плача,иска мис е да крещя да причинявам болка ,каквато тези сънища ми причиняват.Но това,че това място таак засили сънищата не е всичко,то ме и промени,променя ме със всяка секунда.Вече си имам пръчка и тя е толкова перфектна...
усещам как ставам все по-уверена и смела,виждайки всички тези хора,като мен.
А колкото до сънищата,онази вечер сънувах ръководителя на дома ни-Каръл-той стоеше на ръба на чудовищна пропаст,а отдолу в тъмнината нещо го зовеше,той искаше да скочи...и тогава се сабудих-иска ми се да вярвам,че това не е бъдещето...или поне ,че този път ще успея да променя нещо,да помогна...

Здрасти дневинче,днес няма много време за заобикалки,затова ще ти пиша направо-скоро ще бъде бала по случай откриването на учебната година...ах така ми се иска някой да ме покани,бих се чувствала ужасно ако пак съм сама...

Скъпо ми дневниче за толкова малко време се случиха толкова много неща.Вече си имам приятелки истински и такива като мен,които ме разбират.Еверал сякаш наистина прозира в ума ми и аз в нейния,а Хестия е толкова мила и в нея виждам болка,която мога и ще й помогна да преодолее.
Ариман все още се остава загадка за мен,но сякаш в него вижадм нещо сигурна съм,в него иам нещо добро.Надявам се той да ме допусне до себе си,да видя истинското му лице.
Засега сънищаат рподължават д аса все по-истински.Онази вечер при Плачещата върба ,онова което се случи много ме изплаше не знам дори какво съм направила,докаот сякаш бях изгубила контрол над себе си,Директорката каза,че ще ми помага,в нейните очи виждам себе си-тя се превърна за мен в ментор...
Радвам се ,че съм тук.Всеки ден е нов,а животът и стана истински...обичам това място,точно така обичам го...

Дневниче...толкова странни неща се случват.Но може би за първи път през живота си усещам ,че трябва да съм отговорна и силна не само заради себе си.
МИлся,че това което се случва с мен доста плаши директорката,а аз не искам тя да се плаши от мен.Е утре е балът,надявам се там да не случи нищо лошо...
Искам да се забвлявам,но знам че скоро няма отново да имам такава възможност...

Балът...той беше и прекрасен и страшен.Толковам нго необясними за мен неща,цяла загадка се заражда пред очите на всички и аз ...учатвам в нея.А Хестия,с нея става нещо ужасно.Аз й обещах да й помогна и ще изпалня обещанието си,ще направя всичко по силите си,но незнам дали ще успея,та аз сама на себе си не мог ада помогна и съм уплашена...
Видях как онзи мъж убива баба ми...сега вече нямам семейство,сега вече съм сама срещу света,а така ми се иска да има някой до мен,който да ми каже че ще е с мен....Сама??? ...

Времето бавно минава,а всичко става все по-объркано.ПОнякога си мисля,че ми е било писано,да съм туки всичко това да става...ноима нещо,което не престава да ме мъчи.
Ако онзи боклук,койот се опита да ме сплащи в пещерата беше прав,ако аз наистина нямам място тук,ако кръвта наистина има значение...то аз съм само един объркан мътнород....
Но пък Хести ме накара да се замисля,че може би наистина мястото ми е тук...
Е,засега толкова,сега съм много притеснена...Ариман не се е появявал от няколко дни и...аз така се нуждая да го видя,а и почвам да се притеснявам,че онзи сън се е изпълнил...

Всичко се променя...сега вече нямам близки,няма нищо,което да ме свързва със света на мъгълите.Сега академията се превърна вмоя единствен дом и аз съм готова да защитавам това последно място на утеха със зъби и нокти...както и хората на които толкова много държа тук,които обичам...
След всичко,което преживях през изминалите дни,сама и далеч от Ейрен...чувствам се по-силна и готова да поема по свой път,не ме е страх...сега ми остава нестихващото желание да науча още и още...
Но има нещо,което ме притеснява,както винаги -нищо не е лесно...Този сън,който сега сънувам всяка нощ...все един и същ и толкова страшен и се чудя...да разкажа ли на някого за това...

Дните минават,нещата тук стават все по-оплетени,но вече сама не знам защо се учудвам.
Онази вечер с Ариман...бе толкова различно,но и толкова нормално това,което се случи.Знаех,че не бива да отивам на онова място,рискувах да ме накажат,даже повече рискувах да ме изключат.Но това,което стана...разбрах...разбрах какъв е Ариман,защото аз саматъа започнах да приличам на него.Не ме е страх,нито се колебая...аз направих избор,да се боря.Вярно е ,че се опитаха да убият мечитите ми,да ми отнемат всичко,но аз ще се боря,защото съм истински силна,а и имам за какво да се боря...особено сега.
Това ,което предстои да се лсучи...знам какво е,знам и защо ще с еслучи,но няма право да говоря за това,искам но всеки път щом се опитам сякаш някаква невидима мощна сиакл ме възпира...
Спечелих си си нови приятели...е ,спечелих звучи много пошлио затова...дарена бях с боготстовот на още един близък човек....Каръл-чувствам,че той е като брата ,който нкога съм нямала...Предполагам той е част от семейството,в което се превръщат за мен всички близки в академията.
Отоново се притеснявам и за Хес...знам ,че тя ненавижда да се притеснявам за нея като за безпомощна,но аз толкова много я обичам и държа на нея,че ен бих допуснала никога нещо да й се случи...Колкото до директорката...-тя първа ми помогна да разбера,че академията винаги ще е МОЯТ дом и тук винаги ще има място за мен...надявам се само да успея да й докажа,колко много значи това за мен!!!...
Хестия ,Еверал ,Каръл,Кери...Ариман...какво ли ще стане с тях,а какво ли ще стане с мен...

Мечти...красота....надежди-в какъв измислен свят съм живяла до сега.Толкова е трудно и така боли когато реалността така те помете.
Нещата не са такива за каквито ги мислех,аз нямам силата да променям хората-не и ако те самите не го искат.Оказва се ,че да променяш...да показваш на хората правилния път е най-трудното...Или може би бе най-трудно да опазя себе си,най-непосилно...Толкова ми е мъчно за детската наивност,за розовия начин по който виждах света...
Сега може би трябва да се науча...но дори за това нямам сили,страх ме е да заспя,страх ме от това което ще видя,страх ме е...не ужасена съм да надникна в бъдещето,защото знам,че после сама трябва да помагам,да променям,да вкарвам във верния ход на нещата и за тази задача никой не може и няма ад може да ми помогне...
И как е трудно да се откажеш от това,което знаеш е те е карало да бъдеш щастлива...колко бе трудно да кажа сбогом и как ме боли сега...

Всеки изминал ден навява на душата ми носталгията,спомена по моята родина.Прекрасните зелени поля,сякаш море от живот и мечти,превърнали се в моя реалност.Там където планините нежно целуваха вечно надвесилата се над тях синева.Нощем чувах прекрасната песен на щурците,а звездите ме приласкаваха в дебрите на небесвоба.Крехката мелодия на камбанките пред хводната врата на малакта ни къщурка.
Колко ми се иска отново да зърна всичко онова,едва за миг...Да не сънувам само смърт и зло,а да се върна поне за секунди там,за да се почувствам отново цяла,едно със сърцето на живата Ирландия.
Но ...винаги с горчивиана си спомянм,че мостът,моето бягство е невзъможно.Всички пътища,които биха ме завели там са разрушени.
С двете си ръце опожарих къщата си,но какво друго ми оставяше.Тя се бе превърнала в място,изпълнено със смърт,не исках и не можех да позволя спомена ми да бъде така опетнен.Такава бе не повелята на сърцето ми,нито на тези,чийто повели следвам.Това бе законът на суровата земя,която през целия ми живот,макар всичко,ме бе галила нежно и бе приютила духа ми в своя покой.
Сега далече от там и покоя се изпари,и само споменът ме крепи,пази жива надеждата.Но и те умират,избледняват.
Има нещо в бъдещето,което остава неясно и за мен-Ще се върна ли някога там?-и се моял горещо на осеяната с мъки съджа,тази каменна богиня на мрака,да ме върне отново там...към ширта,която полюляваше душата му,в успокоителния ритъм на живота...