При езерото

Виа реши,че иска да се поразходи малко.Не че новите и съученици не и допадаха,даже обратното,но тя просто си беше от хората,които обичат от време на време да остават напълно сами.Изведъж незнайнока краката и я бяха отвели при някаво езеро-то беше толкова красиво,че дъхът и направо спря.Виа си намери едно местенце съвсем близо до водата и ненадейноотново в главата й нахлуха онези стахове:
-Ами ако и тук никой не ме хареса,ако се окаже ,че сам прекалено страна за където и да било-тя просто горещо се надява този път да бъде различно.Горещи сълзи запариха очите й-сети се и за старата си баба,сега сама в малкото ирландко село,толкова далеч.
Изведнъж някакъв шум прекъсан мислите й,сърцето й затуптя лудо-Виа не знаеше защо.Тя се обърна и видя...

...мрачна фигура да се приближава към нея. Стресна се и се извърна, подпирайки се с ръце и готова да скочи на крака и да побегне.
Ариман я погледна особено. Издразни се, че така се стресна:
-Ако ще бягаш, по-добре го направи сега.-подвикна й той.
Момичето го изгледа объркано, но не стана.
Той се приближи:
-Аз съм Ариман..-представи се с провлачен глас той.
Отметна косата си назад и откри лицето си. Не беше чак толкова мрачен, колкото изглеждаше преди малко.-Какво правиш тук сама? Не знаеш ли че са малко опасни тези места по това време на деня?
Той огледа повърхността на водата. Изглеждаше спокойна. Обърна се отново към момичето:
-От къде идваш?
Не искаше да звучи толкова дръпнат. Просто се бе ядосал, че го бяха приели за заплаха преди изобщо да е имал възможността да се представи като нещо зловещо. Хората преценяваха много лесно останалите. Още повече него. Не му беше приятно. Но момичето не беше виновно за това. Той се бе държал малко гадно. Сега съжаляваше. Не искаше да прави лошо впечатление. Не чак толкова лошо поне.

Когато се изправи Виа видя и чу момчето.Тя самата се очуди от внезапния си страх-беше неоправдан.
-Защо да бягам,да не би да съм малко детенце-погледът на момчето бе някак притегателен,а сърцето й биеше,незнайно защо все по-учестено.-Казвам се Вивиана-и не виждам никави опасности,освен ако не си решил да се правиш на страшен-Виа сама не знаеше защо звучеше така самоотвержена.Мойе би защото самото момче излачваше хладнокръвие.
-Аз съм в Клевърмайнд и реших да се поразходя.Не знаех,че ще се натъкна на някой,просто исках да остана сама.А ти -откъде изникна...?

-Да съм изникнал?-засмя се Ариман.-Бях наблизо с приятели, но се разделихме преди малко.
Обясни той с нежелание.
-Клевърмайнд казваш. Вие там би трябвало да сте доста умни. Би ли ми казала...
той бръкна в торбата и извади мечешката глава-най-новият си трофей.
-Не трябва ли зъбите на една мечка да са повече на брой?
Вивиан изгледа главата с погнуса. Както я гледаше, Ариман си помисли, че ще припадне. Отново беше твърде зъл. Прибра главата в торбата и се засмя.
-Няма значение колко са всъщност. В добро състояние са. Това е важното.
Седна на пясъка до нея.
-Харесва ли ти тук?
Загледа се в спокойните води на езерото и зачака отговора на момичето.

Виа не знаеше как точно да реагира при вида на мечешката глава.Наистина в началото изгледа доста поуплашена,но никак не искаше да създава свечатление на страхлива:
-Умни???...не мисля,че има умно и по-глупави,въпрос на гледна точка.Колкото до броя на зъбите,защо си мислиш,че аз знам това,не аз обезглавявам невинни животни-Виа изгледа някак предизвикателно събеседника си.Все изпитваше странното чувство ,че го е виждала и преди.
-А ти,Ариман,в кой дом си?-искаше й се да узнае повече.
-И да,тук наистна много ми харесва,красиво е-каза Виа и докато чакаше отговора,нервно човъркаше в пясъка,наблюдавайики залеза...

Ариман я изгледа за момент леко изнервен. Подпря се с ръце на земята и се загледа в небето. Не държеше да й отговори. Тя като че ли си беше съставила мнението за него още когато го видя. Каква беше ползата да й разбива илюзиите.
-Защо те интересува един убиец на невинни животни?-попита Ариман със студен тон.
Погледна я. Изненадата от думите му беше изписана на лицето й. Не беше нужно дори да се замисля какво се върти в ума й. Сведе глава и я погледна изпод дългите кичури грванова коса.
-От Блъдхенд съм. Схващаш ли?-засмя се Ариман.-Кървава ръка.
В погледът му проблесна пламък.
-Отива ми, не смяташ ли?-усмихна се и отново придоби зловещия вид, който имаше когато премина покрай храстите преди час.-Питам се само едно. Защо все още стоиш тук и говориш с един убиец на невинни същества?
Засмя се.
-Но ти ще ме излъжеш, така че забрави че съм те попитал.
Ариман въздъхна и обърна поглед към небето отнесен в мислите си.
Вивиана....

...Вивиана дотра се изнерви от отношението на Ариман."Божички помисли си тя,той явно си е помислил,че съм си извадила грешно мнение за него"
-Съжелявам ако те засегнах,просто не разбирам защо си толкова рязък и агресивен-тя дори го мислеше за...сладък-ако не ти е приятно да разговаряш с мен,просто недей-сега Виа започна да си мисли,че момчето си е извадило грешно мнение за нея.
-От Блъдхед значи...хм и ти си мислиш,че щом си там трябва да се ПРАВИШ на опасен ,и загадъчен-Виа беше добра в това да преценява хората;беше някак сигурна,че той е опасен доколкото тя му позволи,а оттам нататък в него усети някакво огорчение.
-Е,оставаш или си тръгаваш-тя дори не разбра как въпросът се изплазна от устните,все пак й се искаше да поговори с някой,а Ариман и изглеждаше подходящ...
Ариман...

я погледна и се ухили. Тя вече беше взела решението вместо него. Обичаше да го предизвикват. Но беше твърде раздразнителен сега. Може би заради близката среща с мечката. "Невинно животно!", превъртя той в ума си. "Ако това чудовище беше невинно животно, аз явно съм паленце", помисли си той:
-Нямам къде да ходя.-отвърна й накрая и я загледа. Изглеждаше му разтревожена, ала не можеше да прецени защо. Едва ли беше заради него. Чудеше се иска ли да знае причината.
Тя все пак си беше съставила мнение. "Аз съм се правил на опасен!" каза си и се зясмя. Вивиан го погледна озадачено, ала той не обърна внимание.
Малките вълни по повърхността на езерото го привличаха с по-голяма сила от разговора им. Напомняха му някои неприятни отминали неща.
-Давай.-каза Ариман накрая.-Разкажи ми за себе си.

Виа се засмя,но в същото време малко я раздразни факта,че Ариман явно обръщаше по-голямо внимание на водата,а тя обичаше да гледа събеседника си в очите,затова се обърна към Ариман и го погледна право в очите:
-Ами,аз съм от Ардрахан,Ирландия.КОгато бях на 4 умраха родителите ми...аз...аз сънувах как те умират...и не направих нищо-сълзиет й напираха,но тя бе шерешена да не се показва слаба,а и не беше.
-От онзи ден нататък...-думите заглъхната в гърлото й,Ариман бе първия,на който разказваше това и Виа се зачуди дали въобще иска,но продължи,нещо в него я изпълваше със сигурност-...оттогава санувам,всяка нощ ,различни хора и бъдещето им,те умират,радват се,живеят...за разлика от мен...-реши да сре до тук,за да види реакцията му.
-Но стига толкова за мен Ариман,кажи ме нещо за себе си,може и да греша,но ти си доста интересна личност?!...

Ариман отклони очи от водата и я погледна. Защо му се доверяваше? Никога не бе попадал в такава ситуация преди. Не беше заслужил такова доверие. Не бе човек, който можеше да утеши или съчувства. Можеше само да разбере какво изпитва, но не и да направи нещо. Съжаляваше, че тя ще се разочарова.
Не можеше да скрие сълзите. Не можеше и да ги преглътне. Запита се защо. Тя имаше силата да предотвратява събитията, а вместо да го прави седеше до него и се самосъжаляваше негласно.
Предпочете да отговори на въпроса и и да подмине другата тема.
-Не съм интересна личност. Няма кой знае какво за казване. Преживял съм много. И не много от нещата са хубави, но не мога да се оплача. Проявявал съм жестокост и бруталност, както съм и обичал и помагал на по-слабите от мен. Както всеки човек. От малък дядо ми ме обучи да ловувам и да разбирам животните. С времето се научих да разбирам и хората. Установих, че те също могат да са животни понякога. Сега практически мога да видя мислите изписани на челото им и това ме натъжава. Не са много тези, които мечтаят за красиви неща като теб. За това няма да ти се случи да ме срещаш често с компания. Предпочитам самотата пред грозната същност на хората. Няма да те лъжа-права си за мен. Аз съм убиец по природа. Принципите ми са ясни: Ако нещо наранява то трябва да умре.
Ариман се обърна за да види раекцията на момичето. Надяваше се най-сетне да е проумяла що за човек е, но не възлагаше големи надежди...

...Вивиана не бе глупава,но и не бе срещала човек като Ариман.Тя моментално разбра-той явно наистина не беше от онези оптимистични типове,които ставаха душата на компанията.Виа осъзна,че не трябва да очаква от него утеха или съчувствие,но си мислише,че хората са различни и се променят.Но момичето не съжаляваше за споделелното.
-Да,аз мечтая за красиви неща,но и за един по-добър свят-колкото и да се злъгваше Виа не можеше да си представи,колко е тъжно това да загубиш вяра в хората.Тя може и тихомълком да се укоряваше,но искаше да му помогне,ако това бе възможно.
Тя бе навид мила,но Ариман дълбоко се лъжеше,ако мислеше,че тя не е изпитвала ярост или не е била жетока.през главата й препускаха всички онези моменти,когато само с думи бе нанесла болак на връстници там в Ирландия.
Принципът на Ариман тъй ясно излижен наистина я озадачи,но тя не се сдържа:
-Ако наистина тези,които нараняват трябва да умрат,не е ли п-добре това да е бавно и мъчително.Ти явно си доста хладнокръвен и действаш бързо,аз бих предпочела да видя болката-незнайно защо тези думи й досатвиха удоволствие.Погледна Ариман за да види реакцията му.
Усещането ,че и преди е виждала Ариман не я напускаше,беше сигурна в това,неговото лице трудно се забравяше:
-Може да ти стори странно,но бих се заклела,че съм те санувала-Виа се зачуди дали това откровение,ще проникне през сдържаната стена от хладнокръвие.Сега тя се зачуди дали да му разкаже какво точно бе видяал за него в съня си...

Ариман я погледна леко учуден, изучаващ. Интересно, каза си. Обърна се изцяло към нея и продължи да я изучава с поглед. Тя говореше сериозно! Това беше меко казано изненада за него.
-Казваш че съм хладнокръвен...аз казвам че правя разлика между себе си и тези животни.-въздъхна и сви очи пренебрежително при споменът за последната си жертва.-А и ако протакаш...нещата най-често се объркват. Когато вършиш нещо такова, трябва да прецениш кое е по важно. Да свършиш работата или да си доставяш егоистично удоволствие...Макар че-той се засмя.-Случвало се е да дебна плячката си и усещането е наистина неповторимо.-гласът му прозвуча странно меко и приятно за ушите.-Но това можеш да си позволиш само когато усещаш превъзходството си над жертвата.-каза той вече със спокоен тон.
-Колкото до съня,-засмя се искрено развеселен.-как точно умирам ще споменеш ли?
Усмихна се лъчезарно и обърна поглед към вълните отново....

Виа бе леко засрамена:
-Получавам ценни съвети от един ловец,да си записвам ли или венага ще преминем към практика?-запита самоотвержено Вивиана и стрелна Ариман с пламтящи от искрици очи.-Ти наистина си убивал,но както разбирам никога не си посягал без причина.кажи ми Ариман,смъртта,убийството без значение какво е...какво усещаш-Виа бе така завладяна от него,сега се чудеше защо,когато той дойде,така се уплаши...той не бе страшен.Но все пак не й се нравеше,че Ариман постоянно извраща поглед от нея,толкова ли не му се искаше да задържи очите си в нейните,както смяташе-да я изследва.
Колкото до съня,Виа смутено се засмя и се улови ,че сама за миг отмести поглед от него:
-Та кой е казал,че те виждам как умираш-ето той отново бързаше да извади прибързано заключение-Ти не умираще в него...е...не точно-как можеше вивиана да обясни на Ариман,че сънищата са толкова сложни...и все пак й бе чудно дали той исак да разбере какво става с него в бъдното му

Лилия вървеше с бавни стъпки към
езерото и видя в далечината две фигури.И двете бяха на ученици,на
нейната възраст и тя първо се поколеба да отиде до тях,за да не развали
нещо,но после се реши и приближи.
Двамата седяха и гледаха вълните:
-Хей,вие двамата.Да не медитирате?-тя се усмихна и те се постреснаха и обърнаха глави.
Първото
им впечатление бе,че момичето беше доста бледо и на тъмния фон на
хълмовете можеха да различат различните й характерни черти.Тя бе дошла
да се поразходи и ги запита:
-За какво говорите?Чух ви чак от онези хълмове в далечината,сигурно става въпрос за нещо интересно.
Двамата изгледаха любопитно новодошлата и тогава момичето каза...

-Интересно?!О ,не разказвах на Ариман-като го посочи-малко повече за себе си-а вътрешни я изгаряше желанието да му разкаже за съня,незнайни как бе решила,че сега е времето да почне не само безучастно да гледа чуждата учас,а и да помага.Искаше й се да му помогне...
Част от Вивиана бе арзочарована ,че ги прекъснаха,но това мило момиче не бе виновно в нищо.Виа се поколеба дали да каже нещо,погледна към Ариман,сякаш да го запита дали пак ще успят да си поговорят насаме.Той срещна погледа й,тя се надяваше той да е разбрал.След това Виа вдигна поглед към момичето и се усмихна,като тръпчинката на дясната й буза се показа:
-Аз съм Вивиана,приятно ми е...-осъзна ,че разговорът с Ариман бе променил нещо в нея!

Момичето погледна усмивката й,и разба,че е прекъснала нещо.Тя се представи и после каза:
-Аз прекъснах нещо,нали?Може би трябва да ви оставя на саме.Аз дойдох да се разходя и ще се махна от тук.
-Лилия вдигна ръка и посочи небето-А между другото,скоро ще вали,затова по-добре ще е да се прибирате след разговора.
Тя тръгна по брега на езерото,а двамата я проследиха с поглед и невярващо се спогледаха.Помислиха си"Боже,какво странно момиче" и продължиха разговора си.

Вивиана не исакше да бъде груба с момичето.ПОгледна още веднъж момчето,но реши,че не иска да създаа лошо впечатление на Лилия,коята се отдалечаваше.Ариман дори не успя да каже нещо,Виа взе импулсивно решение:
-Е,Ариман...беше ми приятно да си поговорим-чудеше се дали и с него беше така-може някой път пак да си побъбрим,ако искаш все пак да знаеш за онзи сън...-Виа се усмихна леко смутено,но решително.След това стана набързо и затича след Лилия,дългата й коса се развя ,тя се зачуди какво ли си мислише загадъчният й събеседник.Но това трябва да рабере по-късно"Има време "-каза си тя.
вече бе стигнала Лилия ,когато сложи ръка върху рамото й,момичето малко се стресна:
-Ей,защо избяга така...-Виа й се усмихна приканващо...

Ариман обърна поглед към Лилия и Вивиана за секунда. Засмя се и се исправи. Почеса се зад тила и въздъхна като погледна мрачното небе. Не беше забравил, че има среща в градината. Беше убил времето. Беше време за срещата. С бодра крачка тръгна натам.
В същото време Лилия отговаряше на Вивиана..

-Избягала?-Лилия се усмихна разсеяно.-Мислех,че водите важен разговор и не исках да бъда груба и да ви спирам.Изглеждахте доста въодушевени.
Лилия се загледа в небето и каза:
-Бурята очевидно ще е доста силна.Може би хубаво ще разтърси училището.Та,каква е историята ти,Вивиан?
Вивиан се усмихна лъчезарно и започна да разказва...

-Ами аз съм от Ирландия,от Ардрахан.Там живях с баба си,родителите ми починаха когато бях на 4,сега съм тук с искреното желания да науча повече и за себе си и за магията-искаше да каже,че исак да има и приятели,но горчививя й опит от разговора с Ариман я възпря,не бе готова и да сподели за сънищата-Аз съм от Клевърмайнд впрочем,ти?
-А колкото до разговора с Ариман,въодушевение,шегуваш ли се,точа момче е костелив орех.-Виа все още не можеше да си ссъстви мнение за него-Но кажи нещо за себе си Лили,а между другото разбра ли за бала,ще бъде много вълнуващо не мислиш ли-докато си приказваха бяха стигнали до края на поляното,езерото вече бе в далечината.
Лили...

-Да,разбрах.Сигурно ще е хубаво.Надявам се всички да се разбират добре и да стане хубав празник.А колкото до мен.-Лилия се замисли и отговори-Аз съм родина в Исландия в една планина.Обичам билките и отварите.Тази година ще бъде много голямо удоволствие за мен да се занимавам с билките и магическите растения.Моите радители са известни лечители и аптекари.Аз съм спокоен човек,понякога съм много разсеяна и много странна.Затова,когато проявявам симптоми на лудост ме побутвай,за да се съвзема.С кой ще ходиш на бала?Запозна ли се вече със съучениците си?

-Билки значи,интересно значи ще ми помагаш по отвари-Виа се засмя лъчезарно-Исландия сигурно и сигурно ти липсва-въпреки,че на Виа Ирландия не-А колкото до съучениците ми,запознах се с някои да,но тепърва ще се опознаваме-Виа се усминха меланхолично,тя нямаше приятели в родината си-И все още съм сама за бала,никой не ме е канил...А ти с кой ще си?

-Хм,не знам.Сама може би или с някоя приятелка.Все още момчетата в училището са малко,но все пак не е задължително да ходиш с партньр,можеш и сам.Купона става,като се съберат повече хора.Дано да има хубава музика.Тук в Ейрен е прекрасно.-тя загледа леко замечтано замъка.-Но все пак моят замък си ми липсва.
-В замък ли живееш?-запита Виа и се засмя.-Сигурно е страхотно.
-Да така е.-Лили пак се замисли и тогава лек дъджец започна да капе и се чу мелодичния звук от капките по листата на дърветата.
-Да тръгваме преди да сме се намокрили.-каза Лили и двете момичета тръгнаха обрато към замъка.

Докато вървяха през дъжда Виа се чудеше и дори възхищаваше на Лили,какво ли беше да живееш в замък се питаше тя:
-Права си за бала,и аз не смятам че трябва да си с някой най-забавно е когато си с всички-тя бе сигурн ав думите си-Ейрен наистина е много красив,но не само външно тук енергиите са толкова силне не мислиш ли-Виа се любуваше ан дъжада и идващаат буря,тя обичаше всяка дна природна стихия.
Докато двете вървяха към входа на академията езерото остана далеч зад тях...прекрасно място е то...