Ужасът на Вивиана

Виа тичаше към мястото.Когато сеоказа по средат ана поляната видя,че вече е сама,сега вече можеше да даде воял на емоциите си,тя се срути на земята и започна да крещи колкото й глас можеше:
-ЗАЩООООО?!ЗАЩО МЕ МЪЧИШ-почна да плаче необуздано,неутешимо-защо ми отне всичко,защо дори невинната ми баба,какво искаш да умра ли.След акто видях какво направи с цялото ми семейство ,не ме е страх от теб.Защо не дойдеш сега...-Виа не спираше да плаче,неочакваше някой да дпйде...

Ариман се приближи. В мрака приличаше на демон. Отиде до нея все едно се готвеше да отнеме душата й.
изглеждаше неадекватен. Не му личеше че е чул думите й или видял сълзите й. Не лу личеше че знае къде е.
Внезапно падна на колене на тревата до нея. Тя се стресна:
Не можех да й помогна.
Каза той като че ли повече на себе си отколкото на нея...

-Аз...Ариман,какво ти каза той...съжалявам,че плача,просто не мога-Виа не знаеше дали да остане до него,дали да хване ръката му-аз ти благодаря,ти ме върна,помогна ми,спаси ме-тя незнаеше как да му благодари,затова просто се обърна към него и го целуна по бузата...

АРиман стоеше като камък пред нея. Искаше да й каже нещо, ала не можеше. С голями усилия повдигна главата си и я погледна в очите. Изглеждаше измъчен.
Искаше да се съвземе. С усилие успя да каже:
-Не ми благодари. Тряваше да направя повече.
Чувстваше се бесполезен. Всички тези години, многото тренировки бяха напразни. Той нямаше силите да се справи с това. Искаше му се да повярва да се ухили и д каже, че може, нощеше да излъже.
Искаше му се да остане така и да не помръдне вече никога...

Виа усети какви терзания измъчваха душата му,искаше да му помогне да разбре,че не бе малко това,което беше направил.Вивиана погледна Ариман,хвана ръката му и я стисна мнго,много здраво:
-Ти си толкова силен,не се подценявай,не си безполезен не и за мен.Недей да изапдаш в това състояние да превърташ наум спомените и да мислиш,че си можел повече,това аз го изпитвам всяка нощ-тя не го пускаше-Ариман...-Виа все още усещаше ,че той премълчаваше нещо-тази вечер аз не просто те видях,аз почувствах какъв си,няма нужда да се криеш-Вивиана се сети изведнъж за баба си-...но аз...аз ще имам нужда от помощта ти,ако още си готов да ми я дадеш...

Ариман я погледна. Вече я нямаше болката в очите му:
-Разбира се че ще ти помогна. Обещах. Не забравям такива неща.
Думите й му бяха вдъхнали сила. Не му се стори странно. Стори му се нармално.
-Вивиана, нека те изпратя до общата стая сега. Късно е. утре сутрин ще те открия.-усмихна й се едва едва.
Стана заедно с Вивиана и тръгнаха към академията

-Благодаря ,че ме изпращаш и...-тя не се здържа-щом запомняш обещанията си,обещай,че утре няма да забравиш да ме потърсиш-тя искаше сякаш да епостоянно с него и да му каже всичко,което сега изпитваше.Докато се тя му говореше бяха стигнали до пещерата на Клевърмайнд-Е,аз съм до тук-тя се обърна към него,прегърна го силно и не й се исакше да го пусне-Лека нощ,Ариман-лека усмивка се показа налицето,но беше потъмнена от сянката н атазвечершниете събития-...до утре...