Тайната стая

Еверал, замислена както обикновенно. Тя също търсеше спокойствие и веднага щом бе научила за тази стая, реши да я изпробва. Затова доста се стресна и изненада когато откри, че тя съвсем не е празна. Вътре бе странното момче, ръководителят на дома й.
-О, извинявай! Съжалявам за безпокойството... Не знаех, че си тук, така де, че има някой тук.. да.
Ев се засмя малко сконфузено.

В същия момент Кери влезе и малко се стъписа. Позачуди се и накрая се засмя:
-Мислех че искаш да говорим за нещо важно, но като гледам, май съм се объркала.
Погледна към Ев и й се усмихна. След това продължи:
-Точно оставих бележка на вратата на кабинета си. Няма да ме има няколко дни-заминавам. Нали мога да разчитам да ме заместиш при проблем?-Кери се усмихна и не дочака отговор.
Със силно "пук" момичето изчезна.

Ев също се засмя.
-Съжалявам, че се натрапих така.. - започна тя. Говореше уверено, но в гласа й се четеше леко притеснение - Ако искаш ме накажи... но ти не би го напрпавил. Е, ако те предизвикам сигурно би, но аз няма да те предизвикам. Въпреки че думите ми също биха могли да се разтълкуват като предизвикателство. Е, в крайна сметка ти решаваш.
Ев говореше пълни глупости и го знаеше. Надяваше се по някакъв начин да отклони разговора в друга посока, различна от въпроса на Каръл. Не обичаше да говори за себе си, особено с хора, които не познаваше добре. Но пък не беше никак учтиво да му каже "Не, не ми се говори" при положение, че явно бе събутирала плановете му, макар и неволно. Черните й очи се взряха в неговите. Дали това бяха лещи или наистина очите му бяха червени..?

Еверал не можа да прикрие радостта си и очите й се оживиха. Беше му много благодарна, че не бе настоявал за повече информация. Знаеше, че рано или късно той ще разбере много неща за нея. Но поне не трябваше да му ги казва директно... Другото, което й хареса бе възможността да задава въпроси. Обожаваше да изучава хората. А за сега той бе един от персонажите, които й се струваха най-интересни и достойни за вниманието й.
-Изглеждаш странно - каза тя и го погледна сериозно
Той леко се засмя иронично
-Благодаря
-О, не, не целях да те обидя. Но ако искаш можеш да ме накажеш и за това Аз харесвам различните и шантави хора - каза искрено Еверал. - Очите ти истински червени ли са? И ако да, защо?

Еверал се втренчи за пореден път в него, но този път с онзи премерващ поглед, сякаш четеше мислите му. Първоначално той отклони поглед, чувството не беше приятно. Но веднага след това го върна. Знаеше, че може да устои. От своя страна Ев можеше да го попита каквото иска, но предпочиташе първо да се опита да разтълкува очите му. Понякога те говореха много повече от редица думи... Всичко това стана за няколко секунди. Тя отвърна:
-Нещо те измъчва. Много рани криеш и много съмнения. Тъжен си и те боли, луташ се из мисли и планове в очакване на нещо. Може би мъст? Защо?

Усмихна се, въпреки че я бьха изоставили така ненадейно. Още щом влезе другото момче, тя знаеше, че ще стане така. Но и нямаше как иначе. Явно имаха някаква спешна работа. Стана и започна да се разхожда из стаята. Въпреки, че бе доста интересна, момичето не й обръщаше особено внимание. Радваше се, че е постигнала известен напрекък в разгадаването на тайните на Каръл. СТранно, но в друг подобен момент тя би се ядосала, че на една крачка от отговора обектът на изучаване се е измъкнал. Но в този случай не. Може би, защото все още й бе неудобно, че замалко щеше да събутира важната му среща. Или може би защото от както бе влязла в академията бе научила няколко важни урока. Вече не разглеждаше хората като "жертви" на изучаване, ами като хора със своите тайни, които не винаги тя трябваше да научава. Бе станала по-толерантна, макар и все още любопитна.
Анализирайки себе си в такива мисли Ев бе обиколила няколко пъти помещението. Подпря се на масата и се зачуди дали да си тръгне. После обаче размисли. Предпочете да остане и да си почине малко. Седна на пода и се облегна на стената. Извади скицник и моливи и започна да рисува...

След като нарисува рисунката си, Ев остави скицника на земята и се загледа в тавана. Вече започваше да й омръзва тази меланхолия. Само мислеше и мислеше...мислеше! "Изобщо не мисля!" - прошепна и се удари по челото. Трябваше да прати една сова у дома, а забравяше вече трети ден. Ев изхвърча мълниеносно от стаята. Вратата се затвори след нея и не остана дори някакъв знак, че е съществувала. Скицникът и моливите останаха забравени на пода...

Невероятно зеленооката Аврора също нахълта в стаята и предизвикателно погледна Еверал и Каръл. "Хей. стига сте се смяли толкова високо. Мисля, че половината училище знае, че сте тук двамата. И всички се чудят какво ли толкова правите." И след това бързо изчезва след Ариман, преди да бъде наказана...

Елеонор влезе в стаята.Огледа се и видя,че няма никой.Тъкмо това искаше
да остане малко на спокойствие и да си дочете книгата.Беше й омръзнало
в нейната стая и реши да изпробва тази.Огледа се добре и седна на
земята,облегнала гръб към стената.Тя разствори книгата и започна да
чете...

"....и мира над страната отново се възстанови."-това беше последното изречение от книгата."Защо в книгите всичко свършва с добър край,а в живота не е така?"-попита се тя.Беше си задавала милион пъти този въпрос."Защо не напиша и аз една книга?"-Запита се тя."Или не,иска много въображение и време,каквото почти нямам, а и ми липсва идея."Тя продължи да седи облегната на стената.Изведнъж забеляза нещо на пода."Това не е ли скицника на Ев?"вдигна го от земята,а до него имаше и молив."Да,той е"усмихна се тя."Знаех,че е разсеяна,но чак пък толкова" "Ще и го върна,но първо ще и направя малък подарък"-Тя взе скицника и го разлисти.Отиде на последният лист и нарисува нещо.След като свърши,взе скицника,молива и кигата и се отправи към пещерата на Клевърмайнд.