Academy of Magic
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Academy of Magic

Нека магията бъде с теб!
 
ИндексИндекс  ЗбИжЗИЙЗбИжЗИЙ  Последни снимкиПоследни снимки  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

 

 Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne

Go down 
2 posters
АвторСъобщение
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeСря 13 Фев 2008, 15:08

Франция, област Шампан, в околностите на града Рем. Улица Весъл.
Неслучайно къщата се нарича "Слънчевата хижа". Тя е последната в поредица от малки, спретнати вили малко на изток от Рем, но е първата, чиито прозорци сутрин посрещат нежната ласка на слънчевите лъчи. Разделена е от останалите, малко по-далеч е от вилното селище.
Къщата е бяла, има два етажа, не е особено висока. Изградена е в модерен стил, с дървени паравани и решетки, с няколко колони, които поддължат мъничката веранда. Пред нея има малко пространство, заето от цветна градина.
Къщата е в модерен стил, елегантно издигната и доста уютна.

Повече описания - по-късно, когато имам време и вдъхновение.


Последната промяна е направена от Shaiya на Пон 07 Юли 2008, 20:24; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeВто 06 Май 2008, 23:16


Трудно. Беше адски трудно да живее, да оцелее в Академията на фона на толкова много хора. Всичките ученици, всичките толкова любопитни и повечето адски дразнещи. Направо не й се вярваше, че в едно така реномирано училище ще се броят на пръсти хората, които имат понятие от каквото и да било.

Слънцето беше изчезнало зад хоризонта преди точно час. Значи, седем и четиридесет и две. Още осемнадесет минути тишина й се полагаха, осемнадесет минути самота, преди да се наложи отново да си тръгне оттук и да се магипортира в училището. Не си позволяваше да изпуска часове, нито пък закуската, обеда или вечерята. Не че го вярваше, но някой все пак можеше да се зачуди къде е и да я потърси. Само директорката знаеше за това място и даже не точните му координати, но, честно казано, не й се искаше който и да било от онова място някога да стъпи дори близо до селото. Те просто щяха да го съсипят, както в глупостта и незнанието си изчерпваха дори и така отслабващите сили на училището. Единици, единици бяха тези, които заслужаваха да открият тайните на Академията и да получат дори частица от нейната сила. И тя самата имаше намерение да стане една от тези единици.
Още две минути. Крясъците, силните разговори, постоянното тропане, шума...всичко това я отдалечаваше все повече и повече от обстановката на Ейрен. Едва издържаше собствените си съученици и, ако не бяха взели мъдрото решение да не се интересуват от нея, щеше да се наложи открито да ги застави да го направят.
Дженифър. Със или без глупавата й сестричка наоколо, това момиче можеше да създава само проблеми, и то в степени, които сама не разбираше. Не бе достатъчно узряла да се бие с когото и да било, а вървеше насам-натам, открито предизвиквайки доста по-силните от нея. Макар Волдемор да не беше най-голямото зло, както Бричстоун предполагаше, все пак бе голяма лъжица за нейната уста. Прекалено голяма.
Хестия. Учителка или не, добра или не в отварите, това момиче просто не можеше да й хареса напълно. Наистина, имаше много способности, извънредно много, но, когато става въпрос за оцеляване и за спасението, което всички така странно чакаха само да дойде, тя не бе готова за него. Може би искаше да се бори, но вътрешно не беше готова да посрещне целта си.
Шай изсумтя. Силна, а всъщност слаба. Поне имаше някаква надежда.
„А, да. Нашата мила директорка. Как ли си позволих да я забравя?”. Шай не се залъгваше тук – Каролин бе способна, много, много силна магьосница. Но се разпадаше, разкъсваше се по шевовете. Дали бе очевидно за другите или не, нямаше значение. Кери най-вероятно щеше сама да си тръгне от Ейрен, без да има нужда някой да й помага. Какво я караше да се колебае така, Шай не знаеше. Но не беше нещо, от което живо се интересуваше.
Маделин....
Маделин беше друго нещо. Тя бе от онези хора, които винаги имат цел и ти никога не знаеш каква е и дали е същата като преди. Умееше да крие, умееше и да се бие. Превъзходно. Тя бе може би последната останала искрица надежда, че в училището все пак ще стане нещо интересно. Обградена от пикльовци и недозрели фукли...
Момичето за пореден път изсумтя. Да мисли за тези хора я караше да се чувства зле. Сякаш и в момента бяха в къщата й. Но Хижата на Слънцето си оставаше единственото място, където намираше истински покой един човек като нея. Допускаше единици вътре и мястото някакси бе успяло да остане необременено от хорските глупости и суетни. Беше къща, в която цареше тя – в пълната си сила, в абсолютната си мощ. От всяка тухла извираше собствената й душа такава, каквато беше – неизвестна дори за самата нея. Тишината винаги бе била истинска тук, самотата – осезаема. Сякаш Шай се бе просмукала в къщата, сякаш бе превзела порите й, сякаш бе единствената й господарка.
Каквато, разбира се, наистина беше.
- Отне ти прекалено много време. Да не би да си загубила усета си? Или просто се забавляваше? – тишината се разцепи от мрачния, безрадостен и равен глас на Шаия. Той отекна в стаята, отрази се от всяка стена, сякаш дори основите на тази къща бяха свикнали да съществуват в пълна тишина и отблъскваха всеки опит тя да бъде нарушена.
- Забавно? Честно казано, Туран, имам доста по-интересни неща за вършене от това да пробивам защитите на дома ти. – прозвуча хладният отговор някъде от сянката на вратата.
- Всъщност, едва половината от тях. – отсече рязко Шай. След това продължи по-спокойно. – Очевидно имаш достатъчно време, за да ме посетиш тук. Да не би да съм едно от нещата за вършене?
- Не се ласкай. Трудно би ти било да се впишеш в моите сметки. – веднага я отряза студеният, все още безплътен глас.
- И все пак ти си тук, правейки ме част от тях. Какво може да иска повелителка на магията като теб от мижавото лакейче?
- Запомнила си техниката ми. Поне...малка част. След това си я показала на някого. На кого? – рязко запита гласът.
Шай въздъхна леко.
- Какво, за Бога, имаш впредвид?
- Туран тръгнала да ми говори за Господ. Мисля, че и двете сме го надживели, не е ли така? Или още живееш с илюзията за висшата сила?
- Никога не съм живяла с нея. – отрече спокойно Шай, все още без да се обръща.
- Е? На кого даде спомена? - ако беше възможно, другият глас бе по-спокоен и от този на среброкосата.
Едва при тези думи момичето най-сетне се изправи и се обърна към вратата, която тънеше в сянка. Когато се обърна, за ръката й висеше окачено...малко шишенце от прозрачно стъкло, изпълнено със сребриста течност.
- Всъщност, просто го запазих за себе си. Един вид...souvenir*. Tu comprends?** - от сенките долетя само мълчание. – Радвам се. Е, кралице на тъмнината, с какво мога да ви бъда полезна?...


*souvenir – спомням си, помня, спомен. Сувенир.

**Tu comprends? – Разбираш ли?
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeПет 09 Май 2008, 02:09

Маделин не обърна веднага внимание на последните й думи. Наместо това, погледът й остана прикован на малката стъкленица, изпълнена с красива сребриста субстанция. "Колко нелогично!"-не можа да не възкликне Маделин, дори и само в съзнанието си. Да изкараш от себе си спомен и да твърдиш, че той е предназначен единствено за теб. Какво-главата на Туран бе препълнена от мисли и не можеше да понесе товара на един кратък и елементарен спомен? Трябваше да има още нещо зад това й действие, но старанието да проумее какво точно, бе напълно излишно, тъй като брънката действителност, стояща зад факта, нямаше как да попадне пред полезрението на Маделин току-така. Ако се интересуваше наистина, тя трябваше да потърси идеята, скрита зад привидното, ала вътре в себе си жената не бе убедена, че си струва да се рови по-дълбоко-най-малкото-това щеше да провали сегашната й инициация, както и-въобще-желанието й за нея.
-Да ми бъдеш полезна...не смятам, че това е подходящата формулировка за текущата ни дискусия.
Маделин завърши изречението, тъй сякаш казаното бе повече от достатъчно, за да бъде разбрана причината, която стоеше зад идването й тук. Тя направи няколко бавни крачки напред, свали мантията си съвсем небрежно и я постави внимателно на ъгъла на масата, тъй че да не се намачка деликатната материя. Отправи нов поглед към недотам гостоприемната си домакиня, за да установи, че още думи са нужни за постигането на някакво елементарно разбирателство помежду им:
-По-коректно би било да сметнем, че бихме могли да осъществим...една взаимополза от този ни...-Маделин се усмихна половинчато-усмивка, която казваше всичко друго, но не и...-сърдечен разговор.
Лицето на Шаия Туран остана непроницаемо, осветено едва наполовина от слабата мъждукаща светлина, която единствената лампа в помещението предлагаше. От погледа й Маделин можа да отсъди единствено, че казаното до момента бе възприето като празна, безсъдържателна реч, чиято голота не можеше да събуди интереса на сивокосото момиче.
Рийпър се подсмихна на абсурдния й стоицизъм-намираше го напълно есетствен и очарователен в същността си и дори несъзнателно се запита дали обстановката в академията не стресираше същество като Шаия Туран. В сравнение с нейния малък свят, Ейрен може би бе място, изпълнено с твърде много емоция и действие-не можеше да проумее как това същество, толкова отцепено...от самия живот може би, понасяше една такава атмосфера. Маделин тръсна глава-целта й тук не бе да опознава момичето, а да се възползва и въпреки че двете неща бяха в изконна взаимовръзка, тя не можеше да си позволи да прекали в разсъжденията си при толкова малко предложено време:
-Мисълта не е толкова абсурдна, колкото изглежда, Туран. Аз все пак имам нещо, което представлява интерес за теб.-усмихна се тя малко снизходително.
-Не е точно така.-пророни момичето хладно.
Маделин се подсмихна и поглади върха на пръчката си-дявол да го вземе-Туран не бе видяла кога бе успяла да я извади:
-Права си. Не е съвсем вярно. Но виждам, че знаеш за какво става дума. Виждам също така, че си наясно с причината да съм тук. Куртоазия?-повдигна вежда и я погледна с бегло любопитство и едновременно с това-осъдително.
Забавената реакция на Шаия не отговаряше на нуждите на Маделин. Жената пристъпи напред с поглед, грабнат от мъждукащата светлинка на лампата встрани от момичето. Напомняше й нещо: странна стара приказка за малко момиче в студена зимна нощ, чието единствено спасение бе илюзията за нещо повече от видимото-нещо вътре в самата нея.
Наистина необяснима бе асоциацията, изникнала в съзнанието на Маделин тъй ненадейно, ала едно бе сигурно-нито едно от предчувствията й не бе я излъгало. Каква бе илюзията на това място...бе въпрос на време да се разкрие:
-Встъплението приключи, Туран. Не се съмнявам, че си го обмислила достатъчно добре.
Погледът на Рийпър се прехвърли рязко от светлината, обратно към Шаия. Лявата й ръка се движеше съвсем бавно по гладката повърхност на махагона в ръцете й, ала дясната не бе насилена да притиска дървото. Очевидно нямаше никакво намерение да използва пръчката си, но нещо все пак я караше да я държи в готовност...може би дори несъзнателно.
Очите й пътуваха по лицето, изваяно сякаш от порцелан. Тя не можеше да избегне факта, че нейното много вероятно излъчваше същото усещане, ала не можеше също така да отрече, че долавя нещо там, в каменния стоицизъм. Малкото момиче, кибритената клечка...илюзията... Маделин примигна припряно. Не се ли обаждаше в нея досадното гласче на малката й сестричка? Първо полупризнатото снизхождение към Джоунс, сега-това... Не, не ставаше дума за заблуждение тук-не беше лъжа усещането, което бе доловила да се носи. Може би просто го бе изтълкувала съвършено погрешно. Малкото момиче...клечката...те бяха пътят към разбирането. Но илюзията...илюзията бе ключовият момент тук. Маделин неволно стисна пръчката си в леко потрепване, което съвсем естествено не остана незабелязано от събеседничката й:
-Колко точно държиш на тази задача?
Интонацията на Туран далеч не подхождаше на тъй подредените от нея думи. Рийпър, която разпознаваше звука, по-добре от всеки друг източник на информация, предложен от сетивата й, можеше да изчисли нивото на интензитета на всяко отделно трептение; да усети ниските амплитуди; почти да види отпуснатите гласни струни, произвеждащи тази интересна ниска честота на привидно равния й тон и вникваше в тънката, добре подправена подигравка зад него с всеки малък електрически сигнал, който центърът на мисловната й дейност получаваше. Некомфортно разкритие, но в никакъв случай излишно или нежелано, заключи тя и върна погледа си на светлинката (илюзията все още се разхождаше из ума й като непозната думичка, незаписана в никой известен речник):
-Децата знаят, че с огъня не се играе... Странното е, че порастналите деца често забравят тези малки поуки.-Маделин въздъхна.-Още по-интересна е тенденцията да забравят правилата на играта.-очите й бавно преминаха към силуета на момичето, но не изиска от себе си опит да проследи някаква реакция-съзнаваше, че такава не можеше да възникне.-Реториката няма да провокира търсеното, Туран. Не губи време, което не притежаваш. Не ми помагай да пропилея и своето.

ПП: Извинение за забавянето... Доставчикът си прави малки гаврички... А толкова мразя да завися от глупаци...
uh?
Върнете се в началото Go down
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeНед 11 Май 2008, 23:08

- Защо ли не ми се струва, че времето ти е един от моите приоритети? – сряза я хладно Шай.
Беше решена да отдалечи Рийпър от илюзията, че тяхната така наречена „сделка” е от такава важност за самата нея. Маделин бе студена, но много способна и поради това властна, обичаше, не, свикнала беше да се налага и имаше защо. Само дето Шай пък не бе свикнала да й се налагат.
Маделин се намръщи съвсем леко, но не започна спор.
-Ти искаш нещо от мен, нали така, Туран? Тогава защо се криеш зад безсмислени конфликти и повдигаш ненужни въпроси? – Ръката й все още не се бе решила да остави пръчката. Не и в тази обстановка. Всъщност къщата, общо взето, й харесваше, поне в сравнение с тази на сестра й. В този дом можеше да се чувства и удобно.
- Това, което искам от теб, бих могла да намеря или получа сама. – от среброкосата продължаваше да вее неистов хлад. – Но не желая да се занимавам. От друга страна, моята част от сделката изисква доста по-високи рискове.
Тих саркастичен смях се разнесе откъм гостенката, опровергавайки на секундата думите на Шаия.
- Говориш глупости, Туран. Рискът едва ли те плаши. Не бих предположила, че точно министерството на магията би могло да те накара да си промениш мнението. Те не могат да видят на метър пред себе си, камо ли пък биха могли да разберат за това.
- Все пак ще бъда преследвана. Ще трябва да се крия определено време и може да не мога да се върна в Академията. Изобщо.
- Трудно ми е да си представя как това би могло да те нарани. Ти не си залюбила Ейрен. Или бъркам?
Шай вдигна рязко глава и я прониза с очи. Маделин бе превъзходен оклумант, но всъщност среброкосата изобщо не се и опитваше да я разчете. Просто я наблюдаваше внимателно и без да изпуска и едно нейно движение. Явно последната реплика бе възбудила привидно отсъстващия й интерес в разговора.
- Знаеш какво искам. Не бих могла да предположа, че не знаеш и защо точно го искам.
Мади се усмихна иронично.
- Да, но ти можеш да останеш в Академията и без да влизаш в замъка. Предполагам, че вече познаваш териториите като петте си пръста...Така и така не се вясваше в замъка и преди.
Туран замълча.
- Министерството е трети герой, едно малко и досадно усложнение, което в последствие ще премахнем и то прекалено лесно. Защо тогава продължаваме да се занимаваме с подробностите и не преминем към основната част? - наистина вече отегчена запита Маделин.
Шай се върна на креслото си и отново се обърна към прозореца на около метър от него. Вътрешно безпогрешно бе отчитала времето и собственият й вроден часовник не я лъжеше и сега. Трябваше да бъдат на вечеря след точно единадесет минути. И трябваше да отидат отделно, разбира се.
Очите й се впериха в скромната панорама, която вилата й предоставяше, на няколкото долини и близките постъпи на планината. Неслучайно винаги бе поставяла природата преди хората. Винаги се бе възхищавала на нея и бе оценявала само нейната чиста, неповредена от човешката ръка, красота. Което толкова рядко в тези дни можеше да бъде видяна.
Един безкраен кръговрат, който бе способен да създаде цялото това съвършенство. Невероятното, безконечно изобилие от неживи елементи, свързващи се в многообразието на живата материя. За да може после да се влее в тази материя инстинктът, жаждата за живот, да се появи копнежът за самоопределение, да се развие нуждата от сила. Цялата тази енергия, която движеше света и го запазваше такъв, какъвто бе. Енергията, за която хората така глупаво казваха, че „тече”, прекалено глупави и слепи, за да я видят навсякъде около тях, обладаваща и вдъхваща смисъл и цел на всичко. Енергията, от която единствено зависеше нейното собствено съществуване, дори извън телесната й форма. Тази, която успяваше да защити земята от онова, което хората бяха способни да й направят.
Тази, която можеше да бъде опозната. И можеше да бъде обуздана.
Шай вдигна рязко глава. Не можеше да позволи това да се случи.
- Кога искаш да го направя?
Усети леката промяна в настроението на Маделин. Явно насоката на разговора вече я устройваше.
- Това ще ти съобщя може би секунди преди самото събитие.
- Защо? Да не би да не ми се доверяваш?
Въпросът бе странен от устата на човек, който не се интересуваше нито от чуждите реакции, нито от чуждите емоции, нито, всъщност, от своите. Рийпър нежно и внимателно бе оглеждала, галила с поглед единия от източниците на своята сила, но най-сетне реши да се откъсне от пръчката и се обърна към недотам гостоприемната си домакиня. Тя дори не се бе обърнала.
- Няма нужда да ти се доверявам. Доверието е нещо, което съществува между партньори. Ние просто правим...бизнес.
Моментна тишина.
- Наистина ли наричаш подобно нещо бизнес? Мислех си, че цениш живота повече. Мислех, че осъзнаваш стойността му. – „Мислех, че си различна от мен.”
- Не става въпрос за живот или смърт. Ясно ти е, че тези две понятия отстъпват пред истинската сила и власт.
Шай се обърна и я погледна само за миг. Не можа да срещне гарвановочерните й (за момента) очи, но все пак успя да долови с усилие настроението й. Не напълно, разбира се, но достатъчно, за да разбере, че тя размишлява. Щеше да получи някои отговори, било то и на най-очевидните въпроси...
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeВто 13 Май 2008, 08:44

Маделин наистина размишляваше, ала за нещо малко по-различно от предположенията на Туран. За нея в момента не бе приоритет какво следва да изрече-тя знаеше добре какво бе нужно да бъде казано и нямаше нужда обмисля особено дълго бъдещите си думи.
Жената всъщност размишляваше по повод на това, което вече бе изрекла и най-вече доколко погрешно разбрано бе то. Когато ставаше дума за практическото осъществяване на цели, Рийпър бе научила от опита си, че за добре свършена работа се изискват ясни насоки.
Не можеше да очаква нищо повече от това, което е изискала, но за сметка на това можеше да постави нещата достатъчно ясни, за да бъдат осъществени с точност:
-Виждала ли си някога изгасващия пламък в нечии очи?-прозвуча гласът на Маделин някак рязко, след минута тишина.
Тя вдигна пръчката си в един кратък момент, зад гърба на Туран, която остана в пълно неведение за това действие. Загледа се в махагона, докато образът на момичето зад него се разми постепенно. Подсмихна се и с деликатно движение я прибра в мантията си.
Когато отново заговори, можеше ясно да се долови промяната в настроението й:
-Ти си сама на прага на гората и виждаш малък бял заек. Поглежда те с изплашените си малки очи и хуква да бяга, за да запази живота си. А ти виждаш-той бяга към дебнещата в храстите лисица. И точно на това място времето спира. Знаеш че има две развития на простата ситуация, в която се намираш. Можеш да спреш заека и да сбъднеш копнежа му за живот...или да предпочетеш да заемеш позицията на страничен наблюдател и да проследиш краткото визуално доказателство за съществуването на света заедно със законите му.-Маделин се засмя тихо.-Е, времето явно е спряло за мен в този момент, а стойността, за която говориш с изумителен плам, без способност да вложиш какъвто и да било смисъл в думите си, не е ключов фактор в моя миг на безвремие.
Рийпър не можеше да прецени дали момичето съзнаваше фактите, лежащи зад думите или просто очакваше следваща крачка на по-голяма директност, тъй като видимата реакция отново липсваше:
-Разочароваш ме...-засмя се тя.-Пропусна да зададеш твърде важен въпрос. Може би прекалено много от времето ти е минавало в неподходяща...низша компания.-
Маделин се усмихна накриво, докато погледът й неусетно търсеше пристан в пространството отвъд стъклото на прозореца. Защо за бога не можеше да спре този си глупав стремеж...
-Явно имаш изградено мнение за всичко.-отсече Шаия.
-Хайде да не се заблуждаваме.-вметна Рийпър.-Пешките, дори извървели осемте квадрата, си остават пешки.
-Тъкмо тези пешки са най-голямата заплаха за изхода на партията.-оспори момичето сякаш между другото.
Маделин се подсмихна, а погледът й съвсем неволно падна на полусвитата й лява ръка, в жест, показващ повече от необходимото:
-Животът е куб, не квадрат, Туран. Партията в него никога не е една. И нерядко се случва фигурите да следват по-различни постановки.
Думите й бяха придружени от звън на метал, който накара Шаия да се обърне:
-Говори ми за доверие.-изсмя се Маделин.
Ръката й висеше във въздуха насочена към момичето, предлагайки достъп до тежък медальон с формата на пентаграм. Туран го погледна и сякаш за секунда прецени ситуацията:
-Посочи ми една причина да не го използвам срещу теб.
Рийпър се засмя. Гласът й проехтя зловещо в тишината, разцепвайки спокойствието на цялата сграда:
-Всяка отрова има своята противоотрова както добре знаеш. А и не е уместно да забравяш, че, за разлика от теб, имам подходящите хора зад гърба си.
Момичето привидно не реагира на последните думи, но Маделин можеше да се закълне, че чу тиха въздишка:
-Разполагаш с достатъчно време, за да проучиш функцията...-тя посочи с очи сребристата стъкленица.-която явно тъй или иначе представлява жив интерес за теб.
Маделин направи бърза крачка встрани и понечи да вземе мантията си в ръце, но в последния момент ръката й се върна обратно до тялото. Погледът й моментално се пренесе върху домакинята:
-Вярвам досещаш се за предназначението на предмета и конкретната функция, която имам предвид...
Явно този въпрос изведнъж изникна жизненоважен в ума на жената, тъй като цялата й постановка се промени. Стегна се, изправи се, сплете ръце пред тялото си и стисна челюсти, сякаш за да удържи импулса да добави ненужна реплика.Най-малко в този момент и за това конкретно нещо би искала да бъде разбрана погрешно.
Интересна бе репликата й, а още по-интересен бе фактът, че тя самата не бе убедена за момента коя именно функция следваше да бъде приложена, но сякаш непреклонно очакваше това знание от Туран.
Беше ли паднала в заешката дупка? Или пък неусетно се бе намерила в бърлогата на лисицата? Маделин въздъхна тихо, вече спряла да се интересува от евентуалния отговор на момичето. Самият факт, че бе поискала да знае това, говореше твърде много за нея самата, за да го пренебрегне току-така. И вярно, мястото далеч не бе подходящо за спирка и размисъл, но именно това се случи с Рийпър. Тя просто спря всякаква дейност свързана с реалността, остави погледа си да потъне в неизвестна точка и затърси в дебрите на съзнанието си отговора на собствения си въпрос.
Може би в този момент щеше да бъде най-рационално да намери вратата и да я използва по предназначение, но през ума й не мина брилянтната идея да го направи.
Реши да почака, за да открие доколко Туран е разбрала от казаното и да изслуша евентуалния й ответ.


Върнете се в началото Go down
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeВто 13 Май 2008, 15:56

- Защо?
Маделин вдигна поглед и успя да изтласка мислите си обратно в онова кътче от съзнанието, където обикновено ги държеше едва ли не под ключ. Сега не му беше времето. Щеше да им се отдаде отново, когато имаше възможност да намери спокойствие.
Въпросът в очите й не наложи изричането на думите.
- Защо държиш да използвам твоето оръжие? – продължи с Шай спокойно, макар и с лека нотка на неприязън в гласа си. – Да не би да смяташ, че не съм способна да направя една проста магия?
Поредната саркастична усмивка. Шай искрено се уморяваше от държанието на събеседничката си.
- Защото моето оръжие действа, Туран. И е нещо, което само аз бих могла да разваля.
Среброкосата измълча. Имаше поне дузина начини да се въздейства върху съзнанието на човешко същество така, че да се получи желания от тях ефект. Имаше поне стотина други начини да се прикрие и защити всякакъв вид намеса. Маделин или я подценяваше сериозно, или бе просто прекалено свикнала със своя метод, за да позволи да се използват други.
„Истината никога не е една.” – напомни на себе си Шай.
Ръкавът на мантията се вдигна и разкри искрящобялата й кожа само за миг, в който тя внимателно хвана медальона с лявата си ръка. С другата само за няколко секунди вдигна пръчката си, след което я прибра, заедно с вече защитения и напълно изтрит от всяко полезрение предмет. Маделин се усмихна съвсем леко на себе си. Туран поне не беше толкова глупава, че да не осъзнава силата му.
- Предполагам, че вече отдавна сама си усвоила техниката му... – промълви домакинката, отдалечавайки се и посягайки към една от книгите на безбройните лавици в помещението. Бе дебела и очевидно тежка, със златни букви на черен фон.
- Разбира се. Защо? – върна „въпроса” Мади, наблюдавайки внимателно.
Туран помилва няколко пъти бавно подвързията на книгата, след което я извади. Безпроблемно, въпреки очевидната тежест, тя постави книгата на близката по-висока масичка и бръкна в джоба си.
- Иначе никога не би ми се доверила с него.
Пръстите й докосваха внимателно грапавата повърхност на страниците, очевидно търсещи точно определена секция. Пред погледа на гостенката Шай затвори очи и продължи да обръща страниците, доверявайки се на интуицията в своето търсене.
Изведнъж пръстите й рязко спряха върху числото 666. „Плитко и очебийно” изсумтя вътрешно Маделин. Но за нейно учудване, вместо да се опита да прочете написаното на тази страница в книгата, Шаия изобщо не отвори очи. Вместо това продължи да разлиства нататък в тишината и така до момента, в който пръстът й не опря в златното гравирано 963. Дори от разстояние за Маделин бе очевидно изображението на висок и мускулест мъж с червени коси и брада, държащ чук, което заемаше цялата страница с изключение на малко чисто бяло поле в ъгъла. „Тор?” Точно до това поле допря Шай медальона, който току що бе извадила отново от джоба си. Разбира се, той все още беше невидим, но неговата сила изобщо не можеше да бъде сбъркана, още по-малко пък от повелителката й.
Шай свали медальона точно до страницата, но не го допря до хартията. След което докосна леко с пръст повърхността му и го обърна точно четири пъти в посока, обратна на часовниковата стрелка. След четвъртото завъртане под него се появи малък, едва забележим пентаграм, едва ли не извезан върху хартията.
- Безсмислено. – въздъхна Шай, отваряйки най-сетне очи. След миг медальонът вече бе обратно в джоба й, а книгата беше върната на лавицата. – Глупак.
- Наистина ли имаш време за глупости, Туран? – запита Мади с леко раздразнение.
Шай се обърна към нея, посягайки към мантията си.
- Четири минути. – Рийпър кимна и също набързо наметна своята. – Волдемор всячески търси знание за твоята сила. Иска да я използва, за да получи най-сетне „пая”, който смята, че му се полага.
Маделин се разсмя силно и подигравателно.
- Стигна до там, че ме помоли да му помогна да те шпионира.
Рийпър рязко се закова за мястото си. След това стрелна Шай с предупредителен поглед.
- На него ли смяташе да пратиш спомена? Наистина ли си толкова наивна?
Беше ред на Шай да се засмее. Само дето тя не го направи, може би защото отдавна не помнеше какво представлява смехът. Вместо това само се усмихна пренебрежително.
- Дори да му го пратя, той не би могъл да го разбере. Неговите познания общо взето се изчерпват със запазването на собствения му живот и отнемането на чуждите. – странен мрак си прокрадна път по чертите на лицето й. – Той все още най-много се страхува от смъртта.
- Волдемор е *. Нищо чудно, че не бе допуснат да се занимае с нещо по-важно. Направо се чудя дали да не го направим министър на магията. Сред малоумниците ще е съвсем на мястото си.
С тези думи Маделин затвори вратата на кабинета зад себе си и продължи след домакинката надолу по стълбите. След няколко секунди влязоха в дневната, която, с едно кратичко махване на Шаия, се освети от няколко свещи. Тук мебелировката бе по-семпла и сравнително по-модерна, макар че не бе съвсем съвременен стил. За разлика от повечето обикновени дневни, в тази нямаше нито една снимка. В нея не витаеха спомени от вечери или събирания, от запознанства и близост. Бе точно толкова студена и отчуждена като остатъка от къщата.
- Трябва да обсъдим само още едно нещо. – хладно отсече Мади. Пред нея Туран спря на секундата и се обърна.
Което беше нейната грешка. Поглеждайки в очите на Рийпър, тя на секундата бе застигната от невероятно тежкия мрак, който се бе прострял над тях. С малкото останало от съзнанието си Шай насочи погледа си към ръцете й. Пръчката я нямаше, вместо това обаче лявата й ръка бе притиснала слепоочието й точно там, където свършваха дългите тежки черни кичури. „По дяволите”. Този път, макар и със сетни усилия, Шай успя да събере достатъчно от силите си, за да се бори срещу магията. В центъра на непрогледната тъма, стояща сама в обграждащия я мрак, тя впрегна всичките си усилия, за да отдалечи Маделин от истината. Нямаше нищо против Рийпър да узнае спомените или мислите й, целите, дори бе готова да й ги каже така. Нито пък я бе страх от тъмнината. Но не можеше да й позволи да достигне до отговорите в съзнанието й, които тя самата търсеше от толкова време и така и не можеше да открие...
Прелюдията свърши едва за няколко секунди. С широко отворени очи Шай вече наблюдаваше собствената си дневна. Инстинктивно погледът й се насочи към една от свещите, в търсене на поне малко светлина, която да обори тежестта на досегашния мрак. Безполезно. Тя живееше в същия този мрак вече повече от три години – нямаше да може да го изгони така.
На около метър от нея Маделин за пръв път не знаеше дори какво да мисли. Туран стоеше абсолютно изправена, не се прегъна, нито проскимтя дори веднъж. Разбира се, Рийпър използва не повече от една двайсета от способностите си и, макар момичето да се бе борило превъзходно, тя едва му бе показала ухапване от комар. Това, което я изуми, бе гледката – онова, което намери, без дори да се опитва да го търси. Тези безумни бариери, които срещна, не бариери на оклумантика, не и съзнателни такива. Вместо това огромни стени от енергия, които обграждаха чувствата на Шаия и мислите й и ги поставяха извън достъпа точно на тази техника. В този момент Маделин се съмняваше, че дори самата Туран може да се добере до тях, защото те не бяха защитени от нея. Мозъкът на среброкосата заключваше илюзията, онази така убягваща й илюзия, която едва ли не вееше от нея, и я пазеше дори от самата нея. Маделин добре познаваше миналото на Шаия и знаеше, че не спомените са предизвикали подобна защитна реакция. Не. Настоящето бе това, от което Туран се страхуваше толкова много, без дори да го съзнава. Сега, реалността бе онова, от което бягаше така усърдно.
Студ пропълзя по пръстите на Рийпър и прониза цялото й тяло, смразявайки кръвта й. Не силата на Шаия бе това, което я караше да потреперва, не способността или знанията й. А фактът, че, ако отвореше тези бариери, можеше да я довърши. Ако Туран се изправеше пред действителността, щеше да умре с нея в очите...
- Издържах ли теста? – запита леко задъхана Шаия.
Маделин не отговори. Прекалено много неща имаше, които не разбираше за това момиче. Не че изпитваше какъвто и да било интерес да ги разбере. Шаия бе върховното въплъщение на безинтересното – тя самата се стараеше да преминава по подобен призрачен начин през живота на другите....
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Madeline Reaper
Graduated
Madeline Reaper


Female
Брой мнения : 342
Age : 35
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeСря 14 Май 2008, 22:46

Въпреки това Маделин не можеше да пропусне да отбележи странността на ситуацията и дори да я категоризира като своеобразен казус. Кибритените клечки, илюзията, контролът...всичко си идваше на мястото по един особен начин в сглобена структура, която съвсем не бе на своето място в общата картина. Интригуващ повод за размисъл, ала за съжаление (и по силата на факта-за щастие) на това занимание бе отреден друг момент, както и по всяка вероятност друг човек. Дори и при наличие на интерес, Рийпър не би могла да отдели време, за да спре и да разсъждава именно по този въпрос. Имаше твърде много неотложни въпроси, за да фокусира вниманието си върху нещо толкова незначително, макар подбудите на околните и особено тези, от които зависеше реализацията на плановете й, да представляваха изключително нужно познание. За момента тя можеше да погледне ситуацията и да прецени, че знае достатъчно, ако не и повече от необходимото.
Маделин открадна един момент, за да огледа обстановката в стаята, на която не бе спряла вниманието си на влизане-твърде забързана, за да й направи впечатление постановката и дизайна. Сега с неприязън отбеляза, че онова, в което се бе блъснала "триумфално", бе всъщност тежка дъбова маса. Изсумтя съвсем тихо и предпочете да не повдига ненужни въпроси, ала бе наясно, че момичето бе забелязало веднага доловимата промяна в пространството, равняваща се на два-три сантиметра (които естествено на Маделин се сториха поне метър) и бе сугирна, че вътре в себе си Туран се смееше подигравателно. Можеше да го долови без сама да разбере как...незначително внушение, както самата тя предпочете да го нарече.
Рийпър завъртя очи в желанието си да подмине риторичния въпрос, но в крайна сметка не го направи:
-Не бих го нарекла тест-по-скоро лична проверка. Интересно беше дали все пак някой би успял. Разбираш, причинявайки го на теб, проверявам цялата академия.
Туран може би бе на път да помисли тези думи за подобие на комплимент, но поведението на събеседничката й заговори за обратното. Маделин се намръщи леко-достатъчно, за да изтрие всеки белег на красота, деликатност и приветливостот лицето си и рязко направи необходимата крачка, за да се докосне до бравата на входната врата:
-Последно, Туран... Нищожеството, което си взела под крилото си, не бива да научава нищо от това...поне докато то не стане факт. Никога не знаеш зад кое храстче дебне лисица.-Маделин направи жалък опит за усмивка, който не казваше нищо повече от "Не очаквам никаква комуникация от тук до въпросния ден" и натисна дръжката на бравата. Не искаше да оставя Шаия с впечатлението, че е проверена, за да й се има доверие, тъй като нищо подобно не се бе случило. Рийпър знаеше добре, че момичето няма да осуети плановете с каквато и да е стъпка. Те бяха изгодни и за двете, а Туран не изглеждаше достатъчно глупава, за да рискува влошаване на положението си, което след една погрешна дума пред когото и да е, щеше да настъпи неминуемо.
Маделин застана на вратата за няколко кратки мига. Може би момичето бе очаквало думи да бъдат добавени към вече изреченото, ала това не се случи. Тя просто имаше възможността да наблюдава есетствената трансформация на Рийпър на входната си врата. Косата се накъдри и почервеня, тъй сякаш се бе запалила инцидентно. Бе сигурна, макар да не виждаше лицето й, че и очите й сега бяха променили цвета си до предния изумруден нюанс. Всяка промяна във външния й вид в този момент би свидетелствала промяна в мислите й, а Маделин, най-малко от всичко, искаше да показва това на околния свят. С леко щракване жената напусна къщата и се почувства мигновено заслепена от светлината на пълната луна, сравнявайки я с обстановката вътре. Извървя няколко крачки, след което спря на място, чу се силно пукване и фигурата й се стопи в мрака, убедена, че само след няколко минути Шаия Туран ще я последва към мястото, на което разумна бе единствено екстремността на низшите прояви на емоция.
Върнете се в началото Go down
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeНед 18 Май 2008, 12:25

Шай стоеше, спокойно облегната на рамката на входната врата, изчаквайки жената да си отиде. Макар да очакваше мислите й да бъдат объркани и да се вихрят в момент като този, съзнанието й бе твърдо като камък и изобщо не допускаше колебание. На фона на досегашния разговор Шаия определено имаше за какво да размишлява - достатъчно неща, които отдавна бяха изместили нуждата да се яви на вечеря от главата й. Вместо да последва Маделин и да се магипортира в Академията, Шай се извърна и бавно затвори вратата след себе си.
Доскорошното присъствие на външен човек в нейното светилище определено още си личеше. Не на външен вид, разбира се, по-скоро вътре в нея. Онова глождещо чувство на вмешателство изкарваше собствения й свят извън рамките на така характерната за него уравновесеност. Шай знаеше, че чувството щеше да бъде потушено след няколко часа. През това време тя можеше да се оттегли там, докъдето не бе допуснала да стигне друг човек, поне до този момент.
Започна да се изкачва бавно по стълбите, като не сваляше ръката си от рейлинга. Откакто бе закупила тази къща, вътрешността й се бе изменила до неузнаваемост. Нямаше абсолютно нищо общо с онова, което бе преди - просто модерна мъгълска виличка в едно от френските села. Навсякъде вътре и директно вън от къщата сега ясно се долавяше присъствието на магия. Е, долавяше се само от други вълшебници, околните живущи не знаеха нищо.
- Нот! - рязко и твърдо викна Шай, когато стигна до кабинета си на втория етаж.
След не повече от три секунди на повикването й отговори висок и сравнително слаб мъж с къси кестеняви коси и търсещи, неспокойни очи. Той се приближи до среброкосата и кимна леко.
- Отиде ли си?
- Да, но това няма значение за теб. - вече по-спокойно и с малко по-мек тон му отговори девойката. - Би ли могъл, моля те, да отидеш до съседката и да я убедиш, че нищо не се е случило тук. Поне не и нещо, към което би трябвало да проявява толкова усилен интерес...
Без да каже и дума, мъжът извади магическата си пръчка и тръгна надолу по стълбите. Всъщност задачата беше безумно проста - трябваше единствено да направи на глупавата стара дама магия за забрава. Дори и да се усетеха, министерството никога нямаше да успеят да го намерят - къщата на Туран бе неотбележима на карта и, за хора, които никога не я бяха виждали, не можеше да бъде различена от обикновена модерна къщичка на обикновена френска домакиня.
Мъжът пристъпи леко през дневната и излезе навън, затваряйки вратата спокойно зад себе си. Без да вдига шум, той излезе от двора и се насочи към съседската къща в меката светлина на уличните лампи.
Но изведнъж светлината изчезна. Той забави крачка и се огледа, за миг безумно уплашен от рязко отличилите се от луната сенки. Студ започна да си прокрадва път все по-близо и по-близо до него...хапеше го, давеше го...
- Значи тук реши да се скриеш от мен, Нот? - Нот замръзна, неспособен дори да се обърне и да посрещне очи в очи притежателя на студения съскащ глас. - Би трябвало да знаеш, че не можеш да се криеш вечно...Не и от мен. Не и след като така безочливо ме предаде...
Близката лампа изпука слабо, когато пропадна последният опит на светлината да надвие студения мрак.
- Може би трябваше да послушаш жена си, Нот...трябваше да молиш за прошка...тогава, само тогава, може би щях да ти подаря бърза и безболезнена смърт...Но сега...Круцио!
Дъхът излезе със свистене през устните му в очакване на болката, прерязваща тялото сякаш на две. Остра и неумолима, тя щеше сигурно да доведе до неговата смърт. Туран нямаше да чуе нищо, нямаше да му се притече на помощ. Нямаше кой да го запази сега освен самия него. А той, изправен срещу мощта на Лорд Волдемор...
Нот отвори рязко очи и се обърна. Болката не дойде. Яркият зелен лъч бе застинал на няколко сантиметра от него и не помръдваше напред въпреки очевидните усилия на Волдемор да продължи магията. Дори вместо това лъчът започна да се движи назад, да се връща бавно, но безспирно и твърдо към източника си. Пред очите на Нот пръчката на Волдемор започна да свисти и пращи, поемаща обратно непростимото проклятие. Когато и последната искрица зелено бе погълната, от пръчката се разнесе небивал крясък и тя самата заедно с притежателя си бе отблъсната назад на няколко метра.
- Какво, по дяволите...?
- Недей да ругаеш. Няма смисъл. - долетя зад него твърдият студен глас на Шаия. Нот се обърна и със сетни сили се дотътри до нея. Когато я стигна, той падна на колене и застина така, проснат доземи. - Нямаш работа тук, Риддъл. Върви си.
Макар да бе запазил равновесието си, Волдемор стоеше изумен и не успя в първия момент да отговори на предизвикателството й. Тя бе направила магия, която граничеше с връщане обратно на времето, нещо, което никой досега не бе успявал да стори. Не, не можеше да си играе с времето. Трябваше да бъде нещо друго...
- Както се оказа напълно неспособен да разгадаеш силата, която медальона на Маделин Рийпър притежава, така и сега няма да ти дам удоволствието да узнаеш произхода на заклинанието.
- Мълчи, момиче! Позволяваш си прекалено много!
В отговор до ушите му стигна само студен, саркастичен и подигравателен смях. Но той прекъсна бързо.
- Фините Инканатем! - тихо прошепна Шаия. Изведнъж мъглата се стопи, а лампите отново озариха улицата с меката си, непридирчива жълтеникава светлина. Сега вече тя и Нот можеха ясно да различат фигурата на опонента си на няколко метра срещу тях.
- Книгата, която ми даде, е безполезна. Все още си доникъде и не ми се вярва скоро да помръднеш. Разбира се, аз самата зная доста повече... - отсреща долетя слаб хрип. - ...но нямам никакво намерение да споделя с теб. Казах ти вече. - тя хвана ръката на Нот и го накара да се изправи. След това, макар и без да се обръща, тръгна бавно назад. - Върви си.
Нот наблюдаваше смаян как Волдемор се обръща и тръгва сам към пункта за магипортиране малко извън селото. В самото село само някои хора можеха да изникнат ей така - тези, които имаха това разрешение, след като Туран бе направила защитна магия на цялата околност.
- А да. - просъска Туран достатъчно силно, за да бъде чута. Волдемор спря и се обърна към нея. - Никога повече не се доближавай до моите подчинени! - "Окуло Адфликта!"
Без дори да продума повече, Шаия се обърна и задърпа Нот след себе си, оставяйки Том Риддъл да се наслаждава сам на едно от най-новите й изобретения. Имаше много по-важни неща в живота й от този малоумник. Неща, които трябваше да осъзнае, за да може да ги защити с цената на живота си. Да ги защити от тези, които не ги разбираха и ги разрушаваха...както и от тези, които не желаеха да ги разберат..
"Рийпър..."
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeПон 07 Юли 2008, 20:54

***********

Местеше очите си между календара и часовника, опитвайки се да проумее какво, по дяволите тя прави навън в това време.
Девети юни, половин час след полунощ.
Бе се постарала той да не разбере каквото и да било за нейното излизане. Дори не бе усетил кога точно е успяла да се изниже от къщата...но, все пак, това си бе нейният дом, можеше да го напуска, когато иска. И тя определено го бе направила - в единадесет часа вечерта. Кой нормален човек излизаше от вкъщи просто така през нощта...Дори не бе му казала, че някога скоро ще излиза, не бе споделила целта на странната разходка. Не беше гъкнала дори за прословутото посещение на Маделин Бърг, което я остави толкова разтресена и до такава степен ужасена. През последните седмици той се грижеше за нея денонощно, абсолютно убеден, че без него тя ще умре. И все пак тя не му бе доверила нищо.
Усети, че е разранил устната си едва когато вкусът на кръв завладя устата и сетивата му. Беше направил един последен мижав опит да я накара да отвори поне малко света си. За Бога, той бе бивш смъртожаден, а никога не беше бил до такава степен потаен, колкото тя очевидно бе била през целия си живот. Дали нямаше някаква смъртоносна болест? Защо се криеше така от целия свят?!
Беше се опитал да я попита това...

"- Какво ти става, по дяволите? Шаия, ти чезнеш. Зная, че ти дължа живота си и не съм най-добрия ти приятел, но трябва да ми кажеш какво е, за да мога поне...Как бих могъл да ти помогна, ако нямам дори и бегла представа какво ти има?
Тя мълчеше, все така спокойно разположена в едно от креслата в дневната. Мъртвият й поглед бе вперен в една разтопена вече свещ и бе стоял така през последните четири часа. Днес дори не беше успял да я принуди поне да пийне вода.
- Не можеш да продължаваш така, вече четиринадесет дни буквално не живееш. Какво правиш, Шаия? - гласът му трепереше. Отчаяните нотки се отразяваха в ледената тишина на стаята и буквално вибрираха в стените. - Да не би да е онова, което будистките монаси...да не се опитваш да се самоубиеш?
Нищо.
- За Бога, Туран, ИЗЛЕЗ ОТ ПРОКЛЕТИЯ ТРАНС!!! - не бе усетил кога бе почнал да крещи. Ръцете му вече бяха на раменете й и той я разтърсваше силно с някаква последна надежда, че това ще я накара да поеме въздух. - АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНИЯТ, КОЙТО МОЖЕ ДА ТИ ПОМОГНЕ!!! ПОНЕ НА МЕН...поне на мен кажи! Аз живея с теб, не можеш просто така да....
- Пусни ме, Нот.
Ръцете му сякаш сами се изстреляха назад. Изненадата да чуе гласа й след едноседмично постоянно мълчание го накара да залитне. Едва не събори масата в усилието да се задържи близо до нея.
- Ти...говориш? - посрещна го предишната тишина. Мигът надежда бе отлетял и ужасът за пореден път сковаваше сърцето му. - Туран, моля те, допусни ме...позволи ми да ти помогна! ЗА БОГА, МОМИЧЕ, ПОЗВОЛИ МИ ДА СПАСЯ ПРОКЛЕТИЯ ТИ ЖИВОТ!!!
- Не желая да ми помагаш. - този път беше почти шепот, едва ли не неспособен да надвие наложеното от самата нея безмълвие. - Просто ме остави на мира.
- Да те оставя....да те оставя да умреш сама, така ли? Това ли искаш??! Това ли е твоята цел в живота!??
Най-сетне бе успял да пробие. Разбра го миг преди да отприщи малкия й вулкан, разбра го по очите й...само за миг през тях премина живота, онзи блясък, който бе загинал преди две седмици...черна сянка, но дори и тя бе нещо различно, нещо истинско.
- Ти не знаеш нищо...Ти не разбираш нищо...ТИ ДОРИ НЕ МЕ ПОЗНАВАШ!!! - изкрещя момичето. Свещта изхвърча от масата в мига, когато Шаия стана и го бутна назад. Отчаяният й вик резонира в стените и изпълни тишината на стаята - тя никога не бе крещяла в своята къща. - ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ОПИТВАМ?? КАКВО МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВЯ??
Тя зарови ръце в косите си и започна да се върти безумно на различни страни, сякаш неспособна да контролира собственото си тяло.
- Защо да...искам да живея...ЗАЩО ИСКАМ...защо живот, защо...ТОЛКОВА ВРЕМЕ...никога няма...
Никога не я бе виждал толкова невероятно уплашена, никога не бе виждал лицето й така изкривено от ужас. Тя се луташе в собствената си глава и дори не го виждаше вече. Бе като луда, сякаш напълно се бе загубила.
Без да усеща, той обви раменете й с ръце и я обърна към себе си.
- ПО ДЯВОЛИТЕ, ШАЙ, АЗ СЪМ ТУК!! ПОГЛЕДНИ МЕ!! ЧУЙ МЕ!!! - крещеше той право в лицето й.
Но реакцията й не бе очаквал. Сребърните очи се впиха в него като последна надежда и останаха неподвижни, докато от тях потекоха многобройни тежки сълзи. Те се ронеха в тишината няколко минути, след което с последне слаб шепот тя изпадна в поредния трескав кошмарен сън.
- Не ми позволявай да изчезна...не ми позволявай да се загубя...искам да живея...Нот...искам да живея..."

Тогава, преди повече от десет дни, тя бе проявила някакъв признак на живот, запоследно. Последно успя да я принуди да се храни и да поспи преди седмица. И дори тогава тя се събуди едва час по-късно в същото неспособно да живее състояние.
А може би трябваше да се радва, че тя е излязла...беше поне някаква проява на живот, - нещо, което не бе забелязвал у нея от толкова време.
Оставаше само надеждата, че не е тръгнала по свое желание към собствената си смърт...
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeПон 07 Юли 2008, 22:56

*************
Беше много странно дори за нея...Винаги бе поставяла вътрешното - дори не толкова душата, колкото съзнанието, високо над физическото съществуване. Но сега се чувстваше почти отделена от тялото си. Всичко в нея и около нея се пречупваше и губеше някъде в дълбините на мислите й, възприето чрез сетива, които отказваха да се подчинят на външното и да го приемат достатъчно, за да бъде осъзнато. Сетива, които бяха извърнати навътре към самата нея от толкова много време, че може би вече бяха ръждясали - като старите кораби, които хората оставяха по пристанищата, сякаш за да напомнят за нещо съществувало и движело се преди. Точно така очите й пробиваха мъглата, в която светът й се намираше, и в този момент успяваха да уловят поне част от заобикалящото я, за да й напомнят, че все пак живее в него и че някога е била неразривна част от него. Сега не бе толкова сигурна...
Усещаше някакси далечно как краката й се движат под механичната команда на насочващото се напред тяло. Ако някой психолог я наблюдаваше сега, щеше да получи истинска демонстрация за теорията на разделението на съзнателното от подсъзнателното. Защото тези нерви в мозъка, които заповядваха чрез гръбначния стълб на краката й да се движат, действата напълно механично. Тя имаше чувството, че може да види себе си извън своето тяло, за първи път можеше, ако поиска, да се наблюдава почти напълно обективно - след като чувстваше, че не се намира там, където всъщност е, че не прави онова, което прави и че не вижда или чува онова, което природата заповядваше на очите и ушите да виждат и чуват. Нищо не достигаше до нея и тя вървеше все така изолирана не само от външния свят, но даже от вътрешния си.
Сега осъзнаваше колко лесен всъщност е бил животът й преди, много отдавна, когато се бе превърнала в това, което беше допреди време. Когато бе изолирала себе си в своя свят, давайки воля на ума за сметка на сетивата, когато бе изолирала презрителните погледи и дразнещите забележки, когато бе вървяла, без да си позволява да усеща, че останалите я бутат и дори удрят. Помнеше как едва дете седеше вечер на леглото си и разглеждаше синините, които бе получила през деня, с някакво странно любопитство, жадна да разбере точно как действа всяко нещо в собственото й тяло, жадна да се научи да потиска болката до максимум и да контролира себе си напълно. Още тогава, и след като отвратително тъмният свят бе станал още по-мрачен и безрадостен, още когато за пръв път усети магията в себе си и започна дори само мислено да я разбира и развива, когато за пръв път посегна на друго човешко същество и за последен път направи нещо импулсивно...Още тогава тя бе започнала да гради в себе си непробиваемите доскоро бариери, които не й позволяваха дори да си зададе въпросите, от отговора на които толкова силно се страхуваше. Тогава съзнанието й, под влиянието на манията й за контрол, бе поставило зад ключ онова, което можеше да представлява заплаха за вътрешния й мир и спокойствие, след като беше станало абсолютно ясно, че единствено те можеха да й донесат някаква утеха - сама бе неспособна да наложи спокойствието отвън, дори само за себе си.
Но това си оставаше период на детство, период, в който дори нейното съзнание, привикнало към болката и опасността, не можеше напълно да разбере истинската заплаха, която се криеше зад тези бариери. Може би ако тогава бе позволила на себе си да надникне...да провери какво е онова, което подсъзнателно винаги я бе плашело, може би ако го бе направила, сега щеше да е много по-щастлива...или отдавна мъртва.
Ако можеше дори малко да възвърне контрол над собственото си тяло, точно на тези мисли би се усмихнала с една от своите едва ли не патентовани леки и спокойни усмивки. Стигаше дотам, че трябваше да избира между тотално унищожение или безвъзвратна промяна, нещо, което се бе надявала никога да не й се налага да прави, избор, който се бе надявала да избегне със собствени усилия, вярваща твърдо в собствения си живот и в бъдещата възможност да го промени, след като вече е успяла да положи основите...
Нямаше представа дали жената до нея усеща дори малко от това, което в момента мислеше. Допреди броени минути тя бе била една от най-великите магьосници за своето време, един от най-следваните и, може би, най-обичаните и способни водачи...Сега до Шаия ходеше едно същество, което изцяло съвпадаше с определението за "бял лист" - трябваше да се учи, най-малкото, на базови магии, за да може да достигне дори отчасти предишното си ниво, а това щеше да отнеме време. Каролина обаче имаше време и Шай се бе погрижила за това. Независимо дали й отнемеше десет години, двадесет, или два месеца, за да си спомни, Каролина щеше да върне себе си някога, нямаше да бъде изтрита от лицето на земята...
Със сигурност напълно по навик Шай постави ръка на рамото на Каролина, позволявайки й да премине невидимата бариера около къщата. Макар че жената беше наметната с качулка, Шай ясно виждаше как главата й се върти в усилието да проумее и осъзнае напълно обстановката, в която се намира. Е, дори и с най-силната магия не можеше да бъде изтрита аналитичността или силата на един ум...или поне на това се надяваше Туран.
Вървейки сковано по пътеката към собствената си къща, Шай усети тежестта на медальона на Рийпър в джоба си. Сега осъзна, че никога не бе имала намерение да го използва...отначало бе така със сигурност само защото гордостта не й позволяваше сляпо да се довери или да следва заповедите на Маделин, но с течение на времето тя чисто и просто бе отхвърлила тази идея някъде дълбоко в себе си - без дори да го знае, тя бе решила много отдавна точно какво иска да направи тази вечер.
- Къде беше, за Бога?
Чу ясния глас на мъжа миг преди той да отвори вратата и да излети от къщата, насочвайки се право към нея. С неимоверно усилие застави собствената си ръка (за Бога, как бе възможно да са й нужни усилия да овладее тялото, в което бе израснала) да се вдигне и препречи пътя му по средата.
- Отиваме...на разходка, Нот. - оповести тя съвсем тихо и миг след това се обърна. Бе дошла тук само за да вземе него - още дори не бе сигурна дали няма да изпадне в нужда от неговата помощ. Той със сигурност бе готов да й я даде, а тя не бе в състояние да я откаже, защото самият отказ би изисквал прекалено много усилия.
Изцедена докрай, тя можеше само да върви тихо с Нот от лявата си страна и Каролина от дясната. Мъжът нямаше представа, че се намира толкова близо до бившата директорка на Академията Ейрен, нито пък че тя меко казано не е на себе си. Но щеше бързо да се сети за мястото, където отиваха.
- Хванете се за мен. - тихо заповяда тя. Двамата около нея прихванаха ръцете и внимателно под лакътя - Нот, защото се притесняваше за нея, Каролина, защото просто не бе загубила деликатността си.
ПУК!
Земъкът, в който държаха затворниците, не се бе променил...
- По дяволите! Тилуан...
*********************

Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeСря 09 Юли 2008, 23:05

*****
В първия момент не можа да се сети какво е успяло да го извади толкова бързо от дори иначе неспокойния сън, в който бе изпаднал. Напоследък той самият също рядко спеше, рядко се хранеше и изобщо не се сещаше за себе си, полагайки неимоверни усилия да запази искрицата живот, която все още крепеше Шаия и не й позволяваше да се разпадне напълно. Искрицата, за която знаеше със сигурност, че все още е някъде там, но чувстваше, че с всеки изминал ден все повече и повече се губеше в тъмнината...
Много време се бе чудел какво точно представлява тази тъмнина. Не беше никаква физическа болест, това бе разбрал преди прекалено много време, за да може да се извинява с него. Беше нещо вътрешно, но много повече от досегашната й студенина...беше нещо, което я изпълваше изцяло и малко по малко се хранеше с живота вътре в нея, като не намираше достатъчно положителни емоции, които да напада. Бе сигурен, че ако я остави сама, тя ще умре съвсем скоро, може би след ден-два, задушена в собствения си ужас, който не само не искаше, а по-скоро вече не можеше да му обясни. Ужасът, който държеше очите й отворени дори след седмица безсъние, който не позволяваше на устните да поемат дори капка вода, който изсушаваше всичко около нея...
Точно този ужас и малката, но задушена искрица той бе сънувал до момента, в който странния звук го накара да се разбуди бързо. Отне му няколко секунди да осъзнае напълно къде е и какво точно прави тук, и още няколко да разбере откъде идва звукът, който го бе събудил. Бяха хлипове...тихи, безжизнени и безнадеждни хлипове, които сковаваха сърцето му и побиваха с ледени тръпки кожата.
В мига, в който осъзна какво става, той буквално излетя от стаята си и за малко не разби вратата на спалнята на Шаия. Очите му, привикнали бързо с тъмнината, веднага различиха слабата фигура, обвита с чаршафи. Хасето сякаш я задушаваше и тя се мяташе безумно, търсейки начин да се освободи от стоманената му хватка, когато всъщност то изобщо не бе това, което я бе хванало. Нямаше нужда да разбира отчаяно редените от нея френски думи, за да знае, че това, в което бе изпаднала в съня си, бе може би още по-страшен, материализиран кошмар на онова, което виждаше вътре в себе си денем. Затова не можеше дори да си позволи да заспи...
Едната му ръка нежно притисна гръдния кош, докато другата внимателно махна чаршафите от леглото, за да спрат да й пречат. Тя изглеждаше дори по-призначно, отколкото денем. Лунната светлина се пречупваше в малките капчици студена паническа пот, която избиваше по челото й, и я караше да изглежда като роса, но на земя, а не трева. Нот усещаше как собствената му душа се смразява от ужаса, че тя самата скоро щеше да се слее със земята и да се превърне в нищо повече от няколко капчици роса, единствен помен от силната личност, покосена от нещо, което можеше да бъде единствено самата тя.
- Тук съм, Шай...тук съм. - повтаряше той шепнешком, докато галеше внимателно страните, раменете, шията й, в отчаян опит да я накара да се събуди или поне да превъзмогне кошмара. Но самият той осъзнаваше колко безполезни са действията му...
"Гореше. Все едно на клада, но такава, която бе вътре в нея. Пламтеше самата й същност, разгаряше се в жаравата собствената й личност, която сама усещаше, че малко по малко губи в безумната тъмнина.
А тя бе толкова дълбока...Тъмнина, в която не можеше да пробие дори един слънчев лъч, в която нямаше място или сили за надежда. Тъмнина, която я обгръщаше изцяло и проникваше вътре в нея, превръщайки самата нея в част от себе си и сливайки очертанията й със своите. Безплътен мрак, царство на сенките, в които тя чезнеше с всяка секунда, губеше не само себе си, но и онова, което се бе преструвала, че е. Цял живот не бе успяла да открие какво точно трябва да бъде и каква трябва да е ролята й в този свят...
Да, тя заслужаваше да бъде погълната от мрака...безконечният рог, който обгръщаше всичко и в края на краищата превръщаше безметежната Вселена в свой собствен подчинен свят, изолирайки всяка звезда в нея, прониквайки вътре в самата светлина и унищожавайки я отвътре, пробивайки вярата...докато накрая не останеше само тъмнината."

- Хайде, моля те...Шай, за Бога...не се предавай на съня...бори се...
"Но изведнъж дори тъмнината се губеше и огънят отново започваше да разрушава костите, органите и клетките й, превземаше кръвта и скоро цялото тяло бе просто една жарава...Нямаше нито начало, нито край, след тъмнината идваше огънят, огънят умираше бавно в тъмнината и така до края на безкрайното..."
- Живей за мен, Шай... Живей за себе си...събуди се, поеми си въздух...дишай, моля те...
"Не, имаше и още нещо. Онова отвратително усещане. Дали огънят го носеше или самата тя го извикваше, за да се отърве поне за миг от огъня и тъмнината? Онзи ужас, който караше кожата й да настръхва и сърцето да спира, който караше кръвта й да се вледенява, да спира своето постоянно движение, докато не отмине и това...
Ръцете му върху тялото й. Толкова крехка и толкова малка. Тя не заслужаваше да бъде предадена на тъмнината.
Гняв. Див, буен, необуздан гняв...и ярост. И смут, страх и смърт...Ужас, в който течаха секундите, и секундите се превръщаха в минути, а минутите преминаваха в безкрайност...и тя го виждаше пак и пак...
Последна сълза в измъчените от живота очи...последната искрица, бавно тлееща в тяло, което вече не можеше да я поддържа.
Отмъщение. Ярост...и страх.
И нова смърт...и още и още смърт...и отново и отново пред очите й..."

- Шай, моля те....моля те! - той викаше, но не можеше да достигне до нея. Знаеше, че не може...
"После идваха очите...никога не бе виждала в тях обвинение и все пак винаги бе чувствала вина...в тези зелени очи, в които бе намирала своята надежда толкова време, само за да изчезне от тях животът толкова рано...Трябваше да бъде там, до нея. Трябваше да й помогне, трябваше да го убие, да премахне, трябваше да защити единственото скъпо за себе си...
Но не бе могла. Болка...Сълзи в очите, които никога не са поемали тяхната сила. Жестока мъка и безумна тъга.
Трябваше да е там..."

- Дължах ти го! Дължах ти да съм там! Дължах ти да умра вместо теб! - крещеше тя, без да чува гласа си, без дори усилието на собствените дробове да може да я избави от ужаса.
А той не можеше да направи нищо, освен да стои над нея и се разкъсва...Собствените му сълзи се смесваха с нейните, с малките капчици пот на лунната светлина...
"Нямах право да живея. Защо съм жива сега? Може би трябваше да умра тогава...може би това е била целта. Може би заслужавам тъмнината...
Не успях...бях длъжна, аз трябваше да бъда там, ти не трябваше да умираш...ти беше толкова чиста, а аз - така налудничаво странна, ти беше благословия за този свят, а аз - проклятие за всеки, когото срещнех.
И отвово идваха тъмнината и огънят. И тя плачеше, тежки сълзи, от които не можеше да се избави и които не можеше да потуши...и сълзите не помагаха...и болката растеше, ли, растеше, като лед в пламъци вътре в нея сковаваше и отново изгаряше цялото й тяло и я оставяше опустошена отново да се бори с тъмнината..."

- Шай...
"И къде беше сега? Нямаше нито изход, нито имаше дори желание да намери изход. Може би той беше в смъртта, която трябваше да я сполети още тогава...може би отмъщението не бе достатъчно.
А спомените продължаваха да се връщат, отново и отново, и кръвта продължаваше да кипи и да се вледенява, и сълзите продължаваха да текат....
Ужасните му ръце по нейното тяло...Кожата й крещи за избавление, ръката й посяга към пръчката...
И черните, бездънни ями, които се впиваха в нея с жестока наслада, които живееха, за да отнемат живота на други, които се хранеха с нейната омраза и не й даваха покой...."

- НЕЕЕЕЕ! НЕ! НЕЕЕ! - с широко отворени очи тя стоеше изправена в спалнята си, вкопчена до болка в Нот, без да подозира...и сълзите пресъхваха, защото кошмарът беше свършил...
Не. Защото сънят бе свършил, а кошмарът на живота продължаваше....


Последната промяна е направена от Shaiya на Съб 12 Юли 2008, 22:14; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeСря 09 Юли 2008, 23:38

*********
Беше първият кошмар, който помнеше. Последните няколко седмици преминаха през нея като ураган, докато тя самата бе в мъгла...Може би имаше нужда да види отново нейните очи....отново да си спомни онази искра в зеленото, която бе потискала в себе си...за да може най-сетне да осъзнае къде се намира и защо, по дяволите, е там.
Нямаше никаква представа как да се отнася към самата себе си в момента. Беше толкова различно отпреди...нямаше я странната мараня, в която минаваха дните, нямаше я онази ожесточена и отчаяна битка...Нямаше нищо.
Чувстваше се толкова...празна.
Може би затова сега разсъждаваше със собственото си съзнание много повече, отколкото преди. Най-сетне можеше да каже някои истини в собственото си лице, напълно съзнавайки, че същите тези истини могат да я погубят. Но какво значение имаше това?
През целия си живот бе бягала и се бе криела. Бягаше от себе си, за да не си позволи да мисли точно това, което мислеше в момента. Криеше се от себе си, защото не можеше да признае, че самата й същност е безсмислена и безцелна на този свят. Криеше се от другите, защото се страхуваше, че те ще осъзнаят колко са прави във всяка една своя преценка за нея. Бягаше, като се стараеше да бъде незабелязана, за да може да успокоява себе си, че безцелното й съществуване е оркестрирано от самата нея, когато всъщност природата очевидно й бе отредила да извърви някакъв мижав по своята същност път, без да остави истински отпечатък от себе си върху него. И всичко това под предлога, че чака нещо по-добро, че чака по-благоприятен момент, чака по-благоприятни хора, чакаше и чакаше...
Нещо, което никога нямаше да дойде.
Знаеше, че ще продължи да седи също толкова безцелно и студено, както през изминалите няколко...дни, седмици? Само дето безумното лутане в собствения й вътрешен свят бе преминало в хладнокръвен мазохизъм....или по-скоро садизъм към самата нея. Защото имаше разлика. Тя не нараняваше себе си, тя виждаше себе си отдалеч като накаква друга личност, личност, която дори не може да бъде наречена така заради покълващото съмнение че "личност" съществува вътре в нея.
Шаия Туран, среброкоса девойка, кръгъл сирак, отрасла в дом за сираци и с травматизиращо детство. Някъде далеч самата тя бе застанала пред себе си и се преценяваше, рисуваше се точно така, както някога рисуваше за себе си другите хора, за да ги запомни. Виждаше положителните и отрицателните си качества, виждаше начина, по който характерът влияеше на постъпките й и обратното...Но Шай-наблюдателката не желаеше да вижда нещата, тя търсеше причините зад нещата и, след като ги намираше, ги излагаше една по една, без свян или излишна любезност, пред самата себе си, макар това да означаваше и да унищожава самата себе си.
И какви бяха въпросните причини? Много просто...всъщност всичко се свеждаше до две неща - собственото й безцелие на този свят и страха й от осъзнаването на това безцелие. Да разбере, че няма нищо и никой в този свят, към когото да се стреми...някога имаше някакви странни мечти, макар и те да бяха прекалено материални...поне съществуваха. После те замряха...
Не виждаше смисъл да ги продължава. След като в самата нея нямаше смисъл, значи...защо й трябваха мечти...защо й трябваха чувства...защо й трябваше живот...?
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeПет 11 Юли 2008, 10:29

****************
- Мисля, че вече е време.
"Какво значение има?"
-
Хайде, трябва да отидеш. Не можеш да пропуснеш собственото си завършване. Така и така завърши прекрасно...
- Нот, аз не съм там да уча. Затова завърших прекрасно.
Мъжът се навъси леко. Но вътрешно ликуваше - тя бе станала и се
приготвяше да излезе...най-сетне. Макар да не беше в прекрасно
настроение, все пак продължаваше да оправя косата и дрехите си...
- Радваш се, че проявявам суета.
Репликата й го стресна. Колкото и време да живееше с нея, нямаше да свикне с начина, по който тя го разчиташе.
- Логично е да се радвам. Ти рядко проявяваше каквото и да било...дори преди. А напоследък рядко изобщо реагираш.
Говореше й мрачно, назидателно. Имаше нужда да обвинява някого за ужаса, през който и двамата преминаха. Далеч бе от мисълта истински да обвинява нея, но поне за момента можеше да се възползва, най-малкото, че е по-възрастен. Не че разликата във възрастта някога бе играла роля тук...
Наблюдаваше я внимателно, докато оправяше себе си. Независимо какво направеше, тя нямаше да може да изглежда нормално, не и ако "нормално" не включваше да прилича на училищните призраци. Това бе още нещо, заради което бе едва ли не бесен на състоянието й - изсмукваше я и я превръщаше в нещо гротескно...след като тя винаги бе била красива като картина. Е, студена и обикновено безчувствена картина, но поне жива.
- Мислиш ли, че е полезно да ходиш там? При нея?
Тя се извърна и го изгледа с лека почуда. Не очакваше той да обвини срещата преди седмици за сегашното й състояние.
- Маделин Бърг няма нищо общо с...това, Нот. - кимна тя, все още вперила поглед в него. Той очевидно й нямаше доверие по тази точка.
- Как ще обясниш тогава, че нейното посещение го предизвика? - той вдигна глава и я изгледа дръзко. Не бе характерно за него. - Какво толкова стана, Шаия?
- Беше само повода. Все някога щеше да се случи. - тя умишлено игнорира втория му въпрос. Далеч бе от мисълта да сподели - сега, когато знаеше, че той би могъл да отиде в Ейрен и да се разприказва. Разбира се, под предтекста, че го е грижа за нея. По тази точка тя все още не се доверяваше на него.
Радваше се, че той измълча. Не искаше да навлиза в още един спор с него, особено при положение, че дори устните схватки я изтощаваха до краен предел. А бе сигурна, че ще трябва да запази силите си за бала...
- Нот...ще подновя предложението си. - по-скоро усети, отколкото видя, как той рязко вдигна глава и я погледа стреснато. - Можеш да напуснеш, когато пожелаеш. Дългът ти отдавна е изплатен. Плюс това не ми се вярва вече да си в приоритетите на Риддъл. Той има по-сериозни...препятствия, с които да се занимава.
За миг тя си позволи да се отнесе към въпросните препятствия. Някога...много отдавна, тя бе пожелала да се приближи повече до тях, но така и не го направи. Беше преди много години...а може би само месец? Нямаше значение...времето не важеше, след като тя не се и опитваше да го задържи.
- Не. - твърдо отрече мъжът. - Пределно ясно ти е, че ще продължавам да отговарям така.
- Но не ти ли писва хората да те третират като мой....подчинен?
- Аз съм твой подчинен.
Тя отново отдели очи от отражението си и се обърна към него.
- Не си. Карала ли съм те някога да го мислиш?
"Няма нужда да ме караш".
Тя въздъхна леко и отново се върна на приготовленията. Всъщност...нямаше какво повече да прави. Нямаше да успее да си придаде по-човешки вид дори цял ден да стоеше пред проклетото огледало.
Слабите й ръце обхванаха внимателно меката качулка и я вдигнаха над главата й. Част от косите й останаха извън нея...и по-добре. Не й се щеше хората постоянно да я питат коя е и какво прави там.
- Аз също ще дойда.
Гласът му бе ясен и решителен. Тя се обърна към него и го погледна през тъмнината на качулката. Нямаше представа какво цели...но този път щеше да определи границите.
- Няма да се приближаваш до познатите ми. Няма да разговаряш с преподавателите. Няма да се месиш, освен ако аз не те повикам. - този път тя наистина му говореше заповедно, но нямаше избор. Последния път, когато отидоха заедно в академията, той си бе позволил да направи нещо, което можеше да изложи и двамата на огромна опасност.
След няколко секунди мъжът кимна леко и на свой ред стана.
********



Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeСря 30 Юли 2008, 21:49

Имаше чувството, че не я е виждал така от невероятно много време. Дни, седмици на безчувственост и ледена тишина...а му се струваше, че е дал месеци, дори години от живота си в тревоги, неспособен да се спре или да помогне истински. Предполагаше, че така се чувстват затворници, които са пуснати на светло отново след престоя си и пленничеството - сякаш са загубили всичките си сили и не знаят как да ги върнат. Сякаш искат да поемат въздух, да напълнят с живителната му сила дробовете и цялото си тяло, да го усетят как дава така дълго чаканото усещане за свобода на клетките; но се страхуват. Страхуват се, че ако си позволят да се насладят на мига, той ще изчезне тъй безвъзвратно, че ще загубят шанса си някога пак да го върнат, страхуват се, че ужасът на тъмнината и самотата не е свършил, а само сега започва. И гледат, гледат, сякаш никога не са виждали нищо подобно, сякаш светът се е обърнал наопаки, докато са били затворени и неспособни да се измъкнат, и поемат със сетивата си всичко, което могат, но все пак плахо, защото дори несъзнателно очите са сковани от тревогата, че реалността лъже.
Точно с тези очи в момента възприемаше Шаия. Защото, колкото и да бе желал да я види отново жива и себе си, сега не можеше да повярва, че наистина се е случило. За миг някакъв тъмен облак премина през погледа му - едва сега той осъзна, че бе очаквал смъртта й, бе чакал края и за двамата скоро, че беше спрял да се надява истински, а вместо това само формално, че беше спрял да вярва в себе си и в когото и да било, обезсърчен от тегнещото дори вътре в него, в сърцето му, студено безмълвие. Дори може би вече се беше примирил, колкото и отвратително да звучеше, и тази мисъл го накара да се чувства като предател, като плужек и придатка, ненужна и отдавна загубила каквото и да било значение...
А може би наистина беше такъв. След отчаяните изблици, постоянни разтревожени погледи и безнадеждните опити, той не бе успял да я върне към живота, не беше успял да издърпа обратно от дълбините на скръбта (или каквото, по дяволите, бе станало с нея) този убеден и решителен поглед, който бе достатъчен да го обезсърчи или да му даде криле. Този блясък, който понякога изглеждаше почти вманиачен, искрата, която личеше вътре в нея. Може би другите не я бяха забелязвали, защото стигаха само до спокойното, равно изражение, само се докосваха до предпазните стени и, след като усетеха студенината им, се отказваха да се опитват да ги стопят. Така и не разбираха какво всъщност представлява тази девойка, не че той можеше да претендира, че напълно я познава. Но я бе наблюдавал и бе привикнал към винаги увереното изражение, към тихия, едва проявен гняв или кроткото разочарование...когато още ги проявяваше. И сега...и сега ги помнеше по-ясно от всякога, образът й във всеки един миг на слабо, едва забележимо проявена емоция, се бе запечатал в съзнанието му и той знаеше, че в крайна сметка никога няма да забрави нищо за нея. Нищо от това, което бе наблюдавал през последните месеци и което страхът и ужасът го караха да се страхува, че няма да наблюдава никога повече, въпреки че дори в момента бе изправен пред първите признаци за връщането...
През последните няколко минути бяха ходели бавно и спокойно, пресичайки селото и насочвайки се към "Слънчевата вила". Но той дори не го бе забелязал. Може би беше рутината - толкова често е обхождал тези улици, колкото не бе го правил с улиците в собствения си дом някога. А може би...и това бе доста по-възможно...може би бе погълнат, както винаги, от паралела между спомените си за нея и действителността, и в двете безумно привързан към това същество, което имаше всички основания да ненавижда и презира, да отбягва и отхвърля...може би искрата, завърнала се в сивите очи беше достатъчна, за да го накара да забрави, че някога е живял свой собствен живот, да забрави близките си...всичко.
А имаше какво да помни...имаше жена, дори син. И двамата предано отдадени на "каузата" на Волдемор, която вече бе толкова далеч от него...не ги бе виждал от прекалено много време, но някакси усещаше, че не им липсва. При тях бе по-безполезен дори и оттук...а и те самите се отдалечаваха все повече и повече в съзнанието му, заменяни неминуемо от спомените му за нея, за всяко малко потръпване на устните й, за всеки кичур от косите й, които единствени в цялото й тяло си позволяваха да бъдат игриви и да падат свободно и неразборимо, и все пак винаги някак странно подредено. Нямаше логика, естествено, още бе рано, или просто невъзможно да намери логика в действията или състоянията й...може би ако знаеше повече...
Едва не се спъна, когато осъзна къде са стигнали.
- Подминахме я. Шай, подминахме къщата! - той понечи да хване ръката й и да я дръпне обратно, но, стреснат от рязкото й спиране, се отказа.
- Наясно съм, Нот. - спокойно и с лекичка усмивка отвърна девойката.
- Къде отиваме?
- Никъде. Тоест, ти се връщаш обратно в къщата. Аз отивам някъде.
Тонът й бе спокоен и почти ведър, усмивката не слизаше от лицето й, макар и малко отвеяна, но говореше твърдо. Значи бе решено.
След няколко секунди, през които не я изпускаше от поглед и след които тя буквално се стопи в леката нощна мъгла, мъжът се запъти обратно към къщата. Ходеше леко приведен, замислен над всичко и нищо и от време на време хвърляше скришом по някой поглед към съседите. Не че и да видеха нещо, щяха да разберат каквото и да било. Дори той не разбираше...може би не му бе писано да разбере.
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
Shaiya


Female
Брой мнения : 1981
Age : 33
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitimeСря 30 Юли 2008, 22:05

Стоеше и наблюдаваше спокойно изгрева. Тя не се бе върнала тази нощ, но някакси това не го притесняваше. Защото бе видял, че живота се връща малко по малко и сигурно доста болезнено в нея, и знаеше, че ще се оправи сама. Дори и да се тревожеше, нямаше да има смисъл - не можеше да пренебрегне недвусмисленото предупреждение да не я следва. Не че имаше и най-малка представа къде точно е отишла.
Беше адски красиво. Никога преди, в нито един ден, при нито един изгрев или залез не се бе заглеждал така. И никога не бе виждал и частица от красотата, която се откриваше днес пред него. Именно днес...защо ли? Защото имаше цел...колкото и крайна да бе, поне ясна, поне отчетлива...и си беше негова, само негова. Никой нямаше да му отнеме този изгрев и този ден, никой нямаше да му наложи да избере живота или смъртта, изборът и всичко, свързано с него, щяха да си останат негови за пръв път в целия му живот.
Откакто се помнеше, винаги някой друг поемаше и решенията за неговото развитие или стагнация, и отговорността, която те носеха. Досега си мислеше, че това е свобода - да не му се налага да прави нещо, за което после да съжалява, да не му се налага да бъде изправен сам пред последствията от постъпките си. До седемнадесет решенията вземаха родителите и учителите му, после започна да ги взима Волдемор...съпругата му, дори синът му. Шаия. И той все си мислеше, че проблемът е техен, че те са си виновни...
А беше точно обратното. Никога не бе имал свобода. Поне не и свободата, която изпитваше днес, в този миг и която щеше да изпита в следващите няколко. Тя бе това, което отваряше очите му за красотата и едновременно с това за ужаса...за лъжите и за истината...за обективността и относителното. Свобода, която усещаше като сладък жизнен нектар във вените си, която се разливаше по цялото му тяло и му даваше възможност да разбере какво означава животът. Предполагаше, не, знаеше със сигурност, че в последния месец свободата на Шаия й бе отнета...малко или много от самата нея. Сега осъзнаваше как се е чувствала. Сигурно бе трудно...той самият досега бе затворник не по принуда, а по желание, и, за разлика от живота на Шай, тук надзирателят по неволя винаги бе бил някой друг.
Но толкова с това. Нот изключи мислите и съзнанието си в полза на сетивата. Искаше да поеме напълно този последен и пръв изгрев...
Погледът му се отлепи за миг от картината, която със завист към Шай току-що бе преоткрил, и се насочи към къщата в далечината. Не бе пожелал да се приближи повече до града...вместо това стоеше в покрайнините, и все пак можеше да различи дори градината отпред, която сам и, разбира се, по желание на жена си бе садил. Знаеше, че те не са там сега...не. Бяха при Волдемор, отдавайки му чест и неосъзнавайки, че са позволили да се превърнат в безмозъчни контролируеми плужеци като него. За това единствено съжаляваше - не бе имал смелостта или съзнанието да ги спре, когато бе време, да им даде възможността и те да усетят свободата, да им покаже колко грешен е неговият път...
Изобщо не го интересуваше кой ще го намери. Мъгъл или магьосник...нямаше значение. Шай щеше да разбере, много преди да се "разчуе". Щеше да усети, може би отдавна вече го бе предвидила...и нямаше да страда. Молеше се да не я боли, защото знаеше, че все пак е способна на това, а искаше най-сетне да се отдаде на щастието, което бе заслужила, по един или друг начин. Сега съзнаваше, че всъщност тя го заслужава дори и само защото се е родила, а той не бе успял да й го даде, въпреки чувствата си. Не бе успял досега да го постигне и за себе си...
Но всичко беше различно сега.
Защото го имаше изгрева...
Ръката му, стиснала здраво пръчката, се издигна и се допря до гърдите му бавно, без потрепери дори веднъж. След това той усети, че собствената му уста да изрича заклинанието, което вече толкова пъти бе използвал, воден от чужди интереси...Но не го чу.
Защото го имаше изгрева...
Върнете се в началото Go down
http://magicschoolvtrd.forumup.com
Sponsored content





Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne   Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Chalet de soleil, 23, rue de Vesle, Reims, Champagne
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Academy of Magic :: Други :: Домове-
Идете на: