Върхът на вечния мрак

Хестия искаше да дойде тук. Да види това място. Да помисли малко. Но нямаше много време за мислине, не след дълго зад нея изкочи...

На никой ли не му се води РП???

...зад нея изскочи нещо, което в първия миг самата тя не успя да разпознае. Не беше човек, не...не и животно...имаше крила....но пък стоеше изправено, имаше ръце и крака като на човек...
Нямаше намерение да пита "Какво си ти?". Този въпрос можеше да й коства живота. За миг пръчката вече беше в ръката й и в готовност, насочена към пришелеца.
- Свали я...не мисля, че ще те нарани. - гласът, който долетя иззад Хестия, бе тих и напълно спокоен, но въпреки това успя да я накара да подскочи. Тя, все още с насочена към съществото пръчка, извъртя глава и се опита да намери източника на гласа.
Не бе особено трудно - стоеше на два метра зад нея. Беше много високо и очевидно слабо момиче, с дълга сребристоруса коса и сиви очи. Позна я на мига - беше я видяла на Разпределянето - това бе момичето, което беше закъсняло.
Не можа да й се усмихне. Все още бе цялата настръхнала и готова за бой. Все пак й проговори, обръщайки се отново към съществото, което не бе помръднало нито на йота през тези минути.
- Какво е това?
- Това е пазителката на върха. - толкова. Все едно й пречеше нещо да пообясни като човек.
- Тоест...? - подтикна я Хестия.
Момичето се усмихна леко.
- Аз съм Шай. - нямаше нищо общо с темата, но все пак беше нещо...

Хестия отметна кичур руса коса назад и вси яснозелените си очи в Шай.
-Аз съм Хестия. - сега вече тя успя да се усмихне. - КАк да накарам това нещо да се махне, нестава с докосване на ума? - попита леко припряно Хес, защото това същество не и приличаше на онези дружелюбните от приказкати. - Впочем казвай ми Хес или Хести, ако искаш. - Тя огледа момичето още веднъж. - Блъдхенд. - отбеляза след момент. - Радвам се че не съм единственото момиче в този дом. Бих ти предложила да поседнем и поприказвамено може ри преди това да помолиш това същество да спре да ме гледа, все едно съм му вечеря. Помоли учтиво Хестия.

Другото момиче остана като заковано, а Това нещо започна да се приближава, точно когато...

Молбата на Хес успя да накара момичето да се усмихне. Беше първата й истинска усмивка от доста време насам. Доста откриваше лицето й, като премахваше винаги замисления и вглъбен в себе си поглед...
- Allez! Qu'est-ce qu'il a arrive? - мелодичният звън на френска реч накара Хес да подскочи. Най-малко бе очаквала Шаия да заговори на френски.
- Мислиш ли, че те разби... - започна момичето, но спря по средата на изречението, защото "пазителката на върха" изведнъж се завтече с невероятна скорост към тях. Хестия на момента насочи пръчката си, но изреченото заклинание само се отблъсна от съществото. Удивена, Хес разпозна защитен патрон - Шай бе изградила щит на духа. Но странното не спря дотам...
- Un ou deux jours d'avance....un grand homme...il est un peril, je le sais, il a des intentions malignes, je le sais... - съществото говореше накъсано, с дрезгав и висок глас, но в тона му Хес долови нещо, което я накара да свали пръчката....отчаяние.
- Et c'est la raison pour votre casse-tete? Vous ne savez pas le nom de l'homme...? - Шай говореше свободно, без никакви спънки, и говореше неща, които Хес изобщо не вдяваше. Само чакаше.
- Il etait haut, tres, tres haut, et dangereux, je le sais...
Изведнъж съществото се огледа уплашено и изчезна. Шай понечи да спре пазителката на върха, но не успя. На лицето й бе изписана мрачна загриженост.
- Разбрах, че няма да ме изяде, но какво е станало??? - високо попита Хес.
Момичето срещу нея мълча няколко секунди, след което й отговори с равен тон:
- Преди един или два дни на върха се е появил висок мъж, когото пазителката не е разпознала. Но тя е видяла в него опасност, и то голяма, доколкото самата тя успя да ми каже...Имаш ли представа...

-Неееее! - Хестия пребледня и залитна. Седна. - ДА, за жалост зная. Той, той е. - Хестия хвана краката си. - По - добре да не ти разказвам. - Хес срещна погледа на Шиа, която искаше да узнае повече, но не каза нищо. Изчака Шиа да заговори.

- Накара те да залитнеш. Очевидно е достатъчно важно. Имаме време и тук е напълно спокойно, поне засега. - Шай се приближи до нея с вперен в лицето й поглед, но не седна. Вместо това вдигна пръчката си и измаьоса за миг удобни кресла. Изглеждаха невероятно странни на фона на кристално белия сняг. Но Хес бе благодарна за тях...
- Е?

Хестия се намести на креслото и се замисли.
-Той беше един червей, който неможе да направи нищо. Поне тогава. Хах, трябва да съм благодарна, че сега стоя и ти разказвам. - Хестия се усмихна. - Тук винаги ли има мъгла?

Очите на Шай за миг разфокусираха, след което се впериха в откриващата се гледка. Бяха високо, много високо. Върхът даваше на всички чувство за недостижимост, дори всевластие. Не и на нея. Природата бе невероятна и уникална във всичките си форми, но този връх сега й навяваше само....само тревога.
- Червей или не, той не е действал сам. Никой никога не действа сам. Първо правило. - Хес се обърна и впери очи в момичето, учудена от проницателността й. Но вече отдавна се бе убедила, че Шай не е обикновена. Може би тя беше тази, която щеше да й помогне...
Изведнъж обаче образът на Шаия се разми с върха. Хес примига, отчаяно опитваща се да се съсредоточи в настоящата гледка, макар и прекрасно да знаеше, че това няма да стане....Не и сега, след като отново започваше...

-Неее? Никой няма право да гозакача. Не и него. - след това думите на хестия станаха неясни. Това беше реалност, но не нейната. ДЖЕЙМС НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!

След няколко минути тя сепосъвзе,а Шай просто стоеше й я гледаше.
-Нищо, каза тя. - Спокойно няма проблем. Разбирам.

-А аз не! Каза Хестия - знаеш ли нещо повече?

- Освен факта, че току-що се опитаха да нападнат важен за теб човек? - Хестия се сепна. Шай се усмихна леко и й помогна да се изправи. - Зная със сигурност, че ти не си знаела колко важен е за теб.
Хестия не отговори. Това, което преживяваше, бе прекалено, прекалено дори за нея...
- Но зная, че никой не е нападнал...Джеймс...сега. - Шай говореше напълно спокойно, без капка тревога или загриженост. Това донякъде раздразни Хес, все пак тя усещаше всичко това, а не другото момиче.
- И откъде си сигурна? - тонът бе пропит от недоверие. Шай обаче не се смути. Всъщност, изобщо не й отговори. Само впери очи на запад и едва след минута промълви:
- Залезът приближава. Трябва да напуснем върха.
Двете тръгнаха надолу внимателно, Шай водеше, все още гледаща отнесено нанякъде, а Хестия я следваше безмълвно, опитвайки се да проумее що за човек е. Не успяваше. По дяволите, чувстваше се безпомощна. Шаия и даваше пълен достъп до спомените, до мислите, до съзнанието си, и въпреки това Хес все удряше на камък. Имаше чувството, че съзнанието на Шай е постоянно празно, а знаеше, че не е така...
- Спри. Просто спри за секунда.
Другото момиче спря веднага и се обърна. В погледа му се четеше въпрос.
- "...никой не е нападнал...Джеймс...сега." Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш??? - Говореше с една октава по-високо и дишането й бе накъсано...самата тя едва ли си даваше сметка колко важен е Джеймс за нея.
Шай се замисли за секунда.
- Знаеш ли какво е дежа-ву?
Хес изсумтя и промърмори. Въпросът си беше тъп. Шай изобщо не обърна внимание. Тя си живееше, очевидно, някъде далече от останалите. Хес бе благодарна за няколкото секунди, в които успяваше да накара другото момиче да се откъсне от себе си...
- Този връх действа така на хората. Докато ти виждаше как нападат въпросното момче, в твоето съзнание имаше ясна следа, че това не е настоящето. Опитай се да си припомниш...
Хес наистина искаше да разбере за какво става въпрос. Прекрасно си спомняше предишните няколко минути...в които тя бе изпитала болка, а Шай не бе помръднала и само бе наблюдавала. Сега й бе трудно да преглътне факта, че момичето е способно да не се опита да й помогне в продължение на минути...А дали....дали бяха минути?
- Не бяха минути. Падна на земята. Съвзе се точно след две секунди. Макар че не отричам, съжалявам за липсата на адекватна реакция. - в тона на Шаия наистина имаше съжаление.
- Как така две секунди? Но те...те го измъчваха и...Той е в опасност.
Шай тръсна леко глава.
- Не отричам, че е в опасност. Но не са го измъчвали, не сега. Станало е преди повече от ден. Ти си го почувствала тогава, преполагам, но не в пълната му сила.
Хес не разбираше абсолютно нищо.
- Моля???
Шай въздъхна уморено.
- Бях тук преди два дни. Въпросният "плужек", за който ни предупреди пазителката, не е минавал оттук. Изобщо. Прекарах целия ден на върха. Но пазителката бе убедена, че го е видяла преди два дни. Всъщност го е видяла преди четири. Този връх действа така върху съзнанието - успява да го накара да блокира за секунда, след което отприщва спомени. Не видения. Спомени. - изражението на Хес леко просветля. За сметка на това това на Шай помръкна. - Опасявам се обаче, че твоят приятел е застрашен от доста по-голяма опасност от нападението, което ти току-що видя. То се е случило преди повече от ден. Възможно е Джеймс вече да е в техни ръце...

-Не! Той трябва да е добре. То е силен. - Хестия се изчерви.
-Той неиска да ти причинява това. Ти сама си го причиняваш. - Шай стоеше и гледаше Хестия. - Не си ли се замисляла какво има всеки път, когато той не ти е отговарял, защо? Помисли. Май невинаги мислиш за случващото се...
-Не ми казвай какво правя, незнаеш. - Хестия щеше да се разплаче. - НЕРАЗБИРАШ! - Хестия се отчая. - Джеймс, той не...
Понечи да си тръгне но,

Шай направи нещо напълно неочаквано. Беше първата импулсивна постъпка в целия й живот. Изпревари я и застана точно пред нея, двете бяха изправени лице в лице. Шай хвана ръката на Хес и я стисна, точно над китката. В същия миг впери очите си твърдо в нейните. Странна тръпка премина от ръката на Хес по цялото й тяло. Сякаш кръвта й се бунтуваше срещу докосванетона Шаия. Ръката й след секунда започна да трепери, тръпките се усилваха все повече и повече. Момичето се опита да откъсне очи от тези на Шай, да прекъсне контакта си с нея, но не успяваше - сивите зеници сякаш я бяха приковали към земята. Усещаше как съзнанието й малко по малко се замъглява, мислите й сякаш излитаха. Тя не можеше да ги задържи, не можеше да удържи и тялото си, краката й се подгънаха, свличаше се малко по малко....
Миг по-късно Хестия се строполи на земята под погледа на Шай. Другото момиче не помръдна в продължението на няколко секунди. Дори не дишаше.
- Добре свършена работа, госпожице Туран.
Ниският шепот долетя някъде откъм дърветата. Шай не се обърна натам. Очите й не се откъсваха от лежащото момиче, което бе измамила...
Трябваше. Трябваше да открадне тази една секунда за себе си, за да довърши задачата си.
- Не се показвай и не говори. Още не е в безсъзнание. - Лицето й изобщо не се промени, когато извика лъжата. Очите й гледаха все така решително надолу. Нямаше отговор, както и очакваше. Това бе нейният шанс.
Наведе се към Хестия и провери пулса й. Момичето дишаше накъсано и бързо, но спеше. Скоро щеше да изпадне в спокоен сън. Напълно достатъчно за Неговите цели.
Лек проблясък от скъпоценен камък бе последното, което Върхът на вечния мрак видя през този бурен ден. Нощта малко по малко се спускаше над Планината на изгубените надежди, покривайки всичко в нея и около нея с непрогледна пелена от мрак и мъгла.
Много часове, след като към върха се насочиха две момичета, само една фигура, наметната с черна мантия и чието лице бе покрито от качилка си проправяше път от планината към замъка...

П.П. Хес, трябва да преместим РПто някъде, а, ако искаш да знаеш какво е станало и какъв е смисълът, питай по ЛС, за да не издадем нищо.