НякЪде в околностТа - Ариман и Вивиана

Ариман вървеше и вървеше. Не виждаше нищо прет себе си. Той заобикаляше дърветата. Газеше храстите. Не им одделяше внимание. Не им ослужи с поглет. Вървеше. Спонтанно спря. Не се обърна. Само каза.
-Докога мислиш да продалжава тази игра...
Чу шум. Чакаше го. Не се обърна.
-Казах ти. Не ми трябва телохранител. Той още се страхува че ще го предам? След всичко?
Ариман сграпчи клон от един храст. Зад него пак се чушум. Бързи стъпки. Подсмихна се. Окъса листата
-Страха ти го осещам чак тук. Върни се при него и му кажи нещо от мен. Не си човекът за тази работа. Да испрати друг. Поне да не го усещам.
Чу стъпки. Оддалечаваше се.
Ариман въздъхна. Беше готов да продалжи. Ала почуства някой друг. Остана на място. Кой беше? и колко беше чул?

Бе Вивиана,когато бе чула стъпки,тя се скри зад един стар изсъхнал дънер.Бе чула думите на Ариман,но янакк не се странса или уплаше от тях,нито се изненада.Започна бавно да излиза от сянката на дънера,пръстъпваше бавно и с качулката на мантияат приличаше по-скоро на видение,нокогато малко от червената й коса се показа Аримна,който спокойно наблюдаваше фигурат въздъхна.
Когато Фиона се приближи достатъчно близо го поглдна в очите...видя ,че беше ядосан,но не знаеше как ще реагира той на присъствието й...

Поне е тя, каза си. Не някои друг.
Не беше ядосан на нея. Беше остатачно чуство. Ариман я погледна. Погледа му раскриваше досада.
-Колко чу?-размисли.-Няма значеение. Казах му да спре. От една седмица върви след мене като сянка. Глупак!-Ариман блъсна юмрукът си в дървото. Вивиана подскочи.
Той ублегна главата си на ръката. Изгледа я. Ухили се.
-изглежда и на тебе трябва да го кажа. Следиш ли ме?
Ариман звучеше спокоино. Без чуство. Пукаше ли му за отговора?

Тя го загледа,мълчеше,опитаваше се да задържи гнева си.Той както винаги успяваше да я разяри:
-Да те преследвам...-тя се изсмя-...нима си мислиш,че постоянно вървя по петите ти?-беще бясна,дори не се опита да го скрие-Само защото обичам да ходя наместа,където няам много хора,не значи...-тя замълча,дори не знаеше защо още говореше с него.Не обели нито дума повече,сложи отново качулката си и се обърна със скръстени ръце:
-Не целият свят се върти около теб...

Ариман се иссмя гръмко.
-Малката Вивиана се разгневина бедното заядливо момче!-престори се на изненадан. Не я впечатли.
-Малката Вивиана трябва да знае.Клетия Ариман е опериран от чуство за хумор.
Вивиана остана тека.
Ариман беше унесен в мисли. Гледаше Вивиана. Не видя лъкът. Не видя стрелата. Докато тя не прободе ръката му. Простена. Огледа се.
-Вивиана наведи се!-Ариман и кресна.
Втора стрела мина на милиметър от момичето.
-Ти малък...
Ариман държеше ръката си. Стрелата беше още в плътта му.

Вивиана бе залегнала когато ариман й каза,но сега се изправи изваждайки пръчката си от мантия.Огледа се ,като още държеше пръчкаат високо вдигната,после погледна Ариман.Той понечи да извади стрелата,но Виа го спря :
-Нека аз...-каза тя с решителен глас-...ти няма да успееш сам.-Той я изгледа изненадан и първо одръпна ръкаат си,но тя отново настоя.Извади едно малко шишенце от мантотяа си:
-Отвара...от нея ще ти олекне-каза Виа,но дори преди да е успяла да хване стрелата още една прелетя до главата й,а Ариман ядръпна рязко към земята...

и се исправи.
-Ти жалък...-кресна Ариман.
Тръгна на там откъдето идваха стрелите. Не можеше да се обърне. Да види Вивиана останала ли е там. Викна и.
-Прибери си пръчката. и стой долу!
Ариман вървеше бързо към стрелецът. Вече го виждаше. Ала беше закаснял. Друга стрела прониза бедрото му. Ариман стисна зъби. Той нямаше да бъде плячката в тази игра. Друга стрела мина до него. Ариман я исбегна. Беше до него. Той свали лъкът. Очите му шареха. Невестулка, каза си Ариман.
Срешна погледът на Ариман и се вцепени. Не беше тук. Беше в тъмното. Страхуваше се. Не искаше пак. Искаше да бяга. Ала не помръдваше. Страх. Ужас. Паника. Той идваше. Това беше края. Кръв закапа от носът му. Падна в тревата. Не помръдна.
Ариман осети Вивиана зад себе си. Обърна се. Вивиана се оддръпна назат. Очите му... Нямаха цвят. Какво беше той?
Ариман не осазнаваше че очите му са променеи.
-Дишай.-потсети я.
Видя страхът и. Не го разбра.
-Той не е мъртав. Скоро ще бъде. Вече не знае кой е. Остава само...
Ариман си беше ваобразил че Вивиана ще се успокои като и обесни.
Вивиана го прекъсна...

-Седни!-каза тя още малко поуплашена,но заповеднически.Той се възпротиви отново,явно искаше да довърши работата си-Сядай-едва ли не му изкрещя Виа-няма да шправиш нищо преди да спра кръвта и да извадя стрелите.
ПОгледът на Виа за момент отново се застопори върху лежащия на земята.ПОсле пак погледна Ариман,той стискаше зъби,а кръвта му течеше.Тя отиде од него,повдигна се леко на пръсти и забута раменето му надолу:
-Малката Вивиана-каза тя-сега ще се погрижи за теб,а ти ще си траеш!Сега не мърдай-каза му тя и посегна към стрелата в ръката му.Счупи заострения връх и после я извади полека,като придържаше ръката му.Поля я с отварата,а после направи същото и с тази в кръка.КОгато отново погледна Ариман видя и неговата кръв по ръцете си.тя изтръпна,а Ариман...

се потсмихна. Болеше го като мръднеше. Сви очи.
-Претчуствие?
Изгледа я изпитателно. Харесваше му глетката на ръцете и покрити сега със неговата кръв. Испита странно удоволствие от нея. Спокоиствие. Налудно усещане.
Устните му се раствориха. Ариман не усети. Взираше се. С празен поглет. Може би заради кръво загубата. Не мигаше. Взираше се. Не. каза си. Стига. Ариман се беше отнесал. Одвърна поглет.
Спря очи на падналият стрелец. Вече нямаше да го преследва. Ваздъхна. Главата му клюмна.
Вивиана го растърси. Ариман отвори очи. Ала не видя нищо. Само си беше помислил че ги е отворил. Клепачите му тежаха. Направи усилие. Видя я. Беше притеснена. ариман не разбираше защо. Не искаше да изглежда дете. Трябваше да стане. Опита, ала...

...отново се строполи на тревата.Виа приклекна грижовно до него,погали клепачите му/Имаше въпроси,но знаеше че сега не бе времето.Виа искаше да отнемем вниманието му от случилото се:
-Е видя ли-прошепна тя усмихнато-трябва да бъдеш благодарен на съдбата ,че бях тук-тя се усмихна мило,но видя че той ве още не можеше да вдигне клепачите си..погали ги с ръка:
-Може би трябва да ти помогна да стигнеш до дома ти...или да извикам някой...само кажи какво искаш-тя се надяваше той да е добре,въпреки че никога не се лъжеше....

Ариман се усмихна едва.
-Ще се оправя.-овери я.
Ариман испъшка тихо. помести се. Облегна се на един дънер. Вивиана го наблюдаваше от мястото си.
-Ела насам.-помоли Ариман.-Искам да разбереш нещо.
Ариман я наблюдаваше. Наблюдаваше как Вивиана се осъмни. Как все пак се приближи. И как седна на тревата срещу него.
-Не искам да се тревожиш за мен. Както правиш сега.-Ариман се усмихна-Не искам да се тревожиш защото не исбежно някой ден страховете ти ще се оправдаят. Аз сега съм в битка, ала тя не е както другите. Кръвта се лее. Но аз самия не зная за кого се лее.
Виждаш ли този човек? Той е саюзник. В друга битка щхме да се бием рамо до рамо. Но в тази битка не се знае кой е саюзник и кой е врага. Заради това се самнявам че ще има победител. И че ще оцелея. Ала това е добре.
"Само мисълта за смъртта прави воина достатъчно отстранен от всичко, за да може да се отдаде изцяло на което и да е било нещо.Той знае, че смъртта го дебне и няма да му остави време да се вкопчи задълго в нищо, затова той опитва възможно най- пълно всяко нещо, но без да се встрастява."-цитира Ариман. Ухили се-За това не взимам сериозно виденията ти. Но...
Ариман се вгледа във нея. Беше ли объркана?
-Като споменах. Питам се.. Ти знаеш какъв ще е края ми нали? Признавам. любопитен съм.
Вивиана беше забила погледът си в тревата.
Ариман стисна зъби. Протегна ранената си ръка. Хвана брадичката и. Обърна лицето и към себе си. Ариман се вгледа в Вивиана.
-Малката Вивиана не трябва да се тревожи. Този идиот няма да се предаде без бой.-ухили се.

Вивиана сега го гледаше сетриозно,не й се искаше да продължава да убеждава и себе си в нейните наивно,но сякаш вече бледнеещи идели:
-Малката Вивиана се умори да я мислиш за малка-тя хвана ранената ръка,по ръцете й още имаше от кръвта му-аз знам...знам какъв ще е краят ти,но само ако продължиш по пътя,койот си поел сега...-Вивиана пое дълбоко въздух-Разбирам и още нещо...ти обичаш да се бориш сам...за себе си,но не разбирам....няма значение.Знам,че няма да се предадеш без бой...аз също няма да те оставя току така-тя пусна ръката му и заметна гарванова-черната му коса зад ухото:
-Кажи ми само едно...какъв би бил животът без да вкопчиш в нещо...нима не ти се иска да се отдадеш напълно ан нещо,да се загубиш в емоциите си,нима исакш да умреш без да си имал и миг сюблимно безумство...или вече си имал...

-Какво е живота, Вивиана? не е ли миг? Правилни решения и грешки. Мигваш и е свършил.-Ариман одправи укорителен поглет към Вивиана-Мислиш ли че моя живот е без цел? Аз виждам че го мислиш.
Ариман се вгледа в тревата. В един черен бръмбър. Той се катереше по стръкче. Бореше се да стигне до върха. и защо? За да полети. Да се загуби в въздуха. Да почуства свободата. Не бяха ли и хората като този бръмбър. И те копнееха за простора. За чудните глетки. За приключение.
Ариман протегна ръка. Залюля стръкчето. Черния бръмбър падна. Сля се с земята.
Достави му егоистично удоволствие да го направи. Да върне глупавият малък бръмбър в реалноста. Всички падаха. Ако не паднеше от това стръкче щеше да падне от следващото. Защо се катереше тогава.
-Аз следвам идеалите си, Вивиана.-каза Ариман извенъж-Сюблимното безумство за което говориш..е мит за мене. Аз не мога да го имам защото зная как свършва всичко. И знанието че всичко свършва убива удоволствието от надеждите. От плановете. От мечтите.
Ариман я погледна. Слушаше ли го? Ръката и с неговата кръв по нея. Държеше неговата. Оддръпна я. Хвана я. Вдигна я пред очите на Вивиана.
-На където и да вървя всичко свършва така.
Гледаше я в очите. сякаш искаше да види прес тях. Да одкрадне всички чуства които притежаваше. Да ги присвои. Да ги почуства. Отчаяние? каза си. Така ли изглеждаше отчаянието.
Поиска да стисне ръката и. Да види как изглежда болката в тези очи. Пусна ръката и бързо. Зарови пръсти в косата си. Стисна я в шепи. Не. Не беше отчаяние. Беше празнота.

-Животът Ариман...аз нямам право да говоря за живота-каза Вивиана-но знам ,че нямаме време "Два пъти на света се мре-с мечтите сладки се прощаваш,от стрданието мъртъв ставаш-какво че и дъхът ще спре"...значи вече си спрял да усещаш,да търсиш щастието-Виа погледна в очите му...нима така изгледжаше празнотата,нима това беше то,когато загубиш вяра в чудото.
Вивиана отново заговори,но малко несигурно:
-Ариман ти ми напомняш за смелите войни,които сами са се справяли с всичко...самота...има я нали,и празнота също и отчаяние,но...ако си такъв то значи времето вкоето живеем ще те помете...-тя се опита да се усмихне,извади една малка кърпичка т зелено кадифе и избърса ръката си,а кърпичката придоби страннен оттенък-прав си...при те всичко ше свърши с кръв,с твоята кръв...-очите й се напълниха с болка,но гласът й прозвуча леден,тя сяйкаш изрецитира-"Като река ще се лее кръвта му и ще пълни кладенеца на омразата,от който ще пием всички"....

Ариман беше навел глава докато тя говореше. И сега я повдигна. Впи невинен, почти детски поглет в нея.
Кръв. Смърт. Претстави си го толкова живо. И отново този копнеж. Тръпка се разля по тялото му. Думите и му деистваха като наркотик. Как можеше да се отърси. Да отвърне сериозно. Когато искаше да каже само..."говори ми още". Налудно. Умо помрачено сазнание.
Защо мисълта за смърта беше толкова привлекателна. Защо само споменаването и предизвикваше тръпка? Копнеж. Желание.
Гласа му бе дрезгав тих когато заговори.
-Хубави стихове знаеш.
Срешна погледа и. чаша студена вода.
-Празнота. Самота. Както искаш го наречи. Удобно е. Времето ще ме помете казваш...Нека.-Ариман се ухили-Нека опита.
Погледна я с интерес. Интерес не към нея. Интерес към себе си. Как ли изглеждаше в неините очи. Как ли изглеждаше Ариман острани. Заблудено отчаяно момче. Което може би не знаеше какво иска. И се преструваше че не иска. Защото знаеше че не може да има?
-Вивиана не съм спрял да осещам. Не търся щастието. Харесвам живота си. Харесвам себе си. Оважавам това което съм. Толкова ли невазможно ти се струва това.

Вивиана сега гледаше втренчено Ариман...не можеш а разбере как е възможно така да се е лъгала за него...сега когато го виждаше с други очи,но единственото което усети все така силно,непроменено...беше вярата й в него:
-Невъзможно...научих се че няма такава категория в живота ни-тя се усмихна горчиво-Ариман преди да се сбогуваме трябва да ти кажа ещо,затова ме чуй-тя вдигна погледа си и започна да говори едва когато Ариман я погледна-Нашите пътища се разделят...те така и не трябваше да се срещат,но предполагам това е било само среедство на съдбата да си играе с мен,с теб сме толкова различни...ти харесваш това,което си...аз дори не знам какво съм-тя говореше сякаш със сподавена болка в гласа си...-Ти ме научи на толова много,може би не това е била целта ти...но аз няма да те забравя.
Ариман я наблюдаваше с объркан поглед,сякаш се чудеше защо Вивиана му говори така,сякаш се виждат за последен път.
-Не...това не е последната ни среща,но се чувствах длъжна да ти го кажа,а също и че когато ти умреш...аз ще бъда там,само това мога да ти кажа...затова ми се исак все повече да стоиш далеч от мен-сякаш така исаше да го спаси тя-и ...Ариман...ще те боли -каза Виа и една сълза падна върху страната й,нямаше лоша умисъл в гласа й,а погледът й бе станал вял и тъжен...

Защо сърцето му биеше така лудо? Защо чуваше туптенето? Цирколацията. Цялото му тяло потрепваше в ритъма. Сазнанието му исключи. Отдаде се на звукът от очестеният ритъм. Защо? Защо! Защо се питаше изобщо.
И той разбра всичко. Разбра защо кръвта му по неините ръце изглеждаше привлекателна. Защо мисълта за неиния поглед над загиващото му тяло беше така слатка.
Защо копнееше за този завършек толкова силно. Защо му се искаше да и каже "говори ми още"...защо му се искаше да спре ръката и преди зеленото кадифе да докосне алените пръски...Защо му се искаше да спре времето и да остане загледан в тази болезнено слатка картина завинаги.
Доказателство. Че не е бил напразен пътя му. Че няма да бъде сам накрая. Че някой го беше грижа. Ариман никога не беше имал това. Макар извратеното му сазнание да му даряваше картини с искривена красота той беше повече от доволен на тях. Копнееше за смърта...защото знаеше че в нея поне нямаше да испита самота. Това беше мечтания край за него. Едва ли щеше да успее да испита такъв прекрасен момент приживе. Но смърта...изглежда тя щеше да му донесе всичко онова за което беше мечтал.
ариман го осазна едва когато я чу да казва сбогом.
противно на мислите си Ариман пронегна ръка и попи с показалец малката следа от салза. Погледна я в очите. Усмихна и се. Искаше да каже няма проблем. Готов съм
ала не успя да изрече това.
Вивиана беше права да каже сбогом. Не. Това нямаше да помогне на него. Ала на нея щеше. Тя нямаше да се чуства виновна когато се случеше. Щеше да е по добре за нея.
Ариман направи последно усилие да стане. Исправи се. С бевни стъпки щеше да се прибере. Да легне. Да заспи. Да санува.
Погледна я сякаш за последен път. Стана му мъчно.
Ариман и обърна гръб. Не искаше Вивиана да вижда как се чуства. Тръгна бавно напрет. В сазнанието си все още виждаше живата картина. Тя щеше да му даде сили да се прибере.

Вивиана седеше все още ан земята и гледаше съсредоточена в една токча,не можеше да повярва на самата себе си,не можеше да повярва,че бе казала сбогом.Едва дишаше при мисълта,че тя самаат бе прекратила един от моментите,в които се бе чувствала завършена.Не й даваше мира,че може би вече нивга нямаше да говори дълго с него и да чувства силата му,която правеше нея силна.Не искаше да плаче,не искаше да усеща,не искаше той да си тръхне без да му бе казала още толкова неща.Тя чуваше стъпките му,които ставаха все по-притаени и в нея се зароди луд импулс...спомни си за първия път,когато я бе приближил-тогава сърцето й биеше луда,сега знаеше защо.Тя се изправи бързо и затича след него с последниет си капки детска невинност.Настигна го и застана пред него.Следващи мигове й се сториха цяла вечност-гледаше в очите му и се усмихна,защото знаеше че при следваща им среща нямаше да има тази възможност.Тръпка премиан по тялото й тя го прегърн аимпулсивно,за миг се вкопчи силно в него,сякаш никога нямаше да го пусне,след миг го пусна,обърна се и едва сдържаща хлипанията си закрачи към пещерата...

Ариман стоеше като закован на мястото си. Топлина. После студ. И болка. Болката в ръката му. И още една. Странна. Не очаквана.
Не можеше да се обърне. Ала не можеше да направи и крачка напрет.
Чуваше стъпките и. Усещаше и нещо друго. Болка. Неината или неговата беше тя. Нямаше значение.
Ала защо. Защо беше нужно. Когато имаше толкова малко време. Какъв беше смисала?
Ариман се почуства нищожен. Какво знаеше той за празнотата. Преди минута мислеше че му принадлежи. Ала едва сега я усещаше толкова ясно във себе си. Какво ли разбираше той. Всичко беше толкова бесмислено. Испразнено от съдаржание. Той стоеше. Нямаше дестинация. Нито назат нито напрет можеше да тръгне. Можеше да варви ала нямаше къде да стигне. И щеше да варви. Докато някои не му кажеше спри. Докато не пресечеше бесцелното лутане. Докато не сложеше край. Ариман знаеше че ще бъде скоро. Ала не искаше да продалжава да варви дори крачка още. Беше уморен от всичко. Искаше да постои да оддъхне. От живота. От смърта. От слатката болка. Дори от празнотата.
Чуваше стъпките и. Усещаше болката и.
Малката Вивиана...помисли си. Тя никога нямаше да го разбере. Защо си беше ваобразил друго. Тя и сега беше толкова невинна. Мила. Грижовна. Ала...Ариман усещаше. Тя беше искала да го промени. Търсеше ву него това което никога нямаше да може да види. Защото Ариман никога не беше търсил промяна. Той беше търсил кратка отеха. По пътя си към края на всичко. Той не можеше да се промени. Той беше воин. А воините предизвикваха смърта. Гледаха я. Причиняваха я. Чустваха я. Тя беше част от всички тях. За нея живееха. Това плашеше Вивиана. Ариман можеше да го види. Ала не можеше да го промени. Кой би бил той ако нямаше този смисал да го раководи. Целият му живот би бил напразен.
Ала той беше излъгал. Не харесваше животът си. Ала го предпочиташе.
Тя не знаеше толкова неща...Ариман не искаше да ги знае.
Истината беше че се беше променил. Там. В розовата градина. Под дъждът. Той беше усетил. Ала беше слаб.Страхуваше се. По добре му беше така. В опитите да обясни беше станал слаб. Беше се раскрил. Не трябваше. Стига толкова. Ала..споменът за разговорите го стопляше.Караше го да се чуства...както никога.
Вивиана беше направила толкова много за него. Той не беше осазнал и половината. Тя и това правеше за него. Мислеше си че помага. Помагаше на себе си. Може би това беше единствения шанс на Ариман да направи нещо добро за нея. Да. Не биваше да го пропилява.
Той щеше да запази спомените. До сетния си дъх. Направи крачка напрет. Вече имаше сили да варви. Вече имаше дестинация.