(Не)очакваната среща

Каролина бе напуснала кабинета си почти тичешком. Трябваше да стигне до плашещата върба възможно най-бързо-да унищожи това, което сама бе поставила вътре преди...преди да стане твърде късно. Подтичваше и придърпваше краищата на маслиненозелената си рокля, опитвайки се да не се спъне в тях, докато самата природа около нея сякаш препречваше пътя й на всяка стъпка-сякаш се опитваше да й каже „Спри!”-да я предупреди да не прави и крачка повече към това място, но Кери не чуваше...или чуваше, но не искаше да слуша.
Мантията й се вееше свободно назад под лекия повей на топлия вятър. С изпотената си дясна ръка стискаше едновременно плата и пръчката си. Не беше моментът за преструвки. Не можеше да я остави в мантията. Всичко можеше да се случи, а нямаше никакво време. Надяваше се само да не я забележат учениците. Само това оставаше-да я спрат и да я разпитват за случващото се. А всъщност нищо не се случваше-само един гарван бе кацнал на прозореца й. Каролина почти спря бяга си и издиша тежко. Въобразяваше ли си несъществуващи заплахи? Подпря ръце на коленете си, все още стискайки пръчката и се постара да нормализира дишането си.
Параноя или не-тя трябваше да се подсигури. Не можеше дори да си представи какво би се случило ако пакетът от тунела под плашещата върба попаднеше при...
Каролина разтръска бавно глава. Панделката, която придържаше къдриците й, се отпусна и огненочервени кичури се разпиляха пред лицето й. Не й трябваха тези представи сега. Трябваше да го унищожи. Обвиняваше се, че изобщо го е запазила там, но сега не бе моментът и за това. Изправи се и тръгна малко по-бавно натам. Имаше достатъчно време...всичко щеше да е наред.
Макар да си го повтаряше вече няколко минути, изражението на лицето й говореше друго. Бледата й и без друго кожа, сега изглеждаше почти прозрачна, а изумруденозелените й очи бяха някак потъмняли и страх се четеше в тях...страх от една илюзия? Може и да беше илюзия, но за свое собствено успокоение, Каролина щеше да приключи с всичко още тази вечер.
Запита се защо не го е унищожила по-рано-още когато за пръв път се докосна до него, вместо да чака знак за пряка опасност. Прекалено късно беше да се тормози-„по-добре късно от колкото никога, все пак”-опита да се успокои тя.
И ето че иззад хълма се подадоха очертанията на заплашително поклащащата се върба. Последни крачки, съпроводени от паника и страх и Каролина се намери пред дървото. Някак, насред всички, побъркващи съзнанието й мисли, тя си спомни да се огледа. Мястото изглеждаше спокойно, макар тихият вятър, помръдващ приятелски клоните и листата, да й носеше усещането за приближаваща опасност. Отдала се на предчувствието, тя обърна погледа си нагоре. Странни сиви облаци обрамчваха в ефирната си бледа пелена, пълна червена луна, като същинска статична картина от мистичен, нереален...злокобен свят. Едва сега забеляза, че луната е изгряла. Не бе осъзнала кога слънцето се бе скрило и всичко беше потъмняло, но ето че бе факт. Силуетът на върбата се чернееше в тъмнината, създавайки смразяващо усещане в сърцето на Каролина Тя трепна и стисна пръчката силно в дланта си, обръщайки отново поглед към кървавата луна. Лоша поличба...само това й трябваше сега. Лошото й предчувствие се засили и тя разбра, че трябва да побърза да приключи със започнатото. Шмугна се между разярените клони на старата върба и достигна до ствола. Мракът имаше и хубава и лоша страна за нея в този момент. От една страна я прикриваше както от любопитни, така и от неприятелски погледи, но от друга-пречеше да установи къде се намираше скритият вход в корените на върбата.
Каролина огледа с невиждащ поглед тъмнината около мястото, където трябваше да е скритият бутон. Трябваше й само малко светлина...
В този миг нещо светна зад нея. Каролина подскочи разтреперана и замръзна в клекналата си позиция пред върбата. Мигът сякаш продължи вечно. Не искаше да се обръща и да установява със сигурност присъствието, което вече беше усетила и непогрешимо разпознала.

-Здравей....сестричке.-хладен глас отбеляза присъствието си.
Главата на Каролина се завъртя, противно на вътрешното й желание да се събуди някъде далеч от тук мигновено. И ето че гледката я съкруши. Като образ в огледало, осветена от тънкия сноп на безмълвно възпроизведената магия, позната фигура я наблюдаваше статично. Дълга, огненочервена и къдрава коса се спускаше на меки кичури по раменете и ръцете й. Бледото й лице, оформено в спокойно изражение, създаваше илюзията за мраморна статуетка, ако човек не забележеше тънката пулсираща вена на шията. Каролина я забелязваше, но намираше точно тази част от нея за истинската илюзия. Късно беше за успокоения и веднъж осъзнала дразнещата реалност на фигурата пред себе си, Кери се изправи и застана лице в лице с нея.
-Трябваше да се досетя, че си ти.-отрони тя с ненавист.-Гарвани...червена луна...не е нужно човек да изчака жабите и скакалците да пристигнат, за да потвърди със сигурност присъствието ти.
Маделин не обърна особено внимание на обидата. За толкова време се беше научила да не се отдава на гнева. Заслепена не можеше да гони целите си, а сега преследваше една. Пръчката й, все още насочена към тялото на Каролина, сега се спусна заедно с ръката й надолу и се подпря на волана на зелената й рокля. Дори тя беше същия цвят. Самата Маделин забеляза това и не можа да не се запита дали не го беше направила подсъзнателно. За Кери този факт си беше постигнат нарочно и въпреки това, тя не можеше да снеме очи от сестра си. Времето сякаш не я бе променило...може би заради постоянните й метаморфози или пък...Каролина не искаше и да си помисля за другия възможен вариант-причинител на статичната й безвременна младост.
Тя огледа Маделин от главата до петите и пропусна да даде възможност на сестра си да отвърне на думите й:
-Въпреки че ти обикновено си безпричинно следствие на всичко хубаво, което се случва по света, не мога да не запитам какво те води именно тук. Не се ли бяхме зарекли нещо много отдавна? Думи, толкова полезни и приятни и за двете ни...
-Защо?-отрони Маделин също толкова хладно, но сякаш с по-малко злоба.
-„Каролина....”-мислеше си тя.-„Няма да ти е толкова лесно този път. Може преди да си успявала да ме надхитриш, но сега...аз имам своите карти и ти имаш твоите. Но в мен са всички козове.”
Каролина я погледна малко объркано. Не разбра какво я беше попитала, а начинът по който го направи я обърка допълнително. Очакваше до момента двете да са вече с вдигнати пръчки, а може би дори да има една повалена.
Маделин се престори, че не забеляза начина, по който Кери издаде безпокойството си с бърз полу-изплашен поглед към плашещата върба. Дали не я беше попитала защо е тук? Не биваше да се издава:
-Защо какво?-побърза да попита тя.
Маделин въздъхна малко безразлично. Не можеше да си придаде вид на изпитваща някакви чувства колкото и да й се искаше.
-Защо след толкова години ти все още таиш неприязън към собствената си сестра? Какво...
Каролина я прекъсна. Успокоена за тайната си, тя осъзна поведението на сестра си. Знаеше идеално какво щеше да каже. Усещаше преструвката й-тя я жегваше в слънчевия сплит всеки път щом Маделин издадеше звук...както преди...:
-Какво ли?! Какво си ми направила може би? А какво не си?! Ти си причината за всичко! Ти с твоите долни...низки планове! Разби целия ми живот на парченца, които все още не мога да събера, по дяволите!-Кери й крещеше, а Маделин все още я наблюдаваше стоически. Нито мускул не потрепна по странно-младото й тяло; не се отдръпна; не даде знак, че й е неприятно от тона...сякаш изобщо не беше там; сякаш не я интересуваше.
-Това е минало, Кери.-каза простичко тя.
-За теб може да е минало!-отвърна й пламенно Каролина. Вече й писваше от нереалното спокойствие на статуеподобната жена.- Ти не се интересуваш от никой друг освен от себе си!-добави тя в гнева си.
-Да.-отговори й почти веднага Маделин.-така е. Не се интересувам от друг. Нямам причина за това. Аз съм центърът на своята вселена и се радвам искрено на този факт.
-За какво си дошла тук?! Каква е целта ти?-изсъска Каролина в лицето й.
-Заради своят личен интерес. Виждаш ли...сестра ми ми липсваше и реших да я видя, залъгвайки себе си, че тя ще прояви някакво подобие на радост от нашата среща.-Маделин се усмихна криво. Беше станала малко по-добра в имитациите, а и знаеше кои са правилните думи.-Мислех...все пак толкова време мина...може би и на нея й е домъчняло за мен. Една кръв сме все пак...
Рийпър едва се сдържаше да не се засмее на изражението на Каролина.

Изненадата на сестра й прозираше от всяка дребна гънка на лицето й. Вярваше ли и?
Маделин се питаше нещо, на което дори Каролина не можеше да отговори искрено в този момент. Доста време беше минало, така беше, но Кери добре знаеше къде беше прекарала всички тези години сестра й-при кого... А това не можеше да донесе никакво доверие в сърцето на Каролина-напротив-тя вече беше убедена в подлата умисъл на красиво изписания и изпълнен сценарий, но все още не бе убедена как бе най-добре да постъпи от своя страна. Ако омекнеше прекалено бързо, Маделин щеше да се усъмни. Тя я познаваше по-добре от всеки друг, макар Каролина да ненавиждаше този факт. Не...трябваше да почака...още малко игра на нерви нямаше да навреди на никого.
-Какво говориш?!-измънка тя най-сетне, след като си придаде вид на малко по-успокоена.
-Част от истината.-обясни Маделин простичко.
-„Самата истина.”-помисли си Кери-А другата част?-изрече тя прибързано.
Маделин се засмя по специфичния за нея злокобен начин:
-Мисля че няма нужда да си говорим празни приказки. Ти знаеш защо съм тук.
Кери усети трика на подвеждащият й отговор, но не почака да го осмисли напълно:
-Не, не знам.
-Новината би трябвало да е достигнала вече дори до това забравено от бога място.-добави Маделин някак разсеяно, докато, с изучаващ поглед, обхождаше околността.
Каролина се намръщи. 180 градуса реверанс. За какво по дяволите говореше тя?! Самото й изражение подсказа на Маделин, че не бива да чака отговора на сестра си. Но тя почака. Знаеше че малката пауза може само да потвърди и подчертае убедителността й пред Кери.
Сестра й я гледаше все така объркано. На Маделин почти й стана жал от картинката, която представляваше. Предишната Кери би я убила без да задава въпроси... Само тя бе имала възможността да я види истинска и макар да се бе случило твърде отдавна, Маделин нямаше да забрави никога близостта, която беше почувствала с нея тогава. Ако някой знаеше, че в миналото самата Каролина бе убила без капчица жал човешко същество, може би те сега щяха да са на една страна. Но никой не бе разбрал. Този факт бе потулен и отдаден на детско невнимание и липса на контрол от момента, в който престъплението бе извършено. Само Маделин знаеше истината за действието й, както и за предварително направените планове за него. Усмихна се на спомена и осъзна, че е време да отговори на сестра си:
-Той ме отпрати.-отвърна тя без емоция.-След провала с Хестингс.
-Хм..това ли?-отвърна, видимо без изненада, Каролина.
-Типично за теб. Ще ме накараш да изрека това, което най-малко искам да се чуя да казвам.
Каролина не обърна внимание на тази забележка. Не обичаше отклоненията от текущите въпроси и нямаше да допусне Маделин да поеме контрол над развитието на разговора:
-И как станалото води до появата ти тук сега?-попита тя, макар тонът й да не показваше жив интерес.
-Реших, че може би е време да се оттегля от центъра на бойното поле.-обясни Маделин.
Кери се изсмя саркастично:
-Да се оттеглиш в гърлото на вулкана. Колко типично за теб!-иронизира тя.-Мисля че ще бъде по-удачно за изпълнението на целите ти да си тръгнеш.
-И защо това е така?-попита спокойно сестра й.
Кери се засмя малко изкуствено:
-Може би не си разбрала че сме пред прага на война...
-О, напротив, разбрах. Това е причината да съм именно тук.
Каролина примигна продължително и я погледна със съмнение. Такова противоречие в думите не бе характерно дори за нея.
Маделин разбра погледа й мигновено и понечи да обясни, но бе прекъсната от въпроса на Каролина, която бе проумяла не по-малко:
-Каква беше причината за провала ти?
Маделин я изгледа за няколко мига, които преспокойно можеха да се сторят вечност на, давещата се в ненавистта на погледа й, Каролина. Накрая затвори очи, сведе погледа си встрани и отговори:

-Не можах да убия.
От устните на Каролина излезе някакво неразбрано междуметие, издаващо нищо повече от съмнение и недоверие, с цялата грубост, която магьосницата можеше да изрази.
-Не така!-Маделин пресече ентусиазмът й за омраза язвително, като вдигна пръчката си до кръста й в заплаха.
Каролина се учуди на внезапната поява на емоция у Маделин. Не беше очаквала от жената-статуетка да прояви някакво чувство, пък било то и гняв. Тя все пак бе помъдряла и знаеше, че това ще я направи слаба, но въпреки това я беше проявила. Въпросът „Защо?” се загнезди в съзнанието на Кери против нейното желание. Осъзна, че чака с интерес да чуе остатъка от обяснението на Маделин, но тя стоеше безмълвна, сякаш нямаше какво повече да добави.
-Прости ми,-вметна хладно Каролина.-но не можах да повярвам, че не си била способна да изпълниш единственото си предназначение.
Рийпър я изгледа злобно:
-Не знаех че точно ти смяташ това за единственото ми предназначение.
Каролина се усмихна накриво:
-Ти самата си го твърдяла неведнъж.
В един кратък миг тя съзря отражението си в очите на сестра си и се изплаши от себе си. Толкова ли приличаше на нея наистина? Кери побърза да отклони погледа си и да изтрие всеки знак на подобие с Маделин от изражението си.
Макар тя да го заслужаваше, Кери почувства вина, че се е поддала на контрола на емоциите.
-Но това може би е старата Маделин.-добави тя, след като забеляза странното изражение на лицето на сестра си.
-Може би.-отвърна кратко и беземоционално Рийпър.-Хората се променят.
Вътрешно Каролина се забавляваше искрено на този отговор. Искаше й се да каже: „От кога и ти си „хората”?!”, но не даде воля на желанието си.
Вместо това се усмихна едва доловимо и проследи погледа на Маделин, който в момента бе насочен към сградата на академията.
-Наистина искаш да останеш, нали?-каза Кери, сякаш без да осъзнава, че е изрекла бегла мисъл на глас.
-Да.-каза й Маделин.-Наистина това искам.
Другата въздъхна и постави една по-забележима усмивка на устните си:
-Така да бъде.-Рийпър бе на път да отвърне на усмивката й, когато чу малката неизбежна думичка.-Но...-Кери я погледна.-ще трябва първо да ми кажеш какво наистина се случи там.
Изражението на лицето й изказваше непоколебимостта на директорката. Маделин знаеше че от отговора й зависи окончателното решение и сведе поглед при мисълта колко лошо можеше да се обърка всичко ако направеше дори едно грешно отклонение в думите си. Въздъхна:
-Какво се случи?...-направи кратка пауза, в която сякаш търсеше думи да изкаже емоциите, които всъщност не изпитваше.-Проявих слабост според него.-думите й накараха Кери несъзнателно да се обърне и да потърси погледа й с интерес. Маделин се усмихваше в мислите си, докато видимо очите й придобиваха все по-странен блясък на някакъв неразбран гняв.
-Слабост?-подсети я Каролина във все още несъзнаваните си интерес и нетърпение.
-Да...-отвърна Маделин полу-спокойно.-Аз отказах да го убия.-Маделин отклони погледа си по начин, който показваше някакъв вид срам от изреченото, но само секунда по-късно очите й отново се взираха уверено в Каролина.-Въпреки че имах тази възможност.-Рийпър сякаш се загуби в мислите си. Когато отново даде вид, че се е върнала в реалността, срещна въпросителното изражение на сестра си.-Изпитах...-погледът й като че ли потърси думите, които не й стигаха по повърхността на земята под краката им.-как да го обясня...-Каролина вече я наблюдаваше с неприкрит и изцяло осъзнат интерес.-симпатия към този човек.
-Симпатия...-повтори директорката, докато умът й напразно търсеше брънка прикритост в това изявление. Точното определение за чувства, което би очаквала да чуе от човек като Маделин. Толкова точно и толкова намясто бяха думите и начинът, по който ги бе изрекла, че на Каролина й се стори безсмислено да предполага неискреност.
-Да.-прекъсна потока на мислите й Маделин.-Не е ли странно?-усмихна се леко и макар крива, усмивката й отрази някаква саркастична емоция, която не остана незабелязана от Кери.
-Предполагам не.-отвърна тя, все още потънала в размисъл.-Предполагам дори ти...-тя се спря. Усети, че се обвини за току-що изречените думи и сама не можа да повярва, че симпатизира точно на Маделин.
Тя от своя страна имаше ясната представа точно как би трябвало да реагира на тази малка несъзнавана провокация. Извърна се настрани и обърна погледа си нагоре към вече ясните звезди.
-Дори...-повтори.-Защо продължаваш да си така груба с мен?-тя се обърна отново към сестра си.-Може би само аз, от всички хора по света, никога няма да бъда способна да открия нещо повече в този живот?
Последните думи засилиха още повече вече нарастващото чувство за вина у Кери:
-Не...-оправда се тя.-Не исках да прозвучи така.
Маделин въздъхна:
-Добре.-и се усмихна леко.
Това „добре” изненада Каролина повече от всичко казано до сега. То я караше да се запита с кого всъщност разговаряше в момента. Възможно ли бе годините да променят до такава степен човека и неговия характер?
-„Вълкът кожата си мени, но нрава-не”-изтананика съзнанието, в помощ на объркването й.
Каролина се оттърси от ненужните, на този етап, размисли върху поведението на сестра си. Като се замислеше, нямаше особено значение искрена ли е Маделин.
-„Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо”-додаде съзнанието й отново и малка мисъл за остаряване мина през ума на Кери. Но беше правилно-така трябваше да постъпи. За това, тя се усмихна в отговор на Маделин и каза малко по-ведро:
-Ела,...да изберем стаята ти.
Каролина й обърна гръб и тръгна към академията. Маделин отдаде един кратък момент на мисловно ликуване преди да последва сестра си. За пръв път от много години искрено се усмихваше. Последния път отново бе заради Кери-бе моментът, в който бе получила за награда задачата да измъчва Питър до умопомрачение.
Маделин кимна и тръгна като огледална сянка след нея към вече превзетата крепост...-към сградата на академията.