Гробището на изгубените души

Ариман беше натвиснал като мраморна статуя над една плоча. Взираше се в рохката пръст пред него все едно изчакваше нещо. Въртеше между пръстите си малка кама. Само това исдаваше че е човешко същество. Беше с дълга черна мантия. Качулката покриваше цялото му лице. Трябваше някой да се приближи, за да разбере, че това е той. А докато се приближеше, вече щеше да е мъртъв. Духна вятър и пръста се раздвижи. Ариман пусна тънка усмивка. Някой идваше.

Този някой беше професорката по Астрономия.Тя обичаше да се раззхожда по тъмно вечер и често идваше тука.Изведнъж се закова на място.Пред нея стоеше сянка на човек.По мантия си личеше ,че не е смъртожаден.За всеки случай Джен бръкна в джоба си и извади магическата си пръчка.След това каза "Лумос" и магическата й пръчка светна.В същия миг ,съшеството пред нея запрати нещо.Тя скочи в страни и избягна предмета,който се заби в някаква плоча.Джен каза:
-Хей,Ариман ти ли си?
Мъжът се стресна и каза......

-Хм!
Беше го разсеяла от плячката. Докато я гледаше пръста под него се раздвижи и нещо си проправи път до повърхноста.
Ариман нямаше време да реагира. Отскочи назат и се приземи до съседния гроб. Махна с ръка на професорката да се отдалечи, но тя не мръдна.
"по дяволите" каза си той.
Извади камата си от ножницата пришита на панталона му и истича межу Дженифър и вампирът.
Той го погледна и на мъртвешкото му лице блесна усмивка. Гласът му в тишината прозвуча зловещо.
-Какво си мислиш че можеш да ми направиш?
-Нищо.-каза Ариман и се стрелна към него.
Дженифър не можеше да види какво ставаше. Двамата се движеха много бързо. Тя не знаеше че Ариман умее това.
Но тя не знаеше нищо за Ариман.
Ариман отскочи от схватката. Преди Дженифър да го осазнае той беше на клона на едно дърво. Скочи право върху вампирът. За мик професорката си помисли че двамата вкопчиха зъбите си един в друг.
Изведнъж Ариман се озова до нея. Тя погледна зад гърба му и видя обезглавен труп.
Ариман се ухили.
-Добър вечер.-каза той и я подмина.-И довиждане.
Ариман тръгна към ихода дишайки тежко след схватката.

Виа знаеше ,че не й бе позволено да бъде тук и ако я хванеха щяха да я накажат и да отнемат точки от дома й.Вивиана бе сложила дългата си тъмно зелена пътна мантия и бавно пристъпваше,а сърцето й бързо туптеше при мисълат за близката среща.Но когаато се приближи и чу гласът на Джен малко се поуплаши и побърза да се скрие зад близкото дърво,надяваше се,че Джен може би скоро ще си тръгне,но бе готова да поеме риска,за ад говори с Ариман...
Всичко се случи за секунди и изведнъж ариман профуча покрай Виа,коята се криеше зад дървото:
-Хеййй- пошушна тя,така че Джен да не я чуе и се протегна за ад хване ръката му...

Вивиана не успя да хване ръката на Ариман. Испусна го. Тръгна след него и излезе преди някой да я е усетил

Тя тръгна селд него като се надяваше тъмното й наметало да я прикрие в нощта...
-Ариман -едва ли не извика тя непредпазливо-къде отиваш?-Ариман все по-така продължаваше да притичва след него и се чудеше дали той въобще ще я види и чуе...

Ариман се обърна и погледна момичето с най-студения тон на който тя някога беше попадала. Вивиана се стресна и направи крачка назад.
-Можеш ли да викаш по-силно? Какво? Искаш да те исхвърлят ли? Да получа наказание за това че не съм те искарал от тук в момента, в който съм те видял?
той тръгна напред.
-Върви след мен.-каза и и тя го послуша.
Направи й знак да свърнат в дясно при тъмна опустошена сграда. Ариман открехна вратата и я погледна въпросително.

Вивиана пристъпи с сградата ,тя също бе ядосана и усети приближаващата буря,която щеше да произлзе от раздразнението и на двамата:
-Какво бе това-попита Виа и имаше предвид както схватката така и грубиянския му тон-щом толкова ти преча да си тръгвам.Явно на теб не ти трябват хора ,скиот га говориш или не искаш да говориш с мен,а да за малко да забравя...светът не се върти около мен.Ако не си искал д аидвам тук да не бе казал на Маел да ме праща-каза разярена Виа като зелените й очи искряха вперени в Ариман,но не помръдна нито сантиметър...

Той седна на прашасалата маса до прозореца.
-О за бога!-Ариман беше оттегчен от настроенията и и все още ядосан от нехайното и поведение.-Как очакваш да оцелееш когато не можеш да прецениш рисковете си дори в елементарна ситоация.
Той я погледна в очите:
-Докато вървеше зад мен професор Бричстоун можеше да те види. Когато извика толкова силно тя те чу. Само благодарение на доброто и сърце (или на малкото време с което располагаше) не те изгони.
Вавиана все още беше бясна. На Ариман му се искаше да не беше идвал.
-Какво очакваше да ти кажа? Браво? Благодаря че дойде? Аз съм тук за да те науча да се пазиш. А виждам че усилията ми са напразни.
Ариман стана и погледна през прозореца. Нямаше никой. Момичето мълчеше. Време беше да забрави станалото:
-Вярни ли са слуховете? Къде беше тези десет дни?

Виа се почувствана наистина наранена и засрамена то това,което каза Ариман ,но не исакше да го покаже.Тя искаше да му докаже,че неговите усилия имат значение и смисъл:
-Зависи какво си чул...-Виа все таак го гледаше в очите,а яростните искрици отстъпиха нясто на онзи мъртвешки безизразен поглед,който придобиваше,когато говореше за случилото се-...да избягах от академията.Беше онази вечер след урока ни...не исакх повече...-Виа искаше да се здържи,да бъде силна и студена като него,но при всичките споемни отново се разтрепери...
-Искаш да ти кажа какво стана ли-Ариман я изгледа съсредоточено и хладно,чакащ да чуе-сложих край на всико...САМА-едва ли не извика Вивиана...

Ариман се дръпна назад. Лицето му исдаваше изненада и още нещо. Нещо странно.
-Край на всичко-повтори Ариман объркан.-Край на всичко.
Ариман не беше там духом. Вивиана му беше напомнила някой. Сега той беше в спомените си. първите си стъпки. Това го ужаси. Кое всъщност беше това момиче? Той си мислеше че я познава, ала...Какво ли беше преживяла. Беше променена. Виждаше го. Но как променена. Защо променена
Трябваше да се овладее. Трябваха му секунди за да върне хладната си маска.
-Разкажи.-каза той без да я поглеждо в очите

Виа усети,че Ариман някак остана изненадан то това,което бе казала.Тя пое дъх,защото за да разкаже за това й трябваха много сили,но тя не почна да говори докато Ариман не вдигна поглед,тогава отново гледаща го тя продължи:
-Отидох на онова място,където видях да унират родителите ми...САМА...а там нямаше нищо,нямаше помен от тях,от отва,което се е случило,а аз исках отговори-Виа говореше непоколебимо-затова реших да се върна в родната ми къща,а там открих още смърт,още болка...-тя направи поуза,а погледът й бе така празен,че все едно бе сляпа за всико около нея-баба ми бе мътрва,а струйки красива алена кръв се стичаше по страната й-тези думи прозвучаха така студено,че всеки друг бихо го побили тръпки,всеки друг но не и Ариман.-Аз...аз я зарових...погребах я и запалих къщата ми,единсвеното място,което познавах.Реших,че ен исакм друг да разруши и последнот,коетообичах,затова сама го направих-Виа стисна ръката,там още имаше дълбоки белези,които прокървяха-
-Докато гледах как гореше...изпитвах такава злоба...искам мъст...искам смътр-Вивиана сама не разбра как каза тези думи,но така и се чувстваше...

Ариман я гледаше и гледаше. Знаеше какво би казал, но не можеше да отвори уста. Просто я гледаше. Знаеше. Разбираше. Така се беше родил и той. Това ли създаваше воините? Болката? Смъртта? Запита се. явно, каза си.
Толкова му напомняше...докато говореше нещо го жегна право в сърцето. Все още не можеше да се отърве от чуството. Толкова му напомняше...
Трябваше да остави емоциите настрана. Да се овладее и да одвърне. Да осмисли и да прецени.
Радваше се. Беше я потценил. Мислел си беше че тя няма да постигне много. Че е твърде добра за това. Но тя беше видяла. Беше разбрала. Вече знаеше. Вече се беше родило в нея чуството което беше решаващо. Което щеше да я направлява. Да и даде цел. Да я отведе до края.
Ариман се усмихна. Хвана ръката и и погледна раните. Можеше да ги излекува, ала не искаше. Те бяха там да и напомнят станалото. Да не позволят да загуби усещането докато исгради у себе си напълно силата. Стремежа за отмъщение.
Погледна я в очите. Уверени. Устремени. Усмихна се. Не можеше да искаже мислите си. Можа да каже само
-Мисля че е време за втория ни урок.

Докато арзказваше всичкионези спомени породиха у Виа такава злаоба ,разочарование и ярост,че тя едва се здържаше да не направи нещо необмислено.Виждаше очите на Ариман,питаше се дали това,което сег ачувстваше е го е направило такъв,какъвто е.Но пък точно тази студенина у него я бе привлякла.Вивиана виждаше в очите му,виждаше всички премълчани думи,всико,което се таеше в дълбините на душата му,тя вече знаеше,че думите са ненужни:
-Щом ти си готов,готова съм и аз-злобата даваше на Виа нова сила,тласкаше я напред,правеше я някак по-силна,но и по-мрачна.Тя пое дъх и прочисти съзнанието си от всички мисли,сега тя виждаше само тъмнина...

Ариман нападна сазнанието и без капка жал. Трябваше да провери способностие и. Потъна в нейния мрак. Претопи се в него. Душата му се усмихваше. Беше добро начало. Ала се изненада. От мрака се роди обрас. Образът на Вивиана. Нужни му бяха секунди за да разбере. Това не беше спомен. Това беше Вивиана. Студен бесчувствен поглет на истински оклумант го наблудаваше и следеше движенията му. Беше време за следващата стъпка. Ариман сключи ръцете си в молитвена позаи впери поглед в образа.
Пред Вивиана се раскри странна глетка. Двамата се пренесоха на поляна. Зеленина испълваше погледите им. Птици пееха, поток румолеше. Вивиана разбра че това беше поляната в черната гора. Единственото място в гората където беше светло и спокойно. Беше много спокойно.
Двамата се усмихваха. Ала изведнъж нещо се стрелна към ариман. Нож прониза стомаха му той падна и кръв закапа по тревата.
Вивиана се ужаси. Истича към него и извика нещо. Ариман потпря двете си ръце на тревата. Мускулите му потръпваха. Погледът му беше забит в земята.
Вивиана стигна до него и сложи ръка на рамото му. Ариман обърна поглет нагоре. Вивиана полетя назат. Очите му бяха празни. Кристални. Нечовешки. Ужасяващи. Тя искрещя.
Всичко исчезна. Вивиана се намери седнала на масата. Отново в реалноста. Ариман я гледаше ухилен.
-Това е ново за теб. Легилимантиката прави и това. Аз мога да ти покажа по-реални от самата реалност картини. Нищо не може да ме спре да го направя. И те не винаги идват така. Мога да го направя и далеч от теб. Мога да го направя когато пожелая. Всеки легилимант може да го направи. От теб се очаква...да прецениш.
Ариман се отдалечи от нея, седна на стола и я погледна. Опита да прецени състоянието и. Тогава продължи.
-Ти имаш видения. Лесно може да те заблудят. опитен легилимант може да създаде видение за теб. Трябва да усетиш разликата. Трябва да почустваш връзката с собствените си видения.-Ариман кимна.-можеш ли?

-Да намеря разлика ли-Виа сега се усмихваше горчиво-ад намирам я,особено ,ако виденията са създадени от теб...-Виа го погледна и откри,че той все още я изучаваше с поглед.
-Има разлика,усещам я-Виа говореше уверено-когато виденията са мои,когато са разкрития за бъдещето те просто живеят в мен,съжителстваме,няма насилственост-Виа разтри слепоочието си.
-Ти..ти го направи нарочно,как арзбра,откъде разбра,че виждам родителите си така-въпреки силата си Виа не можеше да издържи толква много.Беше почти сигурна,че Ариман не знае колко болка й бе причинил с това.Тя го гледаше,искаше й се да каже толкова мнго неща и реши да не рпемълчава:
-Ти...как стана такъв,как се научи да живееш с тази студенина и омраза-Виа го гледаше,а очите й сега бяха спокойни и дълбоки-аз...искам да разруша да причиня болка,това ме разкъсва,иамм чувствот че то ме изяжда-Виа сама не знаеше дали тази промяна бе за добро,но откри,че се бе превърнала в онова,което мислеше за невъзможно,за ужасно-каква ме прави това...-тя не исакше да е слаба,затова се обърна за ад не види Ариман сълзата,може би последната сълза,която щеше да пролее.Бе станала ледено студена,а сега имаше нужда от поне малко топлина...

Когато Ариман заговори странна болка, странно спокойствие личеше в очите му.
-Не гони усещането. То ти дава сили. Не е лесно. Помня. Но е нужно. Можеш да станеш много по силна, много по голяма заплаха ако задържиш чуството в себе си. Ползата е по голяма от вредата.
Ариман говореше спокойно. Гледаше я в очите и виждаше че не го е приела. Това си беше нейната битка. Нейната същност. Нейният път и съдба. И двата пътя му се струваха реални. Тя можеше да бъде и слаба и силна. Изборът стоеше прет нея.
Ариман се поколеба но сложи ръка на рамото й. погледите им се срещнаха. Неговата уверенос и нейната ярост и болка. След секунда нейният поглет беше променен. Тя беше направила изборът си.

Виждайки неговата ледена непоколебимост тя бе решила на мига...трябваше да бъде силната,трябваше да приема болката и да я превъре в своя сила...за да може сама тя да причинява болка.Тя изтри непоколебимо последната си сълза и погледна ръката на Ариман,все още на рамото й.Вивиана хвана ръката му,той се опита да я издърпа,но тя я задържа.Малкоот кръвта на Виа попадна върху ръката на Ариман,това бе вече хладната кръв на едно момиче решено да поеме по пътя на воина...Но тя имаше още един въппос,последен,който да й помогне:
-Аз...винаги ли ще бъда САМА...-каза го така,сякаш това бе единсвеното нещо,което я плашеше и все така гледаше Ариман,надявайке се той да й каже...

...надявайки се той да и каже че няма да бъде. Ала Ариман извърна очи когато заговори.
-Вивиана...
Той искаше да я погледне ала вместо това отправи поглед през прозореца.
-В...Виа...не мога да ти кажа това което искаш да чуеш. Сама няма да бъдеш...до толкова до колкото самотата е физическо състояние. Но...сама ще видиш как болката, гнева...ще те накарат да се оддръпнеш. Да потърсиш сама самотата. Онази самота. Така спокойна. Така ужасяваща. Така необходима.
Ариман сякаш вече не говореше на нея. Още спомени атакуваха мислите му. Тогава образа на Маел нахлу в мислите на Ариман. Секудна по късно той се усмихваше.
-Но винаги се намира някой. Някой който...-той се почуства ужасно объркан че го изрича.-да те истръгне от самотата и да ти покаже че всичко е имало смисъл.

Виа отново се усмихна горчиво:
-Виждам,че ти си намерил такъв човек-тя се усмихна,но се сети за грубото държание на Маел по-рано.
-Значи...значи самотата е нещо,което ще стане част от живота ми-Виа се засмя-та тя винаги е била част от живота ми.-Ариман я погледна изненнадан,явно това момиче бе много повече от онова,за което я мислеше.
Изведнъж нещо жегна Виа,нещо дълбоко в душата,в сърцето й,което искаше да покаже на Ариман колко му бе признателна за всичко,а и много повече...Тя се приближи внимателно до него и го загледа като си мислеше колко много всичко се бе променило то онази тяхна първа среща
-Още нещо...последно-Виа не сваляше погледа си от него,той също я гледаше право в сега някак помрачените очи-какво накара теб да станеш такъв,какво се е случило с теб-Виа незнаеше дали Ариман щеше да сподели с нея,но искаше да знае.Сякаш сега у нея гореше пламък като онзи,който таак безмилостно беше погубик последното й свидно нещо...

У Ариман в този мик се зароди нещо което рядко усещаше. Зароди се уважение. Вивиана вътре в себе си беше силна. Достатъчно силна...да се справи с всичко и всеки.
Ариман не се изненада от въпросът и. Беше го очаквал много по рано. Ала вече нямаше нужда от отговора който си беше приготвил. Имаше намерение да бъде искрен.
-Какво се случи...какво ме накара...
Замисли се. Отнесе се. Потъна в погледа и ала продължи да говори.
-Когато бях...още дете...искаха да ме убият.-той произнесе това без болка. Без гняв.-Смятаха че не съм достатачно силен. Родът ми беше силен. Мен смятаха за издънка. Не им бях нужен. Щях да ги посрамя. Плачех когато другите убиваха. Страдах когато казваха че мечтите ми са глупави. И той щеше да ме убие. Ако не го бях убил аз. Не знам от къде намерих сили тогава. Може би защото защитавах мечтите си. Защитавах идеалите си от бесчувствените животни. Защитавах идеалите си от такива като мен. Но не...аз не съм като тях. Макар да върша същото. Целта ми си остава друга...
Той отново говореше сам на себе си. Вивиана го прекъсна с въпрос.
-За кого говориш? Кой се е опитал да те убие?
очите на Ариман присветнаха:
-Баща ми.
Вивиана потрепна. Ариман се усмихна.
-Но това е минало. Няма смисъл да се връщам към него.
Той я погледна в очите. Забеляза умора.
-Виа...да тръгваме.

-Да...добра идея-Вивиана сега лсед толкова много тази вечер бе ужасно уморена.Но и факта,че Ариман бе показал готовност да е честен с нея я зарадва някак...Значи светът бе едно място,поднасящо не всеки кошмари.
Вивиаа отново си намяташе наметалато,погледна към Аиман:
-МИсля,че ще бъде по-добре,ако тръгнем поотделно-тя го каза така,вече бе взеал това решение,но пък и Арима го намери за разумно.
-Предполагам,че скоро пак ще се видим-Вививан акза това с някаква надеда в гласа-аз...аз ще чакам-каза Виа като за последен път погледнаАриамн с онзи поглед,който свидеталтваше за всичко,таящо се в нея и после излезе като само наметалото й се виждаше-...ще чакам...

Аврора почти подтичваше към гробището. Беше чула, че тук се подвизавах странни същества и искаше да ги види. Толкова ли беше страшно всъщност или това бяха глупави истории измислени от учителите, за да държат учениците на разстояние? Полуелфката се приближи и чу гласове. Скри се зад една надгробна плоча и скоро разбра, че това са Ариман и Джен. Не смееше да мръдне. Дали ако я хванеха двама преподаватели наказанието щеше да е двойно? Или просто щяха да я изгонят? Наблюдаваше безмълвно схватката на Ариман с вампира и в опита си да затаи дъха си почти беше забравила да диша. За миг благодари на съдбата, че Ариман бе тук. Ами ако самата тя беше попаднала на това чудовищно същество? Не, време беше да си тръгва. Под прикритието на надгробните плочи тя пропълзяваше към изхода, когато видя забързаната Виа, която влизаше. Опита се да привлече вниманието и, да я предупреди, но момичето сякаш беше изпаднало в транс.. то просто продължи нататък. Аврора беше прекалено уплашена, и твърдо решена повече да не стъпи тук излезе от гробището почти с писък на облекчение.. Но въпросите останаха.. Ариман, Джен, Виа, вампирът.. Какво правеха всички те тук?