Гневът на Емили

Емили отново беше бясна и само тя си знаеше защо. Ама и те бяха едни! "Няма значение", помисли си тя "Успокой се, иначе току-виж станал някой инцидент пак и ще се виниш към 3 дена". Ама как беше бясна!!! Разхождаше се страшно бързо, по-бързо отколкото някой хора бягаха. Надяваше се да срещне някого от Академията, защото видът на хора, които не са й направили нищо я успокояваше. Но и същевременно искаше да е сама. Седна, хванала коленете си, и който я погледнеше в очите в този момент щеше да види един пожар, изгарящ всичко и всеки по пътя си. В такива моменти Ем бе готова на всичко.
Но изведнъж реши, че не трябва да е така ядосана. Защо ли? Изведнъж огъня бавно започна да се вледенява, и така докато Емили не се успокои, поне малко. Остана така, загледана.

Хестия стоеше зад нея. Две зелени оче, вперени в другото момиче. Още едно съзноние. Още едно човешсо същество. Хестия усещаше гнева на Емили. Какво ли й бе? Хес си пое дъх и пристъпи към Емили.
-Здравей! - Хестия поздрави, а Емили отвърна с поглед. - как си? Нещо май не е наред....

Ем стана и се опита да не изглежда готова да убие Хес. Все пак не искаше това. Не знаеше защо, обаче очите й пак започнаха да си сменят цвета наскоро. Надяваше се, че са си нормални, защото Хес не я гледаше изненадано, а може би малко притеснено. От колко ли време бе тук?
-Здравей, Хес. Радвам се да те видя. Добре съм, благодаря. - прозвуча малко гробовно и Ем не смяташе, че е заблудила другото момиче.

Мъртвешка хладина лъхна от погледа на Хестия.
-Това там кой е? - попита тя изненадващо.

Каролина вървеше към тях без да си дава вид че ги е забелязала. Тя се разхождаше и се чудеше дали да ги подмине. Не изглеждаха в особено добро настроение и може би щеше да е по-добре да продължи с безцелната разходка и да не им се меси, но ако направеше така просто нямаше да е Кери. Извърна поглед към тях и се усмихна в полуфалшифицираната си изненада:
-Здравейте. Интересно място сте си избрали за разговори.-констатира тя и посочи един от устремените клони на върбата, който сякаш се пресягаше да ги смаже и се ядосваше че трябва още малко да порастне за целта.

Емили се ухили. Да, вече бе по-спокойна. От доста време искаше да срещне това момиче.
-Е, аз съм си такава. А Хес ме намери. Аз съм Емили между другото, приятно ми е.
Кери също се представи...

-Каролина Бърг.-нямаше намерението да звучи толкова скована, но явно си й идваше отвътре вече.
Усмихна се и се замисли. Незнайно защо момичето й се стори познато от някъде и не се сдържа да попита:
-Да не би да си живяла във Финландия?
Когато го изрече осъзна че не й беше позната от там.
Може би познаваше родителите й...странно. Почака момичета все пак да отговори.

-Не, не съм. - Ем се изхили налудничаво. - Съжалявам, но имам чувството, че те познавам отнякъде. Сигурно полудявам.

Каролина се засмя и се замисли още по-усилено.
Сигурна беше, че тези очи в интересен светлосин цвят като на чисто дневно небе ги беше виждала някъде...и то неведнъж.
Накрая й просветна:
-Да не би да си роднина на Мелиса Тарканд?
Емили я погледна объркана, замисли се за няколко секунди и отвърна...

-Да, това е ... беше... майка ми. - Емили се изненада. Не очакваше да намери хора, познавали родителите й, но ето, че такива имаше. - А ти откъде я познаваш?
Може би Каролина щеше да знае нещо повече. Може би тя щеше да й помогне. Но Ем трябваше да научи първо малко за Кари. Не обичаше да нагазва в дълбоки води без да знае накъде отива. Особено, когато толкова много подводни течения можеха да я повлекат.

-Ами...-Кери се усмихна при спомените.-Бяхме съученички тук, в академията преди години. Тя също беше от Блъдхенд.-добави тя и се зарея в минали преживявания.
Всъщност те не бяха най-добрите приятелки навремето. Бяха доста близки, но с течение на времето и годините пътищата и интересите им се бяха разделили. Каролина беше решила, че най-важното нещо за нея е да стане аврор и да се бори със злото, докато Мелиса имаше прекалено много таланти и естествено бе предпочела да ги развива.
Кери можеше още доста да се отнася в спомените, но гласа на Хес я изтръгна от тях в един момент...

Тя също се бе замислила, за баща си, за майка си, за разлика от Еми нейните все още бяха живи, ала друго незнаеше. Тя погледна към другите две фигури.
-Учили сте с майката на Еми, работили сте с баща ми... Странно - кое ли бе странно на Хестия, е 3 момичета от блъдхенд стояха и си приказваха... Хестия неможа да каже и дума повече бе прекъсната от....

Емили, която гореше от желание да разбере повече за майка си. Поне с какво се е занимавала тя. За нея й бяха разказвали, но никога за това с какво се е занимавала. Затова тя попита Кери, а тя й отговори:

-Мелиса имаше страшно много таланти. Беше много добра в отварите. Толкова добра че всички гледаха нея вместо учителя.-засмя се Кери на спомена.-освен това беше перфектна във вълшебствата. Обощаваше да измисля нови и да експериментира. Всички казваха, че някой ден ще работи в отдела за експериментална магия на министерството. Най-паметния миг от живота ни в академията беше този, в който Питър я беше издразнил и тя, за да си го върне беше превърнала възглавницата му в синьо прасе. Не е нужно да ви казвам как се събуди Питър...-Кери я напуши смях и лицето й почервеня. Толкова хубави спомени имаше от това време...можеше да разказва с дни на Емили, но не беше сигурна, че точно за това я беше питало момичето...

Емили се замисли. Явно са имали доста общи неща с майка й. Ем също измисляше нови заклинания и беше добра в отварите. Искаше да научи още, но може би друг път. Сега я терзаеше нов въпрос.
-А познаваше ли баща ми?
Каза го с надежда в гласа. Ако познаваше и двамата ... може би щеше да знае нещо повечко от това, което й бяха казали. Например защо точно тях?
Изведнъж вълна от тъга бе заляла Емили. Тя просто не можеше да продължава този разговор. Промълви "Извинете ме" на двете й събеседнички, след което си тръгна с уж спокойна походка към Академията.