При езерото

Бе утрин,много рано,защото слънцето още не бе изгряло.Виа бе изкарала една от поредните безсънни нощи и дойде тук с надеждата поне за малко да може да почине.Виа сега искаше най-много да може да затвори очи без да вижда онези ужасяващи неща.Тъкмо когато седна върху тревичката покрай водата и се загърна в лилавата си мантия...

...почнаха да се показват първите слънчеви лъчи.Виа седеш и размишляваше,имаше толкова много нешща ,които и до днес си оставаха пълна загадка за нея.Тя си мислеше за Хес,за Каръл и Джен,за Кери и...за Ариман-всичките криеха нещо,всичките изживяваха свои собствени кошмари,но единсвено тя трябваше да живее освен със своите и с чуждите терзания,защото ги бе видяла и усетила.Виа почна да човърка в пясъка,написа числото 34-толкова дни бяха минали откакто не бе спала,откакто започнаха ОНЕЗИ сънища,а и толкова дни оставаха до...
ПОгледът на Виа се рееше някъде зад хоризонта и тя неволно се замисли,какво ли е да си там,отвъд.Започна да си тананика някаква мелодия и точно тогава дойде...

Кери, която беше тръгнала на обичайната си сутрешна разходка, когато бе видяла самотното момиче и бе решила че е подходящо да й предложи компанията си. Приближи се и полаха, но Виа сякаш не я видя. Много замислена беше напоследък. Кери не одобряваше, но не беше и нейна работа да одобрява, тъй че се зарече да не го споменава.
Тя се приближи към момичето:
-Хей, Виа!-поздрави тя, а момичето подскочи.
Кери се зачуди да се засмее ли или да се сдържи.
-Извинявай, че те стреснах.-каза тя с голяма извинителна усмивка на уста.
Момичето я погледна малко лошо, но не каза нищо и веднага след това се усмихна.
-Какво правиш тук толкова рано?
Виа не отговори, а продължи да си гледа хоризонта умислено.
-Много е красиво, нали?-момичето кимна и се усмихна.-Кажи ми нещо...-Кери внезапно стана сериозна.-Иска ли ти се понякога да си далеч от тук?
Момичето се смръщи сякаш не искаше да отговаря на този въпрос.
-На мен понякога ми се ще...-усмихна се Кери с тъга.-Но толкова спомени вече ме свързват с това място, че...не мога да си мисля такива неща дълго време.
Каролина се вгледа на свой ред в безкрайната синева с усмивка...

-ПОнякога ми се иска нещата да бяха различни-Виа се поокопити-но да бъда някъде другаде,та аз няма къде другаде да ида-Виа се усмихна леко притеснена,ноимаше неща за които исакше да говори с Кери и рещи,че сега е моментът
-Аз...аз мисля,че е време да приемете всикчо случило е,защото иначе иамопасност да поемете по грешния път-Кери сега наблюдаваше Виа малко стреснато,но Виа продължи уверено и с твърдост в гласа-остава още малко време,моментът приближава и тогава всички трябва да сме с чисто съзнание...-Виа погледна към Кери,въпреки че иамше притеснение в погледа на Виа имаше и някаква увереност или пък беше оттенък на озлобление.
Кери заговори....

-По грешен път...Още едно видение ли, Виа?
"Грешен", помисли си Кери... Дали тя не знаеше...беше ли видяла?
-Не се безпокой за това, Виа.-усмихна й се лъчезарно тя.-Грешни пътища...всъщност няма. Пък и дори да взема предупреждението ти впредвид...аз нямам как да знам предварително кой път ще се окаже грешният.
Каролина се усмихваше, а всъщност й се плачеше. Толкова ли й личеше на лицето трепетът на сърцето? Не, това Виа можеше да е разбрала само посредством виденията си. Ето че се беше замислила прекалено много. Момичето може би просто си говореше, а тя като типичен престъпник, съзнаващ умисъла си за престъпление, можеше да се издаде много лесно. Нямаше да говори повече за това, каквото и да й кажеше тя.
-Виа, ... какво се случва с теб напоследък?-извъртя темата тя.-Струваш ми се различна. Въобразявам ли си?

Виа се опита да се усмихне,но някак не й се отдаваше:
-Различна...?-Виа погледна Кери с прронизващ поглед-Не не си въобразявате... аз съм различна.Не съм онова невежо ,невинно момиченце,което пристъпи в академията преди време-Виа се замисли за миг,реши че с Кери трябва да е честна-онова,което ми се случи с моето семейство,за пръв път през живота си почувствах таак ва злоба и болка,такова желание за мъст-гласът на Виа бе станал леден,а погледъ й вече изпълнен с огорчение-Има и още нещо,което треявба да знаете нещо,което направих...-Виа преглътнаи загледа виновно към Кери,за това не бе признала дори на дневника си,но не бе сигурна дали трябва да го изрече...

-Виа...ти никога не си била невежа. Наистина беше много по-наивна когато пристигна..., но това е...красива черта.-сподели с болка Кери.
Не й се искаше да повярва, че момичето се е променило толкова. Предпочиташе да сметне, че това се дължи на шока от преживяното. Може би когато се възстановеше от ужаса и мъката, щеше да се превърне отново в предишната Виа. Каролина не знаеше със сигурност това, но много й се искаше да се надява.
-Нали не се страхуваш да споделиш?-пречупи темата отново.
Искаше да разбере какво се е случило. Може би това бе по-дълбоката причина за промяната в нея. Надяваше се само Виа да има доверие в нея.

Виа гледаше в гордите мили очи на Кери и в нея отново започнаха да се пробуждат онази чиста благодарност,но и огормно доверие.Виа също не искаше тази промяна,но тя така или иначе винаги щеше да си остане наивната Виа,готова да помага:
-КОгато бях на онова място...където са умрели родителите ми...аз поисках нещо,отговори,а получих много повече-Виа не искаше да е слаба,но нещо в нея отново се прекърши,сякаш сърцето й бавно зпаочна да кърви-бяха ми дарени видения,които не ммога да понеса...ужасни и плашещи ...не съм мигвала от доста време заради тях,аз ...аз съм виновна,не трябвашед а ходя там...

Каролина се стресна и я погледна право в очите, като че ли там можеше да види недоизречените й думи. Стана й мъчно. Какви ли ужаси отново беше видяла?
-Виа, не си виновна. Нормално е да поискаш да се върнеш там и да потърсиш отговори. Не се обвинявай за това...
Кери не знаеше какво да й каже. Думите й едва ли можеха да донесат утеха на обърканото съзнание на момичето. Директорката сложи ръка на рамото й и се почувства ужасно безсилна. Не можеше да отнеме болката й, нито всички тези ужасни спомени...
"Хората сме толкова слаби!"-помисли си тя неволно.-Знам че ти е трудно, но и ти знаеш, че трябва да попитам...-заговори Кери с тъга.-Какво видя там? Има ли нещо...-тя не искаше да го изрече, но не можеше иначе. Предпочете да го смекчи.-, което трябва да знам?

-Видях толкова много-Виа бе признателна и за малкото което и бе дала Кери,за нея не мако подкрепата ,която Кери й оказваше-неща...бъдещето,но...не мога да ги кажа-Виа повдигна ръката си и отметна шала ,който бе сложила на врата си.Кери опули очи удивена и ужасена от гледката-огромни синини,придобили пурпурен оттенък имаше върху шията на Виа.
Още преди Кери да е успяла да каже нещо,Виа заговори:
-Повярвайте ми,...искам да ви кажа,всикчо,но...те ми забраняват,тя...тя се опита дори да ме довърши-голянма сълза се търкулна по бузата на Виа ,тя докосна синините си и тихо изохкка от болка...

Каролина я гледаше ужасена. Тя?! Коя бе тя?! Какво ставаше...отново?
-Виа...кой ти причини това?-попита Кери плахо.
Отмести косата й настрани и погледна синините внимателно.
Бяха следи от наистина тежко нараняване. Може би...някой се бе опитал да я удуши? Кери се ужаси още повече от тази мисъл.
-Защо не сподели по-рано за това? Аз...мога поне да ги излекувам ако не друго...-каза тихо тя и сподави тежка въздишка.
Как можеше да й помогне в този случай? Ако Виа не споделеше...просто нямаше начин.
-Миличка...-заговори й директорката.-разбирам, че са те заплашили, но...тук няма кой да те нарани. Повярвай ми, бих дала живота си, за да защитя теб и останалите! Нищо не може да те нарани докато си тук.
Вярно бяха имали тежки моменти в тази академия, но Кери все още вярваше вътре в себе си, че и занапред ще съумява да се намесва навреме и да предпазва учениците си. Искаше й се и Виа да го вярва.
Каролина видя колко е изплашено момичето и майчинският й инстинкт проговори. Прегърна я през рамо и й каза:
-Успокой се. Каквото и да става, аз и останалите ще те пазим. Няма да позволим на никой да те нарани вече.
Знаеше че това едва ли звучеше кой знае колко утешително за момичето, но не намираше по-добри утешителни думи.
Ядосваше се на себе си, задето е позволила да й се случи това. Ако можеше да го предвиди...ако можеше да я спре...

Кгато Кери я прегърна Виа се почувства,въпреки уплаха си,някак защитена.Истината беше,че Виа никога не бе имала някой ,който да й е наствник-баб й така и не успя да запълни тази рпазнина.Но Виа бе засрамена,че не бе акзала по-рано на Кери:
-Тя...тя е майка ми...или поне нещо,което прилича на нея-Виа погледна в очите на Кери и погледът й беше ужасен-всеки път...когато си помисля за онова,което видях...нее физическо,но аз започвам да се задушавам,виждам я ...тя ме души и ми казва,че не може да ми позволи..да ви кажа-Виа незнанеше как по-добре да обясни,но и самата незнаеше какво бе това,кеот току що разказа.
-Знам само,че това не е като онезиатаки...тя е,тя е наистина...

Кери не знаеше какво да каже, а още по-малко-какво да мисли. Духовете...до колкото знаеше не причиняваха физически травми...още по-малко на любими хора.
Какво беше всъщност онова, което беше застрашило живота на Виа?
-Значи различно от онези атаки?
Каролина нямаше време да каже нещо повече. Внезпен шум откъсна вниманието й от Виа и от разговора им. Тя погледна Виа, а след това обърна разтревожен поглед към далечината зад гърба й.
-Виа, трябва да тръгвам!-каза тя припряно и момичето имаше време само да кимне преди директорката да хукне в посока на шума.

ПП: Сори че тъй неадекватно се изпарих, обаче имам работа по форума и отвъд и нз дали тая вечер ще седна пак да пиша рп.

Хестия и Алекс стояха при езерото, той се опита инстинктивно да хване ръката на Хестия, а тя не се отдръпна. Потръпна - беше й хладно навън - роклята й беше тънка, предназначена за балната зала, не за разходки извън нея.... Алекс....

Хестия, още с балната рокля, се чудеше къде да отиде, не й се прибираше. Не си бе взела мантия или наметало, цялата замръзваше, но не й се прибираше. Стоеше и си мислеше, беше обвила с ръце краката си, седнала на тревата. Някой я стресна и тя подсколи, оплете се в дългата рокля и замалко да се строполи на земята, когато...

Джен я вдигна на крака.Беше облечена доста.Свали наметалото си и я даде на Хес.После седнаха на пейката и Хес каза:
-Благодаря,Джен.
-За,нищо.
Настана гробна тишина.Никоя не проговаряше.Джен реши да нарущи тишина и каза:
-Хес,какво става с тебе на последък.Виждаш ми се много изморена и убеззпокоена.Какво ти е?-топлият поглед на Джен се сля със студения кат лед поглед на Хес.....

-Напоследък всичко е толкова объркано... Де да знаех какво става с мен.- На Хестия й идеше да заплаче. - Първо амаранда, после всичко остнало.... Чудя се, нужно ли е да стоя и причинявам повече неприятности тук - На Хес й личеше че си и ма и други проблеми освен амаранда, колкото и да ги прикриваше. Джен...

Може ли да присъединя ако ли може да изтриете поста

Нико се разхождаше по брега на езерото и видя Джен и Хестия да си говорят . Приближи ги и ги поздарви
-Здравейте каква нощ само а ,защо сте тук на студено ще измръзнете
Нико видя че Джен трепереше свали си палтото си и и го подаде да се загърне с него
-Ами ти- попита тя Нико
-Спокойно нищо ми няма- отвърна спокойно Нико
Той погледна двете момичета и ги попита
-Извинете за въпроса но защо сте толкова унили и тъжни.Сякаш носите някакъв товар, Защо не се върнем вътре за да поравеселите тези хубави личица
Той им се усмихна .

-Колко мило от твоя страна -каза Хестия. - Ала боя се, че за мен е време да вървя, но Джен, мисля че на теб ще ти е добре да се поразведриш малко....