Последният изпит....

Хестия бавно пристъпи в стаята. Беше гола и празна(стаята). Само с мисъл тя се превърна н нещо като малка стаичка за правене на отвари - имаше котел, огнище и една ниска масичка. Хстия остави там един вързоп с най-различни билки и съставки. После съблече мантията си - беше с лилав потник и черна пола."Защо го правя? Какво точно искам? Ще си справя ли? Ще успеем ли да приравним следите над отварите, които оставяме двамата с теб? " За какво ли ставаше въпрос? За една молба, за едно писмо. За последния изпит. Изпита на Хестия и Джейсън - Лорда на смърта. При други обстоятелства Хестия дори не би се замислила в отказа си, но сега беше приела.Сега трябваше да създаде основата, а Джейсън - да надгради. Последната отвара градеше живота, градеше истината.... Хестия започна да затопля водата, да прави билките в специални купчники и т.н. След около час изведнъж спря. Кери не й бе позволила, напротив бе й забранила да прави това, а тя ге правеше."Какво виждаш в това да си взема изпита Кери? Защо ме спираш? Аз няма да ви нараня.!"Хестия беше сред най-добрите изготвачи на отвари в целия маг. свят и всички знаеха това. Момичето беше вплело дори и съзнанието си в отварата. Искаше да успее.Тя изви глава назад от 100ната вида били вече й се бе позамаяла главта, но не биваше да става от отварата. Тя продължаваше да прави отварата, като си припомняше най-различни случки, как е пила отварите си, как са си ги разделяли с Джайсън за да ги боли еднакво, колко хубаво беше тогава - нито той лош, нито тя ангел. А сега, той и тя бяха в двете противополжоности, така бе изискъл учителя за да ги изучи. Сега това им бе последния изпит. и после можеха да правят отави като един....После трябваще да се научат да работят заедно. Най-древните отвари, неизричани от векове....
След няколко продължителни часа хестия е готова. Тя изсипа сдържанито на котема и едно малко стъклениче и го пъхна в джоба си.После едно птиче дойсе и отнесе отварата. "Скоро ще се видим, нали все пак ти ще ме убиеш Лорде?! Нали на теб се пада честа да умъртвиш послдената Джоунс и да прекъснеш всичко приятелю, съученико. Нашата обвързаност със ненарушимата тайна е нещо, което ще ни подкрепя докато сме живи. Сред войната ще удари часът на нашата последна среща.Докато сме живи."
Беше време да се проветри. Тогава чу стъпки зад себе си, вратата се отвори и пред Хестия Джоунс застана....

...кой друг? Естествено, спътницата на Лорда – Шаия.
Тя буквално влетя в стаята, след което се обърна и залости вратата безсловесно. Хестия не помръдваше от мястото си, макар да бе доста учудена от вида на момичето. Шай бе облечена в мъгълски дрехи – отгоре до долу. Прилепнали дънки, разкъсани леко по колената, ленен пуловер, пурпурен на цвят, чиято яка се подаваше лико над чисто черно тънко палто. Косата й бе вързана много високо на тила и прикрита от кокетна шапчица във френски стил. По начина, по който стоеше и бе облечена, първото предположение на всеки би било, че е обикновено френско момиче, макар и такова с усет към модата.
Но Хестия не се поддаваше на първи впечатления. Явно девойката бе ходила до вкъщи.
- Семейна визита? – с дружелюбна усмивка попита Хес. Въобще не се съмняваше, че Шай знае точно какво става, затова не се опита да прикрие къкрещия котел. Вместо това просто стоеше и се усмихваше, но доста широко. Сега вече трябваше да получи някои отговори...
- Трудно. При положение че нямам семейство, което да посетя. – мрачно отговори Шай, сваляйки палтото си и отърсвайки се, с едно движение на пръчката, от мъгълските дрехи. На тяхно място след миг се появи дълга мантия с шифони от черен сатен, който се спускаше нежно надолу по тялото й. На фона на мантията освободената от шапката коса и сивите очи изглеждаха едва ли не призрачни, недостижими.
Шай едва се сдържаше. Рядко бе чувствала подобен гняв и страх през живота си. Бе на косъм от това да посегне на паметта на Хестия, само и само да спаси онова, върху което работеше вече две години без прекъсване. Някъде в далечно, защитено кътче на съзнанието си Шай си припомни сцената, в която бе участвала допреди около половин час.

Последните следобедни лъчи обагряха Хижата на Слънцето, както тя самата бе нарекла къщата си, в червено и златисто. Бе си позволила тази малка, невинна магия върху боята, като бе обяснила на съседите си, че това е ново линолеумно вещество. Нямаше нищо общо с линолеума, естествено, но пък, от друга страна, съседите й нямаха представа какво е това. Пък и нямаше откъде да разберат – те все още живееха в затвореното селце, без да се интересуват от развитието на външния свят. Самата Шай никога не би се оплакала от това – точно това село й предоставяше спокойствието, от което имаше нужда.
- Защо винаги трябва да идваш тук? Не можем ли да се срещаме другаде, където няма да ми мърсиш дамаската?
Срещнаха я само познатите присвити очи.
- Не си позволявай толкова много, Туран. - звукът бе по-скоро съскане, отколкото говорене.
- Ти си в моя дом, не обратното. - отегчено отвърна Шай, допивайки чая си. Той не бе докоснал своя. - И спри да съскаш. Прекалено близко е до Волдемор, ще взема да реша, че нямаш стил.
С тези думи само си спечели поредното присвиване на очите. Но, за разлика от Риддъл, Джейсън имаше чувство за хумор и не приемаше нещата толкова навътре.
- Какво можеш да ми кажеш за него?
- Волдемор ли? - Шай се изсмя подигравателно. - Съвсем същия мегаломан. Не че няма основание. Просто е прекалено изтъркано. Виж, дори ти го правиш понякога...
Ръката му стисна пръчката още по-здраво. Лазеше му по нервите много отдавна. Но беше нужното зло. Бе осведомена, колкото и да беше странно, за всичко, което му трябваше - за Академията, за Волдемор и, макар и доста бегло, за Великия. Но върху проблема с шефа работеше.
Истината бе, че тя беше неговият източник, колкото и да я ненавиждаше. Винаги му казваше точно толкова, колкото бе избрала да каже. Знаеше, че тя не предава информация на Волдемор, но, от друга страна, знаеше също, че предава такава на Академията...по един или друг начин. Въпреки това имаше вбесяващ характер.
- Искам да наблюдаваш Джоунс, докато не дойда. Това е.
Шай се замисли.
- Две седмици. - отсече тя.
Ново присвиване на очите.
- Защо държиш да охранявам мъгъли, които Волдемор преследва, след като дори не са наистина твоите родители?
- Защото държа Волдемор да ги преследва. - отново рязко каза тя. След това се изправи. Същото направи и той. - Ще я наблюдавам.
Той кимна рязко.
- А сега, не искам да бъда негостоприемна, но...а, всъщност, искам.
Той, разбира се, схвана намека. Който бе достатъчен, за да я убие. Но нямаше да го направи.

„Проклет да си, нещастник такъв!” – помисли си ядно Шай, наблюдавайки момичето срещу себе си. Е, тя самата определено имаше навик да прави точно такива подстрекателно-лукави неща, които понякога дори за него бяха непонятни, но въпреки това се бе раздразнила много. Това очевидно се бе изписало на лицето й, защото отсреща видя само учудени очи, в които имаше и вина.
- Какво има? – попита загрижено Хес.
- Ти не ме познаваш добре, Хес, но поне едно знаеш - не обичам хората да ми се бъркат. Недей да го правиш. А сега, какъв е този изпит?

П.П. Ти си измисли този последен изпит, ти реши какъв ще бъде.

Хестия доби суров вид. Та откъде това момиче щеше да знае!??! Хес не се притесни че Шай виждаше не русите й коси, а истинският им напоследък цвят - черно, както и призрачно бялата й кожа, болезнено слабото й телосложение и всички други промени. По-важното беше сега изпита.
-Щом знаеш за изпита, значи вече знаеш че те излъгах преди време!!?- Шай понечи да я прекъсне, аха Хестия продължи хладнокръвно. - Мисля че това, което ме питаш всъщност е защо съм се съгласила? - Очите на Шай присвяткаха.
-Не, питам те точно това, малка... - Шай преглътна и спря. - Какъв е този изпит?! Какво се иска от теб?!
Хестия седна при котела и започна да го почиства грижливо. Шай вече беше на края на благия тон, ала за пръв път виждаше Хестия толкова сдържана. Какво ли ставаше?! Очите на зеленоокото момиче бяха сякаш лишени от чувства, от емоции от разум. Защо ли?! Какво се случваше с Хестия Джоунс?! Защо я нямаше на изпитите за купата на домовете,като тя преподаваше отвари, а пращаше брат си, разни призраци и т.н. Хес продължи да почиства котела, бавно, спокойно сякаш това не бе точно котел, а скъпоценна повърхност.
-Изпита е за да завърша, завършим. - Хестия се надяваше това да е достатъчно. Неискаше да обяснява подробности, надяваше се Шай да схване издеята, ала това беше твърдоглавката Туран все пак.
Професор Джоунс се отпусна, прилепила гръб до станата зад котела за момент тя се бе унесла в спомени, в мисли, в разсъждения. Та защо го правеше наистана, имаше ли някакъв смисъл?! Имаше ли значение, защото единствената полза бе че след това с Лорда на смърта щяха да могат да правят отварите, които хората се страхуваха дори да си помислят и представят, това означаваше или той да отиде към нейната страна или тя да отиде на негова страна. За Джейсън жертвата щеше да е прекалено голяма, така че явно щеше на Хестия да се наложи да направи жертви. Тя също не бе готова да жертва толкова много. Отварите, приготвяни от повече магьосници са по-силни, по - трудни и неправени от векове. Още по-трудно беше на Хестия да проумее че Шай Туран иска да знае. Сивооката девойка бръкна в Джоба на оставената на закачалката лилава мантия на Хестия Джоунс и извади оттам едно малко шише.
-Това е нали? - попита тя. - Значи не си го пратила, значи той...
-Да, той няма да го получи, всички очакват да му го пратя така, ала никой неочаква той да си го вземе. Отварата която трябва да приготвим е много сложна, с нея ако успеем наистина вече ще сме слели напълно следите над отварите които оставяма, ще можем заедно да правим отвари.А за какво служи самата отвара, е това не е нужно да знаеш. Хората казват че той е най-великия, а аз просто един бъдещ аврор оттеглил се в Ейрен да учи другите поради слабоста си, да видим тази слабост а всъщност аз винаги съм била по-добрата и идвамата го знаехме ... - Хестия без да иска беше издала че нещо я притеснява, каква ли бе тази слабост? Какво ли още криеше "Лековерната" Хестия. Дали бе лековерна?! - Той ще дойде, за да даде другата част, за да и двамата завършим частите, с кръвта на другия, последните съставки от двата разтвора за направата на нашата задача, тук ще дойде и нашият учител, тази вечер ние ще завършим обучението си, предпоследният етап от него.

- Не ми говори снизходително, Хестия. Не мисля, че съм го заслужила. - очите й се присвиха леко, но иначе тя не промени изражението си, въпреки заплашителните думи.
Хес не обърна внимание на заплахата.
- Не си. Не и снизхождение за човека, който ме предаде на Волдемор и който измъчва Джен при водопада.
Шай дори не трепна. Макар че вътрешно се усмихваше.
- Браво на теб, добре си си направила проучването. - ехидно подхвърли тя. - И защо, ако мога да попитам, този изпит е толкова важен за теб?

-Изпита... изпита прекратен преди пет години, на същия ден, заради един спомен.
Хестия изпита чевство на жал, за загубеното време, но и някак искаше да си отмъсти за спомена.
" Беше около един след пулонощ. Лятото, през август. Лунната светлина огряваше една стая, с доста добре подбрани мебели. Имаше и много книги, всичките стари, всичките за отвари. Стаята беше доста топла, лято бе все пак. Някак в стаята се усещаше, че живее или поне често спи млада душа, дете. Всичко беше невероято подредено и чисто. Нямаше и една оставена на леглото или пода дреха, и една неподредена и глижливо постанева на полиците книга.
Звук от спираща вода. Едно момиче, русо, зеленооко, доста слабичко влезе спокойно в стаята по халат. Облече се, облече една оранжева рятна нощичка и се загледа в звездите. "Колко са красиви" - помисли си то.
Постоя така десетина минути, после отиде до една оп лъвиците и взе една книга "Отвари за забрава". Книгата беше оръфана и на повече от век.... Момичето се зачете и седна на леглото. Запали няколко свещи и започна да чете, страница след страница. Толкова интересно, толкова завладяващо.....
Вратата се отвори, последнава от тихи стъпки. Хес продължи да чете.
-Мислех че си заспала Пазителке... - тих, смразяващ глас.
Хестия спокойно остави книгата.
-Утре сутринта нямам работа и се зачетох. - каза тя тихо.
-Добре, хайде остави книгата, искам да си поговорим, Хеси. - момичето се подчини.
Мъжът я огледа с ясно сините си очи. Докосна белега на гърдите й, онова Д,прилично на феникс.
-По рождение, нали - Хес кимна. - Боли ли те?
-Не.
-Хестия искам нещо от теб. - каза доста мазно учителя. - Искам твоята дарба. Искам онова, което те прави различна от всички други момиченца.
Хестия го гледаше спокойно, дори не бе потръпнала.
-Искате какво? - попита тя любопитно.
-Искам онова, което е вътре в теб. - той доста рязко заби пръста си в белега. Хестия леко потрепера, ала нищо повече.
-Продължете.
-Не се притеснявай, няма да те боли, мъничката ми Пазителка.... Просто едно малко, хъм... Спокойно.
Хестия потръпна и се отдалечи.
-Да... Хайде мъничка Пазителке, няма да ти причиня болка. Просто съзнанието ти.... Леглименс!
Хестия се хвана за главата, нямаше намерение да му даде инфо за нищо.
-Не се дръж така, знаеш че по един лии друг начин ще гонаправя. КРУЦИО!
Момичето беше вдигнато във въздуха. Зелената светлина я бе обгърнало и тя пищеше. Гърчеше се. Плачеше. Болката я обгръщаше, раздираше я. Така продължиха следващите 20тина минути, дакото във стаята не влетя друг човек, изплашен от писъците.
-СПРИ! - извика друго момче, малко по-голямо от Хестия. - Какво правиш. Та това е Хестия, не поредната мислеща се за пазителката самозванка. Тя незнае нищо. Тя прави отвари, непази медальони.
-Мълчи, ти нямаш думата. Хайде Джоунс, искаш ли още болка? Сега ще ми позволиш ли?
-Лумос солем? - извика Лорда на смърта. - Махни се, ще я накарам да забрави, дано не си спомни никога.
-Внимавай! Амаранда няма да му се хареса да й се случи нещо на пазителката му....
-Мълчи, учительо.
Мъжът изелез от стаята, зве оставената от самия него орхидея до малката статуя в коридора и тръгна нанякъде.
Няколко минути по-късно Джейсън вече беше накарал Хестия да забрави всичко. Това беше добре, но лошото беше, че някога Хестия щеше да си спомни...."

Хестия потръпна при спомена, при този и при онзи за разправията на Джейсън и учителя... Шай я гледаше учудено, защото Хестия бе дпряла насред изречението си и беше пребледняла.
-Да, един спомен може да промени коренно отношението ти към определена личност. - каза леко измъчено Хестия. - А защо е важен? Защото онова, на което ще сме способни след това е било правено за последно преди 3 века.
Хестия погледна Шай. Не, не я мразеше, по-скоро й бе приятно да си говорят. Някак Шай бе различна от останалите, ~~различните.~~ бяха онези, към които всички казваха че и самата Хестия принадлежи....

Шай, предусетила донякъде посоката на мисли на Хес, прекъсна размишленията на преподавателката:
- Не, не съм. - тонът й бе твърд и решителен.
- Какво не си? - попита учудена Хестия.
- Не съм подходяща за приятел. Нито за съветник. Камо ли за довереник. Би трябвало да си го разбрала.
Шай се обърна рязко и тръгна към вратата, намятайки се по пътя. Но Хес я спря:
- Не! Добре, ясно, не ставаш за приятелка. Поне остани за изпита, поне докрая! Моля те!
Шай застана неподвижно и стоя така няколко секунди. След едно отривисто кимване тя се обърна, измагьоса кресла за себе си и за Хестия. Разбира се, Хес бе прекалено нервна да седи на креслото, но все пак...Шай не беше. Тя просто чакаше завръзката, която все още й се губеше...

Професор Джоунс рядко можеше да бъде видяна така
- в очакване. Тякрачеше насам-натам из стаята. Спомняше си разни неща и
това още по малко и даваше мира.
"Ти не желаеше от мен само медольона, каза си тя наум, мислейки за учителя, ти искаше всичко, което ме правеше различна от останалите..."
-Госпожице Туран, Шай - започна сериозно преподавателката по отвари. - Сега тук ще дойдат Джейсън, който ти познаваш и главният виновник аз да се съглася сега да съм тук и още един човек, той е по-голям на възраст от мен, от Джейсън, от теб да не говорим. - Туранкимна и даде знак на Хестия да продължи. - Този човек е въпростия учител. Той е онзи който ще ни така да се каже изпитва.
Шай само слушаше с безизразна физиономия, когато на Джоунс не й бе даден шанс да продължи.... Чу се силно ПУК?! Изведнъж в стаята се появи още една фигура. Беше висок, строен, силен на вид мъж. Беше видимо по-възрастен от професор Джоунс, но по магьосническите стандарти той все още беше не мн. възрастен,напротив. Бе облечен в изкусно направена черна, нова мантия, ясно личаща че е ръчна изработка. По главата му се спускаше челна коса, а очите му изглеждаха небесно сини
на тази светлина. Гласът му разцепи настанала тишина:
-Джоунс. Мислех че никога повече няма да ви видя. Мислех че след като си спомни ще се криеш достатъчно добре.
-Никога не съм се крила от вас, учительо. - каза Джоунс. Не бе сигурна искаше ли и Шай да става свидетелка на изпита, но вече нямаше връщане назад.
-Тази невинност в очите ти истина ли е, направо ще ме трогнеш. - засмя се учителя.
-По-скоро ще ви убия отколкото... - Хестия спря, не бе нужно да се изнервя още преди същинския изпит.
Учителя огледа Шай, ухили се и отново заговори.
-Джоунс, мислиш ли че девойката тук ще остане за изпита?
На Шай не й се хареса, че говорят за нея в трето лице пред самата нея, но все пак разбра че трябва да мълчи.
-Да, ще остане. - каза Хес ясно, с надеждата да прекрати темата.
-Е така прави ли ще стоим и чакаме, ясно че явно няма да ви обяснявам, щом има и още публика в стаята, но все пак май ще е добре да не се умаряме повече предварително, доста пропатувах до тук.
Той замахна с ръка и огъня в камината се разгоря по-силно. После отидеи седна на стола от ляво на Шай. Подкани и Хестия, която преглътна и седна с/у тях двамата, като остави стола от дясно на Шай за Джейсън, предпочиташе и тримта да ги вижда пред себе си. За Шай това може би бе просто един неочакван ангажимент да остане, да отнемат от времето й, за Учителя - не бе почти нищо, за Джейсън - поредният изпит, както и за Хестия, или поне така
трябваше да бъде.Но в съзнанието на Хестия не бе само изпит за
направата на нещо, а и вътрешено изпитание, да стои там, да показва уменията си пред същият онзи учител, който иска от нея само амаранда. онзи, който я вижда като ходеща карта към една от частите муя на амаранда. На нея й се искаше всичко да свърши по-бързо, защото не бе сигурна колко още се успее да се пребори с напиращите в нея емоции. Примигна, и с учуда забеляза че учителя сякаш чакаше нещо. Видя малката стъклено-дървена чаена масичка и се сети.
-Искате ли малко чай? - попита тя привидно спокойно.
Шай посегна да се съгласи, ала учителя я изпревари.
-Чай?! Извинявай Хестия, но ти със всичкия ли си си?
-Кафе - попита все още спокойно Хестия. - Вода с лимон?
-Червено вино. - каза той.
-Добре - каза Хестия и след миг вече на масата имаше бутилка и 4 чаши за червено вино. - Шай, нали няма да откажеш - попита преподавателката, чиято ръка леко трепереше държайки бутилката.
-Разбира се - кимна Туран.
Хестия наля в 3те чаши, погледна 4тата, но все пак реши да не я оставя празна, затова сипа и в нея. Учителя измагьоса едно плато със сирена и поясни, че червено вино се пие само с качествено мезе, в случея най - различни сирена.
-Е, госпожице Джоунс, - започна учителя. - Не съм ви виждал от много време. Променила сте се, нормално за всеки метаморфмаг... Май вече сте разбрала какво означава да се преподават отвари. - ухили се той и отпи от своята чаша.
Хестия се зачуди дали ако не отпие от това вино няма да се опияни заради топлината в стаята и притеснението. Затова просто се облегна назад в креслото и заговори:
-Вие ни карахте да ходим до къде ли не, да търсим билки и съставки, карахте ни да пием от всяка отвара, която не е станала, за да се поучим от грешките си, нищо че веднъж и аз и Джейсън щяхме да умрем. - започна тя. - Всичко правехме сами, а тук в Ейрен, учениците трябва да слушат в час, да си пишат домашните и когато се наложи да правят отвара имат съставките, обозначени и надписани, имат и рецепта и след това не пият от отварите. - продължи Хес, после спря за минута, гърлото й бе пресъхнаро и ще*не ще трябваше да отпие от виното. То затопли гърлото й, после младата жена продължи. - Аз не целя да убия учевиците си, не ги карам да се опитват да слеят съзнанията си, за разлика от теб.
-Ако не ви бях научил, сега нямаше да стоим тук и да чакам и другия си ученик да дойде, за да ви изпитвам, за да преминете на последното ниво...
Хестия сви устни, колкото и да не й се искаше учителя бе донякъде прав...
-Прав сте, до някъде, но беше ли нужно да ни карате да пием отварата ни живата смърт, превърнала се в смъртоносто уръжие?
-Нали не те накарах ти да го изпие сама цялото!? - прекъсна я малко ядно преподавателя. - Да не си мислиш се съм възнамерявал да ви убия и двамата?
-Вие почти успешно го направихте цели 111 пъти... - допълни саркастично Хестияи уителя млъкна.
Шай започна да разбира, че и Хестия, и Джейсън не се разбират с учителя. Вече започнаха да се прокрадват в мислите й нотки на съмнение какво ще се случи тук - Хестия и Джейсън с/у учителя, ако можеше така да се каже.Шай не бе сигурна дали Хестия е Лорда на Смърта дори си бяха писали в миналите 5 години, но бе сигурна, че и сдвамата не се разбираха с този учител.Тогава...

- А коя е стегнатата? - попита с възможно най-наглия си тон учителят.
Шай отдели погледа си от прозорците, към които се бе насочила в желанието си да намери нещо по-интересно за гледане. Отегчаваше се от сцени на взаимно презрение, когато не беше част от тях. Сега обаче й се отдаваше шанс да се включи, който, въпреки обидата, тя нямаше намерение да изпусне.
- Шаия Туран. - представи се момичето, междувременно махайки шапката, която бе сложила преди малко в бързината да излезе. Тежките сребристи кичури паднаха по раменете и до кръста й, покривайки гърба й с пелерина от топящо се сребро. Шай не се усмихна, но изведнъж дори самата Хестия успя да долови промяната в обстановката - Шай бе впрегнала чара на външността си в своя - и, в този случай, и в нейна - полза. Макар и малко отчуждена изведнъж заради така наглото "флиртуване" на среброкосата, Хес изпита лека благодарност към нея.
И как нямаше - учителят я зяпна както котка гледа сметана. Само за миг Шай успя да го накара да забрави всичко за изпита или Амаранда. Наблюдавайки едва ли не тотално опулената физиономия на иначе стегнатия мъж, Хестия за миг се почуди дали не е разбрала как Шаия отваря повечето врати за себе си от раз. От друга страна, тя бе успявала да спечели на своя страна и момичета, които, по очевидни причини, едва ли изпопадаха по чара й. Бе го наблюдавала в Акадамията, където, макар всички да я мразеха, Шай все пак успяваше да пробие някак.
- Аз съм...
- Да, радвам се да се запознаем. - със саркастичен тон изстреля Шай. От нея изведнъж лъхна такъв силен хлад, че дори Хес потрепера, макар и да нямаше основания за това. Учителят видимо се отдръпна назад, удивен от способността на това иначе красиво момиче да бъде толкова заплашително студено.
С тези си думи същото това момиче изведнъж стана и тръгна към вратата. Понечи да я отвори, глуха за протестите на учителя отзад. Сякаш по план, точно в момента, когато ръката й хвана дръжката, отвън се почука.
- Как... - опита се да попита Хес, но, осъзнала, че навън стои нейният толкова стар познат, прекъсна думите си по средата.
Шай чу и разбра въпроса на Хес, но нямаше намерение да й отговаря. Вместо това само разтвори със замах двете крила на масивната дървена врата и в стаята влетя висока фигура, покрита от горе до долу с черно, включително черна качулка, скриваща лицето.
Фигурата буквално прелетя покрай Шаия, кимвайки й леко. Среброкосата не се постара да отвърне на поздрава. Каквото и да станеше, тя пак щеше да се види с Лорда на Смъртта в собствената си къща след не повече от седем дни. Той я посещаваше всяка седмица, жаден за новините, които тя така и така му спестяваше. Трохичките, които му подаваше, за да може все още да го държи по-близо до себе си, стигаха донякъде, но дори не се докосваха до мащабните неща, които ставаха напоследък и които самата тя не съвсем напълно разбираше. Всъщност, като се замислеше така, Шай се опитваше да се "движи" с множество хора - Лорда на Смъртта, Волдемор...скоро се надяваше да прибави още една фигура към списъка си. Една много влиятелна фигура. Там, където останалите й оръжия не помагаха, само имената го правеха...добре дошло за нея.
С тази последна мисъл и без дори да се постарае да се сбогува Шай спокойно излезе в коридора и трясна вратата зад себе си, оставяйки все още леко слисаната Хестия, изпълнения с досада и гняв Джейсън и глупавия им мазен учител в стаята сами със задачата им.

Хестия огледа новодошлия от главата до петите. Не го бе виждала от 5 години, но не се бе променил особено. Усмихна се и го поздрави, той само кимна, защото учителя привлече вниманието в/у себе си, вече бе добил много по-сериозен вид от пред Шай, някак суров и безчувствен.
-Отдавна не ви бях виждал. Готови ли сте за изпита.
Хестия не помръдна, бе вложила всички усилия в друго, да не се опита да убие учителя, но пък Джейсън кимна. Учителя се усмихна и продължи, с глас способен да вледени дори и огън:
-Котлето - посочи едно не много високо котле на земята. - Съставките - посочи купчина от различни билки и съставки - И разбира се, ще искам първо да съберете съзнания, зная че не сте го правили от пет години, а знаем какъв трябва да е ефекта от случващото си, после да отсеете и разделите съставките, да отгатнете
рецептата и да я приготвите. Това е за сега, нататък ще видим.
Хестия отиде и седна при котлето, също както направи и Джейсън. Започнаха малко по малко да отварят съзнанията си, но Хестия не можеше, не желаеше да Лорда на смърта да вижда всяко нещо, случило се през
последните 5 години, е не я интересуваше колко информация щеше да събере и без това в неговото съзнание Хес щеше да направи същото,боеше се от друго . Секунди след като се бе съсредоточила тя просто стана и отиде до
прозореца, за да може да прекъсне.
-Но какво? - попита объркано Джейсън, вече напълно уравновесено, поради естеството на задачата, да разглежда чужд ум.
-НЕ, не, не може, не бива. - започна Хестия припряно. ЦЯлата трепереше. - Невъзможно. Как могат да ме карат да споделям всяко свое префивяване, всичко с другиго... - започна тя - Зная че трябва да продължим, но.... Всичко ли ще трябва да видиш, а и аз...
-Да. - отсече Джейсън. - Доста имаш да разглеждаш. - усмихна й се - А и аз също, предполагам.
-Да.
- Хайде.
Хестия затвори очи, седна отвоно при котлето и започна.
"*** Хестия беше по-млада, плачеше, беше много притеснена държеше куфар, и пътуваше към Ейрен. Какво ли не й минаваше през главата ***
*** Каролин Бърг стоше в кабинета си, гледайки Хестия, явно туко що бе дошла в академията.
-Джоунс, мисля че имам една молба, трябва ми преподавател по отвири - усмихна се Кери.
-Разбира се, отвърна с облекчение Хестия.
Явно така Хес бе назначена в Ейрен. ******
Имаше какво ли още не,та дори не бе минала и година, но още нещо направи силно вречатление на Джейсън.
*****Преподавателката не бе в уилището. Беше в къщата си. Навън валеше проливен дъжд.Хестия стоеше пред
камината с чаша чай в ръка и още някой до нея. Той си играеше с косите й и шепнеше нещо в дясното й ухо.
-Хайде, Хестия. Не се ядосвай, няма смисъл. Виж колко още имаме да си говорим****
За момент Джейсън отвори очи.
-Какво правиш с него?! Какво прави Салазар в къщата ти? - Джейсън едва не извика - наясно ли си че той е...
-Да той е черен маг- подсмихна се Хестия. - Толкова ли те интересува какво правих с него?!
-Да! - вече наистина извика Джейсън.
-Той ми даваше информация.- каза спокойно Хестия
-Сигурна ли си?-попита недоверчиво Джейсън
Хестия се усмихна:
-Виж сам, нали трябва да продължим?
***** -Хестия.... Отпусни се... - прошепна отново мъжът в ухото на младата жена. Чашата вече бе празна и тя я остави на една страна. Усмихна му се и пъргаво се изправи. Косите й се изплъзнаха през пръстите му.
-Ей сега идвам - оповести тя.
Хес отиде, изми чашата, после тръгна към спалнята си. Беше хладно в стаята, ала в хола при камината беше прекалено топло за вълнения пуловер. Свали го и затърси нещо по-леко. Започна да потръпва. огледа се, на леглото й стоеше късата червена рокличка, която Хес не бе виждала от много време, дори си мислеше че я е изгубила. Кой ли я бе оставил там... След доста търсене намери една лилаво-черна блуза, ленена. После се върна в
хола.Салазар стоеше на мекото килимче пред камината, гледайки пламъците в камината. Хестия се доближи и седна по-ддалеч от него, защото мразеше топлината от камината да бие право в лицето й.
-Виж пламъците как играят. - каза замечтано Салазар и Хестия наклони глава
-Нищо не видам.
-Ела по насам - усмихна се подкупващо Салазар. Гледката не е за изпускане. - Хестия се приближи още малко, но пак нищо не виждаше. - Е още мъничко. - Хес се озова точно до Салазар, но наистина играта на пламъците беше прекрасна. - Твоето име означава богиня на домашното огнище, нали?
-Да, в древногръцката....
Още преди да е довършила, САлазар нежно с ръка накара лицето й да се обърне от пламъците към него и я целуна.
След няколко секунди Хестия успя да отлепи устни от неговите:
-Мисля че е време да си вървиш, Салазар....
-Не, мисля че е време да си поговорим. - отговори той и улови ръката й. - Незнаеш колко много те обичам....
Хестия го изгледа малко накриво, после реши да смени темата.
-Предстои война. Война от която изхода няма да е на добре за никого.
-Значи те е страх от войната, така ли Хес?
-Не ,не ме е страх от самата война, а от това което ще се случи с близките ми. Ами след войната.
Салазар я прегърна, виждаше, че Джоунс наистина се притеснява. Притисна я до себе си и прошепна:
-Недей, спокойно, принцесо.
-Не съм принцеса. - прошепна Хес. - Дори не познавам родителите си.
-Остави всичко, просто забрави в момента имаш нужда от почивка, не от още мъчителни мисли. След войната всичко ще се оправи, дори и близките ти от дете страни на ножа....
Младата жена се усмихна, после стана.
-Мисля, че вълненията ми дойдоха в повече. Май е време да си почина.
Салазар я гледаше нежно, искаше му се да не му се налага да пуска ръката й, искаше му се да стои така вечно.
-Значи е време да с вървя. - пророни той тъжно.
Хестия го изпрати до вратата на къщата си, прегърна го за последно.
-Пази се.
-Ти също, Хестия. Скоро пак ще се видим - усмихна й се той, после изчезна в нощта и проливния дъжд.*****"
Джейсън заразглежда и другите спомени, след това, като свърши отвори очи.
-Брадата на Мерлин?! Страх те е от войната и САЛАЗАР е влюбен в теб.?! Мой приятел.... На къде отива света?!
-НЕ МЕ Е СТРАХ!Аз...
-Видях всичко, не се обяснявай.-Джейсън кимна към учителя, седнал на страна. - ЗНачи от половин година и виждаш Салазар всеки месец по един петък в месеца сте заедно в къщата ти за информация. Той да ти дава информация за какво се случва в тъмната част от маговете. И кога той ти каза, че те обича..... Наскоро.. дааа. Това видях също.Странно често сме с него, все пак сме на една и съща страна и сме приятели - Джейсън започна да си дава сметка какво ще види Хестия в неговия ум, затова намали тона. - Скоро войната ще започне. Салазар няма
да я приживее. Ще умре в нея. Нали знаеш?
-Да.
-Тогава недей да се привързваш към него, ако вече не си го направила.
-Не, не съм.
-Добре, така е най-добре. Сега явно ти ще трябва да разгледаш моя ум....
Хестия отново потъна в мислите на Джейсън. Там видя доста спомени.....