Водопадът

С изключение на тихото ромолене на водата, нищо не нарушаваше хармонията на това място. Водопадът не бе в своя апогей – по-скоро приличаше на поточе. Въпреки това в шепота на удрящите се в скалите талази се долавяше онази магия, която винаги бе витала над мястото – сякаш тук на никого не можеше да се случи нещо лошо.
Тази мисъл премина през главата на Шай, докато с периферното си зрение поглъщаше красотата на обграждащата я природа. Тържеството на земята винаги я бе вдъхновявало, изпитваше възхищение и дори страхопочитание пред нея. Ако й се дадеше възможност, щеше да седне точно тук, в средата на малката полянка, и да рисува....не върху платно, а в съзнанието си. Щеше да вдъхва бавно аромата на тучната трева и горските билки, щеше да остане сама срещу това великолепие, щеше да спре времето, за да погледне вечността в очите...
Но уви, късметът не бе на нейна страна. Нито на негова.
Очите й се откъснаха от водопада и паднаха върху коленичилата в краката й фигура. Само за миг нежният проблясък, който красотата пораждаше в тях, изчезна и се замени със стоманен студ. Сивото потъмня, докато не стана почти черно. На лицето й се изписа цялото отвращение от ситуацията и най-вече – от участниците в нея.
- Доколкото помня, споменах пред всички ви, че нямате работа тук. – остро изсъска момичето. Мъжът само тихо простена и продължи да трепери от страх и отчаяние.
Изведнъж очите й се стоплиха и тя прошепна състрадателно:
- Знаеш, че не искам да ти причинявам болка, Нот. Не желая да страдаш. Знаеш го, нали? – тя говореше бавно и тихо, като майка, увещаваща детето си да се сгуши в скута й. Думите й предлагаха закрила, нежност, топлота.
Мъжът не знаеше как да реагира, затова само вдигна глава и се вгледа в девойката. Познаваше я достатъчно, за да знае, че не може да очаква милост, ако не й даде онова, което иска. Нещо в очите му угасна. Беше неспособен да го направи и тя щеше да го довърши.
- Не мога... – успя да надвие собственото си тяло и да промълви поне тези две думи, макар да знаеше, че само приближава смъртта си.
- Напротив, можеш. Не искам толкова много от теб, Нот. Искам само да знам докъде е стигнал. Нищо друго. – гласът й все така галеше, тонът й оставаше успокоителен и мил. Мъжът не знаеше дали тя няма да успее да го пречупи. Вече не беше сигурен в собствените си сили. Знаеше само, че не може вече да разчита на ничия помощ.
- Не зная...Той не ни казва...
- Напротив, Нот. Вие с Волдемор сте близки и Той споделя достатъчно с теб, за да разбереш онова, което искам. – мъжът трепна едва забележимо. Шай се усмихна: Нот се предаваше. – Не си глупав, Нот, нито си наивник като останалите. Кажи ми онова, за което те моля, и ще избегнеш мъчителната си съдба... – Очите й блеснаха. – Знаеш, че мога да те защитя, Нот. Знаеш, че имам тази власт и достатъчно сила, за да те спася от Неговия гняв. Можеш завинаги да живееш спокойно, ти, жена ти, сина ти...
При споменаването на семейството му Нот рязко извъртя главата си, от което вратът му изпука. Точно на това се надяваше девойката. Все така невъзмутимо изправена над него, тя не беше помръднала от няколко минути. Имаше време, имаше и още козове. Щеше да го пречупи...по един начин или по друг.
Изведнъж главата на пленника отново клюмна надолу.
- Не мога да го направя, Туран. – тихо отказа той.
Досада, примесена с ярост, започна да клокочи някъде вътре в нея. Тя вдигна ръка и бавно насочи пръчката си към него.
- Напротив, Нот. – в гласа й вече нямаше и помен от предишната нежност. Той се бе превърнал в хладно острие, предвещаващо смърт. Нот усети това и потрепери в пристъп на ужас. Не беше готов да посрещне края, не сега... – Няколко думи и можеш да отървеш жалката си кожа. – отвращението, ненавистта говореха по-ясно от всички думи.
Неспособен да погледне смъртта си в очите, Нот остана приведен към земята.
- Така да бъде. – изсъска презрително момичето. – Круцио!
Мъжът изпищя неистово и тялото му започна да се мята във въздуха. Болката, която изпитваше, беше неописуема. Имаше чувството, че ще полудее, тялото му нямаше да може да изтърпи повече, костите му сякаш изгаряха, вътрешностите се стопяваха. Съзнанието му крещеше вътре в него, молеше за смъртта, защото тя беше единственото избавление от болката.
- Мисли за семейството си, Нот. И колко ще загубят от твоята смърт. – Шай леко отпусна ръката си и проклятието отслабна. – Само няколко мижави думички...и ще бъдеш спасен. – болката отново се засили. – Сега!
Изведнъж мъжът опъна шията си и се извърна към нея. В очите му Шай виждаше огледално болката, която му причиняваше. Това не я накара да спре измъчването. Но вътре, в дълбините на синьото, тя видя онова, което търсеше. Беше само за секунда, съзнанието му допусна спомена само за секунда, но тя разбра достатъчно.
Измъчването спря на момента. Мъжът се строполи на земята, неспособен да се повдигне, неспособен да говори или да се защитава. Единственото, което му оставаше, беше да диша. Да диша, докато кошмарът най-сетне си отиде. Той виждаше смъртта, очакваше я, жадуваше я...тя бе единственото му спасение.
- Не желаех това, Нот. – дочу някъде над себе си студения глас на Шай. Момичето още не бе помръднало, той все още лежеше беззащитен в краката й.
- НЕ! ТИ!? НЕ! – крясъкът я накара рязко да се извърне с изправена в готовност пръчка. Пред себе си съзря...

П.П. Условия: Засега Нот няма да си тръгва. Никой няма да ме убива. Повече смъртожадни няма да има....поне засега.

Пред себе си съзря Бричстоун.Най-омразната й колежка оттук.
Шай насочи пръчката си към Джен и каза:
-Какво ти става?От кога спасяваш човешки животи?Да не си на страната на Черния Лорд?
-Нищо не ми става.Не съм на страната на Черния Лорд,но Нот ми трябва жив-каза с леден глас Джен.От сините и очи не бе останало и спомен.Тее бяха добили червени отенъци.
Шай неповярва на чутото.Нот също бе изненадан.
-За какво ти трябва жив?
-Въпросът беше излишен и двете знаем отговора,така че,няма да отговарям........
-Това не е в твой стил ,Стооун,беше вярна на Каролина,а сега я предаваш.Все пак ще говориш със смъртожаден-тя направи пауза и кимна към Нот-защо го правиш?
-Хъм грешиш в мой стил е,но не съм решила да предавам Кери,не ми и трябва да го правя.Но на тебе ти трябва нали?След като го направиш,твоя верен господар,ще те възнагради-отвърна Джен,като натърти на последната дума.
Шай я изгледа със стръвнишки поглед.После каза:
-Круцио
-Протего!-защити се Джен-само непростими проклятия ли знаеш Туран.
-Разбира се,че незнае Стоун
Двете професорки се обърнаха към Нот.Едва ли някоя от тях е предполагала,че Нот ще се обади.Първа се съвзе Джен:
-Не се и съмнявам Нот,но защо я защитаваш?Тя щеше да те довърши,ако не бях дошла.
Нот не отговори.Незнаеше какво да каже.Джен Бе права.Опита се да събере още сили,но изтощителните мъчения на Туран,почти го бяха довършили.Той затвори очи и изпищя от боолка.За пореден път Туран бе изпратила по него,Круцио.Магията бе прекъсната почти веднага,но Нот не отвори очи.Тогава......

Тогава Джен запрати една от най-силните си препречващи магии срещу Шай. Не очакваше да успее да я спре и определено не се получи. Но поне я разсея.
- Ти си жалка, Туран. Дори не му даваш възможност да се защитава! Дори няма пръчка!
За нейна изненада девойката насреща й замълча. Лицето й остана непроницаемо, но свали пръчката си. След това Шай се обърна към Нот. Със спокойно движение го свести:
- Енервате! - Мъжът се размърда, но не успя да стане. Все още беше прекалено слаб, за да се бие.
Но Шай нямаше намерение да го кара да се бие. Вместо това бръкна дълбоко във вътрешния джоб на мантията си и извади оттам миниатюрно шишенце. Капна две капки от течността в него в отворената за въздух уста на Нот. Отварата за сила подейства на момента - пред очите на двете Нот се размърда доста по-оживено, бавно се приповдигна и след мъничко вече стоеше прав. Все още дишаше тежко, но поне имаше силата да стои на собствените си крака.
- Така да бъде. - повтори собствените си думи с леден глас Шай. След това бръкна с лявата си ръка в джоба на мантията и извади оттам дълга пръчка. Подхвърли я към Нот и той я улови с едно движение.
Джен наблюдаваше сцената, удивена за пореден път от противничката си. Но, вместо Шай да действа според очакванията на заместник-директорката и да нападне, тя се обърна бавно към нея. Пръчката й бе отпусната до тялото, но не това направи впечатление на Джен. Като магнит погледът на Стоун се прикова в сивите очи. В тях имаше странен блясък, може би съжаление, а може би просто така познатото хладнокръвие. Краищата на устните на Шай леко потрепнаха, но нищо друго не издаде каквито и да било чувства у сребристокосото момиче.
С рязко движение Шай се извърна обратно към Нот и вдигна дясната си ръка. От пръчката обаче не се изстреля лъч, нямаше никакво движение. Вместо това ръката й се разтвори и оръжието й падна на земята в краката й.
- Нека се бием, Нот. За да убедиш нашата мила заместник-директорка, че можеш. Хайде, нападни ме. - гласът й не трепна дори за миг. Стоеше лице в лице със смъртожаден, невъоръжена, изложена напълно на волята му.
Очите на Нот бавно обходиха непоклатимото лице, нито една клетка на което не издаваше емоция. Спряха се на нежната брадичка, която преминаваше в изящна и женствена шия. Както винаги, когато я бе срещал, сърцето му започна да бие невероятно бързо. Очите му попиваха нейния образ, съзнанието му напълно изключи семейството, което досега защитаваше. Пръчката бавно се изплъзна от пръстите му, безполезна в ръцете на господар, който не желаеше да я използва...
Главата на Нот клюмна отчаяно. През цялото време бе усещал, че тя няма да го убие...макар да желаеше смъртта. Волдемор определено щеше да го направи. Той не можеше да разбере слабостта, не и неговата слабост, тази, която го обземаше при всяка среща със сивите очи. Не бе ли имал възможност да се защити по-рано? Той бе дошъл пръв, той я бе изненадал с присъствието си и въпреки това не бе намерил в себе си способността да я нападне. Дори когато виждаше в очите й отвращението, което момичето изпитваше, Нот не можеше да принуди самия себе си да я намрази...Той беше смъртожаден, а, колкото и да се опитваше да победи слабостта си, знаеше, че да я нарани би му причинило по-голяма болка от което и да било проклятие...
- Какво правиш?! - ужасена извика Джен. - Ти се предаваш!!! Тя може да те убие!! Волдемор ще те убие! Готов си да се жертваш...заради нея?? Заради момичето, което допреди мигове те измъчваше!! - нещо вътре в Джен се съпротивляваше на всичко това. Съзнанието й копнееше да изключи ужасната картина, тя не можеше да проумее...
- Не мога, Стоун. Не и нея. - гласът му беше отчаян. Нот искаше да намери вътре в себе си способността да нападне похитителката си, но просто беше безсилен пред нея....със или без пръчката си, той никога нямаше да може да отвърне.
Джен слушаше втрещена и не можеше да повярва. Това, което минаваше през съзнанието й, я караше едва ли не да полудява. Устата й бе отворена от смайването. Но май никой не й обръщаше внимание.
Шай наблюдаваше безучастно картината. Сякаш изобщо не беше там. Чувствата на Нот не я засягаха. Никога не бяха я интересували. Но за пореден път щяха да спасят живота му.
Момичето се приближи до мъжа и вдигна пръчката му. След това спокойно я върна обратно в ръката му.
- Волдемор няма да докосне семейството ти. Те са негови и дори ти го знаеш. - с равен тон започна тя. След това извади от джоба си малко късче пергамент и му го подаде. Мъжът го прочете, миг по-късно пергаментът вече бе изчезнал от лицето на земята. - Върви.
Мъжът вдигна глава и за последен път остави очите си да помилват нейния образ. Искаше да запамети всичко за нея....дори ужаса, който му бе причинила. Всичко.
След малко той вече се бе магипортирал.

П.П. Хес и Вив, свободни се да дойдете и да се възмутите от факта, че измъчвам така човешка същество. Джен излезе за вечерта. Ако вие не решите да пишете, нека Джен да го направи...

Ненадейно Вивиана се появи на поляната при водопада,когато идваше насам бе умислена,но сега при вида на магипортиращия се мъж тя се окопити.Виа съзря Джен и Шай.Стоун все още стоеше като прапарирана и не можеше да помръдне,а Шай сега наблюдаваше бавните стъпки на Виа към тях:
-Какво се е случило тук-попита Вивиана с леко трептящ глас,самата тя узна с изненада колко тънък и плах бе сега гласът й-Кой беше този мъж-попита Виа с някакво притеснение в гласа...ря погледна към Шай,знаеше че Джен няма пръст в това.Вивиана заговори тихо на Шай:
-Не го уби,нали...не трябваше-каза Виа с тих ,но сигурен тон-това ти дава възможността да зибереш сега сама пътя си...-говореше Виа,а Шай я загледа така сякаш и се струваше,че Виа е просто някакво видение.Но преди Шай да е успяла да отвърне нещо Виа продължи:
-Ти никога не си плашела то нищо...но това може да ти навреди завбъдеще...-продължаваше Виа а след това погледна Шай в очакване на отговор,надяваше се да успее да предаде това послание...

Хестия: Нали може и аз да се влюча, но-по нататък... Сега още не е дошло времето...

- Защо да се плаша? - спокойно отвърна момичето. - Има прекалено много хора, които го правят вместо мен. - Тя кимна с глава към Академията, без да има впредвид никой специално.
Виа се приближи още малко, но не посмя да застане съвсем до Шай, не знаеше дали Шай би толелирала такава близост...поне в момента.
- Какво искаше да разбереш от него? - тихо попита тя. Любопитството беше единствената й подбуда...но нямаше намерение да се рови адски много.
Шай замълча, изражението й остана каменно.
- Това не ви засяга. - в гласа й имаше огромна доза заплаха, но истинска, такава, която никой не би пренебрегнал просто така. Ръката на девойката, държаща пръчката, трепна само за миг, но бе достатъчно, за да разберат останалите, че Шай е готова да защитава онова, което е научила.
Но Джен не можеше да остави нещата така.
- Как така не ни засяга? Разпитваш с мъчения смъртожаден на територията на Академията, искаш от него информация за нещо...това нещо едва ли е датата на рождения му ден!! Кажи ни!!! СЕГА! - бързо беше излязла от смайването си и се бе окопитила. Но определено нито беше простила на Шай, нито имаше намерение да я остави на мира.
- Нека се разберем за едно. - от Шай повя хлад, толкова силен, че Виа потръпна въпреки яркото слънце. Лицето на момичето изведнъж се стегна още повече, в очите й проблясна непоколебима твърдост. - Това, което аз правя, това, което искам, и това, което съм, не са и няма да бъдат обект на вашия интерес. Както твоите желания, Стоун, никога не са били обект на моя.
Джен изтръпна от гняв, едва се сдържа да не изпрати смъртоносно проклятие срещу Шай, която продълаваше да ги гледа все така безочливо. Джен не можеше да долови дори и най-незабележимата следа от страх и колебание. Това момиче или беше от камък, или беше най-добрата актриса, която Джен бе срещала.
- Ако си мислиш, че ще ни уплашиш, - започна треперещата от ярост заместничка, - не си познала.
Бегла следа от усмивка се появи на устните на Шай.
- Не желая да ви плаша. - спокойно отвърна тя. - Вашите чувства спрямо мен не ме засягат. И никога няма да ме засягат.
Виа трепна от поредната заплаха. Изобщо не очакваше, че през времето, в което я нямаше, Шай се е променила толкова. Да стане от тихото спокойно момиче такова презрително същество беше просто невероятно.
- Шай, защо...какво е станало, докато те нямаше, за Бога? - с едва ли не отчаян глас запита момичето.
Шаия не се потруди да отговори на директния въпрос. Много добре беше разбрала точно от какво се интересува Виа. Какво наистина иска да знае.
- С риск да се повторя, нямам желание да наранявам никого. - с нежен глас се обърна тя към Виа. Но погледът й, който се бе смекчил за миг, бързо отново стана леден. Тя пристъпи няколко крачки напред към двете момичета. От нея струеше овладяна заплаха, толкова силна, че накара дори Джен да отстъпи крачка назад импулсивно. - Но, ако дори си помислите да се месите в живота ми... - пръчката й бавно се изравни с лицето на Джен. - Ще трябва да забравя желанията си....

Вивиана загледа Шай спокойно:
-Чрез сила нищо,няма да постигнеш -каза Виа, с вече решителен глас-Така само би показала страха си...от нещо,от някого...-Виа гледаше Туран право в очите.Джен пък се бе настроила войнствено,но Вивиана нямаше намерение да им позволява да се спречкат...не сега.
-Професор Стоун-каза Виа ледено-щом госпожица Туран смята личните си дейности за неприскосновени,то ние нямаме избор-Джен изгледа Виа учудено,но все още стискаше пръчката в ръката си.
-Шай...-продължи Вивиана- не си мисли,че сме тук за да се спречкваме с теб,никому не са потребни още битки в академия...-гласът на Вивиана бе зрял и умиротворителен,но погледът изпълнен с някаква тревога-Но трябва да ти кажа...нещо,което вярвам знаеш...нямаш право да поставяш под заплаха учениците в академията.
-Да ги поставям под заплаха-каза Шай с някак пренебрежителен тон.Но още преди да е успяла да продължи Виа рече:
-Да...той беше един,но колко още ще дойдат.Ами ако някой ученик те бе видял...мислиш че картинката на изтеван човек е подходяща за млади умове-Виа започна някак да се ядосва-това,че ти си имала изпълнено с ужаси детство,не значи че трябва да проваляш това и на другите-каза Виа с категоричн тон,а Шай я изгледа така сякаш й бе ударила плесница...-Да знам...-каза Вивиана лаконично...

- Знаеш... - за първи път малко разсеяно каза Шай. - Щом знаеш, тогава би трябвало да ти е ясно, че моето детство е част от личния ми живот, за който току-що се разбрахме, че не е ваша работа. - гласът й изведнъж стана студен и враждебен. - Колкото до мижитурката - тя кимна зад себе си, към мястото, където допреди малко бе лежал Нот, - не съм го докарала аз тук, той ме потърси...Аз нямам никакво желание да се срещам с такива като него, вътре или извън Академията...
- Но въпреки това, Шай...Изобщо ли не мислиш за учениците, които могат да те видят?
Странна и самоуверена усмивка се разля по лицето на Шаия.
- Ако ме бяха видели, определено сега нямаше да си спомнят за това...нещо, което, честно казано, обмислям да направя и с вас...

Мисля, че е ред на Джен.

-Хехе,не прекалявай-изсмя се подигравателно Джен,после добави
-Мислиш ли ,че ще ти позволим-,а Шай.
Шай я погледна сякаш ,ще я убие и проммълви :
-Аз пък няма да ти се дам.Круцио!
Джен просто се отдръпна,магията се отби в дървото зад гърба й.
-Грубо ще играем,а?Сектусемпра
-Протего -защити се Шай.
Тъкмо някоя от двете да направи следващата крачка,Вивиан ги спря,като застана по между им:
-Спрете,на никого не му е нужно поредната битка по-между ви.След която и двете ще сте в кървища.Няма да го позволЯ.Тя погледна първо ДЖен.Неможеше да повярва,на това което вижда.Каменното лице на Стоун,червените и очи,бяха сериозна заплаха.После обърна лице към Шай.Тук беше пълната противоположност.Изчакага ги.Първа заговори
ТУРАН

Всъщност заговори беше силно казано. Тя изсумтя презрително, макар и без да променя изражението си, и обърна гръб на Дженифър и Виа.
- Нямам намерение да бъда въвлечена в поредното глупаво сражение с теб, Стоун. - тихо каза тя, все тка с гръб. - Изобщо не ме интересува какво правиш, какво мислиш, а най-малко пък какво искаш.
- Като не те интересува, защо не бе убиеш тогава, а, Туран? - презрително изсъска Джен.
- Прекрасно знаеш, че, ако съм искала да те убия, досега щеше да си мъртва. - от Шай вееше хлад, но това, което накара другите да потръпнат, беше убедеността, с която говореше. Невидима за двете момичета слаба подигравателна усмивка намери път към лицето на Шаия. - Но, честно казано, не мога да изкарам от себе си достатъчно заинтересованост в твоята персона, за да се заставя да изгубя времето и способностите си да те преследвам. Имам доста по-важни и определено по-интересни неща, с които мога да се занимавам.
Думите й уцелиха в десятката и тя чудесно знаеше това. Зад нея Джен кипна и запрати четири проклятия едно след друго. Естествено, Шай бе осигурила своята защита и отби проклятията, без дори да се обръща.
- Стара школа, Стоун. Не можеш ли да измислиш нещо малко по-ново, малко по-атрактивно. Всички познават Импедимента и Експелиармус... - Шай не обичаше да се занимава с подобни глупости, но просто не можа да потисне леките си садистични забележки.
- Така ли? - изкрещя Джен. - А какво ново измисли ти, Туран??? Искам да видя какво толкова повече от мен можеш?
Предизвикателството в гласа й бе очевидно и Шай не можеше да го подмине. „Внимавай какво си пожелаваш...Като нищо може да се сбъдне.”
- Конгело Перпопуло! – извика изведнъж момичето, обръщайки се с насочена към Дженифър пръчка.
За момент Джен си помисли, че Шай е изстреляла смразяваща магия срещу нея. Усещането за хлад й бе до болка познато. Джен понечи да се изсмее и да потуши ефекта на магията, но, когато се опита да вдигне ръката си, не успя дори да я помръдне. Изведнъж крайниците й се превърнаха в ненужни придатки към тялото, които тя не можеше да застави да й се подчиняват. Насочвайки поглед надолу, Джен с ужас видя, че краката й ръцете й бяха обвити от тънък, но здрав слой лед, който се покачваше все по-нагоре от пръстите на крайниците й към тялото. След миг тя започна да изпитва остра болка, която се усилваше с всяка секунда – ледът бе достигнал до торса й и малко по малко проникваше към вътрешностите. Смаяна, тя се опита да се размърда, за да отбегне поне нарастващата невероятно много болка, но не успя. Мъчението бавно продължаваше да се издига нагоре и нагоре.
И така до момента, в който цялото й тяло бе замръзнало, кръвта също малко по малко се вледеняваше. Единственото нещо, което остана в съзнанието й, беше силата на мъчението – имаше чувството, че хиляди хладни остриета режат плътта й. Нямаше начин да се освободи, не и ако някой....ако някой не я спасеше скоро.
- Какво правиш, за Бога? – с ужасен тон изкрещя Виа. Тя понечи да помогне на Джен, като измагьоса огън, но бързо осъзна, че пръчката й изобщо не е в ръката й. Тя бе паднала на около крачка от Шай, след като момичето я бе обезоръжило напълно неусетно. – ЩЕ Я УБИЕШ!!!
- Несъмнено. – със спокоен глас потвърди среброкосата. – Но това ще стане след около тридесет секунди. Предостатъчно време, за да има възможност да потвърди, че повече няма да се меси в моята работа. – гласът й режеше не по-слабо от остриетата.
Със сетни сили, усещайки наближаването на края, Джен кимна.
Изведнъж ледът изчезна. Но усещанията не се възвърнаха. Скована, Джен падна на земята. Бе напълно неспособна да се движи. Единственото, което й оставаше, бе да лежи на земята и да диша – бързо, докато кислородът не й дадеше възможност да стане.
- Господи! – възкликна отново Виа, приближавайки се към Джен вече с пръчка. – Какво й направи? Как да й помогна??? – крещеше тя към Шай.
Сивокосата изобщо не помръдна, нито пък се впечатли от виковете на Виа.
- Тя ме предизвика, а аз обичам предизвикателствата. – Шай говореше твърдо. Вътре в себе си знаеше, че Джен няма да спре да й се меси. Това си й беше в кръвта. – Не се опитвай да я стоплиш, можеш да разрушиш по погрешка връзките между мускулите и костите, можеш да я оставиш осакатена. След около един час, предполагам, ще може вече да се движи.
Виа все още гледаше ужасено, не можеше да повярва, че Шай до такава степен не зачита чуждото здраве или живот.
- Как смееш? Как смееш да правиш такива неща? Заслужаваш да те изключат, да те затворят...да...
- Съветвам те да не ми казваш какво заслужавам. – враждебно я отряза Шай. Макар Джен да й бе наистина антипатична, и Виа не беше от любимите й хора. – Дали ще ме изключат, не се интересувам. Далеч съм от мисълта, че животът ми зависи от престоя ми или от обучението в Академията. А колкото до затварянето, то няма как да се случи – не и ако аз не го поискам сама, не и при положение, че Министерството е пълно с некадърници.
Въпреки че говореше истински злобно, вътрешно Шай бе отегчена. Много отдавна бе спряла изобщо да се занимава с простотиите на останалите.
- Всички вие, ти, Хестия, Дженифър, се водите от лъжливи идеали. Независимо дали спечелите тази война или не, винаги ще има следваща. Хвърляте всичките си усилия, колкото и мижави да са те, в това да се борите срещу нещо, което изобщо не бива да е ваш приоритет. Нямате и грам способност да погледнете някъде по-далеч от утре, вместо това се залъгвате с глупавите си битки, които единствено отслабват силите ви. Биете се „в името на доброто и истината”??? – гласът на Шай бе наистина презрителен, пълен с досада. - Истината е, че сте слаби. Слаби сте, защото позволявате на себе си да влагате толкова много в една война, която изобщо не се води на вашия фронт. Вдигате флагове в името на доброто срещу смъртожадните, докато истинските битки се разиграват толкова надълбоко, че, дори и да искате, не бихте били способни да се докоснете до тях. Колкото и способни магьосници да сте, вие сте жалки, а изключенията, за мое огромно съжаление, са не повече от едно.
Виа слушаше залисана и шокирана от думите на момичето. За миг изобщо бе забравила за лежащата в краката й Джен.
- Но това изобщо не ме засяга. Продължавайте да се залъгвате с простите си идеали, продължавайте да си мислите, че глупавите ви битки помагат, продължавайте да се хлъзгате по повърхността. Що се отнася до мен, аз, смея да кажа, съм далеч по-близо до така префинената ваша истина от вас. Методите ми не ви харесват, добре. Отречете ги. Само не се месете в неща, които сте прекалено слепи да разберете.
С тези думи Шай се извъртя на токовете си и изчезна. Виа съсредоточи вниманието си върху Джен, която, макар и да не можеше да се движи, определено можеше да чува. Очите й отново бяха червени от гнева...

Вивиана искаше да даде вид на спокойствие на вътрешно кръвта й бушуваще,не можеше да понесе който и да е да й говори по този начин ,а и да причинява такив аужасни болки на близък й човек.Виа погали нежно косата на Стоун,бе згрижена за нея,но сегя няамше акк да й помогна.Вивиана се изправи и изкрещя:

-Това не е краят Шайя Туран,не си мисли,че няма да ти върна за всиките ти необмислени думи.Ти не знаеш коя съм,не занеш за какво се боря,не знаеш с какво живея цял живот.Няма да ти позвоял да обиждаш иделаите ми и да ги принизяваш.-тя викаше разярено ,знаеше че думите й ще стигнат до получателя си-Ти превърна това в личн авръжда Туран,толкова по-зле за теб.В момента .в който спреш да подценяваш противниците си ти самата може да престанеш да бъдеш невежа и заблудена.-искри в очите на Виа я правеха страховита,а тя стискаше юмруци в яростта си.
Тя заметна косата си бързо и пак се наведе над Джен,кято все още едвам се помръдваше,не можеше да говори,ни очите й изразяваха съпричастността към думите на Виа:
-Недей-каза Вивиана,когато Джен се опита да заговори-това е едва началото за нея...няма да й позволя-каза Виа като стисна мрук отново и усети как тя самата се изпълва от неприязън злиба и желание за мъст.Макар да не беше Шай тази,на която искаше да отмъсти й се искаше да причинява болка...

Джен бавно бавно си възвръщаше силите.Започна да мисли трескаво.Искаше й се да успокои някак вече разгневената до неузнаваемост Виа.Затова се опита да стане.Виа я погледна,а Джен и каза с поглед,че ииска да седне на камъка.Момичето разбра й с общи усилия сложи приятелката си на камъка.След това каза:
-Професоре,Шая много ме разгневи.Няма да и позволя да се гаври както с мен,така и с вас.Тя няма никакво право.Трябва да бъде изключена ,за това дето ви стори.
Вивиан стисна отново юмрук и погледна към небето.Никога не би допускала да и говорят така.За каква се мислеше Шаиа.Нямааше никакво право да я мачка .Нямаше никакво право да мачка и приятелката й.
-Престани да ми говориш на професор,разрешила съм ти когато сме на четири очи да ми говориш на ти.-каза Джен с гърлен глас.
Виа беше щокирана.Погледна Джен и отвърна:
-Права сте,професорке,но бях забравила.
Отново отклони поглед от Стоун и погледна небето.Какво ли щеше да се случи сега?

-Опасявам се-заговори тихо,но все така разярено Вивиана-че въвсем скоро ще ни се наложи да се изправим срещу нея и тогава Бог да й е на помощ-каза тя с пламък в очите-не предполагах каква омараза се таи у Туран,но кълна се в брадата не Мерлин...тя ще разбере какво аз тая.
Виа говореше тихо,почти сякаш на себе си.ПОгледна към Джен,която вече се съвземаше и изглежадаше вече много по-добре.
-Е...Джен-каза Виа като се опита да се усмихне леко-предполагам ,че сега трябва да си починеш и...това,което ти направи бе...черна магия,нали-каза Виа но не сякаш задаваше въпрос,а за да увери себе си-виждала съм и преди тази магия...-тя преглътна леко и погали белезите по ръката си,които така и не бяха изчезнали.
-Къде си виждала такава магия-попита Джен любопитно като се надигаше бавно от земята и загледа Виа леко притеснено.
-Това проклятие е ужасно,отвратително...-каза Вивиана със празен поглед-и ако тя не я бе прекратила-тя направи притеснителна пауза-щях да бъда свидетел на още една ужасяваща смърт....