Имението на професор Джоунс

изглед отвън къщата нямаше кой знае колко внушителен вид отвън, но всъщост бе доста повече от това, което оставаше като впечаталение от първия път
всекидневната
трапезарията
Една от гостните
Спалнята на Хестия

Имаше и прекрасни градини около къщата.

Чусе звук от отваряне на врата. Хестия влезе с бавна стъпка, остави наметалото си на закачалката, после се отправи към стаята си. Не, не й беше много добре. Беше помолила Каролина за малко почивка. Сне пердетата, беше около 2 часа след обяд. В стаята стана тъмно. Тя отиде да си вземе вана, за да отпочине малко. Вече беше започнала да се унася, тъй като беше сама в къщата, а ваната я бе поуспокоила, когато се че отчаян тропот по входната врата. В бързината тя успя само да си облече пурпорно лилавия си халат и се затича по стълбите надолу, към входната врата. Отвори я и видя пред себе си Салазар. Целия в рани, едвам се държеше на краката си.
-Какво се е случило? - попита тя, оглеждайки го от глава до пети.
-Аз... моля те помогни ми.
Хестия не можеше да го остави да си умре пред входната й врата, всъщност можеше, но не бе такъв човек. Тя му помогна да влезе.
-Трябва да легнеш. Най-близкото легло е на 2рия етаж, хайде.
Скоро Салазар лежеше на леглото й, в спалнята й, тъй като това беше най-близкото легло, всички останали бяха на третия и четвиртия етаж.
-Стой мирно и ме остави да почистя раните ти. - помоли тя.
-Добре. - каза Сал, твърде уморен и изтощен за да спори.
Тя му помогна да свали ризата си, за да й е по-лесно да промие раните по гърба му. Започна да разнася с памуче някаква отвара, с аромат на орхидеи.
-Орхидеи - ухили се Салазар, разпознал аромата на отварата.
-Да, любимите ми цветя. - усмихна се Хестия, все още втривайки отравата. - САл, какво стана? Кой те подреди така?
-Аманда Сторм. Дуелирахме се.
Хестия застина на място, остави помучето и седна до него на леглото. Сал се обърна към нея, усещаш прорязваща болка, по все пак се обърна към Хестия.
-Какво стана, принцесо? - попита тай угрижено.
-НЕ СЪМ ПРИНЦЕСА?! ТИ ЗНАЕШ ЛИ КОЯ Е АМАНДА СТОРМ?! ЖЕНАТА, КОЯТО МЕ ОТГЛЕДА.
-Хес. - Сал посегна да я докосне, ала тя се дръпна. - Спокойно, тя е жива и по-добре от мен.
Хестия доизлекува раните на САлазар. Неловка тишина, която никой не смееше да наруши. Хестия излезе от стаята, оставяйки го да си почива. Колкото и да се притесняваше, че той не бива да е тук, тя все пак бе напълно наясно че не може да го изгони.
Качи се на последният етаж, влезе в стаята в дъното. Лъхна я миризма на влажен въздух. Тя влезе в малката, почти празна стаичка, и насредата й се свлече на колене. Едва се сдържаше да не заплаче. "Защо трябва да е толкова трудно" - помисли тя. "Защо Аманда не си стои вкъщи и не си гледа здравето". Хестия се помъчи да намери ума й, ала беше толкова несредоточена, че започва да й се губи нишката. изведнъж видя някаква светлина, усмихна се и напълно се свелче на пода. Изгуби съзнание.

***************************************

Не бе сигурна колко време е лежала горе на пода, но сега със сигурност не беше там. Нещо меко я накара да кихне. Отвори очи и видя Салазар, надвесил се над нея. Облекчение се разля по лицето му, като видя сивите, красиви, изпълнени със уплах.
-Добре ли си? - попита Сал смутено, все още гъделичкайки я с перцето.
-По-добре разкарай това перце от носа ми. - Сал се ухили и го дръпна, обаче точно в този момент стана нещо, напълно нуочаквано за него.
-Агуаменти.
Той целия беше облян от вода, доста мощна струя, която го изтласка чак в другия край на огромния хол. После Хестия набързо "умножи" боя на перцата с магия и ги запрати към Сал. Той заприлича на ускубано пиле. И двамата се смееха. Естествено Сал нямаше да остави нещата така.
-Орхидеус.
Към Хестия полетяха милиони стръкчета, само цветовете на орхидеи. Тя беше буквално затрупана, и неможеше да си пое дъх от смях. След 5 мин тя още беше под тези орхидеи. Салазар се притесни и започна да я търси из копчината, единия ровеше навър, другия навътре най-накрая Хестия залитна и падна в/у Сал, а той в/у орхидеите. Погледна я право в очите и сега видя радост, истинска, детска радост. Той също се зарадва, познаваше я от 4 години, и за пръв, вярно в повечето случеи я виждаше като бяха убили някой пред очите й, но сега виждаше истинска радост, и той я бе породил, или поне се надяваше. Посегна да я прегърне, ала тя подскочи и стана, засмяна.
************************************************
С пъргави движения тя се изправи, още смеейки се каза:
-Ей сега идвам. - и се затича към стълбите.
Салазар се ухили:
-Може ли да дойда, Хес?
-Не! - подсмихна се младата жена и стъпи на второто стапало.
-Значи и ти никъде няма да ходиш. - засмя се той - Глисио!
Стълбите станаха на пързалка и Хес в отчаян опит да се задържи се хвана за още по-хлъзгавия парапет. Седна на него и полетя на долу , където я чакаше едно крокодилче с отворена паст. Хестия се засмя, после бързо отреагира:
-Риктусемпра. - крокодила започва да се гърчи от смях.
Хестия падна на земята. Поизправи се и видя задоволната усмивка на Салазар. Хич не й хареса, ала все още неможеше да спре да се хили. Седна за момент на земята и усети прилива на умора. Нямаше сили да стане от там, след толкова смях и лудории. Но все още й беше забавно. За момент две думи щяха да се изплъзнат от устата й и да променят живота и на двама им,но тя се спря навреме, гледаше го прави в очите. Та той не приличаше толкова много на черен лорд, той сякаш прочете мисите й от физиономията, коато Хес без да иска направи.
-Зная. - усмихна се той. - Просто неискам да те плаша, принцесо.
-Ще престанеш ли с това "ПРИНЦЕСО" - малко ядно, но все още развеселено подметна Хестия.
-Не, разбира се. - очарователно й се усмихна Сал, после и помогна да се изправи, и я заведе до канапето пред камината. Отиде да направи чай.

ПП. Това както се забелязва е затворено РП, така че, много моля не си изявявайте възможостнине за писане тук. или поне за сега.

Когато чу звука от затварящата се врата, Хестия Джоунс свали усмивката от лицето си. Някой трябаше да дойде, а го нямаше. Дали не бе забравила да спомене – НЕ! Сега само Салазар беше в къщата, в околността, освен нея. Тогава какво се бе случило? Нещо имаше... Нещо се случваше, и то не бе на добре.
Време беше, нямаше какво повече да отлага. Младата жена стана с замах от креслото и тръгна към кухнята. Тежката врата се отвори бавно, със пронизителен звук. Разкрилата се пред Хестия гледка я накара да застине на място. Салазар се готвеше да сложи нещо в чайят. “Но какво?” помисли си тя. Преглътна и започна:
-Салазар... – спря, за да може той да се обърне към нея. – Дай ми стъкленото шишенце.
-Но, но... – запелтечи той, но още преди да е довършил Хестия взе шишенцето.
Тя го огледа първо от вън. Отварата, която можеше да съдържа това шише беше много мощна, за това съдеше по дебелината на стъклото. Разклати внимателно, но съдържанието не промени вида си. Отвори го. Остра миризма я накара да се закашля. Погледа бясно към ухиления Сал, но продължи да разглежда отварата. Нямаше намерение да пие, нито да докосва самата течност до себе си. Още преди да е пристъпила къмследващата крачка, където вече щеше да разбере съставките, Сал я спря с думите:
-Кръв от саламандър, червена драконова трева.
Тези две съставки оставиха Хестия като попарена. Закована на място, а Сал с неохота отново си взе шишенцето.
-Какво очакваше? Да искам да те убия? Това, че съм черен магьосник не означава че ще убия всяко човешко същество. Най-малко теб... Убия ли те, ще съжалявам, всички черни магове ще ме накарат да съжалявам. А аз самия не бих искал да те изгубя...
-Защо, - прекъсна го учудена Хестия. – Какво толкова? Аз, просто едно човешко същество, както се изрази ти, нищо повече.
-Джоунс, някога запитвала ли си се кои са родителите ти? Дали всъщност Хестия Джоунс е твоето име? – младата жена присви очи, явно не бе в състояние да каже каквото и да е било, още повече, че явно Салазар знаеше нещо.
Той се ухили и продължи, без да изпуска от поглед както отварата в
ръкъта си, така и Джоунс.
-Младата преподавателка в Академия Ейрен, търсеща изход от ситуацията. Джоунс, не забравяй че, прекалено много хора знаят че си брилянтна в правенето на отвари, може дори да няма по-добра от теб в момента, но малцина знаят, че вашият “учтел” дори съществува, и че подготвя магове, да правят същото, което в миналото са правили доста по-често и то близнаци. Вие не сте близнаци,дори нямате кръвна връзка, брат и сестра или нещо подобно – НЕ! Доста време се чудих какво е общото м/у вас, освен старста към отварите, май вече започнах да разбирам. Онези, които знаеха какво правеше през цялата ваканция, да всички знаеха, че изучаваш отвари, но всъщост много малко знаеха, преди, както и сега какво точно си изучавала на тези отвари. Да работиш не само в екип, а и да довършиш чужда отвара. Аз не съм много наясно,но не съм се и интересувал много. Можеш ли да довършваш и чужди отвари, например на ученик от академията?
-Не би било редно, никой друг освен Каролина мисля , че не знае за това в акадеията, или поне се надявам. Не е забранено със закон, тъй като всички си мислят, че някой не може да го направи, да довърши чужда отвара. Но Сал, ти спомена нещо друго... – Хестия реши, че е крайно време да попита още нещо, за случващото се. – Салазар обясни ми как ме смъкна до дивана на първият етаж, като аз бях на четвъртия.
-Не съм. – оповести Салазар. – Когато станах, реших да те потърся, и те открих там.
-Не е възможно. Няма никой друг тук. Но пък стаята...
Хестия не можа да продължи, тъй като при рязкото движение на Сал, за да свали кипящия чайник от огъня нещо изпадна от джоба на мантията му. Хес го взе, тъй като Салазар дори не беше усетил че е изпуснал нещо. Младата жена беше потресена. Салазар се обърна и видя пребляднялото й лице. Снимка, как една снимка можеше да остави без думи някого? От това парче хартия към Хестия гледаше една ли не самата тя. Като в огледало...Еднакви във всяка щриха. Но това не бе Хестия Джоунс. Не, не беше и и двамата в стаята знаеха това.
-Коя е тя? – попита с разтреперен глас младата жена.
Беше много бледа, дори и мъртвите имаха по-розов оттенък на кожата. А двамата знаеха едно – на снимката не беше Хестия Джоунс. Младата жена не беше пребледняла от друга, а от факта че все едно се гледа в огледало, дори и половинката от медальона, само че нейната беше противоположната. Какво ли ставаше?
-Хайде, седни. – подкани я Сал, притеснен колко много е пребледняла. Ала Джоунс не пожела да помръдне дори, просто стоеше и чакаше отговора. – Добре.
Това е сестра ти. Да, точно така, ти имеше сестра. Близначка. – каза уж спокойно салазар. – Хайде сега седни, и пийни малко вода, че ме плашиш колко си бледа. – подкани я той, натиквайки в ръката й чаша ледено студена вода.
ТРЯС....!
Хестия, неспособна да хване здраво чашата я бе изпуснала на земята.
Вода се разля, измокри краката й, ала Хестия просто стоеше и гледаше невярващо.
-Аз имам сестра....БЛИЗНАЧКА!? – пророни тя, като накрая гласът й стана доста писклив.
-Имаше. Вече нямаш. – оповести спокойно Салазар. – Тя е мъртва. Убиха я. Това е за теб от нея.
Салазар бръкна отново в джоба на мантията си и извади оттам една малка кадифена кутийка. Беше тъмно лилава. Хестия се усвмихна на цвета, явно със сестра си имаха еднакъв вкус към стилното и красивото. Той я постави в ръката й и я обгърна със своята, за да може тя да стисне кутийката. Пусна я след секунда, под укорителния поглед на Джоунс и я подкани да я отвори. С треперещи пръсти Хестия отвори ръката си, и бавно започна да отваря кутийката. Бавно, нямаше за къде да бърза. Когато я отвори думите й
застинаха в гърлото. Там беше едно парченце. Сребно, явно капаче,
защото в/у него имаше и няколко камъчета. Хес присви очи толкова силно и рязко, че съвсем фини бръчици се изписаха около очите й в/у бледата й кожа. Тя хвана капачето, огледа го и не й трябваше, за да разбере от къде е то. Бързо свали медальона си. И тръгна да слага капачето, но спря.
-Това не е истина. Няма смисъл. Те няма да съвпаднат.
Хестия остави и двете части на масата и тръгна с магия да почиства разляната вода.
-Не, ще стане! – настоя Сал и грабна двете части. Само след декунда те бяха вече едно цяло. Изящно цяло. – ето видя ли? – попита той победоносно.
Хес вече бе почистила водата и отиде до него, взе медальона и го окачи на шията си.
-А знаеш ли как е умряла? – поинтересува се Джоунс.
-Да, имам спомен, не е мой, но мисля, че ще свърши работа. Това е спомена на един вече мъртъв.
Хестия го погледна преценяващо, после реши, че няма какво да губи и се гмурна в съзнанието на Сал. Не след дълго намери спомена.
“ ...... Стаята беше тъмна. Чуваха се гласове някъде на далеч:
-Намери ли я?
-Тук. Последвайте ме, за да я видите.
-Жива или мъртва? – поинтересува се първият глас.
-Жива. Но не в много добро състояние. Доста се съпротивлява и се наложи да я успокоим малко.
Чу се отваряне на същата стара врата. Вътре в стаята въздуха беше влажен и тежък. Когато влязоха в стаята се запалиха сякаш от самосебе си няколко факли. В средата на стаята стоеше жена. Красива, но ранена. Пламъците в очите й се разгоряха още повече при вида на двамата мъже. Единият се приближи до нея и прокара пръсти през косата й. Тя изви глава на зад в опит да се изплъзне:
-Можеш да бягаш, но не и да се скриеш, принцесо. – чу се дрезгавият глас на мъжа.
-Надявай се нищожество. Разкарай гнусната си ръка от мен! – изсъска тя през зъби.
В същия момент влязоха още две фигури – мъжка и женска. Жената плачеше и едвам се държеше на краката си, а мъжа си беше лепнал непроницаемо изражение на лицето, като маска и не показваше чувства. Мъжът с дрезгавият глас ги изгледа гневно. Приближи се до тях и май им каза нещо. Те излязоха. Той отново погледна към вързаната жена.
-КРУЦИО! – викна той неочаквано и жената бе вдигната във въздуха,обвита в зелена светлина. Тя дори не извика, просто се гърчеше под натиска на магията. – искаш ли още? – попита той настървено, но явно жената нямаше много сили да отговори. – КРУЦИО! – чу се още веднъж. Този път цялата стая беше огласена от женски писъци, пронизителни, свирепи, смразяващи, ужасни.
След малко той я освободи от действието на магията. Дори не се приближи.
-Авада кедавра! – безжизненото тяло ва жената лежеше на земята. Сега вече не си личеше болката по лицето й, непроницаемият й вид дори можеше да изплаши хората. С последно развъртане на магическата си пръчка жената беше вдигната като с невидими въжета и увисна. Мъжът вдигна качулката на чернната си мантия. Отиде до трупа и скъса верижката с капачето . Пригра го в джоба си и за последно погледна трупа преди да излезе от стаята. Във малкото помещение останаха само трупа и другия мъж, ной се
опита с нож да скаса въжетата но не успя. Лището на жената бе призрачно бяло, когато отново се хлопна вратата и вторият мъж излезе от стаята. “

-Принцесо добре ли си?
Хестия се отпусна в креслото и не отрони и дума. Просто затвори очи. Остана така около четвърт час. Салазар я наблюдаваше от далеч. Можеше да си представи какво е да разбереш, че си имала сестра близначка, и точно в момента, в който си помислиш, че не си сама, когато надеждите стават по-силни всичко да рухне.

-Хестия.... -накрая прошепна той и се приближи. - Може ли? - посочи към облегалката, ала нямаше смисъл - клепачите на младата жена все още покриваха очите й. Не продума, дори не погледна.
Той се възползва и седна. Вгледа се в бледото й лице и забеляза, как чертите на лицето й треперят, прекалено силно дори и за метаморфмаг. Прокара нежно пръсти през косата й. Дори без Джоунс да усеща, цвета на косите й се променяше постоянно - от по-светло червено, във винено и после пак. Салазар се подсмихна на себе си, подсъзнателно Хестия все още си спомняше, защо беше избрала именно този, не толкова използван от нея цвят.
-Всичко ще бъде наред. - прошепна той. -Ти никога няма да бъдеш сама, докато аз съм жив! Обещавам ти. - бяха последните му думи, преди да я прегърне.
Усети колко безжизнено бе тялото й. За миг усети болката й, тогава я притисна силно към себе си, прииска му се да й каже, че сега всичко е наред, но не желаеше да я лъже. Сърце не му даваше да я гледа такава... безсилна. Отчаяна... Не, не можеше да каже, че Джоунс някога се е отчайвала, но тази внезапна физическа слабост го притесняваше. Хестия отпусна глава на рамото му, мислите й препускаха толкова бързо през ума й, че на нея й се искаше да спре да мисли. Съмнения, тъга, болка, радост, безумие и един човек,обещал да не я оставя сама.
-Не давай обещания, които не си в състояние да изпълниш.
Салазар дочу тихия й глас близо до ухото си. Не разбираше защо тя не му вярва. Сега не беше времето за спорове. . .Затвори очи, без да я пуска. В главата му се появи идея. Внимателно я остави да се облегне на креслото, стана от ръба му и тръгна към вратата:
-Ей сега идвам. – добави той и излезе от стаята.
Хестия остана сама в стаята. Не отвори очи... Не знаеше какво да прави. Как да реагира, пред очите й за по-малко от час се беше разиграла историята на един мъртвец... Жизнения път на сестра й. Някога бе имала сестра, за която никога не бе чувала и дума преди днес.. Искаше да я върне, ала не можеше, мъртвите не трябваше да бъдат безпокоени. Нова празнина... Аманда Сторм беше запълвала празнината на семейството години наред, докато Хестия бе малка, след това Джоунс си наложи, че иска или не, тази "дупка" в сърцето й ще съществува винаги.
Младата жена хвана медальона, който висеше на шията й, хвана го и дръпна силно. Верижката се скъса. Хестия погледна отново парчето сребро в ръката си, стисна очи и отпусна ръката да пада бавно към меката повърхност. Тогава хвърли медальона на пода.
-Каквото и да означаваш не ме интересуваш. - извика тя , после стана и излезе от стаята.
Тръгна нагоре по етажите. Тичаше като луда, докато не стигна до третия етаж. Тогава се огледа, наоколо. Трескаво търсеше нещо с поглед, когато закрачи към стаята точно с/у стълбището. Косите й се отметнаха назад, настъпи мантията си, олюля се, ала не падна. После тихо "щрак", последвано от скърцането на старата букова врата и отново тихо "щрак", когато вратата се затвори след Джоунс. Тя запристъпва бавно към прозореца. Стигна и се опря на парапета. Усещаше, как няма сили дори да си поеме дъх. Цялото й тяло беше против нея. Примигна и се отпусна. Започна да съжалява, че е направила това, че е излязла от стаята и е стигнала до тук... Явно нещата се развиваха прекалено бързо, щом вече нямаше сили за нищо. Трябваше да се върне в замъка, и то час по-скоро, трябваше да говори с Каролина Бърг.
-Хестия... - чу тя зад себе си.
Салазар се бе върнал и беше заварил стаята празна. Тогава тръгна да я търси. Не му трябваше много време ,за да я открие.
-Как си? Какво ти има?
Той говореше притеснено, но не смееше да се доближи, без да е получил разрешението й. Виждаше, как тялото й трепери. искаше му се да се приближи, да я поеме в обятията си и всичко да бъде наред, да види пред себе си онази Хестия, която познаваше... Устните й се размърдаха леко.
-Ела. Помогни ми - прошепна тя.
Салазар не чакаше нищо повече. Остави чашите и бутилката и отиде до нея. Беше още по-бледа. Вече виждаше ясно изразената немощност в очите й. Хвана ръката й.
-Моля те... Нямам сили - едва продума тя.
Той без да казва и дума я понесе и остави на канапето, учуди се че бе лека като перце. После приклекна до нея и продължи да я гледа. Не желаеше да говори. Това, което виждаше не беше Хестия. Постоя така малко и после стана. Отвори бутилката и наля. Поднесе чашата към носа си, за да усети аромата, после отпи глътка. Тъмночервеният цвят проблесна на последните слънчеви лъчи. После напълни и другата чаша и я подаде на Хестия. Жената го погледна едва, едва, все едно да каже "Не искам вино", ала Сал се намръщи:
-Това вино е специално. Ще се почувстваш по-добре.
Жената отпи, малката глътчица затопли първо гърлото й, после цялото й тяло. Малко сила. После отпи втора глътка. Още малко сила. Така след няколко минути чашата остана празна. Салазар се усмихна одобрително и понечи да налее втора чаша, ала Хес го спря:
-От къде все бутилката?
-От залата долу...
-Къде? - попита учудено Хестия.
-Не знаеше ли? - Джоунс поклати глава. - Долу в подземията.... Хестия, ти въобще живееш ли в тази къща?! - засмя се Сал.
Хестия се замисли. Остави настрана въпроса за къщата. Това вино помагаше за силите, но сигурно трябваше постоянно да пие, за да ги има. Не, замъка. Каролина... Трябваше да отиде там.
-Аз трябва да тръгвам. Ти ще си отидеш на сутринта.
Каза тя и стана, ала Сал я хвана за ръката, над лакътя...
-Ти накъде?
-Сал, разбери трябва.

Салазар я погледна мрачно. После я бутна отново на канапето. Хестия се олюля и седна, дори и внезапния прилив на сила не беше достатъчен. После Сал издърпа един стол и седна пред нея.Хвана и двете й ръце и заговори:

-Какво трябва?! Трябва да стоя и да те гледам как нямаш сили дори и да говориш. Да гледам как и най-мощните отвари за сила не ти помагат.. Какво става с теб, Хестия Джоунс? Мисля, че поне аз имам правото да зная. Наясно си, че никой няма да научи от мен, но мога да ти помогна. Моля те Хес, кажи какво има. – настоя той.
Хестия сведе глава. Погледа й падна върху килима. Не искаше да говори, не искаше да обяснява. Салазар вдигна с ръка брадичката й, така че погледите им се срещнаха.Хестия видя в очите му притеснението и уплаха, и разбра че тя ги породила. Но дори и самата Джоунс не разбираше защо толкова бързо губи силите си. Сега усещаше още по-голяма празнота в сърцето си, празнотата на семейството и повече от всичко искаше да я запълни, каквато и да беше цената. Неволно стисна ръката на Сал.

-Извинявай… Не исках да те боли. – каза тя.

Истината бе че той не бе усетил никаква болка, но беше разбрал какво си мисли тя. Стана му още по-мъчно. Познаваше много добре това чувство на празнота. И той се бореше с него години наред и сега продължаваше отново. А когато се добавеше и че единствената жена, към която бе проявявал наистина интерес през целия си живот до сега страда и отказва помощта му, нещата не изглеждаха по-розови.

-Искам да ти помогна. Няма значение какво трябва да направя, кажи ми и ще го направя.

-Трябва да отида в замъка на Академията и то час по-скоро. Пусни ме да отида. Каролина може да ми помогне.

Салазар пусна ръцете й и стана от стола. Хвърли към стената кристалната чаша и тя се разби на хиляди малки парченца. По лицето му се четеше гняв. Беше разярен, в очите му играеха пламъци.

-Искаш да те пусна и никога повече да не те видя, или по-лошо да те видя в ковчег. Защо Бърг, като мога да те заведа пи учителите на онези, от които тя се е учила. Защо си толкова твърдоглава. Да умреш ли искаш? - развика се той.

-Ще загинем и двамата, ако тръгнем заедно. – отговори плахо тя.

-Тогава идвам с теб при Каролина. Края на учебната година е, една-две седмици ще мога да съм с теб в академията.
-Ще те разкрият и убият.

-Аз съм метаморфмаг. Никой няма да ме познае. Толкова ли не желаеш да съм покрай теб?

-Не желая да те губя. – накрая пророни тя, после стана – Не искам онзи, който ценя може би най-много да си отиде ей така… Не искам да ти се случи нещо и аз да съм виновна! – извика тя.

Салазар остана като попарен. Дали наистина бе чул правилно.. . Приближи се към младата жена и я погледна в очите. Възможно ли бе да е вярно.

-Да,точно така. Не искам да те загубя. Прекалено много те… Ценя. – допълни тя и направи няколко крачки из стаята.

Сал бръкна в джоба си и извади медальона с капачето. Остави го на масичката за кафе пред погледа на Хестия и го поправи. Просто чукна с върха на магическата си пръчка по верижката и прошепна „Репаро”. Взе го и окачи среброто на шията й, като нашепна:

-Каквото и да става не го сваляй. - После леко допря устни до врата й, тя потръпна. Но също толкова бързо, колкото бе застанал зад гърба й, Сал отново се изправи пред нея.

-Значи не искаш да ме губиш… За това ли ми се разсърди, като ти казах с кого съм се дуелирал… - Хестия кимна, а Салазар се ухили доволно. – Ще дойда с теб в Академята. Ще те последвам до кабинета на Директорката и чак когато се уверя, че тя е там ще си тръгна.

-Добре, но така ще те разкрият.

Салазар изведнъж започна да се променя. Косите му станаха кестеняви,очите му – като два сапфира, издължи се още, може би две глави над преподавателката. Дрехите му също се промениха – синя пътна мантия, синя риза и панталон.
-Така по-добре ли е?
Хестия едва се сдържа да не се разсмее.
-Не е ли прекалено синьо.
-Никога не нося нищо синьо.
Двамата излязоха от къщата и Джоунс заключи. Трябваше да повървят, за да могат да се магипортират. Когато стигнаха това място Хестия отново се обърна към Салазар:
-Ако нещо се обърка, ти ще с тръгнеш, а аз ще се оправя някак. Разбра ли ме?
Хестия не дочака отговор, защо знаеше, какво щеше да последва вместо това обви ръце около врата му и все устните си в неговите – единственият начин той да не оспори отново казаното от нея. После му се усмихна и допълни:
-За всеки случей.
След минута двамата изчезнаха, обвити в светлина…