Началото на....

Мракът бавно обгръщаше всичко около Академия Ейрен. Нощта бавно зaемаше мястото на деня. Всичко беше застинало в блажена тишина, усещайки, че часа на желаната почивка е все по-близо и по-близо. Луната лениво заемаше мястото на слънцето и хвърляше светлина
по пътеката около върбата. Чуваше се далечен вой, вълците бяха
наизлизали от леговищата си....
Селена Арчър също не си бе в стаята, макар и да не бе вълк. Имаше нужда да излезе от общата стая. Чувстваше, че мястото й не бе в Блъдхенд, макал и да не отговаряше на характеристиките на другите домове. Нямаше значение, никакво. И без това знаеше всичко, което може да научи тук. За момент в ума й се прокраднаха чужди мисли. Тя се усмихна и притаи дъх. Под мантията й проблясваше сребърно връхче на стрела. А в ръката й бе магическата й пръчка. Стоя така няколко минути. Долавяше страха някъде на близо. Четиринадесетгодишното момиче доста бързо, но и незабележимо бе променило вида си.
-Archer.
Чу се някъде зад гърба й. Тя механично се обърна. В мрака можеха да се различат размитите очертания на човешка фигура. Плътният глас бе познат на Селена. Тя не продума, знаеше какво ще се случи.
-Морсмоде.
Чу се за втори път гласа. Сега вече нямаше съмнение. Блъдхендката рязко се хвърли на дясно. Точно така трябваше, иначе щеше да усети как камата се забива право в сърцето й. Тя бързо се изправи:
-Лумос максима!
Нейната цел не бе да убие нападателя, не и на този етап, а просто да зърне лицето му. При вида на чернокосия мъж по устните й се изви горчива усмивка.Спомена от последния път, когато бе срещнала небесносините очи на стоящия пред нея, веднага изплува в съзнанието й.
-Учудваш се да ме видиш ли, Archer?
И двамата знаеха, че синеокият не бе дошъл просто да си говори с нея.
Също и че Селена не идваше от общата стая на Блъдхенд. Но момичето
отново не продума.
-Дар слово ли загуби?
Селена се подразни, някъде вътре в себе си, но запази непроницаемия си вид. Нямаше намерение да отговаря на глупави въпроси. За това просто зачака. Рано или късно някой ще загуби играта на търпение. А какво ли щеше да се случи след това? Селена можеше само да предполага.
-Не ме ли помниш?
Гласа му отново прокънтя в ушите на момичето. Как някой можеше да забрави Деймос - синът на един от множеството напоследък нарекли себе си Черни лордове. Той бе на 17 години, вече завършил магическото си образование. Баща му бе загинал в дуел за надмощие и власт. Майка му бе добра жена, честна и справедлива, с чисто сърце. Селена скоро не бе чувала нищо за нея. За последно я бе вдяла преди 8 години.
Нервното потропване с крак от страна на Деймос върна момичето при плашещата върба. Тя кимна отсечено, в знак че го помни. Знаеше, че иначе той няма да продължи.
-Предполагам, знаеш защо съм дошъл, Archer?
Различни предположения се въртяха из главата на Селена, но не бе сигурна, дали наистина едно от тях бе причината за посещението на Деймос. Може би молба, или заповед да убие някого... - не, тогава нямаше да си губи времето в толкова приказки. Значи бе нещо друго.
Съобщение за майка й? - не, на-вероятно. Но мисълта за пратки й припомни, че скоро иска или не Селена трябваше да потърси професор Маделин Рийпър. Онзи пакет все още не бе достигнал крайния си получател.
-Предположенията не винаги съвпадат с истината.
Селена знаеше, че казаното от нея бе напълно достатъчно. Скоро Деймос щеше да й разкаже за какво бе дошъл.
-Селена Арчър, единствената, която може да покани смърта да се върне приживе. - започна Деймос. - Единствената, която има заложби да възкреси мъртвите.
Упражнявала ли си някога тази своя заложба, Archer?
Селена се изненада. Никой не знаеше за... дарбата й, която най-вероятно никога нямаше да използва. Та от къде Деймос можеше да знае. В миг усети, как по лицето й се изписва изненада, но се постара бързо да я прикрие. Ако той знаеше, значи бе научил от някъде другаде. Но от къде по дяволите?! ОЩе повече започваше да се чуди какво има в пакета, преназначен от майка й за Рийпър. Селена тръсна глава и се усмихна. Спокойствие лъхаше от вида й.
-Archer, искам нещо конкретно от теб. Моята майка. Върни ми я.
"Върни ми я...." Оттекна в съзнанието на момичето. Значи е истина, майката на Фобос бе мъртва.Кой бе дръзнал да я убие? Селена преглътна и прехапа устни. Вятъра отново се появяваше. Вълците виеха тревожно. Луната осветяваше бледото й лице. Момичето нямаше намерение да говори, нямаше какво да каже. Задачата бе ясна, но никога нямаше да бъде изпълнена. Фобос се приближи до нея. Сложи ръка на рамото й и я погледна в очите. Очите му бяха изпълнени с тъга, и в тях можеха, дори и бледата лунна светлина
да се видят напиращите сълзи. Но това не направи чак такова впечатление на Селена, тя все още бе обзета от мисълта, че някой знае за дарбата й. За пръв път изпитваше уплах и не бе сигурна може ли да го прикрие. Тръсна глава и погледна момчето. Усети как ръката му се плъзва надолу по гърба й.
-Вече си пътник.
Ръката му спря на място. Някъде около средата на гръбначния стълб. Явно му се бе приискало да избяга, но знаеше, че няма смисъл. Щом бе чул това, не му оставаше нищо друго, освен да чака или.... Да се опита да удължи живота си поне малко.
-Баща ти може само да се гордее с теб.
Селена знаеше, че сега вече нямаше какво да научи. Нямаше намерение да си губи повече времето.
-ФИНИТЕ ИНКАНТАНТЕМ!
Момичето бе насочило пръчката си към небето, змията се разми. После погледна за последен път към върбата. Взе стрелата и лъка. Прицели се.
-Ти ме принуди да направя това.
Бе последното, което се отрони от устните й преди да стреля. После отиде до мъртвия човек, приклекта и сведе глава. Беше научена да цени живота, независимо чий е той.

Това не е съвсем свободно ПР heh

Ариман се исправи. Крачка напред. Беше видял всичко. Сви очи. Селена. Арчър. Не го виждаше. Не го усещаше. Притъпена. Гледаше трупът. усещаше него. Мъртвия. Ала не и Ариман. Извади камата си. За защита. не знаеше какво може това момиче. Чустваше сила. странна. Да се върне ли? Да избяга. Не. ухили се. Той си беше..той. Крачка напред.
Знакът беше исчезнал. ала беше направен. Кой беше оня. Мъртвия. Слуга? сигурно. Мълчи.
Крачка напред.
Забеляза го. стана.
ариман не можеше да губи време. приближи се.
-Госпожица Арчър!
ухили се. Бързо.
-искусна стрелба!
арчър не мръдна. Мислеше. Какво. Видя ли ме. Да. Това мислеше. Кой е тоя. И видя ли ме.
-Да.
каза Ариман. Високо. ясно.
-Видях всичко. Ала забравям бързо.
Ухили се. Не искаше. Да я предизвиква. Не искаше да се бие. Не искаше да действа. Искаше да говори.
Лък. Красив. Опасен. арчър. Стрелец. Ухили се. Отиваше.
-Тоя лък..съм го виждал и преди.
Приближи се. Бързо. Много бързо. Хвана лъкът. В ръцете си. Добре. разгледа го. Бързо. Върна и го.
крачка назад.
-Служим на един господар. Знаеше ли.
Усмихна се. Горчиво. Огледа трупът. Коленичи. докосна го. Смърт. Бърза. Нямаше го. не беше тук. Живота си беше отишъл. Затвори очи. Усети го. прекрасно. Взе пръчката му. Оръжието му. Доказателство. За много неща. Можеше да я ползва. За да разбере.
не. арчър нямаше да му позволи. Да я вземе. И да си тръгне. Ала имаше други начини.
-Селена Арчър...
Глух глас. слаб. Тих.
-Защо знака на Онзи се усеща още. какво има той тук.
питаше. Не нея. Себе си. Търсеше. причината. ала имаше друго.
-Разбираш ли какво направи? Ако някой разбере..

Селена огледа новодошлия. Прецени го с поглед, както обикновено правеше.... Непроницаемо излъчване, уж празно съзнание.... Сякаш се гледаше в огледалото.
"Разбираш ли какво направи?" оттекна в съзнанието на Селена. Как можеше да не разбира, какво е направила? - туко що бе потвърдила, че наистина има такава заложба, дори и Ариман бе научил. Да го убие ли сега? Арчър се чудеше какво да прави с него и бързо прекара ръка през кръста си, но да - бе използвала последната от стрелите... ако се опита да го убие по друг начин не бе сигурно кой ще надделее. За момент затвори очи, знаеше че трябва да говори.
-Съзнавам, че вие, Ариман, сте научили повече от колкото сте се надявали. - крива усмивка се плъзна по лицето на момичето.
Хвана лъка си. Огледа го, наистина ямаше и драскотина по изящно изработения предмет.
-Този лък се предава само по кръвна линия. - пророни тя.
Значи бе истина?! Бащата на момичето не работеше в министерството на магията, щом Ариман бе казал че работи за него. Някъде вътре в нея това й бе подействало някак добре, но този импулс не можа да се изрази чрез някакво физическо действие. Умението на Селена да контролира всяко свое действие си казаше думата. Но тогава за кого работеше той? Кой бе неговия господар?
-А дали някого ще разбере зависи както от мен, така и от вас. - продължи тя настоятелно. -Не зная какъв е реда тук, в академията трябва ли да отида при някого и да разкажа.
Момичето попита с насмешка. Как въобще щеше да обясни от къде има тези стрели, способни да убиват без да оставят никакви белези, мигновено. Ами лъка? Ясно бе че ако каже на някого, то щеше да е на Маделин Рийпър, но какво ли щеше да прави с Ариман? В същия момент тя видя как пръчката на Деймос се върти из ръцете му.
-Остави пръчката му... - прошепна тя, звучеше спокойно, но Ариман пусна пръчката мигновено.
Какво ли щеше да се случи ако някой научи....
-Ако някой научи за Деймос, че съм го убила.. Прехапалата опашка змия(знакът който той е измаг.)
Селена спря, явно Ариман имаше какво да каже....

Ариман стоеше. Гледаше. Знаеше какво да каже. Ала не знаеше. Трябва ли да го каже. погледна я. Прецени. лък. бесполезен. Стрели. Няма. Не можеше да го убие. и да искаше. А искаше ли? Съмнение. сигурно искаше. Ако си приличаха. Толкова колкото казваха. Едно по едно.
-по кръвна линия?
Ариман пъхна ръка под мантията. Извади меч. Селена се дръпна назад. Ариман се ухили. Крачка напред. подаде мечът.
-Обясни ми това.
Селена го взе. Гравюра. същата. Като на лъкът. ариман се ухили.
-Не знаеш. Нали. Не съм се надявал. Да разбера нещо. Знам достатачно.
Заплаха? Грешка. Ариман не беше заплаха. Как можеше. Бяха на една страна.
-За другото.
Ариман се ухили. Извади пръчката си. Насочи я. Към трупът. Махна. Бързо. Исчезна.
-Уцели. Ако някой разбере. За това. Ще си тръгнеш. Бързо. Също и аз.
Ариман се ухили. Взе си меча. Бързо. Пъхна го. под мантията. на мястото му.
-Капацитета. Защо не го провери. Не искаш ли да знаеш. Колко можеш. Колко имаш. Да учиш. Да можеш. Да въскресяваш. Предимство е. пред враговете.
Ариман протегна ръка. За лъкът. Селена Арчър го разбра. Изненада. подаде го. ариман го погледна.
-исключително.. разбирам..
Говореше си сам. мина време. Върна го. на Селена.
-Меча не работи така.
млъкна. мислеше. ала Селена го прекъсна

Селена гледаше мястото на което преди малко стоеше Деймос, трупът му. Не убиваше за пръв път, нито за последен, но тоз път нещо бе по-различно. За 14 дни беше взела три стрели със себе си, сега бе използвала третата. Другите две бяха за двама тъмни последователи. В играта на добро и зло Селена вече започваше да си задава къде й е мястото. Беше си го задавала доста отдавна, но до скоро всичко си беше на мястото, но сега всичко беше вече различно. Това, което тя можеше да развие - дарбата си, така да се каже нямаше да й помогне особено.
-Много добре съзнаваш, че направя ли го ще имаме едно нечестно предимство пред другата страна. - пророни тя.
Думите й прозвучаха много по-различно, от онова, което тя искаше да изкаже на глас, ала сякаш така беше по-добре. Нечестните предимства сега бяха добре възприемани, но не това бе въпроса... Да възкресява никой не можеше, Селена не искаше да приеме факта, че след дълги години на работа тя ще може под някаква форма, за определено време да връща някого сред живите, независимо каква щеше да е цената, която щеше да плати, или как точно щеше да се връща другия...
-Правилно ли е мъртвите да идват отново тук?
Въпросът й беше много ясен, дали дори и тя да пожелае и развие в някаква степен дарбата си, тя щеше да е полезни и правилна. Всички я смятаха за различна от останалите, но тази дарба наистина щеше да я различи прекалено много, дори и при сегашното положение...
Тръсна глава. После си пое дъх и продължи...
-Може ли меча отново?
Ариман светкаввично й го подаде. Тя го взе, наистина и на двете оръжия имаше еднакви символи. За разлика от меча, Селена вече предполагаше чий е бил лъка преди. Несигурността във верноста на информацията я накара да замълчи. Върна му прекрасното, но опасно уръжие.
-Къде го изпрати? - попита Селена, гледайки отново към мястото на трупа.

-Къде?
Ариман се ухили.
-Вкъщи.
Гуин щеше да го посрешне с юмрук. Като намери трупа. Ок. харесваше тоя тип приятелства.
Седна на тревата. Където беше трупа преди. Скръсти ръце. Хвана няколко стръка трева. Започна да ги къса.
Мислеше. За мъртвите. И Селена. Почти еднакви. Имаше резон. Дигна очи. погледна Арчър. дали да и каже каквото мисли.
-Мъртвите.. Не. Не си мисля че трябва. Ала ако можеш да ги вдигаш. Има причина да можеш. Каква незнам. не трябва аз да знам. Дарбата е за тебе да я разбираш.
Ариман сви рамене. безразличен. Селена гледаше меча. ариман сви очи. Защо още го гледаше.
-Нечесно предимство.
дигна глава. погледна небето.Синьо. Спокойствие. Малко време имаше. Дъжд по лицето. имаше нужда. Погледна Селена.
-Какво е честно за тебе?
Селена Арчър не отговори. Не го погледна. Мислеше за друго. И гледаше мечът. Проклетия меч. Досада.
-Меча беше на баща ми.
Ариман се ухили.
-С него го убих.
Ариман стана. Приближи се и го издърпа от ръцете и. Без да я пита.
-Бил подарък. За добра служба. Не съм ти от клана. не се стряскай.
Селена го изгледа. Ок. на Ариман му стана неприятно.
-Ала е истина. Че сме на една страна.
Хвана меча здраво. Завъртя го във въздуха. Радваше му се. Прибра го. Ухилен.
-Трябва ли ти трупа.

Селена се замисли, какво наистина бе честно за нея.... За едно бе сигурна, не бе честно, че майка й и шепа магьосници бяха решили, че тя ще се превърне в хладнокръвна убийца, каквато иска или не я виждаха другите. За седем години се бе случило това... от седмия й рожден ден, до сега.... Дали тя беше наистина такава... Дали наистина искаше да убива... Вече бе свикнала да чува имената, придружени със поредната сребърна стрела... Но стрелите, те свършваха, тази вечер бе използвала последната. Стрелите на баща й вече бяха свършили... освен една. Наведе се рязко и се изправи бързо, държейки сребърна стрела. Ариман отскочи назад, готов за бой.
-Знаеш ли на кого е била преди.
Ариман не отговори.Само се ухили. На Селена не й трябваше отговор, но имаше и друг въпрос:
-Има ли още такива?
Този път вече се надяваше да получи отговор. Оглеждаше момчето от глава до пети... Нещо й направи впечатление - лицето му. Беше по-различно, по-изпито, някак сурово. Тя тръсна глава и реши, че е крайно време да попита:
-От колко време си тук? От колко време са те пратили?
Бе наясно, че Арман не е дошъл по свое собствено желание, а заради нещо друго, до колкото Ги познаваше, това тук бе задача за него...
Момичето седна на един камък, така че да вижда събеседника си и огледа луната, как лениво се изкачваше все по-нагоре по небето. Студения вятър се усилваше, добре че мантията й бе плътна. Вълците все още виеха така неспокойно.... Момичето отново впери непроницаемия си поглед в Ариман, очаквайки отговор на последния си въпрос...

Ариман се ухили. Седна пред нея. На тревата. Искаше да запали огън. Не. пожар. Обичаше огъня.
Сплете ръце.
-Листата на дивия лес падаха когато тя дойде. Имаше задача за мене. Господаря разреши. И без нея щеше тука да ме прати. В тоя затвор.
-Затвор?
Ариман се облегна на лакти.
-Знаеш ли какво е свобода. Съжалявам тия дето не са видели гората. полето. скалите. небето. Свобода какво е аз знам. И искам да си тръгна. ала не мога. Задачата стои. Дори и нея да я няма. Аз не мога да я свърша. Сила нямам. Забравих вече какво съм. Изродих се в мекотело с униформа. А връщане няма.
Селена слушаше и чакаше. Да и каже заповедта. Задачата. ариман нямаше да каже нищо. Не можеше да има вяра. Не можеше да говори за задачата със нея.
Имаше нещо във нея. нещо мислеше. Нещо се питаше. Нещо решаваше.
-Какво?
Селена Арчър го погледна. Какво я питаше

За момент усети как лицето й бе изгубило непроницаемостта си. Тя тръсна глава, искаше да си върне онази маска на безизразност, на непроницаемост... Не се притесни много, защото бе метаморфмаг и щеше да й бъде лесно,какво се объркваше, какво я караше да се промени? Тя стана и бързо се обърна. Няправи няколко крачки, уж се разхожза. Направи същото, което я бе карала майка й да прави седем години поред... Нищо не се случи, не че се бе надявала на друго. Поне никой не я виждаше - Ариман беше зад гърба й.
Тя се вгледа в луната. Беше красива, мистериозна. Вятъра отново намаляваше, ту спираше, ту отново напомняше за себе си... Селена явно разбираше въпроса на Ариман, а искаше ли да му отговори?
Усещаше как лицето й бавно започваше да връща обичайното си непроницаемо изражение, примигна и смени цвета на очите си - направи ги тъмно виолетови. Майка й мразеше този цвят, но на Селена сякаш вътре в нея си й напомняше на нещо.
-Нищо...
Единствената дума която пророни не бе отговор за Ариман, а успокоение на едно малко птиче, което се готвеше да излети, защото го бе страх. Тя го погали внимателно, после го пусна да вървви свободно, защото усещаше, че иначе сърцето му ще се пръсне от страх.
Обърна се отново към Ариман, седна срещу него на камъка и се опита да се усмихне.... Нямаше смисъл, бе ясно че усмивката е престорена.
-Вашият въпрос - започна тя. - Вашата задача.
Чувстваше, че Ариман й няма вяра. Та как можеше някой да има вяра на такава като нея, хладнокръвна убийца на пръв поглед.
-Пояснете. - допълни тя.
Имаше предположение за въпроса, но защо да дава допълнителна инфорация. Замисли се отново над думите му.
-Нямате сила.... не достатъчно. Защо не потърсите източник на сила или не поискате от някого помощ.
Дори и на самата Арчър й прозвуча страннно, да иска помощ от когото и да е било... Ариман - помощ... неистина.
Облегна се на дървото зад гърба си и зачака. Усети как нещо се опитва да се забие в крака й - стрелата. Бързо се наведе и я извади, по-точно я намести в ботуша си.
-Някой хора носят кинжали в ботушите си, аз стрели. - през зъби изсъска тя.
Ариман само се ухили и отново не продума. Селена се постара да намери съзнанието му. Успя да намери нещо, което беше близо до човешкото съзнание. Предположи че е прекалено зъщитено, за това се облегна назад отново - все още нямаше причини да проверява "съдържанието" на главата на това момче.

ариман се ухили. Защо го търсеше изобщо? нямаше значение. ако се опиташе пак щеше да я пусне. самодоволна усмивка. имаше спомени за показване. Такива които щяха да я подлудят. Такива които щяха да я убият на място. Само опитай каза си. Не ми пука коя си. умът ми не е тука та да се гавриш с него.
-Отговори не даваш ала отговори чакаш.
подсмихна се. Откъсна стрък трева. Погледна я.
-Сила не такава. Сила имам. Може да се провери. Повече отколкото ми трябва даже. Ала сила нямам. Каквато нямаш и ти.
Ариман посочи стрелата в ботуша и. Прозрачна. Можеше да я види. Прекалено ясно.
-Помощ...ще поискам когато адът замръзне. Ни секунда по рано.
Ариман стана. Крачка към нея. Погледна я.
-Радвай се. Че не избираш ти. Как решават кой да умре?
ухили се.
-ала как да убиеш тоя. Който е толкова като тебе че се плашиш. как да убиеш тоя. който трябва да живее още.
Гняв. Ариман извади меча. Заби го в земята.
-всички са демони. Вътре. Един живот не стига цялата кръв да изтече.
ариман убиваше времето. Тя също. Ала отговори трябваха.
-Коя е мишената?

Селена го погледна, в очите й проблясваше нещо, но не бяха пламъчета на ярост или гняв. Не, не бяха пламъци. Дали бяха сълзи? Не се знаеше, разбереше ли, Ариман щеше да си навлече неприятности. Тя стана, много бързо, и отново погледна към луната.
Сила,сила...СИЛА не й се искаше да разбира толкова добре за какво говори Ариман. Рядко Арчър не желаеше да погледне истината в очите - сега не бе от тези моменти. Иска или не тя много добре разбираше какво е чувството да отнемаш живот на човек, който трябва да живее...
Прехапа устна, за да не позволи онзи импулс, който се опитваше да си пробие път към лицето й и да извие устните й в усмивка. Но не помръдна. Не примигна, стоеше и се взираше в Ариман. Сякаш той не бе човек, а предмет.
"Радвай се че не избираш кой да умре". Това не й даваше мира. Той не осъзнаваше какво говори. Прииска й се да зарови лице в дланите си. НЕ! Беше свикнала да чува истината неподправена. Вярно бе, че не избира, но в крайна сметка тя вършеше това, тя виждаше последните мигове от живота, усещаше как духа напуска тялото, за винаги. Изведнъж спомена за първия убит я връхлетя.
"Беше на 7 години. Още невинно, неразбиращо дете, на което можеше да се прости всичко... Държеше същия прекрасен лък, тогава тай не изглеждаше толкова добре в ръцете й, беше прекалено голям за нея, но тя го носеше. Очите й бяха влажни, малко уплашени и притеснени, нямаше я вече онази радост като 3 часа по-рано, когато все още тичаше свободно из имението на домакина. Лявата й ръчичка стискаше сребърна стрела. Трепереше. Онова чувство на уплах от неизвестното... Някъде вътре в себе си тя усещаше, че това не е редно, но неможеше да се махне. "Тази стрела трябва да бъде изстреляна с лъка, по жертвата" отново в главата й долетя гласа на домакина.
Селена тръсна глава и почука на вратата. Муждувременно тя ски лъка под мантията си и напъха стрелата в джоба си. Вратата се отвори със скарцане. Оттам се показа усмихнат мъж. Селена ясно си спомняше оранжевата му мантия, напомняше й на тиква. Беше възрастен...
-О?! Селена... Радвам се да те видя. Хайде влизай, влизай че отново е започнало да вали. - усмихна се широко той.
Момичето несигурно прекррачи прага и свали обувките си. Предложиха й чехли, но тя отказа.
-Чай, или тиквен сок за младата Арчър? - попита той отново
така сияйно.
-Тиквен сок. - отговори момиченцето с треперещ глас.
Тя пристъпи в стаята, там стоеше семейството му, съпругата и детето му.
-Добър вечер. - поздрави тя.
-Радваме се да ни посетиш Селена. - отговори жената. - Какво
те води насам?
Селена не можа да отговори. Просто преглътна, а за щастие в същия момент "жертвата" се върна с тиквения сок в ръце. Подаде едната чаша на момичето и то веднага отпи. Той беше леглимант, ала Арчър беше много добър оклумант. Така
минаха няколко часа....
-Аз трябва да вървя. - оповести най-неочаквано тя.
-Ще те изпратя. Навън е тъмно и студено.
Изминаха няколко качки от къщата.
-Аз ще се оправя сама. - пророни момичето.
После проследи с поглед връщащата се към дома оранжева мантия. Ако не го убиеше, щеше да се случи нещо много по-
лошо и за двамата. За това просто извади
стрелата и лъка...."
Оттам нататък не помнеше нищо. Тогава разбра, че този лък
се нуждае сила, двойна от магьосническия потенцял на жертвата, за да се справи. Така беше оттогава до сега.
Стисна очи, направи го толкова бързо, че очите не издържаха и се насълзиха от рязката промяна. После послушно клепачите й се отвориха и лилавия й поглед отново прониза Ариман.
-Толкова ли искаш да разбереш как ги избират. - Ариман не отговори, но се ухили. - Значи искаш да си следващият? - усмивката му стана още по-широка.
Тя взе стрелата в ръка. Прииска й се да я счупи, ала не можеше, тези стрели не се чупеха така лесно...
-Жертвата....
Думите застинаха в гърлото й. Остави стрелата на камъка, ако нещо се случеше с нея още по-добре, но само мечта. Прокара пръст по лъскавата повърхност, гладка и студена, жадуваща за кръв... Странна тръпка премина през момичето. Мечът беше повече, отколкото изглеждаше. Усмихна се, този път наистина, допира до такова прекрасно оръжие й доставяше удоволствие, но... Както лъка й, така и този меч бяха направени за да убиват...
-Възможно ли е да спре да отнема човешки животи... - залисано прошепна Селена, Ариман не бе сигурен въпроса за него ли беше или за самото момиче. Имаше доста въпроси без отговор...
-Кога го получи? - попита накрая сигурна тя, все още оглеждайки меча.

Ариман се намръщи. "Да спре да отнема човешки животи" коя беше Селена Арчър.
-Преди...
Ариман млъкна. Помисли. Спомни си.
Остра като бръснач нощ. И кървавото утро. Усмивка. Удоволствие.
-шест години.
Чу ли го? Селена не го гледаше повече. Мислеше. Успя да отгатне.
-Не е.
Тя го погледна. ариман погледна мечът.
-Не е възможно. Ръката може. ала ръце много. Една не е ли друга ще бъде.
Ариман се опря на дървото до Селена. погледна я с свити очи.
-в тая помия която наричат живот. Души се продават на търг за да оцелеят. Продаде ли твойта вече. или само на заем я даде.
ариман въздъхна. издърпа и мечът от ръцете.
-и да не си идва време. ала каква полза от тия души. с тях и без тях пак в локва кръв свършваш.
Ариман прибра мечът. Помисли. погледна я.
-За какво живееш Селена Арчър?

Живота на Селена Арчър.... Какво искаше тя от живота, или какво живота искаше от нея.... Онези които дават малко получават малко, а Селена не даваше нищо. Тогава какво можеше да й предложи живота? Смърт? Болка? Удоволствие.... Какво друго... На такива като нея онова, нещо, наречено съдба не дава нищо друго, освен онова, за което са платили... Скъба беше цената на удоволствието, ала още по-скъпо щеше да й се наложи да плати за нейните цели.
-Искаш да знаеш за какво жиея... - усмихна се тя. - Има ли смисъл да ти казвам, нали всички ще умрем.. - допълни малко иронично тя.
Отново погледна към луната. Защо тази нощ се движеше така бавно!? Селена знаеше..много за луната - често не си беше в стаята през нощта. Рядко някой мъгьосник се опитваше да забави времето... Усити как вълчият вой някак се проточва... Дори Ариман се движеше по-бавно. Дали не беше игра на ума й..НЕ. Започваше да разбира притесненията на Ариман,ако можеха да се нарекат така. Змията захапала опашка...Знакът на мъртвия. Фините Инкантантем беше развалила самата магия, ала не и... не и остатъчните ефекти. Ариман тъкмо се готвеше да каже нещо, когато Селена му направи знак да мълчи.
"Това аз го забърках и аз ще го оправя..."
Вдигна магическата си пръчка към небето. Без устните й дори да потреперят от пръчката й се изтреляха милиони лилави снопчета светлина. Надяваше се това да помогне. Играта на магии с мъртвия никога не й беше приятна, но беше сигурна, че вече няма да се случи...
-Мъртвите не трябва да се надигат от гробовете си, дори и да им е писано да живеят по-дълго. - пророни тя. - Живота не е даден за да се отнема, но никому, чийто е отнет не е правилно да се връща. Ариман...
Селена спря. Вгледа се в очите на събеседника си. Ясно съзнание прозираше от тях.
-Всеки има цел в живота... На такива като мен, опитали се да запазят душата си от онзи пазар - усмихна се горчиво - не се пише нищо добро, независимо от желанието и мечтата.
Какво ли разбираше Селена под добро.Не искаше да стане като майка си, може би или какво.... Имаше ли значение...
-Всеки има нещо, за което живее.... - това не беше пояснение, а подкана към момчето, да говори... - И двамата искаме отговори, а не даваме такива - допълни тя. После впери поглед в Ариман, очакайки отговора му.

Ариман се ухили. Когато нищо нямаш и въздишка да дадеш е много.
Черни кичури, развени от вятъра, пред още по-черни, пиещи сладостта на нощта очи. Не разбра кога се изправи, не разбра кога спря да я гледа...не разбра и кога се замисли. Не разбра кога се роди болката...но ето че беше жива. Тънка бодлива тел се усукваше там вътре и забавяше ритъма. Бодеше и капка по капка отнемаше грижите. Бърза смърт искаше-не тая агония. Юмрук в дървото и нов копнеж по дебнещия край. Зов...безмълвен зов, приканващ звяра да се появи и да довърши злата си игра.
Въздишката беше последната капка.
-Нима всеки наистина има причина?-Ариман я погледна и се ухили горчиво.-Мислил съм много, а да мисля не искам. Без копнежи да имаш, без мечти да гониш, смисълът е последното, а причините-много и все неприятни.
Ръката се вдигна да отмести черен кичур от лицето и меки червени коси затанцуваха омайния си танц пред очите му. Сън...мирис на диви рози в цъфнала градина...само сън. Сънуваше с отворени очи, а време идваше да забрави магията й.
-Виж ме, Селена Арчър. Погледни ме. Кажи ми, живея ли? Защото виждам, усещам, сърцето ми бие. Ала жив ли съм?...Аз не зная. "Живях", "живял съм", "ще живея" няма. Убивам...друга причина не зная. Власт над живота си нямам.
Усмивка смекчи грубите му черти, а затворените му невиждащи очи нагазиха в сладостта на бодливата тел. Жажда го притискаше, изпразваше от всяка мисъл, даряваше агония...сладка...толкова нужна агония! Всичко, с което се бореше, а и всичко, по което копнееше...толкова повече му се даваше, а така не го искаше...
-Животът не е даден, та да се отнема, казваш. Аз престъпник ли съм в твоите очи? Или ти в мойте? Животът на убийците какво е? Животът започва и свършва. Не-животът започва, та да свърши. И твоят ще свърши, а моят...той никога не е бил, но това това не значи нищо. Отговор ми искаше един, ала повече получи и...прощавай.
-За какво?
Да го прецени й беше трудно, ала и желание й липсваше в количество.
-Мярка за омразата към мен самия нямам, ала искам да те заблудя сега.
Ариман се ухили и й обърна гръб.
-Ако живот да взимаш зло е...тогава, този, който нов дарява...демон ли е или ангел?
Въздъхна, разтрепери се и погледът му светна. Присмя се на слабостта, от която копнееше да се намери облян. Тръпка премина и си отиде, а очите обходиха жално ясната луна. "Защо говорих? Защо толкова казах? На нея...която не познавам, за която нищо не зная... Не, не на нея. На себе си говорих. На мен самия толкова казах. Разбрах ли?...Надежда няма". Съжалил, се обърна и впи поглед в нея. Желаеше да тръгне, ала щеше да почака и чуе...всичко, което държеше скрито това странно момиче.

-Дали е престъпник, или не онзи, който дарява човешки живот не смея да твърдя. - усмихна се Селена. - Важното е, че това е факт. Има човешки животи, за да такива като мен и теб ги отнемат.
-То ти можеш и да ги връщаш? - ухили се Ариман.
-Мога, но желая ли? - засмя се Селена. Видяла искрите в погледа му тя продължи бързо. - Вярно, не с жалание убивам всеки, и навярно не е нужно такова и за да връщаш някого оттам. Да разбера аз не искам, но въпроса не е в желанията, нито в целите или мечтите. Дори и нуждите не го порделят, не и собствените. - усмихна се тя горчиво. - Пазара на души е отдавна отворен, отакак свят светува и ще затвори, с последния умрял... До тогава... - Селенас се иправи и направи няколко крачки. - Такива като мен ще се опитват да опазят своите души на много по-висока цена. - Зената на загубеното време и желание за... живот.
Арчър загледа към луната. Красива, мързеливва, с монотонни движения, винаги едно и също.
-И виждаш ли, накая се оказва, че момиче като мен, непримирило се със участта си, е в задънена улица, като отзи, който вече е спрял да избира, усъзнал, че избора никога не е негов. Ти виждаш, и чумаш, ти мечтаеш, ала действията ти са контролирани от друг. Както майка контролира повечето черни магове... - завърши Арчър. - Както онзи, който преди мако убих беше пратен, за да похабя последната стрела. - засмя се тя горчиво. Тайни всеки има, но моите са повече откокото е нужно. По*добре да се отърва от някой от тях. - заврши тя и почисти едно петънце от лъка си.

Ариман се засмя истерично и закри лице зад дланта си.
-Забавляваш ме, Селена Арчър!
Изсмя й се той и погледна я с празни очи.
-Аз зад дланта си се крия, ти зад хиляда вериги, но аз по-добре ще се скрия, помни го. Не искаш ли да убиваш? Ти всъщност си малко момиче. Да, малко момиче и дебнеш зад полата на мама пиявици да ги стъпчеш. Ще пораснеш, Селена и полата ще ти е тясна. Зад кое ще се криеш тогава?
Провокирал ли беше омраза? Провокирал ли беше ненавист? Чудесно.
Ариман се ухили и завъртя меча. Дръжката бутна надолу и я заби дълбоко в земята. Навлажни се ръката му и той я погледна. "Каква змия те е раждала, че на брата си бързаш врата да прегризеш?", прошепна. Кръв прокапа в тясна ивица и той стисна шепа.
-Тайни имам за раздаване. Моето скривалище по-лошо е от твойто даже. Ала забрави това. За такива като нас да убиваме живот е. Не трябва да избираш, запомни го. Непосилно е да избереш и да не се запиташ всъщност за какво живееш. Но без избор не оставай. Избор е това в което крие се живота. А негови скривалища няма сринати или разкрити. И затова избирай кой е този дето ще избира.
Ариман се ухили и извади меча. Кръвта прокапа нова и по-силна в струя.
-Тук завършва разговора ни Селена Арчър. Съветите ми не приемай, те не струват. Ако аз ги следвах щях да съм мъртвец. А може би ще е добре да ги последвам...
Ариман се обърна и тръгна към поляните.