Балната Зала

Кейдън се почеса малко нервно зад тила. Обичаше когато говори с някой да може да го фокусира по време на целия процес. Шийлин му напомняше на лазеща буболечка от онези-бързоходните-с множество крайници, която те издебва и скача върху теб, а сетне се паникьосва и се чуди как да се скрие. Когато разтръска глава, сякаш, за да се отскубне от капана на мисълта, няколко кичура коса паднаха пред очите му. Кей ги духна настрани и със скептична усмивка най-сетне отбеляза:
-Тогава и двамата сме щастливи, защото ме познаваш.
Може би предназначението на становището й беше да се получи хапливо, но директорът имаше свойството да приема нещо за подигравка, едва когато искаше то да бъде такава...иначе казано, когато го устройваше вариантът:
-Външният вид, разбира се, не може да се нарече огледало на същността. Ако беше така, то тя щеше да е в кръчмата сега...-Кейдън посочи професорката по Философия.-а ти-на някой подиум вероятно.
Шийлин го погледна с малко празно изражение, вероятно питаща се дали казаното трябваше да е един вид комплимент или пък точно обратното. Или мъжът бе имал нещо скрито от очевидното предвид, или наистина бе порастнал и...е...оглупял. Тя кимна, съвсем не защото го бе разбрала, а просто за да отбележи края на тази тема.
-Създава ли проблеми?
-Как някой, който не съществува, може да създаде каквито и да е проблеми?-запита Кей с очарователно оптимистична усмивка.-Но ти можеш ако се постараеш. Ти, мисля...съществуваш.
Кейдън изглеждаше странно, казвайки това-сякаш наистина се бе замислил преди да определи, че Шийлин Конн съществува. Това вече можеше да я притесни сериозно:
-Съществувам ли?
-Да...-поклати глава той замислено.-Съществуваш.

Шийлин се вгледа в него с неподправен интерес (дори да се опиташе да се направи на незаинтересована, той със сигурност щеше да прозре лъжата). Той винаги бе бил малко странен, тя беше отбелязала това още на 11, когато се запознаха...само дето тогава го поставяше в малко по-задна графа поради неспособността си да се справи със странностите му. След това започна да й харесва....и започна да му завижда. Съвсем мъничко, но си спомняше колко искаше да бъде като него...но пък не можеше за нищо на света да се раздели с побъркания си характер в негова полза.
От друга страна, след като навърши 14, нещата се промениха. Наистина, продължаваше от време на време да прави глупости, но през по-голямата част от пребиваването си в Академията се забиваше да измайсторява неща, които да я отвлекат от мрачните мисли...и от кошмарите. Повечето такива неща бяха заклинанийца, като почнем от съвсем простички, които да й помогнат в час (например да накара перото си да стане самопишещо без да знае истинската магия, измислена отдавна за целта), до такива с огромна сила....вече когато завършваше, разбира се. Съмняваше се някой наистина да ги е забулязал в училище, но си спомняше един единствен случай, в който се бе притеснила...
- За какво мислиш? - опита се да я разсее Кей. Тя само го изгледа скептично и за пореден път се засмя. - Добре де, хубаво. Какъв случай?
Шийлин се загледа в светлините на градината.
- Когато ме видя, докато упражнявах последното си...творение. Може би не помниш...
Всъщност помнеше - не беше толкова отдавна, бяха на 17 и скоро щяха да завършат. Той бе излязъл за малко от общата стая, за разходка...или може би да избяга за малко. Във всеки случай чу шум от една стая и се приближи тихо...
"- По дяволите! Хайде...хайде..."
Шийлин махаше с пръчката си, но нищо не се получаваше, докато...
"- Няма да позволя отново някой да бъде наранен! Трябва да стане! Трябва!! Няма да позволя отново да не мога да ги защитя...."
И стана. Миг след тези думи тя изрече някакво заклинание, чиято ударна вълна го удари толкова силно, че го събори на земята. Когато се изправи, той видя, че стаята е напълно опустошена - чиновете бяха станали едва ли не на прах, а стените бяха напукани...
- После ги поправих. Онова, което потроших...
- Защо толкова се притесняваш, че съм го видял? Нямаш ли намерение да го ползваш някога пред хора? - запита Кей, този път без да я поглежда.
- Опасявах се, че както винаги си разбрал...защо създавам тези неща и защо не спя по цели нощи да ги упражнявам...
Кей се замисли. Дали наистина бе разбрал?

Усмивката на Кейдън се стопи от лицето му след като краткият размисъл бе намерил своя край в неособено приятно заключение:
-Потребност ли е наистина?-запита той, малко смръщен, с искрящи очи, контакт, с които спокойно можеше да доведе до усещане за токов удар.
Шийлин обаче не го удостои с поглед. Жената бе усетила началото на дълга лекция за морал и етичност, идеята за която не й допадаше особено. Ако търпението бе сред добродетелите й, може би щеше да кимне, но уви.
В това време към тях се приближи трета фигура, която се обърна първо към Шийлин и чак тогава към директора:
-Нов преподавател или просто дама за бала?-от гласа на Маделин струеше подигравка, ала Кейдън не съумя да разбере навреме към кого от двамата бе насочена тя.
-Шийлин Конн.-представи я той с намерението да обясни преподаваните от нея предмети в последствие, но бе прекъснат.
-А...това си ти.-вторият поглед на Рийпър към жената явно бе нужният за да си припомни персоната на Конн.
Но разбира се тя я помнеше. Все пак двете имаха почти идентична популярност в академията. Ако Маделин си бе поставила за цел да не я помни, то бе нужно в петте години от образованието й да затваря очите си на всеки ъгъл и да запушва ушите си при всеки трети разговор. За щастие почти идентична устройваше ръководителката. Докато Шийлин през цялото време се бе стремяла да получи внимание, стремежите на Маделин бяха насочени тъкмо в противоположната посока:
-И какво те връща тук-пред паметника на достолепните ти многогодишни усилия?-запита тя накрая с престорена малка усмивка.
Кейдън се почеса зад тила, питайки се дали не е най-подходящият момент да се изнесе нанякъде.

- Може би цял живот съм искала да бъда учител. - с лека иронична усмивка кимна Шийлин.
Мади обаче, естествено, дори за миг не се хвана на не очебийния, а направо тип "удрям ти шамар, видя ли ме" блъф.
- Едва ли...не искаше ли по едно време да ставаш аврор.
Усмивката на Шийлин не угасна, но вътре в нея нещо само за миг изстудя силно. Не можеше да си позволи лукса да покаже това точно в този момент, макар и оклумантиката да не бе една от любимите й области от магията. Но как можеше да знае...Разбира се. Та тя беше разказвала наляво и надясно, нямаше шанс Рийпър да не разбере. Това обаче не караше червенокосата да се чувства по-комфортно, не и при факта, че самата тя продължаваше да се обвинява, че не стана такъв.
- Права си, исках. Тогава обаче все още исках да стана полу-фея, като порасна...
Последвалата усмивка откри чистобелите й зъби срещу Маделин. Очите й не изпускаха жената отсреща...и двете се гледаха, сякаш се опитваха всячески да намерят колкото може повече разлики между себе си...Не че беше нужно. Те буквално бяха като ден и нощ - никаква прилика. Освен, разбира се, познанството с Кейдън, което двете разглеждаха по съвсем различен начин.
- Не мисля, че тази дискусия е от полза в случая.... - изведнъж Шийлин рязко присви очи и се приближи към Мади. - Защото и ти никога не си искала да ставаш ръководител. - тя отново се върна на мястото си и отпи, несъзнателно използвайки движението на Кейдън за отклонение на напрежението. - Всъщност много се съмнявам, че дори и сега го искаш.
Маделин се сепна леко, макар да не се изненада много. Едва ли бе абсолютна тайна, че целите й бяха съвсем други, но все пак не очакваше съвсем някой да го каже толкова спокойно и то на публично място. Поредната фрапираща разлика между нея и Конн, за която всъщност може би бе трябвало да се сети още в началото - още преди години бе налице. Нейната собствена прямота рядко се отнасяше до нещо, тотално различно от нея и рядко казваше нещо, което другите не подразбираха, поне по поведението й. Шийлин обаче очевидно не се притесняваше да изразява мнението си...и бе абсолютно убедена в него.
Не че можеше да я обвини...определено имаше право.
Мади не отговори, но не отвлече вниманието си. Колкото и да бе странно, не бе загубила веднага интерес в разговора...което обикновено ставаше, що се отнасяше до Ейрен. А жената продължаваше да й се усмихва отсреща спокойно и дори жизнено, без никакъв признак усмивката да е победоносна или хаплива...
- Аз трябва да...проверя едно нещо.
За миг изглеждаше, сякаш нито една от двете не чува Кейдън и той поздрави себе си за избирането на правилния момент. Когато обаче понечи да се изниже тихомълком зад Шийлин, усети как ръката й го хвана здраво под лакътя и буквално го заби като пирон в земята. Не можеше да повярва, че една 21 годишна жена може да има толкова сила. Поне не и докато чу шепота й...
- Ако си тръгнеш сега, Кейдън, заклевам се... - тя ръмжеше едва чуто срещу него, макар и да осъзнаваше, че Маделин спокойно би могла да ги разбере. Не че Рийпър щеше да се обиди и не че й пукаше от това...
И освен това, още не беше свършила. Тя издърпа с лек натиск ръката на Кейдън към себе си и прошепна в ухото му.
- Или още по-зле...може да реша, че се правиш на дистанциран, и да си поставя за цел....да те прелъстя...
Усети как ръката под нейната се напряга силно. Определено беше стигнала до него.
- Страхотно...значи си съгласен да останеш...

Кейдън малко по малко започваше да се дразни на себе си, задето се е съгласил да се насади на всичко това, но не можеше да си позволява да пада духом-все още му беше прекалено забавно:
-Не не съм съгласен всъщност.-рече й той.
-Това приличаше ли ти на отворена дискусия?
Шийлин го гледаше с "безобидно любопитство", нещо на които той не можеше да не се засмее...в случая само в съзнанието си.
-Ако ти е толкова неприятна, защо просто не ме последваш?
Разговорът им бе дочут съвсем "неволно":
-Нека ви облекча положението.-рече Маделин с тънка усмивка. Личеше си, че това, което казва и онова, което се върти в ума й са както винаги съвсем различни неща...ако не и противоположни.-Имам свои дела за вършене на друго място.-с типичната си горда осанка тя се отдалечи от двамата, но се спря няколко крачки по-късно, за да добави.-Кейдън, ще се видим в понеделник.
Изумление последва, при това от страна на Шийлин, ала не от думите на ръководителката, а от реакцията на директора:
-Не знаех че страните ти имат способността да поруменяват толкова бързо.
-Какво искаш да кажеш с това?-върна язвително той, стараейки се да успокои тона си възможно най-бързо. Онова, което тя забелязваше, далеч не бе повод за заключението, което си правеше. Всъщност...той не бе разбрал със сигурност, че Конн си е направила някакво заключение...Гузен ли беше?
-Това, което и казах.-рече спокойно тя.
Е, сега можеше да се забавлява искрено за негова сметка. Кейдън може би смяташе да й каже какво става...може би преди този момент...сега вече не знаеше дали да й доверява плановете си.

- Направо се чудя дали да питам каква е историята или... - тя кимна към отдалечаващата се фигура. - или направо да си прерязвам вените от ужас.
Кейдън зяпна съвсем неволно. Може би това беше неговата реакция, която в случая заместваше смеха, това Шийлин не можеше да разбере. Истината бе, че той й бе адски труден за разгадаване, нещо, което рядко се случваше особено на нея. Обикновено мъжете й бяха ясни като бял ден от втората минута на запознанството им. Всъщност, тя оценяваше само малцината, които не се държаха като идиоти в нейно присъствие, и те също й бяха ясни.
От друга страна, не бе съвсем сигурна, че Кейдън е напълно наред...
Шийлин се опита да прикрие неволно изникналата невинно-замислена физиономия с още едно отпиване от чашата, но това само разваляше настроението й - на бала нямаше никакъв алкохол, а точно в момента (поради току-що проведената и прекъснала "приятна" среща с Рийпър) й се искаше да открадне отнякъде поне един спритцер. Щеше да изтрае бялото вино, само да успееше да я накара да поотпусне топката.
- Защо ще си режеш вените? - тя забеляза как крайчетата на устните на Кейдън леко потрепнаха.
- Ами...
Шийлин остави чашата си на масата. След това рязко хвана ръката му и го принуди да остави своята. Все още без да пуска китката му, тя лекичко потърка палеца си в основата й. Ръката на Кей бе сравнително студена и допирът на нейната кожа буквално го накара да подскочи.
За сега това бе достатъчно, за да разбере каквото й бе нужно. Шийлин го пусна и тръгна съвсем бавно и някак наникъде, с очевидната цел най-сетне да се отдели от масата и може би дори да се разходи. Кейдън тръгна след нея с полу-смаяно, полу-раздразнено изражение.
Но за момента поне не й се разкрещя. Това пак беше добре.
- Честно казано, не очаквам да....се "забием" с теб... - чу съвсем леко хлъцване малко зад себе си и се усмихна вътрешно. - Но ако наистина се срещаш с нея, би било голям удар за...не, честно, не за самочувствието ми, по-скоро за усещането ми за подреждането на космоса, бог и вселената...
Този път смехът й бе топъл и далеч не съдържаше подигравателна нотка.
- Преди малко искаше да говориш с мен за нещо.... - рязко започна Шийлин. Вече свикна да се опитва всячески да изкарва ангелите на директора. - Дали ще ме интересува или ти вече се отказа...?

Кейдън се усмихна с типичната си тънка и деликатна усмивчица:
-Как трябва да го кажа, за да е правилно...и двете.
Типично...Шийлин се бе опитала да извърти нещата, тъй както на нея самата бе угодно, ала Кей, след последните няколко минути в нейната компания, бе превъзмогнал желанието си да прави който и да е въпрос удобен за нея:
-Мисля че би било най-разумно да започнеш процедурата с прерязването.
Шийлин се засмя, но Кей пропусна дори да се усмихне. Какво се въртеше в главата му отново? Едва ли имаше значение за Конн-тя просто щеше да продължи да върви, а той, замислен, щеше да осъзнае, че си е тръгнала, дълго след като бе станало факт.
Жената наистина направи няколко крачки, ала противно на логиката, ръката й бе "арестувана" секунди по-късно:
-Шийлин..-името й се изтръгна сякаш против волята му и това го накара да сведе поглед в нов кратък размисъл.-Ще го кажа така: в следващите дни...седмици...месеци...може би ще ме видиш в светлина, която не си вярвала за възможна и искам да знаеш...-ръката му стисна лакътя й малко по-силно, наблягайки на важността на следващите думи.-че не всичко е такова каквото изглежда.
Конн се обърна към него объркана, търсейки в погледа му причината за думите. Като не откри никаква по пътя на логиката, предпочете да подходи малко по-рационално:
-Защо ми казваш това?
Шоу я погледна замислен. Знаеше ли какво може и какво не може да й каже?
-Защото ме познаваш.-реши да отвърне той.
Истина беше, че единствената способна да го изобличи бе тя, тъй като беше и единствената, която го познаваше достатъчно добре под черупката. Това следваше да бъде достатъчен намек и ако Шийлин не го разбереше сега, то в решителните моменти щеше да проумее какво се случва. Беше ли това обаче единствената причина? Може би в Кейдън имаше живо, неугаснало уважение към онова момиче, онази борбена личност, преживяла толкова много в миналото; променила се до такава степен по собствена воля; изградила собствения си характер и възможности... Да, имаше го. Може би то дори бе основната причина директорът да изисква разбирането й за следващите си постъпки.
Кейдън осъзна, че все още стиска ръката й минута по-късно и побърза да се дръпне:
-Прощавай.-рече притеснено той. Ако някой се бе отнесъл по същия начин с неговото лично пространство, Шоу вероятно щеше отдавна да е напуснал помещението.

Честно казано, въпреки невероятно "парадното" й държание и откритото флиртуване, Кейдън знаеше достатъчно за нея, за да очаква остра реакция. Тя не бе от типа хора, които позволяват отношенията им с останалите да ескалират бързо до близост. Бе напълно логично - загубила прекалено рано основната опора, дори по учебник тя би била по-скоро прикрито отдалечена, сърдечна, но едновременно плаха във връзките с другите. Вместо да бъде упорита в тези отношения, както беше в останалата част от живота, тя най-често...
Бягаше.
Нямаше представа откъде толкова бързо е стигнал до този извод, но някакси беше абсолютно убеден в него. Не можеше да си спомни за реални доказателства за тезата си, все пак Шийлин не се разкриваше пред никого, поне не лесно, но бе готов да застане сто процента зад нея, както обикновено зад повечето си заключения. Всъщност, точно в момента той бе леко учуден от себе си, защото с тези си мисли точно толкова се опитваше да пробие, колкото тя бе успяла с него, с което, честно казано, продължаваше да го озадачава.
В светлината на всичко това тя сигурно щеше отново да избяга...не реално, разбира се, когато се отнасяше до чувства, определено липсваше характерната й показност, но щеше да смени темата, или...
- Как мога да помогна?
Тезата на пух и прах и най-вероятно в момента отново я бе зяпнал. Тази мисъл обаче бързо излетя от главата му при вида й. Гледаше го откровено и прямо, право в очите, с толкова изчистен от всякаква друга мисъл поглед...Отдавна не се бе сблъсквал с нещо подобно. Отдавна не беше виждал толкова чисти очи, толкова ясни, толкова буквално прозрачни. Дори без легилимантика....
Във всеки друг случай, на всяко друго място, по всяко време и във всяка компания Шийлин би се удивила от това, което току-що излезе от нейните собствени устни. Не бе предлагала помощ на никого по този начин от толкова години. И въпреки това някак изобщо не се учудваше от себе си сега, някак не се чувстваше странно или слаба. Дори напротив, това й се струваше възможно най-логичното нещо, което би могла да каже, възможно най-подходящото.
Щеше й се да добави, че никога не би го съдила прибързано и никога не би си позволила да преценява рязко постъпките му. Прекалено дълго го беше наблюдавала отдалеч, прекалено дълго му се бе възхищавала, за да направи нещо подобно. Толкова време се бе съизмервала подсъзнателно с него, след което бе опитвала искрено да стигне до него, според нея почти без успех. Не би си позволила... Но нямаше смисъл, щеше само да каже нещо, което той би трябвало вече да е разбрал...

А той наистина вече беше разбрал повече отколкото му бе нужно...определено. Сега бе подходящият момент да се оттегли с предтекста за неотложен ангажимент, но странно за самия него, не го направи. Колко дискомфортно се чувстваше само той си знаеше. Дланите му както винаги в особени моменти започваха да се потят от пренапрежение и някакси макар да знаеше какво може да отвърне не искаше да казва точно тези думи. Твърде плоски наистина-една мисъл винаги звучеше по-добре от хиляди изречени думи-това бе научил с похвата си много отдавна, ала не минаваше и ден, в който същият урок да не се повтаря. Ако легилимантиката бе понятна на всички, хиляди ситуации щяха да имат по-добър развой отколкото така. Е, не беше подходящият момент да се бори със себе си по тези въпроси във всеки случай:
-Радвам се.-отвърна й съвсем не по темата без изобщо да я поглежда, тъй като и не можеше да се насили да го направи сега.-Не очаквам помощ.-добави в последствие.
В друг момент би допълнил "очаквам само да не ми се пречи", но сметна това за твърде грубо на фона на всичко. Беше повече от ясно, че намеренията на Шийлин са далеч от евентуалния му саботаж, но незнайно защо и такава ситуацията не му се харесваше. Запита се дали не бе грешка, че й каза каквото й каза по въпроса. Тя действително имаше добри намерения, ала те никога не бяха достатъчни за сигурен добър финал. Понякога именно те... Какво по дяволите си мислеше?! Шийлин не бе кукла на конци под чието и да е ръководство...в никакъв случай. Нямаше и нужната посредственост, за да осуети плановете му без да има това намерение. Не...не беше грешка и може би все пак имаше нещо, което...
Шийлин го наблюдаваше и започваше да се пита дали не го бе изгубила завинаги. Кейдън от няколко минути стоеше с поглед фиксиран върху...нищото и нямаше изгледи скоро да се отърси от унеса си и да върне мислите си в залата. Протегна ръка и я опря на рамото му с идеята да го разтръска и да го изтръгне от това досадно "неприсъстващо" състояние, но се оказа, че ръката й сама по себе си е достатъчно стряскащ фактор за целта. Директорът почти подскочи и впери големите си кафеви очи в нея, досущ като учудено хлапе:
-Какво?
-Очаквам покана.-отвърна моментално той с равен, монотонен глас.
-Какво?!
Объркването й бе видимо и много лесно обяснимо-все пак само Кей си знаеше за какво говори.
-Покана.-повтори той все тъй равно и спокойно.-За гостуване. Кратко. В дома ти.-изрече на пресекулки и изключително бавно.

Все още не съвсем способен да я погледне, той по-скоро усети рязката поява на смущение у нея. Това, естествено, беше нормална реакция за повечето хора на фона на странния му начин на издействане на покана, но тя вече би трябвало да е свикнала...Значи беше нещо друго. За момент очите му отново се загубиха, съсредоточени навътре в причината за уплахата на събеседничката му. Имаше нещо, нещо прекалено...лично, което тя свързваше с къщата си и което очевидно я притесняваше.
На косъм бе от това да върне думите си обратно и да се извини за припряното си поведение. Което доста го изуми - той никога не съжаляваше за онова, което е казал и изключително рядко за онова, което е направил. А сега една единствена загрижена физиономия и се държеше като дете?
Не можеше да си представи защо ставаше така. Може би заради трагедията, която бе наблюдавал в миналото й, на фона на собственото му нормално детство? Не, със сигурност не беше това - повечето хора около него бяха "деца на войната", които бяха загубили нещо безумно важно за себе си прекалено рано. Може би начинът, по който реагираше, по който се справяше с миналото си...
Шийлин го изчака да премине поредния период на пълно вцепенение, наблюдавайки внимателно лицето му. То бе непроницаемо, наистина, с изключение единствено на странно и все пак красиво нацупената гримаса. Очевидно когато се мръщеше, на брадичката му се появяваше ясно изразена и безумно сладка трапчинка, която буквално крещеше някой да я докосне. И доста дълго време тя се бореше със себе си дали наистина да си позволи да го направи...
Сравнително бързо бе успяла да превъзмогне първоначалната изненада от "предложението" за гостуване. Въпреки това шокът, който все пак бе успяла да прикрие, все още не бе отминал напълно и ръцете й трепереха неудържимо - благодарна бе, че преди малко остави чашата си. Откакто се помнеше, бе възприемала своят къща като дом и своят дом като замък, точно както бе поговорката. Въпреки че собственоръчно бе сринала постройката заедно с основите преди шест години, а после я бе реставрирала умело и направила прекрасно място за живеене, някакси не бе успяла да срути и онова характерно усещане, онази чисто лична самота, която винаги бе разцъфвала в къщата и която бе основната причина някога да я смятат за странно дете. Не бе успяла да погребе и потуши влиянието, странното усещане, което се излъчваше от този дом и обграждащата се земя заедно с останалите си спомени и заедно с миналото си. "Ирландската роза" бе единственото, което поддържаше далечното ехо на всичко, от което се бе опитвала да бяга, и все пак някакси дори когато я разруши и дори сега Шийлин не искаше това чувство да се загуби...
От седем години никой друг освен нея не бе стъпвал в къщата. От деня на погребението на близките й тя бе била единствено нейна и Шийлин не бе позволила на нищо, очевидно дори на себе си, да разклати истинските й основи. Надяваше се...не, молеше се Кейдън да не го направи.
Край. Не се отличаваше с много търпение, а трапчинката просто беше прекалено примамлива...
Този път той подскочи толкова рязко и толкова стреснато, че едва успя да запази равновесие, в случая, без нейна помощ. Най-малко...най-малко бе очаквал да усети допира й на лицето си, докато размишлява.
- Следък си, когато се стряскаш, знаеш ли? - тихичко измърка Шийлин. Тонът й го накара на секундата да се съвземе, абсолютно сигурен, че тя отново се шегува с него. - Сигурен ли си, че би бил в безопасност сам с мен?
Очите й се стрелнаха към лицето му и се задържаха на неговите за една кракта секунда, след което пак се върнаха към прозорците и нощта, промъкваща се иззад тях.
- Не, честно казано, изобщо не съм. - спокойно отвърна мъжът. С периферното си зрение забеляза, че тя се усмихна широко, макар и някак отнесено.
- Предполагам, няма нужда да ти давам уроци по ориентация?
- Предполагам, това означава, че поканата важи?
Сините очи за пореден път преминаха съвсем набързо през него.
- Важи, Кейдън. - винаги изричаше името му по този странен, специфичен за нея начин. Или продължаваше да си играе с него (и бе много добра) или...
Определено си играеше с него.
- Аз...мисля да отида да подишам малко чист въздух.
С тих и невероятно красив смях Шийлин съпроводи мъжа с очи, докато не изчезна в коридора. Чист въздух, да...
След секунда собствената й фигура потъна на фона на градината...