Градината

Джесика тъкмо излезе извън шумотевицата на Летния бал, след което се озова в градината. Огледа се - природата наоколо бе прекрасна, всичко бе прилично осветено и на няколко масички имаше храна.
Джесика се запъти към една от масичките - бе гладна - когато...

От залата буквално излетя някакво същество. Фигурата беше облечена отгоре до долу в черно, което я покриваше изцяло - така, че нищо не се виждаше нито от кожата, нито от лицето й. Единствено няколкото кучира сребриста коса подсказваха на Джесика, че това е Шаия Туран.
В първия момент Фейн игнорира влетялата Туран. Честно казано, не можеше да разбере това момиче. Изглежда принадлежеше към Венъмхолд - беше чувала, че може да бъде жестока и че рядко прощава. Също така бе чувала (макар и неохотно), че Туран буквално е разтресла Академията...поне временно, преди да дойдат онези, които наистина показваха къде е купона. Беше извършила някакви...промени или предателства...Джесика не се интересуваше особено.
Пък и нямаше защо. Всъщност, тя не бе виждала Шаия от около три-четири седмици. Доколкото знаеше от беглите мълви, среброкосата явно имаше някаква работа, която вършеше на своя глава. Последния път, когато със сигурност бе видяна на територията на Академията в последния месец, беше преди около две седмици...а именно точно в деня, в който внезапно изчезна Каролина Бърг.
Джесика присви леко устни. Дали пък двете с девойката нямаха нещо общо?

Джесика се зачуди дали да я поздрави. Знаеше, че Шай не е много по общуването, нито пък тя самата беше. А може би именно затова щяха да се разберат.
-Защо си тук? - попитя я тя. Реши, че ще си я кара директно, нямаше смисъл от увъртания в момента. Гласът, с който тя изрече думите бе студен, издаващ нежелание да бъде използван за друго освен за заклинания. Огледа облеклото на Шай. - И защо си се облякла като за ритуал, който съдържа умъртвяване на крава? - каза тя с равен тон, който клонеше към почуда.

Ако можеше да се усмихне в момента, тоест, ако бе способна поне за секунда да си възвърне така прословутия контрол върху лицето и ако някакси успееше да си възвърне и цвета на кожата, за да си открие лицето, сигурно щеше да изкара от себе си дори широка усмивка. На фона на собственото й бивше тънко и доста мрачно чувство за хумор, тази прямота беше като ведър вятър, макар и студен, полюшващ клоните на замръзналите в минусовите зимни температури дървета.
- Защо съм тук? Много просто. - започна тя, опитвайки се да победи треперенето в гласа си и да го направи поне малко нормален. - За да не бъда там. Където, между другото, в момента най-вероятно се вдигат спорове до небето относно здравословното ми състояние. - тонът се понижи леко. - Или по-скоро относно това дали някой би намерил в себе си достатъчно доброта, на фона на празника, дори да се направи, че се притеснява....
Джесика изгледа девойката внимателно, но не я прекъсна. Бе почти сигурна, че следва точно толкова отвратително странен отговор и на втория въпрос.
- Колкото до кравата.... - "По-скоро вървим към моето умъртвяване" - може би съм в настроение за малко смърт тази вечер. Как ти се струва като обяснение?
Джесика присви леко устни. Не виждаше очите й, но можеше да познае лъжата дори по тона. Шай определено не бе в настроение за нищо. Поне не й личеше някога да е изпитвала това, което нормалните хора наричаха "настроение".
- Струва ми се прекалено прозрачно.
"Интересно...". Много й се искаше в момента да успее да изкара от себе си силата и желанието да каже "Хм". За съжаление, това нямаше да стане.
- А може би просто не желая да бъда виждана. - отвърна вече почти напълно искрено Шай. Всъщност по-скоро не желаеше да бъде съдена. - И без това свикнахте в последния месец без мен, защо да ви развалям удоволствието?
Двете неусетно се бяха оказали точно до перилата на красиво оформена изкуствена тераса. Цялата градина бе пред очите им - само властта на природата, избуяла и прекрасна, едновременно неудържима и докосвана нежно от човека, за да се достигне пълно съвършенство.
Но Шай не забеляза нищо от това.
- А ти? Защо така бързо побегна....Да не би компанията на бръщолевещата сбирщина ученически зверчета да ти пречи?

Джесика се изсмя леко пресилено, но Шай сякаш не забеляза разликата от нормален смях. Явно не бе свикнала да чува звука, още по-малко да го издава.
-Да ми пречат ли?! - Джесика повдигна вежда. - Та те са толкова ... весели, разговорливи, сякаш това, което те мислят и чувстват е най-важното на света. Е, сигурно е, само, че в техния свят - не и в моя, нито в твоя, да не говорим пък за нечий друг.
Туран кимна, в знак, че разбира какво има впредвид Джесика. А тя от своя страна, Джесика оглеждаше момичето и се чудеше какво толкова крие ... но каквото и да беше, не бе нейна работа. Не, че не искаше да разбере, просто не бе от клюкарките, които трябва да знаят всичко, на всяка цена.
Изведнъж в ума й проблясна част от изказването на Шай.
-Това, че свикнахме без теб не значи, че не сме искали наоколо. Нали все пак трябва някой да разваля купона ... - Джесика го каза леко язвително, въпреки, че това бе нейната представа за шега. След като Туран не реагира, Джесика реши, че трябва да поясни какво има впредвид.
-Честно казано не исках да те обидя, а само да ти кажа, че знам как се чувстваш. Нямам идея с какво си провокирала приказките на народа в залата, още по-малко се опитвам да се правя на съпричастна ... Не всички осъзнават, че някой от нас предпочитат да
не се сближават с други хора и да създават приятелства. Ние сме тук, за да се развием колкото се може по-добре, а не да се занимаваме с глупости като клюки ... и любов.

Колкото и да не се виждаше това явно, Джесика усети лекото присвиване на вперените в нея сиви очи. Беше абсолютно убедена, че то е станало факт, въпреки че не можеше нито да види лицето на Шай, нито да я разгадае истински. Но за сметка на това я усещаше...
- А някои от нас не са тук дори да развият способностите си... - тихо прошепна Шай.
Всъщност не целеше да създаде носталгична или по какъвто и да било друг начин задушевна обстановка. Колкото и за един миг да й се бе дощяло да съумее да проведе нормален разговор с момичето, което очевидно проявяваше сходни черти с нейните, тази малка искрица много бързо бе потушена от отколешното й, едва ли не вродено желание да стои далеч от хората и да не им позволява да й се месят. За една доста бързо избягала секунда...
- Така ли? - леко надсмешливо отвърна Джесика. - За какво си тук тогава? Да не би да си привързана към мястото или хората?
От тона на Фейн личеше, че е абсолютно сигурна, че това не е отговорът. И бе права, естествено.
- Всъщност мястото ме интересува, да. - за миг Шай се поколеба дали да не й каже защо, но бързо отхвърли тази идея. Която се оказа една от последните й. В този миг отново я връхлетя мрака и оттук нататък тя караше на автопилот. - Само то...
Джесика на мига забеляза промяната в Шай. Бе свикнала да вижда дори и най-малките признаци на промяна у другите хора и долови откъсването на среброкосата от реалността. Само за миг бе видяла Шай да се стяга видимо физически, след което тя се отпусна и сякаш...изчезна.
За пореден път. Джесика започваше да се дразни...

Но поне разбра, че с Шай имат повече общо, отколкото си мислеше. А сега бе моментът да разбере как да изтръгне сивокосото момиче от унеса й, иначе се чувстваше все едно ще избухне посредата на летния бал. Не че й пукаше, какво щяха да помислят за нея, просто...
Тя не бе такъв човек, човек, който ще позволи на емоциите да влиаят на действията. Затова пое дълбоко въздух и се опита да продължи разговора, надявайки се, че унеса на Шай е само временен.
-Е ... и какво толкова те интересува мястото? - попита тя ледено. Не е все едно да се интересуваш от хората тук, това си личи доста отдалеч.

Дали наистина вече я интересуваше? Или онзи свят, който я бе обгърнал с тъмнината, огънят, който я изгаряше...дали онзи свят не бе онова, в което живееше в момента? И имаше ли смисъл да продължава да живее в него? Може би вече отдавна всичко се бе променило прекалено, за да запази амбициите си сама да го промени...А колко бе искала да го направи...
- Е...и какво толкова те интересува мястото?
Думите на Джесика успяха за миг да я върнат към тази реалност, в която виждаше, чуваше и усещаше, тази, в която дишаше и в която животът все още не я напускаше...Защо ли това не бе никакво успокоение?
- Много просто, Фейн...интересува ме магията му.
Дали трябваше веднага да й казва? Това не бе ли било една от нейните тайни? Всъщност...какво значение имаше? Тя едва ли щеше да успее да изпълни онези свои амбиции, независимо от всичко.
- Ти наистина ли се интересуваш само от уроците, Фейн...?

Джесика се замисли. Шай се бе разкрила ... поне донякъде. Бе честно и тя да го направи. За нещастие на човечеството, Джесика Фейн не играеше честно.
-Да. - Джесика изрече тези думи с пълно спокойствие, знаейки, че лъже, знаейки, че Шай може би ще прозре в тази лъжа. Истината бе, че не й пукаше, ако я хванеха в лъжа. Всеки лъжеше.
-Не ти вярвам - каза Туран.
-Знам - отвърна й Фейн.
-Тогава защо си правиш труда?
Джесика се усмихна вътрешно. Бе изтръгнала Шай от странното й състояние, поне засега. Другото момиче все още изглеждаше невероятно странно, но странното бе нейния нормален вид.
"Ето защо" - продължи да се усмихва вътрешно Джесика, но не изрече тези думи на глас. По изражението на Шай забеляза, че сивокосата се бе досетила вече.
-Хитро - отбеляза тя.
Джесика кимна. Не бе очаквала и друго от Туран - пронизителна по навик, но никога не би се сетила, че това може да бъде използвано като нейна слабост.

- Амбиция... - промълви тихичко Шай със странно изражение на лицето.
Разбира се, Джесика всъщност не виждаше изражението, но някакси го усещаше, усещаше как сребристите очи я пронизват...но минават директно през нея. Имаше чувството, че Шай гледа през нея като през платно и всъщност наблюдава гледката отзад.
Фейн бързо се окопити и отвърна спокойно:
- Браво на теб, десет точки за верен отговор.
Шай я изгледа, след което се обърна бавно и отново постави ръце на перилата, като се облегна внимателно на тях.
- Не ми се полагат точки, беше просто логическо заключение. Всеки би могъл да го направи...най-малкото, ти си във Венъмхолд... - спокойно отвърна Туран.
Джесика забеляза и още нещо - Туран бе винаги спокойна. Не, не от онова спокойствие, което хората си налагаха с цел да манипулират останалите, не...Шай наистина го чувстваше, тя наистина не се вживяваше в нищо, което я заобикаляше...освен природата, може би. Тя очевидно бе слабата й страна.
Джесика не бе много сигурна дали разбира именно това...
- Има три причини, поради които хората идват в Ейрен. - Шай отново извърна главата си леко към нея. - Първо, за да учат. Това очевидно не е случаят при нас двете...Второ, за да преподават или водят. И трето...за да се развиват и да откриват.
Тя отново се извърна към градината.
- Колкото и странно да звучи, с теб попадаме в една и съща категория, макар да се интересуваме от различни неща....Приличаме си.
- Затова ли ме избра за Съюза?
Шай трепна леко, но не промени стойката си и запази привидното си спокойствие.
- Избрах те, защото там можеш да се развиеш...Не е ли това, което преследваш тук? Развитие?

-Да.
Джесика никога не се бе издавала толкова много в живота си пред когото и да било, да не говорим пък, че това бе една двубуквена дума. Е, стореното - сторено, помисли си тя, взирайки се в очите на Шай. Наистина бе учудена как човек може да е толкова отчужден и толкова несвързан с реалността като Шай. Но явно това бе тя - странна и нереална.
"Но ... тя говори истината. Когато не се крие, тя не винаги лъже. Сега казва истината, разкрива се." Джесика не бе сигурна дали самата тя би била способна на такова нещо - колкото и да мразеше да го признае, тя не се разкриваше от страх, от страха да не я наранят. Всичко това бе предпазен рефлекс - както при някой е вдигането на пръчка или дясно круше, така при нея бе прикриването на истината и на чувствата, независимо какво й костваше това - лъжи, измами, убийства.
"И защо е всичко това? Защото се страхувам от себе си? Не е така, това го разбрах отдавна. А тогава защо?". Дълбоко в себе си тя знаеше отговора на този въпрос, но дори не го осъзнаваше.
И въпреки това някога защитна реакция, сега това се бе превърнало в същността на Джесика. Самата тя не бе способна на проявяване на емоции или на издаване на истината, без да предаде себе си и това, което е и което винаги е била. Тази думичка, която се бе изстръгнала от устата й, бе нещо, чието изричане болеше за самата нея - истината. Реалността бе нещо различно, тя я приемаше каквато е и каквато винаги е била - болезнена. Но това... единствения човек, пред който някога е говорила истината, бе Сийд ... и Емили. Братовчедка й толкова я изкарваше извън
нерви, че тя излизаше от черупката си. Може би бе за добро? Не.
Тя се изтръгна от мислите си. Почти бе забравила къде е ... и с кой е. Но Шай явно също бе потънала в мисли, тъй като изобщо не бе забелязала временното отсъствие на момичето, стоящо срещу нея.

- Явно не сме толкова еднакви с теб. - промълви тихичко Шай.
Не бе помръднала от мястото си и, доколкото Джесика можеше да усети, дори не я бе поглеждала. И все пак около нея се излъчваше някаква странна...един вид носталгична аура на познание, сякаш Шай можеше да разгадае мислите на другите, за да разгадае тях...
Но това не бе вярно. Шай не можеше да види мислите на Джесика. Но можеше да ги усети...достатъчно добре можеше да усети чувствата й. Момичето бе смутено, чувстваше се притеснено, което граничеше дори с вина. Нямаше представа какъв е проблемът, но той не бе свързан с конкретен външен дразнител...бе по-скоро вътрешен. Но не...не като нейния...
- В момента ти се отнесе, защото мислеше над нещо...нещо, което те притеснява.
Шай изрече думите като свършен факт, сякаш те бяха ясни по презумпция, изначално, без да имя нужда да се обясняват или наистина да се отнасят до ситуацията. С нейния глас, безсилен или отказващ да прояви емоция, изреченията бяха само теореми, дадености, нещо, в което, дори и да не е потвърдено, няма основание за съмнение....
За момент Джесика си позволи да се възхити на подобна способност да убеждава...бе много полезна. Макар че се съмняваше, че Туран напълно я осъзнава.
- А аз... - Шай се обърна и изведнъж с плавно движение се приближи до Джесика. - Аз се отнасям, защото не желая да мисля за нещата, които подсъзнателно ме притесняват...
Гласът й неусетно премина в шепот.
- Може би наистина не сме така еднакви...

-Явно не сме. И не трябва да сме.
Туран я изгледа - не бе очаквала тази реплика.
-Не трябва? В какъв смисъл го казваш?
-Ами виж... Академията не е достатъчно широка да понесе две като теб. Не е достатъчно широка и да понесе две като мен. Не би трябвало да сме еднакви, а и не можем. И не само за да се съобразяваме с ширината на Академията. - Джесика поспря за миг. Чудеше се как да изрази следващото с думи.
-Плюс това ... ние сме уникални. Ако сме еднакви, тогава няма да сме уникални. Губим част от себе си.
Шай й хвърли поглед, който бе леко весел.
-Скромна си, Фейн.
-Не съм. Имам самочувствие, нещо без което човек не може да оцелее. И не ме е срам от това.

- Би било странно да те е срам. - Джесика я погледна с лека учудена усмивка. Шай отговори, но само вътрешно. - Искам да кажа, не бих го повярвала за теб.
Някъде отвътре на Джесика й идваше да се изсмее, но не бе сигурна дали това бе времето и мястото. Просто нямаше навик да го прави и щеше да развали "приятната" обстановка и "хубавия" разговор.
С периферното си зрение забеляза, че Туран отново се бе отнесла в гледката. Лично на нея рядко се случваше до такава степен да изпадне във вцепенение от природата, но с Шаия очевидно бе различно. Всъщност в кратките моменти, в които Фейн бе хващала Шай, тя бе била навън и бе правила абсолютно същото - бе вдишвала въздуха с някаква мазохистична наслада, сякаш той й носи болка и любов едновременно.
- Какво толкова виждаш? - запита спокойно Джес. Нормалните хора не биха задали въпроса така прямо и изведнъж, но пък не бе в нейния стил просто да си седи спокойно и да прави каквото се очаква от нея.
- Прекалено много. - Шай сякаш нямаше намерение да казва нещо по-подробно. Сякаш това бе достатъчно. - Много повече, отколкото може да бъде видяно във и от което и да било човешко същество... - изведнъж тя се обърна към Фейн. - Ти не харесваш ли...гледката?

Забележка: Поради това, че времето ме притиска, ще започна да пиша с тази героиня на друго място. Очаквам със следващия пост това РП да приключи, което автоматично означава, че въпросното "друго място" се развива след края тук. Това е моето обяснение за факта, че съм на две места едновременно.

-Гледката е хубава. Но е само гледка. - Джесика разбираше, че за Шай възхищението към природата заменя нуждата от комуникиране с други живи същества. При Джесика обаче нещата стояха различно - тя заменяше тази нужда с друга - нуждата за сила и знания, за надмощие. Мислите я отнесаха към далечни места, към спомени. Умисли се за всичко, което можеше да има сега, ако не бе дошла в Академията. Но в крайна сметка решението й бе правилно, или поне засега тя го намираше за добро.
Тези мисли обаче я подсетиха за един човек ... човек, който тя можеше ... и още може ... да обича. Нещо, на което повечето хора не биха повярвали - Джесика Фейн и любов не вървяха в едно и също изречение, дори в един и същи разговор. Но това бе истината.
Очите й се просълзиха леко ... той й липсваше, противно на всичките й разбирания. Туран бе извърнала главата си към гледката и не й обръщаше внимание, но когато я погледнеше, щеше да види леко насълзените й очи, а това бе последното, което Джесика искаше.
Затова тя обърна гръб на Шай с думите:
-Аз трябва да вървя. Разговора беше ...хм ... нека да го наречем приятен.
След което напусна Летния бал.