"Ирландската роза"

"Малка спретната къщурка с две липи отпред"...или как беше? Много сладък дом, който Шийлин сама е устроила за себе си....Някога принадлежал на семейството й, след тяхната смърт тя се връща и възстановява дома точно както го помни...само градината е нейна, изцяло нейна.

Беше адски странно да бъде тук и да очаква гости. Дори и да поспореше със себе си по отношение на целта на въпросното посещение, то пак си беше учудващо. От седем години никой друг освен тя самата не бе стъпвал в тази къща. От деня, в който погреба всички спомени един по един в осемте гроба на семейството й...
Погледът й неусетно се отнесе към хоризонта, или по-точно към самотното дърво, където бе решила да положи онова, което бе останало от живота й. Спомняше си, дори да не искаше, помнеше ясно колко неестествено сухи бяха очите й, неспособни да пропуснат дори още една сълза...Помнеше треперенето на ръцете, когато поставяше няколкото едва намерени зимни цветя върху прясната почва. Помнеше колко тъмна й се струваше тя на фона на снега...
И кръвта. Толкова много, прекалено много, за да може да я понесе просто така или да отмине...за да може да забрави. И тишината на нощта, в която се срина старата постройка, когато със собствените си ръце премахна спомените си...или същата тази тишина три години след това, когато отново я вдигна, отказвайки да си спомни каквото и да било...
Но черните кръстове си стърчаха, къщата стоеше все така спокойна и тиха и животът продължаваше, колкото и да й се искаше да не го приема. Налагаше се, просто се налагаше да продължава да диша, да продължава да се храни и...и да чувства.
Не го чу, когато се приближи, но го усети. Бе го чакала през последните два дни, но той както винаги си избра сам времето и успя да я изнерви неведнъж. Тези мисли я насочиха към самата нея...Сигурно изглеждаше странно, полу-зацапана с кал, едва забележима сред разцъфналата градина и зареяна в нещо, което не искаше той да види...

А той и не я видя веднага. Беше за пореден път обърнат навътре към себе си, но този път като по чудо с реален повод за това. Чувстваше се отвратително некомфортно в кожата си и всяка стъпка му костваше усилие. Напрегнат пристъпваше като по невидими облачета, от които се страхуваше да не се изтърси внезапно. Искаше да може да се изсмее на себе си, обаче всъщност му се повдигаше от това, което сам си беше причинил. Не му липсваше само вратовръзката-имаше какво да стяга гърлото му и сега, само че не беше плат. Страхуваше се, че какъвто и вид да си даде, вътрешният дискомфорт винаги ще го издава. Това беше може би една от причините да дойде първо тук. Шийлин можеше да се посмее добре за негова сметка, но нещата щяха да си останат до там. Трябваше да претръпне все някак, ако се налагаше изобщо да претръпва с тази новост или пък да си докаже веднъж завинаги, че това е лоша идея и да се откаже.
Прекрачи портичката и тръгна малко по-уверено напред. Вътрешното му аз се изкиска слабо и Кей забави ход. Почти му писна. Беше извървял 50 метра в този си вид, а вече му писваше. Лошото беше, че не само от вида му писваше, но и от самия него. Провлачи крака и почука на вратата. Нямаше отговор. И звук даже не се чу, а Кейдън долови подозрителна мелодийка да се носи из въздуха. Песен на мисълта? Е, това беше къщата на Шийлин все пак. Можеше да я чуе как танцува наум и пак нямаше да се учуди много.
Отказа се от входната врата и свърна вдясно в търсене на задна такава.

След като през последните тридесет секунди го следеше внимателно с поглед, вътрешно претръпвайки кой дявол е успял да стори тази простотия с него и да го облече така, Шийлин реши, че е крайно време да се покаже. Най-малкото, изобщо не й се щеше той да я открие там, където гледката към гробовете на семейството й бе толкова ясна и дотам красива. Колкото и да беше умен, колкото и да бе надарен, той нямаше да успее да оцени, поне според нея, какво точно означават тези кръстове под вече може би двестагодишната върба на хълма...
С лека въздишка жената се изправи и тръгна към къщата, насочвайки се право към задния вход, който бе предположила, че ще е следващата цел на Кейдън. Нямаше да му хрумне да я търси в градината веднага, значи имаше няколко секунди. Не че й трябваха...не беше среща, за да се изтупва и преоблича, нито бе някой непознат, за да се постарае да се умие изцяло...вместо това беше Кейдън, който изобщо нямаше и да отбележи почвата, освен ако не му намажеше очите с нея.
Нямаше нужда да се показва веднага, защото той разбра, че идва. И как нямаше - ако имаше съседи, досега кучето да ги е вдигнало на крак и в пълна бойна готовност. Но от седем години насам на километри наоколо нямаше и жива душа...никой не искаше нито да си спомня, нито да рискува да живее на това обречено място. Единственото, което се мержелееше на фона на вече почти загубеното в нежните летни небесни краски слънце, бяха многобройните черни кръстосани пръти, по-ниски и вече изпочупени от вятъра. Бе сигурна, че Шоу ги е забелязал. Което единствено значеше, че сигурно ще има нужда от питие, за да възстанови нормалното си състояние, доколкото бе способен на такова.
- За дрехите не съм сигурна, че искам да питам...рискувам да припадна. Но откога, в името на Мерлин, ти използваш тази така характерна за нормалните хора опция да чукаш на вратата?
Не можеше да каже кое я учудва повече - видът му или фактът, че изобщо не реагира на забележката. А двете сигурно бяха свързани...ако ситуацията беше обратната, ако тя самата беше довтасала където и да било в противоположен на свой стил (с рокля, на високи обувки и с чанта), сигурно също нямаше да чува какво й се говори, камо ли пък да го разбира...
- Добре тогава... - тя избърса с непреднамерено жизнено движение ръцете си от една близка кърпа, протегна ги нагоре, върза неконтролируемите червени кичури буквално на възел и влезе в къщата. Бе почти сигурна, че я следва. И че следи движенията на ръцете й, които сега едновременно приготвяха и кафето, и бутилката с уиски. - Може би искаш едно хубаво ирландско кафе? - Тя се обърна и го огледа ухилена отгоре до долу. - Или може би нямаш нужда от повече градуси за днес?

-Погледни ме отново и осъзнай колко е риторичен въпросът, който ми задаваш всъщност.-рече Кейдън вече без капка смущение.
Чувството на смут се бе изпарило в мига, в който физиономията на Шийлин се бе центровала пред очите му. Когато заговори, вече не му пукаше от каквото и да е, дори за миг изпита трудност да си припомни защо изобщо дойде.
Ший не почака да чуе допълнително потвърждение и минути по-късно му подаде хубава пълна чаша.
Кей не поиска разрешение, не изчака и да бъде поканен, а се упъти към първия стол, който погледът му идентифицира. Да стои прав представляваше трудност, тъй като болното му съзнание просто не можеше да му даде почивка от полувъпросът "До къде я докарах"
Веднъж седнал, успокоението дойде. Е, поизпари се за миг с прибавянето на настоятелния полуподигравателен поглед на Шийлин, но с него бързо се свикваше както установи. С мълчанието също, но жената не беше на същото мнение по този въпрос:
-И аз много се радвам, че си тук, но мисля че посещението си имаше причина...неизвестна такава все още.
Смехът на Кейдън зазвъня невъзпрян в помещението:
-Шийлин...не е нужно да се усукваш дотам с тази твоя измислена деликатност. Всъщност аз наистина се надявах, че ще се радваш да ме видиш.-рече той малко по-сериозен, но все още с усмивка на лицето. За миг почти я накара да се замисли дали да не се измъкне с нещо малко по-мило...миг обаче не стигаше.-Виж, дори ти давам повод да се смееш. Мисля че това е много положително между приятели.-каза Кей като по книжка.
Директорът въздъхна тежко и простря ръка назад на облегалката на стола, кръстосвайки крака. Нито позата му беше удобна, нито пък стола, но маймуна не беше или поне щеше да се опита да не прилича в следващия един час:
-На въпроса наистина, а въпроса ще ти се види още по-занимателен и забавен, спор няма...кажи ми...какво прави красивата картина карикатура?
Шийлин не разбра, че е приключил преди да настъпи мълчанието. Обаче Кейдън говореше съвсем сериозно и това си пролича от изражението, което последва.

- Във всеки друг случай бих попитала "Красива?", но просто няма смисъл. - усмихна се развеселена Шийлин и седна на едно кресло срещу него. Точно до нея се извисяваше някакво странно растение, което заемаше повече място от нея барабар с фотьойла. В отговор на погледа му тя кимна към растението и със спокоен, но някак любвеобилен поглед го обхвана цялото. - Бряст.
- Не мисля, че има работа тук. - представа си нямаше защо прави тази зебележка. Но тя поне му даде основание да предвиди следващата реплика на Шийлин далеч преди тя да я каже наглас.
- Така ли, господин Шоу? - тя се наведе лекичко към него и прихвана с ръка брадичката му. Успя, макар и с усилие, да я фокусира напълно, след като тя го принуди да погледне право в нея. - Повечето хора биха казали това за вас.
Кейдън се усмихна леко. Е, усмивката бе вяла и малко холограмна, но поне беше налице и издаваше някакво десетпроцентово присъствие.
- Говорех за климата.
Срещу него Шийлин се засмя и бързо отдръпна ръката си.
- И аз.
Без да дава вид, че той с нещо я притеснява, червенокосата го обхождаше със спокоен поглед и очевидно правеше своите преценки. Личеше си и по бързата й реакция - в момента, в който видя леко намусената му физиономия, насочена очевидно към уискито в кафето, тя стана и взе лекичко чашата от ръката му.
- Предпочиташ ли "Куба Либре"? "Паднал ангел"? Друго не мога да предложа, защото не държа водка вкъщи. - ухили се тя, поставяйки внимателно кафето на масата.
След това Шийлин стана и внимателно хвана ръката му - нещо, което във всеки друг момент би го накарало да подскочи или излети през покрива. Сега обаче само му направи впечатление, какво точно си оставаше загадка за него. Макар че някъде дълбоко в себе си бе сигурен, че тя знае.
Бавно, сякаш се грижеше за бебе, Шийлин го дръпна и го накара да седне до нея, от другата страна на бряста, на едно диванче. Дори и в това състояние Кей откри, че диванчето е доста по-удобно от креслото и почти успя да се отпусне на него. Дотам, че едва след три-четири минути осъзна, че тя чака него да проговори.
- Какво сега? Трябва да дойда при теб и да те съблазня? Сексът би ли те накарал да фокусираш нормално?!
Без да позволява на цветовете да се размазват пред очите му, чернокосият мъж я погледна удивено. Вместо да изпълни заканата си, Шийлин само изсумтя с лекичко презрение.
- Мъже..типично. Някой започва да говори за секс и вие изведнъж изтрезнявате.
Устните й едва трепнаха, неспособни да задържат усмивката. Видът му всъщност много й харесваше, макар да не бе характерен за него и да те бе онзи, с който беше свикнала. И пред себе си беше способна да признае, че това се дължи на разкопчаната риза, която откриваше неща, които във всеки друг случай би си присвоила...неколкократно. Но това беше Кейдън и, колкото и красива да беше наистина карикатурата, тя нямаше да позволи на себе си я развали, дори да й се прииска.
- Наистина ли си способна толкова спокойно да водиш такъв разговор? - долетя въпросът му. Тя се усмихна и го погледна право в очите.
- С теб - да. Защото нищо няма да излезе от него.
С полу-самодоволна усмивка Кейдън отново се отпусна на дивана и думите се изтърколиха неканени от устата му:
- Тук определено имаш право.
Не очакваше толкова буен смях, но му беше приятно...
След миг обаче, с умислена физиономия и временно оглушал за жизнения й смях, подсилван от уискито в кафето й, Кейдън погледна навън през един от прозорците. Бе убеден, че в друг момент би могъл да гледа доста време навън, защото мястото тук беше...вдъхновяващо, и то от всяка възможна гледна точка. Но сега не му бе времето. Вместо това трябваше да намери правилната...пътечка, по която да изведе и двамата от очевидно приятния за нея и както винаги не особено комфортния за него разговор...

-Помниш ли разговора ни за Маделин Рийпър на летния бал?-пресече тишината Кей.
Попринцип не обичаше да минава направо на темата, но кой знае защо този път го предпочете.
-Да.
-Добре, защото аз не го помня...но това настрана. За твоето забавление днес е отговорна тя.
Шийлин прихна при последното:
-Какво, вече те води по магазините?
-Не, но се надявам да дойде и този ден.-рече Кейдън съвсем сериозно.
-А аз си мислех че ти си...
-Съм.-рече Кей убеден, макар да не бе наясно за думичката, която беше пресякъл.-Това няма нищо общо с мен.
Шийлин се поизправи на диванчето, като усети промяната в него. Малко по малко способността му да формулира сложни изречения се завърна, а и темата помогна в това отношение:
-Помниш ли Каролина Бърг?-Ший го погледна сериозно и кимна.-Е аз не, но тя е в две отношения причината да съм в академията сега.
-Две?
-Разбира се, едното е, че Ейрен остана без директор. Другото е подозрението на Министерството към сестрата на бившата директорка.
-Сестра й казваш...-Шийлин обмисляше нещо във връзка с чутото, но то си остана за нея единствено.
-Познаваш ли друг с мотиви наоколо? А и тези съмнителни обстоятелства, около които изчезна...-Кей изведнъж смени сериозния тон с небрежност.-Е, някои казват, че просто си е тръгнала...

Шийлин въздъхна тихо и се изправи, като седна вече в нормална поза за разговор - краката и косите й не стърчаха във всички възможни посоки и ръцете й баха поставени на облегалките на креслото. Кей не можа веднага да разпознае изражението й, но пък успя да види в него недоверие, което доста го учуди.
- Кейдън...трябва да знам. - тя го погледна право в очите, като присви своите съвсем леко. - От името на Министерството ли си тук? Или защото те интересува?
Във всеки друг момент би се стреснал насериозно от силата на очебийното презрение на Шийлин към Министерството. Просто не го очакваше...добре че собственото му състояние изместваше учудването от съзнанието му.
- Очевидно вече знаеш, че се занимавам с това. - тя отново въздъхна, но не отмести поглед. - То и се очакваше...по отношение на подобни случаи с теб мислим еднакво. Но не искам да съдействам на Министерството. Ако това е случаят, можем спокойно да продължим да работим поотделно...засега и без това дърпаме нишката от различни краища, макар и да е една и съща.
Имаше чувството, че сега би бил добър момент да се извърне, но не бе в стила му. Предусещаше обаче още и че ще му се наложи да направи нещо, което по принцип не обичаше...
- Какво толкова са ти направили, Шийлин? Защо ги...защо ни мразиш?
Не очакваше рязката реакция, която последва. Жената стана внезапно от креслото, приближи се до мивката и изля кафето вътре. След което изми внимателно чашата и сипа в нея два пръста уиски. След като сложи вътре повече лед, отколкото можеше да побере чашата, тя се върна на масата и седна тежко. След миг напитката вече бе изчезнала, изпита на един дъх.
Точно в момента усещаше, че тя не чувства нищо, освен празнота. Но определено искаше да разбере каква е тази празнота, която я кара да пие така...със сигурност не бе просто традицията да се пие уиски с много лед и на екс това, което я подтикваше. Значи нещо друго...тя едва ли щеше да му каже.
- Съгласна съм да ти помогна, Кей...на теб.
Тук идваше и гадният момент.
- Това си остава между нас, Шийлин. - без следа от промяна в тона каза Шоу и я погледна с най-искрения и равния си поглед.
Но насреща си видя само слаба усмивка...саркастична и уморена. Беше странно...обикновено усмивките разкасяваха още повече лицето й и караха очите й да блестят, но тази не бе такава. Не...вместо това това изкривяване на устните, което изглеждаше сякаш не тя е искала да го направи, я състаряваше, правеше я някак далечна и затворена. Бе я виждал само веднъж такава. Преди много време...ако трябваше да бъде точен, преди няколко години...
- Лъжеш ме, Кейдън. - отново стана, този път за да остави чашата си в мивката. Не се върна на креслото веднага. Вместо това постоя, обърната с гръб към него и вперила очи през прозореца. Не можеше да разбере какво точно гледа, но усещаше, че каквото и да е, то има голям смисъл за нея.

- Ще ти кажа въпреки това.
Беше мълчала повече от пет минути и знаеше, че на него вече му е неудобно. Както бе тръгнало, сигурно щеше да му каже защо именно мрази всички от неговата институция...въпреки че той му бе предан. Тя така и не го разбра...знаеше със сигурност, че повечето в Министерството са бездарни...Кейдън беше невероятен. Просто нямаше място там.
- Но Министерството на Магията няма място в Ейрен, Кейдън. - с тих, едва различим и сякаш сливащ се със здрача глас продума Шийлин. - Вече съм ти го казвала...мога и пак. - Този път вече се обърна и го погледна възможно най-твърдо. - Няма да позволя те да се месят в Академията. Ще се боря със зъби и нокти, ако е нужно. Разследвай както решиш, но те нямат място в училището.
- Аз съм от Министерството, Шийлин. Защо не се бориш срещу моето присъствие.
Отново бегло, едва едва повикано подобие на усмивка.
- Глупав въпрос. Защото си ти.
Вече нямаше желание да го гледа. Колкото и външният му вид по принцип да я развеселяваше, сега по-скоро изпитваше отвращение към него. Към всички и всичко...Борейки се с тези импулси, тя отново се загледа в черните сенки отвън. Напомняха й прекалено много неща...
- Туран. Шаия...второкурсничката. Блъдхенд.
Бе абсолютно убедена, че той вече е ококорил очи.
- Подозираш ученичка? Във втори курс.
Без да се обръща, Шийлин се усмихна.
- Висока, със сребриста коса и сиви очи, горда...
- О!
"Просветна ти."
- Мислиш, че тя го е направила? Че е премахнала Каролина?
- Не, Кейдън. Предполагам, че има нещо общо...но не знам какво. И със сигурност не я е убила.
- И защо си толкова убедена.
- Много просто. - очите й го стрелнаха само за секунда, за да се върнат след миг отново навън. - Няма мотив...и не би й отивало.
Усети, че той се изправя.
- Значи смяташ, че не е Маделин...
- Не съм казала подобно нещо. Седни.
С рязко движение тя се обърна и бързо седна срещу него. Не го изпускаше от очи.
- Туран има нещо общо...какво - това не знам. Маделин също. Това ще да са двете страни на нишката, Кей...
- Защо ни мразиш толкова?
Не го очакваше. Не очакваше също и внезапния прилив на поне двадесет различни чувства, на който не позволи да продължи повече от секунда. Но бе сигурна, че си е проличало по очите.
Не знаеше дали ще я чуе. Не знаеше дали дори ще чуе себе си...това не бе темата на техния разговор. Но тя бе изчерпала онова, което иска да му каже. По свой начин неимоверно много го уважаваше и бе привързана към него, но не искаше да се замесва с....тях. Щеше да намери отговорите сама...както винаги.
- Не спасиха семейството ми, Кей...

Кейдън остана секунда-две загледан в лицето й с вцепенен поглед и увиснала долна устна в нещо като почуда и все пак не съвсем. Едва ли имаше думи, с които да може да отвърне уместно на току-що изреченото от нея:
-Доста време мина от тогава...-реши да каже накрая, но тихото й сумтене в отговор на това, му подсказа, че вярното решение бе да смени темата.-Както и да е...-започна той, изправяйки се. Последното се оказа прибързано и предизвика нуждата да се протегне и пораздвижи.-за момента никой не се интересува от действията ми. Може да се каже, че съм освободен от отчет, но не и от краен срок.
-Свободен от отчет?
-Натаниел Бърг.-бе единственото, което й поднесе като информация.
-Още един Бърг...
-Любимият ми Бърг...-рече Кей, а иронията просто лъхаше от изражението му.-Отново се е раздвижил.
-Той не е спирал да се движи.-върна му Шийлин.
-Така е, но сега нишката води пряко към него. Мислят си че могат да намерят връзка...дори бегло доказателство ще стигне. Винаги е бил проблем.-Шийлин замълча и Кей си спомни, че не за това му е била думата.-Та около разследването са достатъчно окупирани. Какво правя аз не е от голям интерес. Все пак ме закотвиха тук.
Тиха въздишка се отрони изпод устните му. Беше очевидно нежеланието му да се връща към Ейрен на първо място. Дори след като бе дошъл, след като бе поел задълженията си, сякаш все още не виждаше ясно мястото си тук и проклетата си роля в странната игра, която се оформяше. Нещата бяха достатъчно заплетени и без неговата поява.
Кейдън направи няколко крачки встрани и погледна през прозореца любопитно.
Нещо спря вниманието му, но интересът му се стопи само за секунда. Не искаше да се връща отново там:
-Колкото и да дърпаш едната нишка, най-много да я извадиш и да получиш възможността да я разгледаш обстойно. Ползата е минимална. Ако дръпнеш обаче и двете едновременно, възелчето между тях ще излезе наяве.-рече замислен той и се обърна към нея.-Време имам на разположение. Два месеца...
След като не получи бърза реакция, Кейдън се извърна повторно към прозореца.
Не можеше думичка да й каже за отношението към Министерството на магията. Сам той, ако имаше някакви принципи, никога нямаше да потърси работа там, но истината бе, че нямаше. Единственото, което го бе накарало да заработи за Министерството бе очакването. Родителите му имаха прилична работа там, бяха добре осигурени и си живееха спокойно. Никога не се набиваха на очи за нищо. Кей харесваше техния стил, макар идеята да не се набива на очи все да му се изплъзваше на косъм от осъществяване. Може би ако се събудеше, ако не живееше толкова на сън всичките тези години... Но защо му беше да го прави? На сън беше прекрасно. На сън го устройваше перфектно. Оставаше само да намери брилянтния похват да остава незабелязан и животът му бе уреден. Това ли искаше сигурно бе въпрос, който рано или късно щеше да си зададе. А може би не беше. Може би можеше да го избегне. С Шийлин и Ариман наоколо обаче, щеше да му бъде доста трудно да изпълни плановете си докрай. Ето че бяха минали само седмици от идването му, а той вече се питаше...
Кейдън се извърна към Ший и отрони вяло:
-Понятията добро и зло са доста надценявани.
От нищото изникна това изречение в ума му и едва когато го изрече, осъзна колко неуместно беше. Какво беше добро наистина? Да носиш радост на друг освен себе си. А зло? Обратното-да сееш разруха.
Това, което Кейдън не осъзнаваше все още бе, че понятието зло не се изчерпваше с това си определение. Всъщност зло бе всичко останало. Зло бе да не носиш радост на друг освен себе си.
Мисълта пробяга бегла през съзнанието му, но не достатъчно интензивна, че да се задържи. Имаше още уроци да учи, а този вид уроци, уви, не обичаше и най-лошото-не смяташе за необходими.
Е, всичко щеше да се реши след време когато животът разкриеше своите карти и Кей останеше изигран. Животът винаги печелеше...дори и на игра на карти.
Подобни мисли можеха да вкарат всеки в невидим капан, но Кей бе дотолкова привикнал с логическата нишка на нещата, че пряката връзка със собствения му живот не му правеше почти никакво впечатление. Отчиташе ли я изобщо дори не бе ясно. Сигурно беше друго-след минута мълчание, той откъсна очи от градината и си спомни къде се намира.
Незнайно защо си въобрази, че Шийлин има вече готов отговор за него. Погледна я в очакване, замря и се запита дали да не си тръгне.

- Знаеш, че ще ти се извинявам по-късно, нали?
Гласът й кой знае защо го накара да подскочи лекичко и да я погледне доста по-рязко от нужното. Може би защото тя за пореден път успяваше да го изкара от мислите му, използвайки, както вече бе разбрал, фрази от рода на кукички на въдица, които успяват да те накарат да ги лапнеш. Нямаше много хора, които дори имаха желанието да го "изваждат от водата", може би затова продължаваше да го отбелязва с нея всеки път, при все че тя го правеше често.
- За това, че те накарах да се чувстваш неудобно, когато и аз се чувствам неудобно. За това, че се представих като отвратителна домакиня и ти вселих чувството, че си нежелан...За това, че ти прехвърлям собственото си отвратително невикано сълзливо настроение, което още повече те тормози.
Макар точно в момента да гледаше в очите й, колкото и да бе странно, той не виждаше, а по-скоро усещаше синия поглед. За секунда, само за секунда се замисли дали тя не е по-странна от самия него...естествено, бързо отхвърли подобни хипотези - тя наистина бе уникална, но нямаха нищо чак толкова общо, че дори да предполага подобни глупости. От друга страна, очевидно на моменти можеше да бъде тотално противоположна на самата себе си - чувството за хумор, буйния, неконтролируем нрав и показната кокетност изчезваха и тя се затваряше по един такъв...неин си начин, без да ползва оклумантика, просто изключваше света и си оставаше сама в себе си. На кой ли му напомняше това?
- Приличате си.
Леката искрица в сините очи бързо замря, но все пак показа присъствие.
- С кого.
- С онова момиче...Туран. Колкото и да не си личи.
Шийлин прихна, но съвсем закратко.
- Да, всъщност, забелязала съм. Което си е обезпокоително.
- Защо? - изстреля набързо Кейдън.
- Ами, като начало...дотам, докъдето на момента съм си позволила да използвам проста или по-сложна логика, и тя и аз сме преживели нещо...сериозно и травмиращо преди четиринадесетия рожден ден. И тя има това...ами, умее да оценява самотата...макар че нейната май е доста по-дълбока от моята. - "И двете се отдалечаваме еднакво от хората, само дето тя го прави явно, а аз използвам чувството си за хумор. И двете не допускаме почти никого до себе си и ако допуснем някого, се страхуваме малко от него. И двете очевидно се възхищаваме от природата от носталгична, тъжна гледна точка...".
- Защо да е обезпокояващо? Просто...
- Да ти кажа честно, не предпочитам да приличам на теб, например. - този път усмивката беше истинска. Той дори не се и постара да пита защо. - Най-малкото, светът едва ли ще оцелее с двама като теб налице...особено пък Академията.
Усещаше, че тук би било подходящото място да се засмее, било то от благоприличие, от това, че е разбрал шегата или просто за да запълни тишината. Само дето не го направи.
- Страхувам се, че ако наистина е виновна, може да поискам да я измъкна.
- Значи ти се иска да е невинна.
Тя се замисли малко, преди да му отговори.
- Честно казано, не. Ще бъде неимоверно интересно да докажа, че е свързана с това. Много по-интересно за мен от това да изоблича Маделин.
- Да...всички биха заподозряли Мади. - "Дори Министерството я подозира, все пак". Откъде, по дяволите, дойдоха тези мисли?
Шийлин се засмя тихо и се приближи до него, само дето се обърна към прозореца. След миг и той направи това - и двамата гледаха едновременно навън, без да виждат нищичко.
- Не...всъщност, поне доколкото се допитах до един-двама човека в Академията...Шаия има малко обезпокояваща история и хората са склонни да подозират и нея. Само дето...не знам как да го обясня. - тя въздъхна тихичко и го погледна за секунда. - Просто ще бъде невероятно интересно да открия връзката й с този случай...
- Значи какво? Аз си оставам да се оправям с Маделин, а ти - с Шаия?
- На този етап, определено. Имаме цяла лятна почивка да се оправим с това...поне аз възнамерявам. Но винаги можем да се сменим или забъркаме...
Отново впери поглед в нищото. Изобщо не усети кога си е тръгнал...може би защото, верен поне за малко на стила си, той пропусна, унесен в мисли, да се сбогува или дори да отговори. Това не я дразнеше, защото го познаваше и харесваше такъв...Такъв...е, такъв. Щеше да отнеме седмици интензивно мислене и ровене в речници да открие думичка, която да му пасва...