Билетен център

Тук всеки можеше да си закупи билети за един или повече от курортите.

Код:: Океания-15лв
Алпиум-12лв
Карикартан-18лв
Аманор-15лв

Внимание: със закупуването на билет се отказвате от правото си да пишете в останалите раздели във и около академията-все пак не можете да бъдете на двете места едновременно. Самото пътуване се осъществява автоматично-в момента, в който пишете пост в един от курортите, се счита, че сте преминали през пътуването си до там.
За сведение:
пътят до Океания е 4 часа
пътят до Алпиум-2 часа
пътят до Карикартан-7часа
пътят до Аманор-1 ден

До всички места с изключение на Аманор се пътува с автобус. До Аманор се пътува с кораб.

Маделин застана настрани и изчака Клод, който бе подобаващо инструктиран да закупи три билета за Океания. Защо три, той не знаеше, но не посмя да пита или спори-напоследък Мади бе в много кофти настроение и той не изпитваше истинска нужда да се бута между шамарите. Опашката беше дълга, но клод можеше само да въздъхне и да почака търпеливо. Слава богу пред него се намираше едно познато лице, склонно да контактува, макар и лаконично:
-Защо Карикартан?
-Наистина не понасям слънчевите дни. Като шамар за настроението ми са.-топлият глас на девойката го срази с контраста на изказването.
-Пожелавам ти тогава красива полярна нощ.-засмя се Клод.
Момичето пред него дръпна кичур от косата му закачливо. Бе дошъл нейният ред. Тя побърза да плати и да вземе билета си за снежния курорт и се упъти към автобуса.
***
Минути по-късно Клод се върна при Маделин и й връчи трите билета:
-Какво беше това преди малко?-скастри го тя.-Кое беше момичето?
-Не се прави, че те вълнува. Не ти отива.
Маделин се усмихна и упъти куфара си към чакалнята. Той я проследи с поглед и побърза да я последва. Поседна на скамейката и като събра смелост, реши да попита:
-Кого чакаме?
-Кейдън, разбира се.-подсмихна се тя.
-А...да..."разбира се".-измрънка Клод под носа си и скръсти крака и ръце почти едновременно в негодувание.-Но мен ме питаш коя беше онази...
-Каза ли нещо?-присмя му се Маделин, но не получи никаква реакция.-Хайде да тръгваме. Ще го почакаме в автобуса. Доколкото го познавам ще закъснее, а не ми се иска да изпусна първия.
С проклятие на път да излезе, Клод последва Рийпър до автобуса.

- Нямаш абсолютно никакво основание да ме гледаш така, знаеш ли?
За малко да разсипе кафето. Не че умираше за него, но щеше да е проява на слабост. А пред тази жена нямаше да си позволи подобно нещо.
Само ако можеше да престане да й изкарва ангелите. Как се промъкваше дотам тихо изобщо не можеше да се усети. Не бе възможно просто ей така, значи сигурно с магия и...
Шай се извърна и присви лекичко очи.
- Професоре, бях обърната с гръб. Как бих могла да...
- Ето така. - Шийлин игриво вдигна пръст и го доближи на милиметри от очите на среброкоската. Шай примигна удивена и се отдръпна. Поредното дразнещо качество на новата преподавателка...нищо, ама нищичко не разбираше от лично пространство...

- И те помолих да не ми викаш...така. Адски състаряващо е, а аз съм от суетния тип. - спокойно продължи Шийлин, след което обиколи с поглед мястото и тълпата. Някъде срещу себе си мярна за миг едно доста...неприятно лице, придружено, обаче, от едно много, много приятно. Какво странно съвпадение...
- Винаги ли казвате всичко за себе си пред другите.
Шай визираше току-що направеното изявление за суетата и беше на прав път. Все пак, след като така и не пожела да се научи на оклумантика, пък и ирландската кръв спомагаше, емоциите й винаги се различаваха, все едно ги изписва върху челото си за по-ясно. За да избегне объркването, тя предпочиташе прямо да си казва какво има. В случая "имането" засягаше високото русо създание, което съвсем не на място (според нея де) се влачеше след Маделин Рийпър. Много добре...
- Отегчавам ли ви? - Шийлин се стресна от нотката на раздразнение и върна погледа си върху Шай. - Има ли нужда да направя репликите си по-интригуващи?
- Моля? - с неадекватно дезориентиран тон попита жената.
- Вие започнахте разговора, при това не по нормалния начин, а сега, изглежда, ви е скучно. - от всяка дума капеше неприкрито, поне сега, раздразнение, както и сарказъм. - Не ви забавлявам достатъчно?
Още малко и щеше да загуби главата си, това й бе ясно. Значи трябваше бързо да измисли подходящ замазващ ответ, или поне нещо супер шокиращо.
- Следващият.
- За Алпиум. Един...
- Два. - намеси се Шийлин, бутайки някакви пари в гишето. След това, стрелвайки новопоявилата се цел, продължи. - И един за Океания.
- О, за Бога... - изсъска Шай и, след като грабна билета си, тръгна целеустремено към съответния автобус.
Всъщност, просто тръгна целеустремено. Защото след около десет секунди стана ясно, че още дори не е погледнала кой е автобусът. Това, или просто обичаше да спира по средата на билетните центрове, да се оглежда и очевидно да проклина наум.
Шийлин стигна до нея за по-малко от две секунди и, след като възстанови дишането си, тръгна спокойно надясно. Усещаше, че Шай я следва, затова изобщо не се притесни да продължи разговора.
- Не съм искала да изглеждам груба...
- Естествено, че не искахте. Аз пък изобщо не съм искала да изглеждам, но ето че очевидно привличам вниманието. - процеди през зъби Шай. Странно...беше много различна от последната им среща. - Едва ли представлявам интерес за вас, професоре, какво искате тогава?
- Ти май не си свикнала да говориш много. - лекичко се изсмя на накъсаното й дишане Шийлин.
- Не, не съм. А вие май не сте свикнала да схващате намека, когато се опитват да ви разкарат отнякъде.
Това вече беше...гадно.
- Хей! - извика Шийлин, обръщайки се рязко и хващайки ръката й. След това я издърпа до себе си, прекалено близо, за да предвещава нещо добро. Видя моментната уплаха в очите на Шай и това кой знае защо много й се понрави.
- Какво...Махнете се! Ще...
- Не, няма. - С другата си ръка Шийлин спря опита на среброкосата да извади пръчката си.
- Напротив. И така сте достатъчно лесна мишена.... - прекалено късно осъзна в какво се беше намесила... - Суммуто!
Шай едва прошепна магията, но тя бе нейна, все пак...задейства се на мига. Само секунди след като Шийлин я бе хванала, тя вече държеше преподавателката.
- Знаете ли, вие сте първият човек, когото бих изпитала удоволствие да...стъпча. - каза го буквално в ухото й, защото нямаше нужда от допълнително внимание.
Все пак го получи и то преди да чуе отговора.
- Всичко наред ли е, госпожици?
Дори не трепна, когато погледна униформения пазач. И двете едва не го пропуснаха. Изобщо не се интересуваха от него.
Но за Шийлин той се оказа перфектната възможност за едно хубаво стряскане.
- Всичко е наред, сър. Просто...имаме малки проблеми с багажа. Тя така и не можа да реши какво точно да вземе. - с тези думи и буквално предизвиквайки сърдечен удар и на двамата си събеседници, Шийлин хвана нежно лицето на Шай и положи деликатна, но продължителна целувка точно в ъгълчето на устните й.
Реакцията беше мигновена. Не знаеше, че нещо сиво толкова бързо може да приеме черни оттенъци...и да се присвие чак дотам.
- Способна съм да ви убия за това, професоре. Бъдете сигурна.
- О, убедена съм. - Шийлин бутна леко Шай назад и изведнъж се извърна в съвсем различна посока. - Чакай малко. Имам...една работа.
Оставяйки буквално вцепенената от ужас и тихо презрение Туран да се оправя сама временно, буйната ирландка бързо си проправи път към автобуса за Океания. Някъде, дори не забеляза точно къде и на кого, даде билета, който бе купила преди малко. Само секунда по-късно...
- Здравей...аз съм Шийлин. - тя протегна ръка и със странно пламъче в очите се ръкува с русия младеж. След което, естествено, обърна внимание на спътницата му. - Направо не мога да повярвам. Ти и толкова слънце? Как ще оживееш, Рийпър?
Посланието беше ясно. "Не че чак толкова се притеснявам дали ще оживееш..."

Маделин се подсмихна, притваряйки очи. Може би си представяше един от любимите си начини за бавна и болезнена смърт, който можеше да задейства още сега...но не:
-Слънцето за съжаление ще се окаже най-малкият ми проблем.-отсече тя съвсем тихо.-Хайде, Клод...
Рийпър се обърна и подхвана куфара си с магия, но крачка по-нататък осъзна неизпълнената заповед. Жената застина намясто без каквото и желание да се връща. Знаеше какво ще види...нямаше шанс да греши. Поглед в негова посока и малко ахване веднага след това, ала не от учудване. Само от отвращение.
Шийлин Конн...определено умееше да прекрачва граници. Не можеше да си позволи да се престори на изненадана. Клод бе роден за жертва на такива набези.
Клод...топъл слънчев ден сред сивотата. Жарко слънце със златни искри в чисто небе-синева, в чийто плен си обречен губиш себе си бавно и неусетно- част по част, минута след минута...завинаги. И земя-скална повърхност, твърда и непоклатима пред всяко въздействие на времето и средата-настойчива в своя стоицизъм, съдба да бъде необходима.
Ръката й, вечен нарушител, отметна златен кичур от ангелската рамка, откривайки челото му, без да предизвика никаква реакция, дори на съпротива.
Маделин не искаше да гледа двамата тъй близо един до друг. Не искаше да вижда ръката й да се протяга към челото му, там в основата-където малките косъмчета поддаваха и на най-беглия натиск, гъделичкайки...дразнейки; да прокарва показалец бавно надолу, стигайки до пълните му устни с меко и нежно тупване; да гали с длан гладката му момчешка буза и да докосва внимателно онова така чувствително на дразнения място в основата на шията му, карайки тръпки да преминат неканени по целия му гръбнак.
Мразеше я. Мразеше и него, макар да знаеше че няма да реагира. Знаеше че ще я гледа спокойно със сините си очи докато не получи заповед да тръгне. А тя щеше да се усмихва закачливо и да настъпва още...
-Достатъчно!-не бе разбрала кога се бе върнала до двамата, но видя ръката си да отбива тази на Шийлин яростно.
"Вземи се в ръце!". Маделин пусна една тънка усмивка, съдейки се мислено за реакцията. Конн не прикриваше задоволството си от стечението на обстоятелствата:
-Мислех че гравитираш само около малки момиченца...но явно не си придирчива.-отбивайки мисълта за станалото с тези думи, Рийпър си спечели ценните секунди на разсейване, които й позволиха да обхване в стегната си хватка китката му и да забие убийствен поглед в искрящата синева на очите му. Трябваше да спре да й пука...скоро.-Тръгваме.
Клод кимна. Веднъж върнал свободата на ръката си, се обърна и тръгна към автобуса. Маделин не го последва веднага:
-Няма да стигнеш до никъде.-отсече тихо.
Шийлин почти се засмя, но не получи шанс да злорадства над арогантната ръководителка. Рийпър се врътна бързо с тънка усмивка на уста и нов план за действие и се упъти към автобуса.

- За това винаги можем да поспорим... - със спокойна победоносна усмивка се извърна Шийлин. От повече от четири години не бе изкарвала ангелите на Маделин Рийпър и много й липсваше...
Лицето й помръкна за миг, успоредно със забавянето на хода й. Спомняше си много ясно какво точно се бе случило в къщата й...тоест, за какво бе говорила с Кейдън. И то бързо отби всякакво ново желание да човърка слабите места на Маделин...
Шай вече бе стигнала до автобуса и в момента правеше отчаяни опити да разкара багажа си по-бързо, с магия (отдавна беше пълнолетна), само и само да не се среща пак с новата си преподавателка. Не беше толкова защото Шийлин имаше дразнеща личност или защото нарушаваше спокойствието й, а по-скоро....защото я харесваше. Дори можеше да стигне и до някакъв вид признание или уважение, което, естествено, я вбесяваше.
Чудеше се дали и той не се бе чувствал така...Винаги й бе показвал, че я уважава достатъчно, за да я следва по воля. Винаги й бе давал доказателства за чувствата си, макар тя изрично да го бе предупредила да не й ги натрапва. Не, не съжаляваше...той беше направил своя избор и тя бе направила своя, и то доста отдавна. Само се чувстваше малко...бе правилно, съвсем уместно да изпитва разочарование, тъга, ярост или пък обратното - облекчение, успокоение и тиха радост, но не се получаваше. Заради начина, по който бе умрял...беше по-скоро гордост. Не се бе оставил да потъне и да дегенерира напълно, чак след което от страх и безсилие да отнеме собствения си живот. Вместо това го бе направил като акт на свободна воля, на искрено желание, нещо, което премахваше всякакво съмнение за страхливост или отчаяние.
Ръката й конвулсивно се стрелна към джоба и напипа кратичкото послание, изписано с неговия неравен, очевидно използван в момент на възбуда, почерк. "Виждам изгрева. Цял живот не съм виждал изгрева...". Сигурно затова не изпитваше съжаление - той беше върнал, преоткрил способността да вижда природата, както това ставаше със самата нея, да пречупва слънчевите лъчи и да ги допуска до себе си истински...
Нейният елемент беше земя. Той така и не бе открил своя, след като цял живот някой му бе казвал какво да прави. Сивите очи се стрелнаха за секунда към онова, което допреди миг бе било очевидната за целия свят цел на Шийлин Конн. Миг след това мъжът...Клод изчезна, следван по петите от Рийпър. Неговият елемент бе вода. Имаше чувството, че дори външният му вид крещи това, нямаше нужда от реално потвърждение. Дали и той...
С ехидна усмивка Шай се обърна и качи няколкото стълбици в автобуса. Той не би се самоубил. Рийпър нямаше да му го позволи.

- С какво си заела така задълбочено главицата си, Шай?
Ако можеше да сравни, беше й дори по-весело да изкарва Туран извън нерви, отколкото да го прави с Маделин. Защото....поне по нейни наблюдания, откакто бе дошла в Ейрен, нервите на Шаия бяха по-стабилни от тези на Мади. С малко, но все пак...
Може би защото не го правеше от злоба. Не че бе сигурна, че движещата сила при Маделин Рийпър е злобата, но със сигурност не бе нищо положително. Докато при Шай...на пръв поглед бяха не целенасочените упражнения, а просто истинската липса на емоция, тоест...
- Смъртта. - отговори спокойно среброкосата, без изобщо да трепва. Този път явно не се беше справила успешно със смайването. Или пък Шай вече беше обръгнала и отново й показваше колко студена може да бъде.
Повече от весело.
- Да... - с тежка въздишка провлачи Шийлин. - За момента сте на едно мнение с Рийпър.
Забеляза трепването на погледа на Туран, но реши да не си дава вид. Интерпретиране не й трябваше, хората обикновено трепваха при споменаването на името на Мади, и рядко беше от любов.
- Всъщност съм почти убедена, че тя е поставила премахването ми в краткосрочните си планове. - Шийлин се усмихна лъчезарно и седна до мястото, заето преди секунди от Туран. - Май ще трябва да се надпреварвате.
- Не мисля така.
Игнорирайки учудената усмивка на Шийлин, среброкосатазапази спокойната си гримаса и се загледа навън. Не че беше кой знае колко интересно, още не бяха тръгнали все пак - билетен център като билетен център. Скучно и до голяма степен бетонно.
- Смяташ се за по-силна от Маделин Бърг?
- Не. - "Просто имам навика да премахвам общите ни пречки лично. И после да се оказва, че не съм получила онова, което искам." - Но тя не заминава на почивка с вас, нали?
Искреният смях този път я развесели. И тя можеше да стига до Шийлин, дори и когато всъщност не се шегуваше, изобщо даже.
- Харесваш ми, Шаия.
- Мисля засега да си остана единодушна с Бърг. - изведнъж Шийлин скочи и я хвана за ръката, след което я задърпа обратно надолу към билетния център.
- Какво?...
- Хайде да излезем. Няма да ти се отрази зле да видиш слънцето, а аз искам да видя един човек.
Съпротивата не беше особено силна, но поне бе налице.
- Нямам намерение за зяпам дали директорът идва, Шийлин. Идете сама.
Но не успя да освободи ръката си. Вместо това почувства по нея конвулсивния смях, който заля Конн.
- Кейдън? Точно така...Бърз ум, млада госпожице. Жалко, че не си в моя бивш дом.
- Клевърмайнд? Не...липсва ми емоционалността, за да вляза там.
- Няма нужда да ми казваш, драга, очебийно е. Дори колоните навън го разбраха...нали, след като загубиха съревнованието кой има по-каменно изражение...
С абсолютно съзнателно ококорени очи Шийлин се облегна на автобуса и се загледа във входа на центъра. Не че имаше нужда. Доста отдавна си бе изградила усещане за него...Можеше да разбере дали идва от километри.
А докато чакаха, можеше да продължи с тънкото...или не чак толкова тънкото преследване на новопоставената й цел.
- Мислиш ли, че Рийпър е била способна да убие сестра си?...

Някъде вътре в нея нещо трепна силно и после едва не изкрещя. Не бе очаквала Шийлин да започне да се занимава тъкмо с това и то толкова бързо след пристигането й. Всъщност, очакваше го от директора, а него...е, не че го подценяваше, просто имаха прекалено малко пресечни точки, за да я отбележи. А Шийлин май вече я подозираше.
Дали не я пращаше той? Дали не по негови инструкции...."Не". - отсече за себе си Шай. Доколкото бе опознала Конн, тя нямаше да тръгне да се рови в нещо, ако не я интересуваше лично. Двете с Каролина май бяха на близка възраст...така и не бе разбрала на колко години е бившата директорка. Може би трябваше да попита...
- Не.
Усети преценяващия и не особено доверчив поглед на Шийлин, но не помръдна, нито пък промени изражението си.
- Така ли? На мен ми изглежда повече от способна...
- Да я премахне, да. Но не и да я убие. - спокойно продължи Шай, напълно съзнавайки, че Шийлин поема всяка нейна дума и я интерпретира на мига, поставяйки я вътре или вън от схемата на преследването. - Нали вече се разбрахме...нито една от нас не мисли, че Каролина Бърг е мъртва.
Този път вече се обърна към жената до себе си, но не прояви никакъв явен интерес. След миг пак заби поглед в нищото. Знаеше, че ако сега зададе въпрос от рода на "Нали трябваше да чакаме Кейдън?" или "Защо говорим за това?" не само би попаднала под подозрение, защото се опитва да избегне темата, но и би била неискрена...изобщо не й пукаше за Кейдън.
А разговорът я интересуваше, и то много...Защото, макар да се бе отказала временно от част или повечето от целите си, сега вече си ги върна. И насоката на действията на Шийлин, колкото и буйната жена да не предполагаше, я устройваше повече от перфектно, беше като повикана с магия.
- Значи ти подозираш Маделин?
Напълно убедена докъде може да стигне с разговора, Шай отговори, като гласът й дори не трепна:
- Дори и да я подозирам, ще е трудно да се свърже с инцидента. - Шийлин си пое въздух явно, но Шай бе сигурна, че вниманието й не се е отклонило дори на йота. - Защото в никакъв случай не го е извършила лично. Не би било в стила й...или поне доколкото аз я познавам. - Шай изсумтя, този път без грам престореност. - Което за мое голямо щастие е доста бегло.
Чу тихичкия смях на Шийлин, но не му обърна внимание. Защото въпросът, който щеше да последва, вече бе деликатен.
- А ти не действаш така?
Трябваше да отговори, без да предизвиква подозрение, че крие нещо, но и да успее да отклони вече темата. На този етап искаше да спрат.
С тези мисли Шай се отлепи от автобуса, на който се бяха облегнали и двете, и се извърна с ехидна усмивка към червенокосата жена.
- Аз винаги се справям лично с дразнителите си. - Нарушавайки всичките си принципи, девойката протегна ръка и побутна леко Шийлин с пръст. - Ще разберете, и то, надявам се, достатъчно скоро...професоре.
Не видя как леката усмивка на Шийлин премина първо в изумление, а след това в гримаса на явно задоволство. Просто й обърна гръб и влезе в автобуса, решена да не разговаря повече с новата си преподавателка до края на пътя...
Но за сметка на това чу гласа й отвън.
- Къде, по дяволите, се е затрил?! Как ли не се научи най-сетне да прави нещата навреме?!...

Джесика най-сетне се бе добрала до билетния център.
Огледа се наоколо и видя хората, които тъкмо се качваха в автобусите - Маделин Рийпър, Шай Туран и Шелийн Конн.
"Брей. Перфектна дружинка." - това бе първата й мисъл, но тези хора, или поне две от тях, понеже тя не знаеше много за Конн, не бяха големи фенове на общуването. "Изтървала съм представлението, но може би още не е свършило."
Джесика обаче заряза мислите за другите и се приближи до гишето, където се продаваха билети. Самата тя бе облечена
в дълга черна рокля, която бе прилепнала по тялото й, без ръкави, и носеше малък, но обемист куфър, както и ръчна чанта.
След като взе билет за Аманор и плати 15 лв, тя се качи на кораба.

Едит: ST: До Аманор се пътува с кораб, до другите дестинации - с автобуси.

Кей стоеше облегнат на глупавата стена вече час. Чудно как Рийпър не го бе забелязала още, за да му връчи глупавия си билет. Бе разбрал за малката й наглост още щом прекрачи входа на центъра. Да му купува билет без дори да го пита можеше да е забавна игра за Маделин, но тънките конци, които дърпаше ръководителката лесно щяха да се заплетат в тези на директора ако си позволеше да я последва веднага. Не по този начин щяха да станат нещата, докато зависеше от него поне. А и други интереси се стелеха в ума на Кейдън от скоро. Колко уместни бяха те, предстоеше да се види, но поне за момента гъделичкаха съзнанието му особено приятно.
Може би Маделин не го бе разпознала без костюма и вратовръзката. Наистина трудно бе да го познае човек тези дни. Упражнението се оказа почти непосилно и за самия Кей все пак. Това обаче нямаше никакво значение, защото директорът не чакаше нея. А този, когото чакаше, вече започваше да го дразни с безумното си закъснение.

-Кейдън.
Ариман съжаляваше, че се появи. Нервен, с тил на стената и поглед празен в тавана... Шумна въздишка не чу, ала Ар я усети вибрираща, тежка в собствените си гърди.
Главата се извърна да го погледне, а Ариман сведе очи. Погледът го преценяваше, а той така мразеше! Момче пред учителя се почувства, направило грешка след грешка. Момче пред директора, нарушило правилата, пред изгонване от училище. Вън на студа. Вън на студа се почувства и се изплаши от живо видение. Смут се сви като мъркаща котка в гърдите му, затопли го, стегна го и Ар не помръдна.
-Ръката ти.
Лупата беше на място. Показалката сочеше ахилесовата пета. Да, наистина, ръката му. Ръката виновна за погледа и погледа по-виновен за ръката дори. Беше се бил. Нищо ново. Новото беше повода, ала той беше стар, а причината нова. Объркан беше той, а мислите още отгоре на неговото безумство. Ако разбираше защо е жив можеше да разбере защо ще умре, ала не. Знание искаше цел, а цел иска мечта. Мечтата на Ариман стоеше жива, но беше извинение за мечта. Течението отнасяше такива като него, ала докато стоеше на брега и се взираше нямаше как да го почувства истински. Щеше да скочи. По-късно...все някога щеше.
-Жив съм.
Отвърна и гласът го смрази. Засмя се на себе си, та дано попремине.

Кейдън се усмихна, колкото и да не беше в настроение за това след цялото чакане. Що за странно същество беше това срещу него? На няколко пъти в живота си директорът се бе проклинал за способността си да чува мислите на околните. С Ариман насреща бе преоткрил радостта от дарбата си само от два разговора. Имаше много, което оставаше скрито, а трябваше да се знае. А у Кей се раждаше чувството, че то е там именно за него-да го види, разбере и преобърне:
-Радвам се.-върна му след миг, а усмивката остана там, неспособна да се снеме след чутото и осъзнатото.-Хайде да вървим...докато са останали билети.
Едва след като го подмина осъзна, че друго бе нужно да се направи, но беше малко късно да се връща назад.
Обърна глава към Ариман:
-Алпиум ще ти хареса. Миналата година си изкарах чудесно.-смигна му той и продължи напред към гишето.
Опашката не бе дълга и нямаше нищо чудно в това-все пак повечето билети бяха вече продадени:
-Два за Алпиум.-рече Кей, но се обърна бързо към Ариман.-Ако не си си променил решението, естествено.

Ариман прехапа устни, та да не каже това що напираше в него. Почивка за първи път виждаше, а курорт не можеше да си представи какво е. Да стигне до тук беше почти невъзможно и едва го направи. Премина през Гуин и не знаеше как го направи. Туловището му се тресеше разплуто и недоволно в гората сега. Подпрян на дърво си го представяше Ариман. Пъшкаше и кълнеше в ума му и Ар знаеше че наистина прави това. Раздрана ръка бе нищожна дан за да стигне до тук. Наистина нищожна. Колко повече можеше да му причини само миг да се беше забавил.
Ариман се ухили. Как можеше да е променил решението си? Мислеше само как ще се върне, ала тая мисъл не струваше нищо. Можеше и да не се върне. Вичко можеше. Тръгваше и беше нещо това.
-Не съм.
Взе билета в ръка. Погледна го и очите му се изпълниха с образа. Държеше го и усети вятър. Вятър в гората и шум на зелени листа. Горски ягоди и влажна козина...миризма на живот, миризма на трева...всяко любимо ухание вдишаше, а никое не беше истинско. Ухили се и сви очи. Черни очи, в които се роди искра. Щеше ли да мечтае не знаеше, ала щеше да се надява сега. За момент можеше и това да направи, а момент беше всичко, което имаше.

Кейдън едва сдържа напиращия смях в себе си и разроши косата му. Пак се беше върнал на въпроса що за същество е Ариман. Доста нездравословен въпрос се оказа това, но толкова по-добре за Кей, който и без това недолюбваше прекалено здравословните неща. съществото пред него серадваше като дете, макар привидно да не му личеше. По странен начин това зарадва и Кейдън, а може би повече му хареса фактът, че на пръв поглед не си личеше, но той го долавяше. Въздъхна тихичко и побутна Ариман. Ако зависеше от него, щяха да останат тук цял ден, а автобусът тръгваше след броени минути. Побутването бе движение съвсем несъзнателно, което обаче се отрази с отвратителен резултат. Долавяйки мислите му, Кей не си бе представял какво ще усети и колко интензивно ще бъде то. Почувства се изтръпнал преди още да се оформи в него въпросът как е възможно да бъдеш щастлив с такава болка в тялото. "Адските цветя" звучеше напевно във въздуха и караше Кейдън да усеща странен студ в ръката, която бе извършила движението. За пръв път чуваше понятието, но вътре в себе си знаеше много добре какво означава то. Път имаше навсякъде и за всяка дестинация, а Кей умееше да открива начини когато имаше причина да си постави нещо за цел:
-Хайде, да тръгваме.-рече му той, умело прикрил настроението си след краткото преживяване.
Не смяташе да му дава да разбере отново какво му коства. Никаква полза нямаше да донесе неговото знание за този факт.

Eмили пристигна на билетния център. Изобщо не я интересуваше кой бе наоколо. Просто нямаше търпение да стигне до Алпиум и да се наслади на планинската природа.
Тя се насочи директно към гишето за билети, купи си за Алпиум и заплати 12 лв.
Скоро пристига и автобуса. Тя се качи и замина.

Тристън пристигна в билетния център.На спирката видя Кейдън и Ариман,както и Емили,която бързо се качи на автобуса и изчезна с него зад завоя.Като се изключеше голямата опашка на касата и учениците чакащи автобусите или корабите,не беше много претъпкано.
Той се поразходи малко из центъра.Огледа цялата опашка от ученици и дори обиколи чакалнята,но не се нареди да вземе билет.Изглежда този,когото очакваше да види не бе тук.Тристан хвърли бегъл поглед на часовника над касата.
-Естествено,напълно в нейн стил да закъснее.
Той се отправи към най-близката пейка и не може да се каже,че седна,а направо падна върху нея.Облегна се и зачака.Часовникът бавно отброяваше секундите...

Елеонор вървеше с бърза крачка към билетния център.Отново закъсняваше.Надяваше се само Тристан да почака още няколко секунди,защото беше наблизо.
Запъхтяна тя най-накрая пристигна и се огледа.
-Къде да отида...Имам два варянта.Да потърся Тристан с надежда,че не е тръгнал или да се отправя към касата...
Докато се чудеше и стоеше погледът и неволно обиколи навсякъде.Видя Кейдъ,Ариман и още една групичка от Блъдхенд.Погледът и се спря на голямата опашка пред касата.
-Май ще е по-добре да се наредя.
Ел тъкмо направи няколо крачки,когато забеляза на една пейка самотна фигура,втренчила поглед в часовника.Тя се подсмихна и тръгна натам,защото бе почти сигурна,че това е Тристан.Беше на няколко метра зад него,когато едно високо и красиво момиче се приближи до пейката и започна да говори с него.Усмихваше се и се държеше толкова мило,че чак Ел позеленя от яд.Тя се приближи и прегърна Тристан,който за миг се стресна и подскочи.
-Ел-подсмихна се той,когато я видя и бързо отиде да й върне жеста.
Момичето стрелна един убийствен поглед на натрапницата,която се намуси и се насочи в друга посока.
-Какво беше това?
-Ха,ами така става като закъсняваш.Май виждам нещо зеленичко по лицето ти...
-Стига се шегува,нищо ми няма-засмя се тя.-Купи ли вече билети?
-Не.
-Тогава да вървим,че като гледам тази опашка май доста ще почакаме.
Двамата се отправиха към касата и се наредиха.
-Е за къде ще пътуваме?
-Не знам,Ел.Къде искаш да прекараме почивката?
-Възможните дестинации са три-Аманор,Алпиум,Океания и оф как беше...
-Карикартан
-Да,вярно.Значи все едно плажове,планина,екзотика или сняг.Не ми се стъпва на плажа.
-А на мен не ми се ходи на засмежените планини.
-Тогава останаха само две Аманор или Алпиум?Как мислиш?
-Не знам и двете ми изглеждат приемливи.
-Какво да бъде за вас деца?-обади се касиерката.Вече бяха стуигнали до касата,а не знаеха на къде да поемат.
-Два билета за Алпиум.
-И два за Аманор.
-Добре заповядайте.Корабът тръгва след три минутки,а автобуса след две.
-Е на къде да се отправим?Аманор или Алпиум?
-Предлагам да се насочим към автобуса,защото малко страдам от морска болест.
Ел се засмя.Двамата взеха багажа си и се качиха на автобуса за Алпиума.

Мод: За сметките отчитам, че и двамата си купувате по един билет за Аманор и по един за Алпиум.