Джесика

С вечерта се беше случило нещо. Обсипаното със звезди индиговосиньо небе изведнъж беше станало катраненочерно, без лъч светлинка - звездите, луната, обвитите като в пелена улични лампи в двата края на пресечката бяха изчезнали сякаш вдън земя. Не се чуваха и далечният тътен на автомобилите, и шепотът на дърветата. Дъхавата топла вечер най-неочаквано бе станала хапещо, пронизващо студена. Двете момчета бяха заобиколени от пълна, непрогледна притихнала тъма, все едно някаква великанска ръка бе спуснала над цялата уличка дебел леден плащ, който ги заслепяваше.
...
В ухото на Хари екна ужасеният глас на Дъдли.
- К-какви ги вършиш? П-престани!
- Не върша нищо. Млъквай и стой мирно!
...
Бе немислимо...не можеше да са тук...в Литъл Уингинг...Хари наостри уши...Щеше да ги чуе още преди да ги е видял.
- Ще к-кажа на татко, така да знаеш! - изхленчи Дъдли. - К-къде си? Какво п-правиш?...
- Ще млъкнеш ли най-после? - изсъска му Хари. - Опитвам се да чуя...
Ала спря насред изречението. Бе чул тъкмо онова, от което се страхуваше.
...
Застина. Към него плавно се плъзгаше великанска качулата сянка, без крака, нито лице под мантията, и почти без да докосва земята, засмукваше нощта.
Хари залитна назад и вдигна магическата пръчка.
- Експекто Патронум!
От върха на пръчката се изви сребриста струйка дим и дименторът забави ход, но заклинанието не подейства достатъчно, като си настъпваше ходилата, Хари се отдръпна още назад, а дименторът се устреми към него. Паника замъгли съзнанието на момчето...

Изглеждаше забавно. Поне от нейната гледна точка. Бавно и спокойно Джесика се изправи от пейката и тръгна към борещото се да направи покровител момче. Разбира се, веднага бе разбрала точно кой е...И дори не й трябваше светлината на патронуса да го осъзнае. След тихичкото "пук!", с което идиотът от Ордена, който наблюдаваше Хари Потър, бе изчезнал, тя се бе приближила достатъчно, за да го наблюдава незабелязано.
С движение, дори по-безшумно от стъпките й по паважа, Джесика извади пръчката си. Не беше в неин стил да помага...но пък да изпусне такава веселба...

Джесика се плъзна към дименторите и двете момчета, като нито едните, нито другите отбелязаха присъствието й - дебелото момче, очевидно на име Дъдли, бе твърде уплашено, за да осъзнае какво се случва около него. Хари Потър от друга страна се бе заел да търси светли спомени, а не тъмнина и мрак, ето защо не я забелязваше. А двата диментора ... е, те имаха заповеди, и поне за момента изпълняваха.
Ето защо Джесика реши да поостане още малко, преди да се намеси, да погледа. Облегна се на стената, като бе на едва метър от цялата сценка, но за сметка на това сенките я скриваха. Наблюдаваше, но ... това целувката на диментора ли бе?! Не! Не можеше да допусне това, не и сега. Потър не можеше да остане без душа, не и когато трябваше за по-висши цели, той бе нужен на Волдемор. Ето защо тя вдигна пръчката си, затърси нещо щастливо из съзнанието си и прошепна, така, че никой да не чуе:
-Експекто Патронум! - покровителят й, направен перфектно, се стрелна от пръчката й и прогони дименторите.
Оказа се, че в момента когато тя е изрекла заклинанието, Потър е направил същото. Ето защо всъщност два покровителя се бяха разкрили тази нощ - Рог и лисицата на Фейн, родовият герб.

- Какво... - все още неспособен да възвърне напълно гласа си, Хари се обърна към източника на странната помощ.
Първо диментори, а сега друг магьосник? Какво беше това - "Една изключително странна вечер в Литъл Уингинг"?
- Благодаря. Вие...
Той все още не можеше да види Джесика, дори не педполагаше, че "спасителят" му е девойка...Но тя го виждаше прекрасно. И, честно казано, точно в момента не можеше да проумее защо Волдемор насочваше и обръщаше всичките си планове и стратегии спрямо това момче? Защото той определено беше още момче - нито прекалено надарено, нито изключително в някакъв друг аспект...
Джесика, разбира се, не знаеше историята, която се криеше зад странния белег на момчето. Това може би се дължеше на факта, че никога не се бе поинтересувала да я научи. Иначе можеше спокойно да се поразрови и да разбере по-голямата част от нея за има-няма седмица.
- Дъдли? ДЪДЛИ, съвземи се! - Потър хвана другото момче за раменете (доколкото ръцете му позволяваха да хване тази гуляма буца) и започна да го разтърсва. Джесика изсумтя тихо. Нямаше начин да му мине толкова бързо, не и след като дори не виждаше това, което му се бе случило.
- Вие...там! Кой сте вие!?? - завика Хари, след като се отказа да разтърсва братовчед си. Другото момче стоеше все така вцепенено и не помръдваше от мястото си.
Джесика въздъхна тихичко - не от умора, по-скоро...предполагаше, че ще бъде поне малко по-интересно. С едно движение на пръчката тя повдигна лоената буца от паважа, след което пристъпи крачка напред.
- Аз?...

След като Потър я видя, видя коя е, по лицето му бе изписана изненада, но не и страх. Глупавото момче не разбираше, че самия факт, че го е спасила, не я прави обезателно добра.
-Няма абсолютно никакво значение коя съм аз.
Хари я погледна изпитателно, но след минута се осъзна и каза:
-Аз ... трябва да заведа братовчед ми у дома.
-Ти си Хари Потър, нали? - тонът на Джесика бе хладен и незаинтересован, нещо, на което Потър явно не бе свикнал, но очевидно бе търсил.
-Да.
-И все пак на мен не ми е ясно, за какво си толкова важен... - тя говореше повече на себе си, но явно момчето го бе приело като въпрос.
-Да ти кажа, и аз се чудя вече толкова години. Просто не ме оставят намира - въздъхна, след което се пресегна към летящата ръка на братовчед му и започна да я тегли напред.
Джесика превъртя изминалата сцена в главата си, като нещо много я изненада.
-Ти направи Покровител?! - тонът й бе учуден, което не й се бе случвало от много време.
Хари кимна отегчено.
-Да, направих покровител.
-Елен ... много ми е познат този елен. - Джесика го огледа замислено, момчето болезнено й приличаше на някого. - Ти си синът на Джеймс Потър!
Рошавото момче се облещи насреща й, а очилата му накараха очите да изглеждат още по-облещени.
-Ама ... ти не знаеше ли?!?!?
-Че откъде да знам? Не съм особено заинтересована от семейната ти история.
-Хм... защо не искаш да кажеш името си? Членуваш ли в Ордена?
Джесика се изсмя много високо, след което забеляза, че въпроса на момчето беше сериозен.
-Да, членувам в Ордена. - лъжата бе лесно нещо, но да се подкрепи с факти - не чак толкова лесна задача. - А относно до името ми ... Дъмбълдор не би искал да го знаеш.
-Пак ли? - разфуча се момчето. - За какво ме има, за играчка ли?! Не може да ме изолира от всичко... Аз съм този, който видя как Волдемор се връща, аз съм този, който гледаше как Седрик умира! Аз съм този, който се изправи срещу Риддъл от дневника, който спаси философския камък ... - момчето продължи гневната си тирада, а Джесика се правеше, че разбира, докато отвътре всичко бе каша.
"Значи това е момчето, което е победило Черния лорд когато е било съвсем малко ... Невъзможно... Та той е толкова ... обикновен!".
Мислите й бяха прекъснати от тракане на токчета. Някаква старица се задаваше, и явно Потър я разпозна. Джесика осъзна, че дори Потър да не е наясно, че тя няма нищо общо с Ордена, сигурно тази щеше да има.
-Аз трябва да изчезвам! - каза тя на Хари, след което се магипортира...

С тихичко "пук!" тя се озова за пореден път пред отвратително гротескната къща, която едва ли не вече ненавиждаше. И за пореден път влезе в сериозен дебат сама със себе си дали да влезе. Вътре имаше някой, който щеше да бъде изключително заинтересован от това, което току-що бе видяла. Този някой можеше да й даде много...ако съумееше да се споразумее правилно с Него. Но, от друга страна, същият някой изискваше от нея нещо, което самата тя не би могла да направи - изискваше безпрекусловно подчинение...
Беше почти сигурна, че Той не е пратил дименторите. Просто нямаше никаква логика, Той със сигурност дори все още не знаеше за този инцидент. Значи оставаше само едно място, откъдето можеше да е дошла заповедта и мисълта за това място й предизвика дори по-силно гадене от външния вид на къщата.
Министерството на Магията. Сбирщината бездарници, на фона на която всеки случайно попаднал свестен човек бързо изчезваше. И напоследък - нарочно. Доколкото имаше наблюдения върху Министерството, единствените що-годе способни магьосници вътре се свързваха именно с онова, за което бе излъгала момчето преди малко - Ордена на Феникса. Не беше трудно да се досети човек, особено човек, който има достъп до по-голямата част от информацията, която влиза и излиза, както и тази, която циркулира вътре в сградата на Министерството. Направо се чудеше как никой друг още не бе забелязал...
Но какво ли имаше да се чуди? Единствените, които биха могли да забележат, бяха въпросната обграждаща банда бездарници...
Сега оставаше единствено да реши дали наистина да влиза вътре...или да прави изводи на своя глава, без да се намесва...

П.П. Надявам се да си разбрала...ако не, имаш ми скайпа, има и ЛС.

Беше пред избор, който трябваше да направи все някога. Никога не бе за добрите, винаги се присламчваше към страната на Черната магия. Но този път ... този път бе различно. Замесването с Него не бе като с другите черни магьосници - тях Джесика знаеше как да контролира, дори да маниполира. Но Него ... той щеше да иска от нея подчинение, а разбереше ли за възможностите й - или щеше да я направи една от най-приближените, или щеше да я убие. И знаейки склонноста си към действия на свободна глава, най-вероятно щеше да се случи второто.
Истината бе, че самочувствието на Джесика в момента й пречеше, при това много. Знаейки Неговите възможности, тя смяташе, че е възможно да се измъкне
от смъртната си присъда. В интерес на истината, тя не се смяташе за по-добра от Него в магиите, но властта му над смъртожадните се съдържаше в леглимантиката, а Джесика бе един от най-добрите оклуманти. Така, че това може да се изключи от списъка. Също така едва ли щеше да претърпи кой знае колко провали ... може би това бе единствения й избор. Всеки трябваше да
вземе страна скоро. Най-добре беше да направи своя избор сега, когато има нещо, което да предложи като информация, не само като способности.
Ето затова тя се приближи към вратата, сложи ръка на бравата и ...

За малко не падна, когато вратата се отвори с трясък. Без да се усети, някак по инстинкт, Джесика се притаи отзад, след което бързо клекна досами земята. Знаеше, че каквото и да чуе, ще й е от полза...
- Господарят иска тази информация. Това означава, че ще намериш начин.
Гласът бе студен и остър, но все пак някак мазен. Само за миг Джесика си позволи да го свърже с човека, но мисълта й не стигна своя край, прекъсната от хленчещия отговор.
- Не бих могъл да ги накарам да прого...
- От теб не се иска да ги караш да говорят, Ейвъри. От теб се иска да откриеш каквото е нужно. С цената на...всичко.
"На всичко?" Какво можеше да е това, което Волдемор иска толкова много...явно не беше Хари Потър, ставаше дума за информация. Но...
Хленчещия глас вече започваше да се извива към небето, но другия се губеше. Изхвърляйки всякакви мисли от главата си, защото бързо бе осъзнала в чие присъствие се намира, Фейн пристъпи тихичко напред, междувременно омагьосвайки краката си да не вдигат шум.
- Но как да се добера до информация от непродумващи?? Те...
Толкова й трябваше. Даже не й бе нужно да разбира отговора на Снейп. Волдемор искаше нещо, за момента дори не я интересуваше точно какво, от отдел "Мистерии" в Министерството на Магията. Достатъчно беше да знае това, за да разбере колко сериозно е всичко...И сега какво? Имаше по едно нещо, което и двата прекрасни и уж скрити лагера биха дали всичко да разберат...
Странна усмивка се появи на устните й, когато прекрачи прага и тръгна уверено, без дори да поглежда обстановката. Щеше да усети кога е стигнала правилната стая, а междувременно...
Как им се викаше на тези агенти? Четворни...или може би квартерни? Ако можеше да си позволи да вдига шум, Джесикй щеше да се засмее с глас. Вика им се агенти, които работят...за себе си. И които си играят с всичко и всички...
"Да видим доколко мога да си играя с двамата най-велики магьосници в историята." И отсега Фейн си знаеше, че след като свърши с тази среща, ще се насочи към училището, за да си създаде друга...

Джесика стигна стаята, която търсеше. В нея бе застанал мъж, седнал в стар, но удобен фотьойл. От него Джесика виждаше само ръцете му, разположени по страничните облегалки на фотьойла.
Тя влезе в стаята, с изправен гръб и уверена крачка. Не си въобразяваше, че не той я бе усетил. Ето защо застана послушно, очаквайки реакция. В същата секунда тя усети натиск над съзнанието си. Не го отблъсна, но и не му отстъпи нито сантиметърче. Така бе по-добре - правеше я да изглежда по-слаба, отколкото всъщност бе.
-Коя си ти и какво искаш? - гласът бе леден, а тялото не помръдна от мястото си.
-Коя съм не е важно за момента. Важното е, че имам информация, която би Ви заинтересувала.
Говореше на "вие" не от любезност, а от предпазливост. Играта, която бе започнала, криеше много рискове и изобщо не бе за подценяване. Не смяташе да се издъни още в началото. Всъщност, изобщо не смяташе да се издъни.
-Така ли? - престорената изненаданост на мъжа бе очевидна, но Джесика се направи, че не забелязва. - И каква по-точно?
-За момчето. За Хари Потър.
Мъжът се надигна бавно от креслото, застана очи в очи с нея. Явно бе привлякла вниманието му.
-Говори. - тонът му бе заповеднически, тон, който Джесика мразеше да чува насочен към нея. Но ако не умееше да се приспособява, нямаше да преживее и до сегашната си възраст. Тя разказа всичко, което знаеше...

...и той, както се и очакваше, не я прекъсна никъде. Нито издаде с каквото и да било присъствието си или вниманието си към думите й. Ако не беше постоянното усещане за нещо вледеняващо, което витае наоколо, Джесика би могла да си помисли, че незабелязано е напуснал стаята. Може би защото огънят почти бе угаснал и от предишната сянка и химера, което бе единственото, видяно досега в креслото, не бе останал и помен...
- Жената. Коя е?
Въпросът успя да я стресне и да я извади бързо от мислите й.
- Нямам представа. Но явно членува в Ордена и живее някъде наблизо...около неговата къща. Изпрати го дотам и му обясняваше нещо за котки и за това как всъщност не искала като малък да се държи така с него...
- И той й се доверява?
Джесика преглътна леката обида от постоянните резки въпроси, както и намусената физиономия, която й идваше да изтипоса на лицето си.
- Очевидно. След като я следваше, без да се притеснява, и й задаваше въпроси...
Мъжът мълчеше. Дори без употребата на легилимантика Джесика можеше да се сети какво точно си мисли.
Изведнъж, без никакво предупреждение, някъде отзад някакви раце хванаха нейните и отнеха пръчката от пръстите й. След това грубо я бутнаха на земята и завързаха отчасти тялото й.
- Какво става тук...? - не можеше да се стърпи и се разкрещя право в лицето на Волдемор. Което се оказа лош ход...