Врърхът на вечния мрак

Мястото беше зловещо. Постоянно беше обвито в нещо като мъгла. Но и през целия ден беше почти тъмно. Не се виждаше много. Повечето ученици се страхуваха да идват тук.
Врърхът на вечния мрак Mountain-4-1

Маделин незнайно защо бе решила да потърси усамотение близо до тези земи. Бяха й се сторили достатъчно мрачни, за да бъдат избягвани от....масовката на академията.
Вървеше с бързи крачки. Личеше, че не само усамотение бе целта на ръководителката.
Клод, вярната й сянка, вървеше както винаги плътно зад нея, сега с приведена глава, за да избягва спъване в многото камъни и клони през които минаваха. Налагаше му се да подтичва, за да настига Рийпър, която изглежда търсеше точно определено място за спиране:
-Колко още?-зададе той недвусмисления си въпрос.
-Толкова, колкото трябва!-отсече през зъби Маделин без да си прави труда да се обръща.
Клод знаеше и без да я вижда, че бе успял да разгневи младата жена. Не бе в негов стил да се оплаква, ала вече вървяха почти час, а Маделин бе пропуснала (както винаги) да му посочи крайната им дестинация.
Тя вървеше пред него, стискайки странен предмет в ръце. Дори той, дясната й ръка, нямаше представа какво представлява причудливият камък със странна гравюра. Може би някакъв тип магичен локатор?...Най-вероятно... Личеше обаче, че дори с негова помощ, тя не намираше желаното. Явно трябваше да проявят търпение. Клод преглътна шумно при мисълта. Маделин и търпение...ескимос и сладолед...
След още петнайсет минути, Маделин застина на място и обърна глава към Клод:
-Тук.
-Сигурно ли е?
Рийпър направи такава физиономия, че Клод поиска да потъне в дън земи. Какво беше това нахалство от негова страна! Да се съмнява в нея! В Рийпър! Жената, която бе спасила живота му, която винаги бе постигала успехи...която никога не грешеше.
Маделин не отдаде повече от времето и вниманието си на глупостта му-задачата им бе твърде важна, за да се занимава с простотата на малкия човек, който той представляваше. С едно движение на пръчката си, тя измагьоса тежка лопата и я метна по него. Клод залитна, но пое тежестта:
-Флагарте!-каза тя и на земята се отбеляза малко черно хиксче.-Аз ще огледам околността, докато ти свършиш работа.-обясни тя простичко.-Опитай се да не се проваляш поне в тази елементарна задача.-добави с нещо като усмивка.
Клод започна да копае, неспособен да избие от ума си последните й думи. Имаше чувството, че изкопава не друго, а самочувствието си от тази яма.
Маделин знаеше че е накърнила достойнството му, но този факт твърде малко я интересуваше, за да опита дори да го поправи. Вместо това тя изпълни казаното и тръгна в посока на гората. Не бе изминала и 200 метра, когато усети в повея на вятъра нещо странно. Имаше някой недалеч от тук. Може би на поляна...трябваше да има поляна наблизо. Тя повървя още известно време, докато не видя наистина, че нещо се движи зад дърветата. Приведе се леко и потъна в наблюдение. Зад дърветата беше...

едно момиче. Познато вече на Маделин Рийпър. Хестия Джоунс.
Какво ли правеше тя тук?! Какво ли търсеше, или наблюдаваше нещо, някой...
Маделин я изгледа злобно, а Хестия само и се усмихна. Хестия беше типична представителка на странните птици в блъдхенд. Тя се почувства длъжна да поздрави.
-Здравейте. - каза тя хлъднокръвно и привидна усмивка. Неискаше да си приказва много много с Мади, затова огледа Мади, после Клод накрая малкото хиксче. Маделин непроговори. Хестия се зарадва и пристъпи с бодра крачка към средата на върха, за да може да си тръгне. Тя си мислеше за сестрата на Кери, защо ли бе тук, в ейрен, какво ли бе намислила, понечи да си тръгне, ала....

Маделин имаше съвсем други намерения. Още откакто бе забелязала момичето зад дърветата, в умната й главица се бе родила брилянтна идея. Беше й се удал перфектният шанс да тества протекторната сила на амаранда. имаше само една малка уловка, която Рийпър, ще не ще, нямаше как да забрави. Тя все пак бе ръководител, сестра на директорката...статутът, ако искаше да го запази, не й позволяваше да действа открито при една такава ситуация. И все пак трябваше да има някакъв начин да подложи защитата й на малък тест.
Привидно, тя остави момичето да й обърне гръб и да поеме по пътя си.
Напрви няколко крачки и застана зад гърба на приведения и все още копаещ Клод. Неговата задача си оставаше ясна-да копае до второ нареждане. Но сега Маделин реши, че е време за това второ нареждане.
Наведе се зад него и прошепна нещо в ухото му. от гласа или от думите, не стана ясно, но Клод настръхна целия. Беше му подаден малък пръстен, който той пое с леко кимване и секунда по-късно се стопи във въздуха.
Маделин остана сама до малката яма, на мястото, на което парфюмът на магипортиралият се мъж още напомняше за доскорошното му натрапчиво присъствие. Тя вдиша аромата и въздъхна съвсем леко.
Мислите й пътуваха към делата, оставащи да бъдат свършени. Погледът й следеше внимателно всяка крачка, която Джоунс правеше нагоре по хълма към върха.
В един миг идеята се зароди в нея. Усмихна се самодоволно на гениалността и бързината, с която бе премахнала всяка логическа пречка към желания тест. Нищо не й костваше да го направи. Тъй или иначе кой можеше да я свърже с такова деяние? Е, разбира се, в себе си повечето веднага щяха да съберат две и две, но ако изиграеше картите си добре можеше да премахне всяко тяхно бегло съмнение. Бяха лесни за убеждаване-в това маделин бе напълно сигурна. Тя махна леко с пръчка, сякаш за да установи, че тя все още е на мястото си в ръката й и след като мислено си представи всеки възможен развой на събитията викна:
-Драконикус апаре септимус адена!
Наистина това представляваше не особено просто заклинание за трансфигурация. Малко ученици..., че и възрастни магьосници по земята можеха да постигнат ефект само с изричането на тези думи. Но Маделин бе убедена в успеха си. Не бе първият път, в който прилагаше именно това заклинание на практика. А и във вените й течеше малко по-особена....някак по-синя кръв, амо можеше да бъде наречена така.
И ето че наистина всеки зародиш на съмнение в самата нея бе стопен когато в далечината огромен черен дракон размаха криле. Хестия изглежда не го беше забелязала.
"Толкова по-зле за нея"-помисли си с усмивка на уста Маделин.
Не беше нужно да контролира току-що измагьосания дракон със заклинание. Той бе така направен, че инстинктивно следваше волята на създателя си. Маделин единствено трябваше да насочва полета му....а това бе детска игра за нея.
Ето че драконът приближи достатъчно момичето, за да може тя да го забележи. И тя го видя.
Крилете му-като огромни сивкаво-черни покриви на шатра стояха неподвижни-достатъчно големи за да могат стоически да запазят масивното тяло във въздуха, а то-люспесто и видимо някак неприятно хлъзгаво, бе достатъчно огромно за да предизвика страх дори на километри разтояние... Опашката му бе осеяна със странни шипове, които сякаш бяха намазани с нещо, тъй като светеха в причудливи неонови отблясъци...може би отрова?
Муцуната му беше издължена, с малки черно-червеникави очи, в които сякаш гореше пламъкът на множество опожарени селища. Разширените му ноздри вдишваха миризми, недостъпни за обонянието на което и да е човешко същество, а огромната му паст заплашваше всеки миг да унищожи всяка искрица живот в периметъра на обсег само с един дъх...
Хестия...

ПП:целта на Маделин е да провери силите на Амаранда, който пази Хестия. Не иска да я нарани, а просто да тества Rolling Eyes

(не че разликата е особено голяма)

Хестия се подсмихна. Продължи по пътя си. Неискаше да си създава неприятности, все пак обичаше спокойствието...
-Дръпни се, драконче. - Нищо, онова нещо пак си стоеше на пътя й. - Хайде, да не почна да заповядвам на елфически.
Нищо, нищичко. Хестия продължи право през него, ала удари на нещо като люспа. Бляскава, черна, красива. Гладката люспа усети малката ръчичка на Хестия. Тя го галеше нежно, спокойно, сякаш беше пухкавелко, а не дракон. Ониксовите очи на дракона се впиха в момичето. Явно и той я забеляза. Очите му проблеснаха.
Маделин необичаше да я разиграват в собствената й игра. Тя примигна, просто за да не й засъхват очите, и в същият момент дракона сякаш издивя. Той замахна с лапа, за да убие Хестия, а тя едва не бе повалена от вятъра, който създаде.
-Грубичко ли ще си играем Рийпър? - подсмихна се Хестия. - Добре. Нека видим какво ще направиш сега.
Хестия вдигна десния си ръкав.Оттам сякаш проблясваха искри.
-Значи е вярно. - промълви тя на себе си. - Значи наистина мога да го направя. Значи съм пазителкта на амаранда. Значи хората не се шегуват с мене, не.
Хес беше твърде учудена.Приплъзна ръкава обратно и дракона пак издивя.
-Драконовия пламък. Лилавия пламък на дракона. Как не се сетих по-рано. - изшушука си Хес отново. - е Рийпър.
Хестия бавно се изправи и нави десния си ръкав. Дракона беше разсъсван от лъчи. Природа или Рийпър? Е явно нямаше да стане така. Дракона се издигна във въздуха. Разлетяха се пламъци. Хестия усещаше прекално силна болка, дали можеше да продължи? Да!
Рийпър дори не си мръдваше пръста. Докато не усети как дракона се упъва. Ами сега? Повечко сила?
Хестия просто стоеше, някак болката я бе напуснала. Само сила. Дракона се пръсна на малки парченца.
-Рийпър твоята кръв ако е зелана, то моята е лилава, като на всеки горд представител на Блъдхенд. Като сестра ти.
Тези думи достигнаха до ушите на Маделин. Хес стоеше пред нея, слязла от върха. Това не беше амаранда, а самата Хестия. Пазителката му.
-Несикам да ви обиждам. Просто си помислете как ще ме убивате. Аз не съм лесна жертва.

Маделин стоеше като гръмната. Какво й говореше това момиче? Въпреки че лицето й не издаде и намек за въпрос, вътрешно тя се питаше до колко сестра й е снижила летвата за прием. Да я убие...последното, което бе минало през ума й. Но все пак...момичето явно имаше свои собствени заложби. Добре беше за нея да не разчита само на благоволението на един предмет за оцеляването си. В крайна сметка съвсем скоро амарандът нямаше да е нейна задача, нито пък неин пазител. Интересна игра на думи...не трябваше ли тя да бъде негов пазител? Маделин можеше да се върти в този омагьосан кръг от мисли още доста дълго, но имаше и по-подходящи моменти за това й занимание. Вместо това, тя предпочете да отговори на интересната провокация на Джоунс:
-Първо, миличка...-започна тя ледено, а гласът й се разнесе толкова силен, че момичето поиска да запуши уши.-моята кръв не е никак зелена. Зелена може да е мантията ми поради временните обстоятелства, но моята кръв си остава черна като безлунната нощ над академията..."която скоро ще настъпи."-довърши наум тя.-Освен това...смъртта ти е последното малко обстоятелство, за което развивам кроежи.-допълни тя с още по-вледеняващ глас.-Тя естествено ще стане факт...рано или късно, но честно казано не смятам, че аз ще имам нещо общо с нея.-добави и се засмя.-Това бе просто малка закачка по повод запознанството ни, която смятах да спретна малко по-рано, но в залата и по време на бала нямаше начин да ми се удаде възможност. Виждаш ли, ако не смятах, че ще се справиш с нищо и никакъв дракон, нямаше да те изправям срещу него...
-Закачка? Нищо и никакъв?-долетя гласът на Хестия от далече, обрамчен в раздразнителен невярващ тон.
Маделин се засмя малко невротично:
-Естествено. И малко дете би могло да се справи с това жалко подобие на драконче от рисуван филм.
В Хестия внезапно се зароди желанието да фрасне ръководителката. Маделин бързо успя да усети беглото й намерение и това сякаш я развесели допълнително:
-Ела! Удари ме.-тя се засмя надменно.-Или поне опитай...
Ако преди минута Рийпър знаеше, че момичето не я харесва, то сега тя бе почти убедена, че е провокирала чувство подобно на омраза у нея. Поне бе свикнала да провокира това. А ако все пак не беше...то от тук насетне щеше да се старае повече.
Но за момент се спря в така любимите си мисли за омраза. Може би имаше и друг начин да разбере на какво бе способен амарандът. В крайна сметка задачата й тук не бе да си създава излишни врагове. Дори напротив. Най-малко й бе нужно да има за враг пазителката. За всяко нещо си имаше поне два начина и Маделин трябваше да си го признае сега, за да може да постигне каквото и да било занапред:
-Добре...признавам...може би беше малко злобно от моя страна да те изправям срещу дракона. Но мисля наистина това, което казах-ако не смятах, че можеш да се справиш с него, нямаше да го изпращам изобщо. В крайна сметка аз съм ръководител в Ейрен. Нося отговорност и то не само за учениците от своя дом, но и за останалите, колкото и неприятно да ми е това. А и Кери не би била никак доволна ако любимата й ученичка пострада.
Маделин нямаше представа каква реакция бяха провокирали думите й във вътрешния свят на момичето, но реши, че това рано или късно ще си проличи. Тя не бързаше. Взаимоотношенията с хората трябваше да се изпипват внимателно и постепенно и тази малка среща на импулс и разум от последния час й бе напомнила това.
Тя се обърна, на път да напусне мястото, но се спря. В далечината забеляза малко черно, движещо се петънце. С приближаването на създанието, нахлу и особено усещане за бляскава безбрежна нежност на готически сън.
Величествен, черният гарван се снижи и кацна на рамото на Рийпър. Жената погали изящните му катранени пера и подложи дланта си точно под човката му, в която нещо блестеше. Малък пръстен бе пуснат в ръката й. Маделин го погледна за миг. В красива сребърна обкова бе положен малък искрящ оникс, който сякаш бе красиво око, вперило поглед в господарката си. Върна го обратно на мястото му, на безименния си пръст и погледна гарвана. Той сякаш проумя всичко онова, което Маделин не бе изрекла и Хестия не можеше да чуе, защото хвръкна от рамото й и там, във въздуха, се трансформира в нещо съвършено различно.
Русокосият Клод стъпи на земята, едва пазейки равновесие и отправи един бърз поглед първо към Хестия, а после и към господарката си:
-Всичко мина по план?-обърна се Маделин към него, сякаш забравила за присъствието на Джоунс наблизо.
Клод само кимна в потвърждение на риторичния въпрос и отвърна на питащият поглед на Рийпър с нов такъв.
-В такъв случай можеш да продължиш с първата си задача.-отсече тя, отказвайки се да коментира случилото се.
-А момичето?
Маделин присви очи. Мъжът за сетен път поиска да потъне някъде. Вече бе сигурен, че няма да остане непорицан за цялото безумие, което си бе позволил днес.
За негова най-голяма изненада обаче, Маделин реши да прикрие грубата му грешка. Тя се обърна съвсем бавно и сякаш непринудено към Хестия:
-Би ли искала да слезеш за малко?

Хестия се усмихна, хлъднокръвно, дори усещаше как кръвта във вените и започва да става по-студена. Какво ли правеше русият мъж? Защо ли копаеше така упорито? Явно имеше нещо там, във земята. Или щеше господарката му да остави нещо. Имаше ли значение за Хестия? - НЕ!
"Любимата ученичка на Кери да пострада" - помисли си Хестия. Явно Маделин е объркала на кого говори. Хестия не бе любимка на Каролина, по - скоро директорката се чудеше как да предпази Хес, по - скоро до скоро се чудеше, после вече бе усъзнала, че Хестия и Амаранда се пазят взаимно.
Това не беше важно за момента. Хестия направи няколко крачки и се озова на едно ниво с Мади и копаещият мъж. Маделин се усмихваше привидно, Хестия също, но и на нея не й личеше. Амаранда ликуваше вътре в Хес, че тя разговаря с Рийпър, с някой по-различен. Тя чевстваше, че желязната верижка с наполовина счупения медалюн с нажежава леко. Явно бе времето да проговори.
-Чудех се, професор Рийпър, защо така ненадейно се появихте, тук, в Ейрен. Данеби да има нещо, хъм, да се случило нещо лошо? - следваща ледена война може би помисли си Хестия.

Малка везна бе визуализирана и настанена насред мислите на Маделин. Една мечтана цел и едни прецизно оформени ценности се намърдаха от двете страни на кантара. Можеше да бъде себе си...и да замълчи. Но можеше да отговори на и без друго нищожния въпрос и да постигне повече.
Идването й в академията все повече и повече не й се нравеше. Нима наистина заради глупавата грандиозна задача беше поставена пред избор между ценностите и целта?
По бузите на Маделин изби червенина-нещо до толкова нетипично за нея, че чак Клод се загледа слисан. Не я бeше виждал така и нямаше ни най-малка представа какво ще последва. За една година в сянката на Рийпър, той я бе опознал не малко и бе изучил начините й на действие. Тя винаги се биеше преди да отвори уста-какво оставаше да отговаря на въпроси от този тип и зададени по такъв начин.
Клод бе очарован и изплашен в еднакви количества. С интензивно усещане за наближаващ взрив, той се отдръпна от тях и взе лопатата в ръце без да сваля очи от фигурата на Маделин.
От вътре тя кипеше с такъв яд, че дори на Хестия й направи впечатление. Но тя нямаше как да знае с какво е успяла да й въздейства по този начин. И по-добре-ако знаеше, най-вероятно щеше да го използва срещу нея при всеки удобен случай.
Червените кичури се отдръпнаха от лицето й, когато с небрежен жест Маделин отметна косата си назад с ръка. Това й позволи да види лицето на Хестия, което в детски порив бе формирало бегло подобие на изпитваща гримаса.
Рийпър сдържа нахлулият импулс за смях и вместо това се усмихна. Първо дясното ъгълче се изкриви нагоре, след него и лявото...и ето че не бе чак толкова трудно-дори имаше прекрасен ефект върху атмосферата, както отбеляза и Клод мислено:
-Нима да поискаш да навестиш сестра си е нещо лошо в наши дни?-тонът на Маделин бе глух, сякаш повтаряше нечии думи.
Вътре в себе си тя се питаше точно колко бе нужно да каже и как бе редно да го каже, за да постигне желания ефект. Импровизаците не бяха най-голямата й сила. Въпреки че имаше афинитет към прикритостта и лицемерните разговори, истината бе, че тя бе свикнала по-скоро да бъде пасивна в тях. Изобретателността й не бе развита до там, че да може без подготовка и план да съчини нещо, което да спомогне на целите й.
Тишината след думите й затягаше примката си около нея, напираща да наложи отклика на Хестия. Но такъв не последва, макар това да се видя странно на Маделин.
Тя погледна момичето напълно безразлично и прекъсна мълчанието:
-Мислех че Каролина вече е изтъкнала причините, поради които аз се намирам именно тук.-Хестия поклати отрицателно глава, давайки на Маделин възможността да доизкаже вече намисленото.-По-наивните души биха го приели като гостоприемство и знак на сестринска обич, но картинката е малко по-различна. Аз просто знам твърде много и твърде...интересни неща за най-големия враг на академията, за да бъда на друго място. Всичко е един голям стратегически ход на милата Каролина.
-Директорката никога не би...
-Сама го каза-директорката. Тя е преди всичко това. Не си мисли че с Каролина сме толкова различни. Разликата между нас стои в това, че аз показвам открито намеренията си. Причината да съм тук е, че, поради обстоятелства, които не те засягат, аз не съм вече съюзник на врага.
Маделин чакаше Хестия да покаже някаква реакция.
Вътре в себе си, жената се надсмиваше над собствената си глупост, провокирала я да изрече именно тези думи пред момичето. Последващата реакция обаче, бе приоритетът в случая.
Клод, настрани от тях, бе забравил напълно задачата си, заслушан в особения разговор. Ако това, което му бе на сърце беше видимо в момента, то той най-вероятно би бил онемял, със зяпнала уста и в недоумение.
Защо Маделин бе казала именно това от всички възможни други неща? Запита се в себе си дали би се убедил от тези думи ако не познаваше господарката си, но точно след две секунди въпросът му се стори напълно излишен-той нямаше никаква представа дали тя мисли наистина нещата, които бе изрекла. Не подозираше дори дали не бе вярно всичко казано от нея.
Маделин усети недоумението му и го прие напълно естествено. Обърна глава и се усмихна-действие, което накара мъжа да се запита дали не сънува.
Клод направи крачка напред и отвори уста да каже нещо, но Рийпър го спря с небрежен жест. Хестия бе на път да заговори-не бе сега момента да я прекъсва с още неуместни въпроси...

Хестия се усмихна. Тя огледа околността, погледа й падна в/у русия мъж. явно бе време, да се запознаят.
-Хестия Джоунс. - каза тя, направила крачка към него.
Клод п погледна и Маделин, която му даде знак да продължи да копае, да не се занимава с различни работи.
Хестия не бе очарована но се върна назад, към Маделин. Не бе момента да показва реакции от казаното от Рийпър. Хес се зачуди има ли смисъл да продължава да стои тук, после реши, че има нещичко.
-Професоре, мога ли да ви попитам нещо?
-Опитай. - каза хладнокръвно, по-скоро даже злобно Рийпър.
Хестия изви ръка, в странен жест, дори Маделин я напуши на смях, ала от ръката на Хестия , след нея, остана една следа. Мади започна да гледа малко по-съсредоточено, дори присви очи. Лилава следа, пламък. Красиво същество изникна от пламъчето. То беше някак нереално, ала Хестия го погали, бе истиско.
-Защо вие използвате думи и пръчка, като е много по-лесно да се направи с ръка, без излишни думи и пръчки?
Маделин непотрепна. Хестия нямаше представа какво е предизвикала в Маделин. Нямаше намарение да я убижда, но й бе интересно. Наистина не бе виждала много възрастни магове, и то силни. Като Маделин, КАролина. Хестия се надяваше да получи хубав отговор. Вярваше че говори с професионалист в черните изкуства, не с някоя самозванка. Беше убедена, че Мади ще й даде отговор, защо тя използва пръчка, а Хестия - рождената си дарба

Маделин погледна учудено момичето, а след това обърна погледа си към объркания вече Клод, тъй сякаш искаше с очи да го попита: "Дали всички са се наговорили да изричат само глупости пред мен?" Е, да, замисъла Клод не успя да проумее, но за сметка на това поне осъзна, че не бива да издава и звук повече...поне днес. Рийпър се обърна, малко раздразнена, към Хестия и отвърна:
-Защо магьосниците не си носят багажа на ръце, а използват магия?-подсмихна се. Дали Джоунс бе разбрала какво има предвид?
Маделин добре знаеше че нейната рождена дарба не е нещо, което може или трябва да бъде пренебрегвано. Наистина, малко бяха истински ценните рождени дарби и тази не бе съвсем една от тях, но носеше своето предимство. Дали заради доброто си настроение или от користна цел, Маделин реши да отвърне по-изчерпателно на въпроса на момичето:
-Предполагам задаваш въпроса си, тъй като не ви се преподава История на магията в Ейрен.-подсмихна се тя.-Голяма грешка-ако зависеше от мен, това щеше да е основният ви предмет. Виждаш ли, някога, в началото на магическата история, магията не е била нищо по-различно от естествена рождена дарба. Група хора, всеки с различна свръхестествена способност. Всеки един е можел да прави определени неща...определени магии. Но това не е било особено рационално. Представи си и сега да беше така. Един да можеше да кара предмети да левитират, друг да има способността да възпламенява обекти...и всеки да може нещо, но само едно. Усетили това, древните намерили начин да направят...своеобразен трансформатор...-Маделин размаха пред очите й пръчката си.-Естественото средство, което да трансформира нашите магически сили, за да ни предостави нужния ефект.-усмихна се малко криво. Не й допадаше, че й е приятно да обяснява такива неща.-Виждаш ли, за всеки пръчката е различна, както е различен и потокът на магическа енергия в нас.
Маделин се зачуди дали Джоунс е разбрала нещо от казаното:
-Тогава защо не всички имат рождени дарби сега?-попита момичето след като помисли за кратко над казаното.
-А!-усмихна се Маделин.-Много добър въпрос. Защото са много по-малко чистокръвните магьосници. Тук имам предвид истински чистокръвните...потомствата на чисти магьоснически родове. С времето и смесените бракове между магьосници и мъгъли, магическите сили на родовете отслабват и се размиват с мъгълската безмощност...-Маделин видя неодобрителния поглед на момичето при задоволството й от темата и реши да добави.-Но това едва ли е толкова важно-в наши дни всеки, с дори единствена магьосническа брънка в себе си, може да хване пръчката си и да я изпълзва наравно с чистокръвните. За това ти казвам...не, не е по-лесно да го направиш с ръка. Драконът, който ще направиш, може да прилича на моят...но съвсем да не е като него. Измагьосаният с пръчка може да направи всичко, което му е наредено. Твоят може да е способен да използва огън като оръжие. Аз мога да програмирам със създаването своя, така че да е способен да използва вода, земя или дори въздух. Колкото и голяма да е твоята естествена дарба, чрез пръчката аз мога да закодирам каквото е нужно, за да настигна силите ти и да ги надмина.
Маделин обърна нов поглед към Клод. Вече не го чуваше да копае. Раздразни се. Явно мъжът намираше за особено интересно обяснението й за рождените дарби. Стоеше изправен и я наблюдаваше с интерес с глупавия си небесносин поглед. В нея се надигна яд, ала и още нещо. Сякаш изведнъж осъзна, че не е способна да му каже и дума по въпроса. Почувства се парализирана. Постоя така, леко замислена...без да проумява какво се случва. Имаше чувството, че й е направена магия, а бе убедена, че не е така. Не съществуваше достатъчно опитен магьосник в цялата околност, който да може да направи магия, тъй че Маделин да не разбере. Въпреки цялото си същество, крещящо да пренебрегне присъствието му, тя изрече тихо и някак вяло:
-Клод...помниш за какво си тук, нали?
Сякаш се разкъса отвътре, изричайки тези думи. Какво за бога й ставаше пък сега?! Маделин тръсна глава. Вбеси се от едното нищо. Клод усети това. В погледа му потрепна подобие на загриженост, бързо обезкуражено от последен остър поглед. Но имаше нещо различно в него. Маделин го скастряше по 20-тина пъти на ден (просто защото за толкова й стигаше времето), ала никога толкова вяло.
Маделин направи няколко крачки напред, отдалечавайки се от двамата, твърде замислена, за да ги погледне.
Гласът на Хестия прекъсна нишката на мисълта на Рийпър няколко минути по-късно...

Хестия беше видяла нещо в далечината. Неднаеше дали да се радва или не. Не, не обичаше да се среща с пазителката на това място. А тя се приближаваше. Изведнъж това място навя на Хестия стари спомени, тъжни спомени. Неволно момичето погледна дясната си ръка и видя "SООN". Това още повече я притесни. Смъртната присъда на брат й стоеше на ръката й. Не й бе лесно да живее с тази мисъл.
"Не се приближавай." - помисли си Хестия. Това не помогна. Момичето просто се примири че пак ще стане нещо лошо. Зачака, какво толкова, най-много да се случи нещо по-лошо от всичко до сега.Пазителката направо търчеше към Хестия и Маделин. Хес си пое дъх, точно когато сянката на Могъщата пазителка се бе надвесила над момичето, но не я удари, не я нарани, просто изведнъж спря и се усмихна и то на ХЕстия.
Какво ли ставаше тук?!
-Последвай ме. - заговори тя с дрезгав глас.
-НЕ! - извика Хестия.
Маделин се обърна учудена и още повече се учуди от присъствието на същество като пазителката.
-Хайде, Джоунс няма да ти навредя, няма да те нараня.
-Кажете какво искате. - процеди Хес, мислейки по-добре пред Рийпър, отколкото сама с пазителката.
Пазителката заговори така, че Маделин дори не разбра думите й. Хестия обаче явно я бе разбрала, защото по лицето й плъзна усмивка.
-Значи ще стане?
Паззителката кимна и се отдалечи. Скоро вече виждаха само следата от нея.
-Какво ти каза? - попита веднага Маделин.
-Нищо. - смънка Хестия.
-Не ме лъжи! - едва вече се сдържаше Рийпър.
-ДоБре, каза ми че скоро никой не е идвал тук, освен аз и вие с Клод. - това бе и самата истина...Тогава

Маделин направи може би най-неразумното нещо, което някой можеше да стори спрямо пазителката на върха:
-Инкарцерус!
Рийпър може и да не беше разбрала какво говори това същество, но думите на Джоунс, "Значи ще стане", не й навяха особено приятни мисли.
Единственото, което не беше съобразила в настоящата ситуация бе срещу кого се изправя. Не знаеше нищо за това същество, а и честно казано силно се съмняваше че иска изобщо да научи нещо.
Клод с едне крачка прекоси разстоянието, делящо го от Маделин и почти се залепи за гърба й:
-След..-започна той.
-Джоунс.-прекъсна го Рийпър, с поглед съсредоточен в пазителката.
-Ами..
-После.
-Но..
-Не зная.
Клод примигна бързо въобразявайки си че по този начин помага на мисловния си процес. Маделин отвръщаше на въпросите му преди той сам да ги е осъзнал-много дразнещ навик, но в случая-изключително намясто.
Съществото се откопчи от примката и се изправи съвсем спокойно. Рийпър потръпна срещу нея-едновременно радостна, че не е предизвикала употребата на силата й, но и малко стресната от начина, по който пазителката понесе недообмислената атака:
-Това няма общо с вас.-изрече съществото, този път така че Маделин да може да разбере думите й.
-Това е без значение. Настоявам да разбера.
Съществото отправи последен предупредителен поглед към нея, но бе ясно че Рийпър няма да промени позицията си:
-Настояваш да разбереш. Тогава наблюдавай.
....

Хестия се задърпа.
-Не! Не! и не! Няма да стане. - бясно се развика Хестия.
Пазителката на върха се прибилижи зъплашително към нея, ала Хестия отново беше готова да се бори със зъби и нокти, не че щеше да помогне особено. Рийпър изглеждаше, така сякаш съжалява, че не си е взела и пакетче пуканки на идване.
-Съзванавете ли какво ще стане, ако покажете това на Маделин Рийпър? - чу се треперещият глас на Хестия.
Пазителката кимна, после се усмихна и на Рийпър и отново се обърна към зеленоокото момиче. То от своя страна посегна да си отива,когато пазителката и Рийпър я спряха почти едновременно. Тя се озова на земята, оплетена в две много здрави въжета. Стисна очи и с няколко ловки движения успя да се добере до пръчката в джоба си- Бавно прогори
въжетата и стана. Така се чувстваше по-добре, но Рийпър явно нямаше намерение да си тръгне преди да е видяла обещаното. Съществото, пазител на това място извади от джоба на дрехата си едно малко красиво камъче - оникс. Хестия го погледна с непризъм и отвръщение, после погледна отново Пазителката.
-Вземи го.
Хестия взе камъчето. Издигна го във въздуха и то изписа със следи няколко букви една след друга.
-ARCHER. - пророни Рийпър, това бе изписало камъчето.
Хестия гледаш гладкото, малко черно камъче все едно че ще го изпепели с поглед. Маделин гледаше Хестия и пазителката.Хестия също бе изненада от развоя на събитията и се почувства длъжна да обясни:
-Камъчето на Ониксовото око показва името /фамилията/ на хора прилични на третият човек. В случея вас. Това е метод на пазителката от дълги години, от отварянето на академията да показва близките по някакъв начин хора в академията. Например вие и въпросната Арчър, имате някаква прилика, не може да се каже каква, може би това, че сте.... - Хестия щеше да продължи ала пазителката я сръга да мълчи. В същия момент камъчето написа още едно име....

Преди който и да е да види написаното, Маделин удари ръката на Хестия и тя изпусна камъка. Само Рийпър бе видяла името...името, което я бе потресло и учудило безкрайно много. Не можеше ли да е което и да е име на поддръжник на баща й? Не естествено-трябваше да е най-големият й враг...най-голямата й заплаха...но защо за бога това я учудваше толкова много? Тя добре знаеше връзката между нея и собственикът на онова име, макар да не й се нравеше. Знаеше също така, че нито времето нито границата помежду им ще промени тази тъничка връзка на прилика, която имаха може би от момента, в който за пръв път бяха отворили очите си за студения безочлив свят. И все пак я учудваше, че едно малко камъче знаеше това...че бе способно да го отчете. Това също бе необяснима почуда-в крайна сметка Маделин използваше ежедневно подобни приспособления дори за елементарните си нужди. Не...може би тя просто не искаше да й бъде напомняна приликата с тази личност...особено сега...особено когато бе толкова близо до всичко, което някога бе имало значение за нея. Когато мисълта й премина през тънката повърхност на подвластните й подобни предмети, тя успя да си спомни малко сказание за същата тази пазителка и славата, която се носеше с името й. Може би това бе момента, а може би бе именно най-неподходящия за каквото и да е действие, но жената нямаше намерение да отдава по-голямо значение на тази си мисъл и реши, че нужните предпоставки са на лице и едно действие е дори в повече уместно предвид обстоятелствата.
Маделин се намръщи и вдигна камъка. Подаде го на пазителката с думите:
-Нищо особено както и очаквах. Този камък не показва повече от вече очевидното. Един достатъчно добре развит ум може да прецени тези факти без помощта на приспособлението.
Пазителката я изгледа остро. Маделин застина с предположението, че бе видяла изписаното второ име, а като размисли осъзна, че тя навярно го е знаела през цялото време. Това не й се понрави, но нямаше как да го промени, така че предпочете да забрави на мига.
Ръката на пазителката се докосна до тази на Рийпър в момента, в който понечи да вземе камъка. Без да осъзнае какво се случва, тя успя единствено да засече с крайчеца на окото си завъртането на познат механизъм. Силуетът й се разтресе в старанието си да се отърси от магията, под чието действие бе попаднала само за секунда. Но нямаше силата да го направи...дори тя, пазителката, не можеше да избяга от Кръга на съзнанието. Хестия стоеше встрани, видимо несъзнаваща случващото се, и усети, че нещо не е наред едва когато спокойният глас на Маделин се разнесе в пространството:
-Вие притежавате един друг камък...камък, подобен на този, нали така?
Очите на Хестия проследиха лицето на Рийпър, след което и това на пазителката. Тя явно нямаше никаква представа за какъв камък става въпрос, но усещаше в себе си, че той има голямо значение-дори по-голямо от това на оникса.
Пазителката кимна утвърдително, сякаш против собствената си воля:
-Нека го погледна.
Пред очите на момичето пазителката простря дясната си ръка, тъй че блесналият нпръстен да може да бъде видян ясно. На него се синееше малко камъче, чийто вид накара Рийпър...да се усмихне. С бързо движение, тя хвана пръстена и го извади от пръста на пазителката, стисна го в дланта си и затвори очи със същата загадъчна и странно искрена усмивка:
-Да, без съмнение....-промърмори жената едва доловимо и само Клод бе способен да отчете думите й. Той от своя страна изглеждаше искрено притеснен от поведението на Маделин, предвид присъствието на ученичка от академията и то не коя да е...
Мъжът сложи ръка на рамото й в молба, която тя веднага разбра и отвори очи:
-Прав си.-отсече, тъй сякаш той току-що й бе казал нещо. Ала той не беше и тя не говореше на него.
Със същото бързо движение, ръката на Рийпър спря хода на механизма и очите на пазителката се изпълниха с живот. Венъмхолдката се обърна към Хестия:
-Виждаш ли това нищо и никакво пръстенче?
Момичето кимна твърде бързо, но явно държеше да знае за какво бе всичко това:
-Можеш ли да предположиш за какво служи то?-Маделин повдигна вежда с ясното съзнание, че това е именно въпросът на Хестия към нея, но не смяташе да й дава знание ей така, на готово...

Хестия огледа пръстена. Синьото камъче беше танзанит. Джоунс напоследък четеше доста книги, различни легенди, истина, истории, с надеждата да намери нещо за онова, което я интересуваше - Нейната част от амаранда, тази, която трябваше да пази с цената на живота си.
Погледна Рийпър в очите, а тя от своя страна отново повдигна вежда, очаквайки отговора на Хестия, или... мълчанието й.
Изведнъж нещо проблесна в ума на момичето, така както камъчето отразяваше слънчевите лъчи. Беше ли възможно наистина този пръснен да съществува?! Ами, ако съществуваше, тогава къде беше медальона към него?!
-Извинете. -промълви Хестия - Може ли да ми дадете медальона, който е с пръстена.
Пазителката доби суров вид и изсъска през зъби:
-Нямам медальон към пръстена....
Рийпър май също беше учудена от развоя на събитията, за какво ли се
беше сетила Хестия?! Или може би малкото момиче, пазителката, която
всички мислеха за слаба и дори се чудеха как накой е могъл да й повери
такава задача. Дали всъщност Хестия Джоунс знаеше нещо, което да
заинтересува всички? Но пък какво ли можеше да се намери във книжките с легенди и приказки, какво ли, което нито Рийпър,нито пазителката на върха са се досетили.Криворазбрана истина може би написана из книгите, която Хестия е оценила и разгадала, или прекалено на сериозно взета легенда....
Хестия присви очи, зеленият и поглед отново се впи в синьото камъче, но само за миг... След това тя рязко се наведе и взе ониксовото камъче.
Русите й коси за момент прикраха действията й, затова Маделин разбра
какво е направила Блъдхендката чак след като се изправи с малкото
ониксово камъче в ръка. Но защо? Какво щеше да направи то. Хестия бе
наясно че не тя заповядва на камъчето какво точно да направи. Стисна го в ръката си и се усмихна.
-Професор Рийпър, този пръстен, който по право се полага на пазителката на това място в първия момент може да бъде сбъркан с времевърт или летекот. - Хестия доби непроницаем вид, очите й пронизваха ту пръстена, ту притежателката му, и от време на време, но по-рядко - Рийпър и оникса, сякаш не бяха важни, поне не в момента. - Но това малко танзанитче има много по-голяма власт над естествения ход на събитията. Не, не дава мощ, не и в чистата й форма, по-скоро с него може да се постигне надмощество над другиго, ако се използва както трябва. - Незнайно защо но при последните си думи Хестия отмести поглед от Маделин на Клод. - За да бъде добре използвано то трябва да бъде оценено. - Дали Хестия се въртеше в омагьосън кръг, дали въобще беше познала пръстена, или още тя си мислеше за друго пръстенче. Усети как руните на ръката й започват да я болят "НЕ" помисли си тя, и впрегна всички сили да надвие болката. - Този пръстен не принадлежи нито на п нито на Вас, нито на който и да е било друг човек, нали? - попита момичето накрая, присвило очи, за да не покаже болката, с която руните на ръката й я понизваха. Тя стисна още по силно оникса и пусна ръката си надолу, ала нищо... не можеше да продължава така, изтърва камъка. Малкият оникс тупна на земята. Болката е спря, но Хестия знаеше, че трябва да направи нещо за тези няколко секунди, преди Рийпър да е разбрала какво става с нея. Момичето впрегна мозъка си, впрегна го до краен предел и май се получи, болката беше започнала да намалява, бавно, но имаше резултат. Тя се усмихна и облекчение се разля по пребледнялото й лице.

ПП. Май се поовлякох Embarassed

Маделин не разбираше защо това момиче си въобразяваше, че може да скрие каквото и да било от нея, още повече нещо като болката, което толкова очевидно се отпечатваше върху самото й същество. Рийпър имаше тази странна способност-не вродена както при някои, а по-скоро продукт на бащините амбиции и твърде много изтощителни практики и ритуали за вграждане на чужди сили. Целият процес бе твърде сложен за разбиране за всеки друг може би, освен Маделин и баща й, но резултатът бе налице-сега тя можеше, без услугите на помощни предмети, буквално да прочете, изпращания несъзнателно от тялото сигнал за ставащото в съзнанието. Всичко останало бе върпос на интерпретация, но в случая бе повече от ясно какво бе изпитала Хестия Джоунс-болката, за разлика от всяко друго чувство, оставяше една интересна следа-един спазъм на цялата мускулатура, който не можеше да бъде събркан дори с отпечатъка на силен гняв. И този импулсен нервен колапс стоеше, дори сега, след като самата болка бе преминала, като индикатор за съществуването й в хронологията на екзистенцията на материята. В друг случай жената би била оттегчена от диагностицирането на подобни импулси-тя все пак прекарваше доста време напоследък в заниманието да мрази всичките си способности и хората отговорни за тях. Човек би си помислил, че след като си избягал от един образователен център, няма с охота да приемеш да навлезеш в друга, по-строга институция, в която за единствено правилно нещо се смята да пълнят главата ти с никому ненужни знания..., но...когато баща ти реши да приеме ролята на уредник, че и на цяла институция, изборът който ти остава...неусетно се свежда до примирение с цел оцеляване. Е, съдбата бе направила Маделин съучастник в собствения й най-зловещ кошмар, но това далеч не означаваше, че тя няма шанса да се възползва от обстоятелствата. В този момент, например, тя можеше спокойно да бъде благодарна за магичния си инстинкт, тъй като той най-вероятно щеше да я доближи до целта поне с една крачка, а една крачка винаги бе по-добра алтернатива от безсмислената стагнация.
Рийпър импулсивно направи крачка и дръпна ръката на Хестия към себе си. Първото й действие бе да извади пръчката си. Момичето дръпна ръката си без да може да се отскубне напълно-колкото и крехка да изглеждаше Маделин, зад привидно кукленската й външност, имаше достатъчно напорист характер, за да може да подчини тялото на волята си. Китката на Джоунс се плъзна леко в ръката на Маделин, но не успя да направи друго освен да протърка леко кожата си:
-Късно е за това.-промърмори Рийпър.-Просто стой така.
Дали момичето реши да я послуша или просто разбра, че няма смисъл, Маделин не можеше да усети, но нямаше значение, поне докато не решеше да поднови съпротивата си. Жената докосна с пръчката си ръката на Джоунс и тъкмо тъй както бе предвидила, надписът се появи блед и неясен. Толкова й стигаше-тя не целеше да прочита някакво незнайно послание-нужно бе то просто да индикира присъствието си за нея.
Рийпър обърна глава към Клод:
-Подай ми го, моля те.
-Но той ще...
-Знаеш колко обичам да ми възразяват, нали?
Русокосият свали от врата си верижката с малкия пръстен на нея и го постави в ръката на Маделин. Малка усмивка се отбеляза на устните й едва за миг, преди концентрираният й поглед да се насочи към ръката на момичето. Джоунс просто стоеше там като страничен наблюдател. Може би се чудеше какво смята да прави венъмхолдката, а може би не се интересуваше дори-това сега бе без каквото и да е значение, тъй като нямаше шанса да противостои на действията й адекватно, още по-малко с някакъв успех. А Маделин сложи пръстена на ръката си и прокара среброто по кожата на момичето. Болка не настъпи, както може би Хестия бе очаквала, но все пак нищо не премина без усещания. Първоначално й се стори, че ръката й минава през огън, сетне през лед, пясък и бурен вятър...и накрая всяко осезание изчезна. Рийпър я пусна внезапно и тя падна безжизнена до тялото на девойката:
-Какво ми направихте?-запита тя с безпокойство, неспособна да помръдне крайника си.
-Никога вече няма да почувстваш болка в тази ръка.-обясни тя небрежно, връщайки верижката с пръстена на собственика й.
-Да, болка или каквото и да е!-почти извика момичето.
-Не бъди глупава...-проточи Маделин.-осезанието ще се върне. Въпрос на време е.
Хестия хвана ръката си и я погледна недоверчиво. Маделин, от своя страна, хвърли бърз поглед на синеокия мъж, спомняйки си внезапно за пръстена и въпросния непознат медальон. Нима той беше нужен нему за нещо? Или по-скоро Джоунс се опитваше да внедри малко послание у Клод? Ако бе второто, то каузата й бе изгубена в същия миг и изобщо не бе нужно да полага тези усилия за генните обременености на девойчето:
-Той ще умре.-реши да каже тя накрая, в опит да тества предположенията си.
-Млъкни!-прозвуча глас зад гърба й.
Рийпър не бе до такава степен изненадана, както може би трябваше. Тя наклони глава с интерес и бавно се завъртя в посока на гласа. Клод...до кога щеше да се меси в делата й... Позволяваше си твърде много волности...много повече от допустимото изявяваше характера и същността си. Не беше ли време да осъзнае мястото си в хранителната верига поне на този етап от съществуването си? В крайна сметка от него можеше да излезе прекрасен подчинен, стига най-сетне да успееше да се възприеме като такъв:
-Клод, мили мой,-промърмори тя тихо.-ако някога замълча в твоя чест, то ще е над гроба ти.-тънка крива усмивка се отпечата на устните й и жената се извърна отново към Джоунс, все пак сменяйки темата.-Книжките ти казват истината. Имало е медальон в помощ на пръстена. Имало, в минало време, тъй като той бива унищожен заедно със собственика си в лятото на 1965-та. Вярвам, знаеш за кого става дума.
-Ноа...създателят на петия дом.-отвърна Хестия, почти изненадана от информацията, която изговаряше.
-Точно така. Загинал в пожара, унищожил по-голямата част от замъка Ейрен...отговорен за затварянето на училището. Но това са маловажни факти. Предполага се, че въпросният медальон притежавал силата да поправи стореното от нашия приятел тук.-Маделин подметна сребърния предмет в ръката си в малка илюстрация.-Това е и причината той да се намира на ръката на пазителката. Някой "велик ум" сметнал, че пръстенът без медальона е неконтролируем и може да нанесе непоправими щети.... а това разбира се далеч не е така... Стига да се използва по предназначение и единствено когато е нужно, този малък пръстен е по-ценен от всички предмети в скромния ми арсенал.-призна тя с малка въздишка.
С бързо движение, Рийпър подаде предмета на собственичката:
-За щастие или не, този предмет далеч не ми е нужен. Би направил цялата игра...твърде скучна.-усмихна се скептично.
Докато Маделин обърна глава, за да проследи реакцията на Клод, Джоунс се върна към предните й думи. "Той ще умре"...

Той ще умре....
Всеки умира - нужно е за кръговрата на живота Малко обаче са онези, които доживяват до старини. Спокойно можеха да бъдат наречени щастливци или късметлии. Може би звучеше ужасно за учениците на Ейрен, а и а по-голямата част от магическото общество, но беше самата истина.
Хестия за първи път виждаше Клод, но дори само факта,че е слуга на жена като Маделин Рийпър подсказваше, че най-вероятно няма да е сред късметлиите. Отново погледна към русокосия, точно зад Рийпър. Той стоеше и чакаше заповед, като покорен слуга, или поне така изглеждаше.
Джоунс разтърси леко ръка, или поне се опита. Не чувстваше абсолютно нищо, дори и да забият нож в ръката й, тя отново нямаше а усети. Това накара момичето да отправи тъжен поглед към Пазителката. Тя отново слагаше пръстена на ръката си с доволно изражение.
-Защо е толкова ценен пръстена за вас, Пазителке? - не се сдържа накрая Хестия.
Сред малката групичка се настани неловка тишина. Клод не промени нищо в държанието си, но Хестия забеляза, или поне й се стори, че едно мускулче от лицето на Рийпър се опитва да извие устните й в нещо, прилчно на усмивка, но битката бе изгубена... пазителката дари Хестия с един изпепеляващ поглед. явно й се искаше да си тръгне, но не можеше.
-Вие магьсниците винаги ки врете носовете където не трябва. - гласът й прозвуча странно обезпокоен.
Рийпър явно бе доволна от въпроса на Хестия, може би искаше да обогати още малко общата си култура, ако пазителката кажеше нещо ново за нещо, което така или иначе не я вълнуваше особено.
студът обгръщаше всичко наоколо, явно бе истина, че времето на върха можеше да се променя и според настроението на Пазителката. Съсредоточеният й поглед беше вперен в Хестия, явно се надяваше тя да смени темата, ала момичето бе вперило поглед в далечината, чудейки се какво точно е породила у Пазителката с въпроса си. Рийпър подкани с поглед пазителката..
-Джоунс, не е случайно, че са ме нарекли Пазителка. Не всеки е наричан така.. - тя спря за момент, за да си поеме дъх и да обмисли нататъшните си думи-обяснение - Както ти пазиш част от онова, онзи предмет, наречен амаранд, аз трябва да пазя върха и Пръстена. Неслучайно ме наричат Пазителката на върха. Е това е достатъчно. - усмихна се тя, още не вярваща колко добре е минало.
Клод се закашля и всички се обърнаха към него. Той се посмути, но не каза нищо.
Ръката на момичето вече връщаше осезание... започваше да чувства, обаче явно рейпър бе объркала нещо илитовабе искания от нея резултат, чувстваше само.. БОЛКА. Всяко мърдане беше болка... Очите й се насълзиха и тя отпусна ръка, неспособна да издържи болката....
Езеро.. Наблизо имаше малко поточе, с чиста и ледена вода. Под погледите на всички отиде и натопи ръката си. Леденостудената война малко помалко отнемаше болката, по-точно частица от нея. Със свободната си ръка момичето изми лице. После се върна, вперилапоглед в рийпър,неспособна да мръдне ръката си....
-Какво се обърка? - почти изплака момичето, той като пазителката бе вдигнала да огледа ръката на момичето с притеснено изражение...

Маделин се приближи светкавично до Джоунс и дръпна ръката й малко грубо към себе си. След няколко минути на взиране, погледът на ръководителката се отправи нагоре до лицето на девойката, което явно й се струваше в пъти по-интересно от актуалния въпрос:
-Разбирам...-измърмори си тя и пусна рязко ръката на момичето.
-Какво разбирате?-попита Хестия още по-притеснена отпреди малко. Погледът, с който Маделин я бе удостоила беше всичко друго, но не и окуражително невербално съобщение. Още повече-говореше на момичето за по-голям риск от този, на който вече се беше изложила покрай жената.
-Всичко.-отвърна простичко Рийпър.-И всъщност съвсем нищо.
Хестия съвсем предвидимо се обърка допълнително от двуякия отговор. Маделин осъзнаваше, че на нейно място щеше вече да си е откъснала главата заради неуместната постъпка отпреди, но Джоунс бе преди всичко изплашена за благосъстоянието си и погледът й не съдържаше никакъв гняв. Е, по-добре за ръководителката:
-Как така?-попита твърдо девойката след като осъзна, че Маделин не счита за нужно да добави още информация към лаконичния си отговор.
-Имаш в себе си нещо, което не ти принадлежи и то ти създава този проблем.
-Какво?
-Какво...е напълно без значение в твоя случай. Интересното е, че може да бъде премахнато, но с него и живота ти...в едни статистически 99%...
-Това е интересно?-запита девойката малко раздразнена. Като че ли беше опитно мишле в очите на ръководителката на Венъмхолд...но защо ли се учудваше...все пак...Венъмхолд си беше Венъмхолд.
-Да.-отвърна Маделин без особен интерес към емоционалното състояние на Джоунс.-И на теб би ти било интересно, сигурна съм, разбира се ако проблемът не беше в теб, а в някой друг.
-Не. Не би ми било.-отрече момичето.
-Е...както и да е. това, което исках да кажа по въпроса е, че ще си останеш с този проблем докато те има...а за болката не се притеснявай. Ще изчезне след няколко мига. Само си похабих хубавата магия.-рече Маделин навъсено.-Е, станалото-станало. Клод,-мъжът като че ли се събуди от дълбок сън в мига, в който чу името си-време е да си вървим.
Клод тръгна след нея по команда, но вървежа на двамата бе спрян почти веднага:
-Чакай!-рече девойката настоятелно...

ПП:сори че е от този акаунт...после ще го оправя

-Възможността да живея пълноценно с това е нищожна нали? - попита накрая момичето...
Не получи отговор. Рийпър не я одостои дори и с един поглед. Тогава какво? Просто да си тръгне... НЕ! Беше завършила годината, идваше едно лято, което трябваше да прекара само с татко си. Не, това нямаше да се случи. Предпочиташе да не напусне никога повече пределите на академията.
Наближаваше залез слънце и последните топли лъчи огряваха русите коси на момичето... за последен път и тя знаеше това, или поне го чустваше.
-Това "нещо" не ми принадлежи... - започна тя. - Това не е парче метал, в такв случей нямаше да си говорим сега. - усмихна се Хестия. - Любопитството надделява понякога, дори и с жестоката истина на 1%.
Хестия имаше предположение, какво може да "съжитества" с нея, но предпочиташе да не развива теории. Крива усмивка се появи по устните й.
-А всички казваха, че това не е свързано с Амаранда. - каза тя отнесено и развя белега "по рождение". Вие казвате, че това не е свързано с мен... Всички твърдите, че Амаранда не ви трябва. Всички казвате, че той е посто играчка, защото не усещате дори част от силите му. И какво сега? Оказва се, че дори и само част от него може да контролира времето, да се усъвършенства и единственото, което не може е да съживява. - засмя се почти истерично момичето.