При езерото

-И за какво дойдохме тука Хестия....-Алекс ен очакваше да пристигнат точно тук, точно по това време, при езерето...
Момчето я погледна...

Момичето се отдалечи на няколко крачки от него.
-Исках да поговорим - започна тя. - Далеч от погледите на Маделин, Клод и твоята жаба - Марк.
Алекс се учуди, какво ли искаше толкова да каже това момиче, дори потръпна при мислите, които минаваха през главата му.
-Какво целиш? Какво правиш Алекс де Муун? Защо върза брат ми, не не ме лъжи, аз съм леглимант и усещам кога ме лъжат. Спести си и увъртанията, могат само да скъсят, ако не и направо прекратят живота ти. - Момичето се опитваше да звучи нежно и мило, като обикновено, както я познаваше Алекс но неможеше. Неможеше и да го постигне. За пръв път говореше направо, а думите й не радваха ушите на АЛекс. Той се зачуди, явно неможеше да отговори на въпросте, или така изглеждаше отстрани.
-Неискам да чувам дума различна, от отговорите по моите въпроси, без увъртания.
Ами сега? алекс неможеше да избяга, неможеше и да увърта. Можеше ли да не излъже, да каже истината? Хестия просто стоеше и чакаше, дори не го поглеждаше..... Стоеше права, обърнала му гръб, загледала се в спокойното езеро.

Александър не бе подготвен точно за такъв разговор, но все пак й отговори:
-Хестио, завързах брат ти, защото трябваше. Искаше да направи, нещо, което не трябва. Аз сега не те лъжа, но не казвам и зялата истина, и няма да ти я кажа. Ясно ?! Не можеш да ме убиеш, нит пък да ми влезеш в съзнанието, зная как да се предпазя от любопитковци. Не съм свикнал да давам отчети на когото и да било.
Алекс се приближи до нея ...

Хестия дори не се обърна. той не я лъжеше, ала не й казваше цялата истина.
-Значи не ми вярваш - каза тя , без да се обръща. Мантията й се рееше в ръцете й, прилежно сгъната. Знаеше че Алекс няма да й каже и дума повече на тая тема. Тя просто стоше там. Незнаеше дали не си е тръгнал, тъй като той непродумваше, мислеше си че си е тръгнал до момента, в който

гласът му разцепи тишината:
Хестиьо ивж в езерото има нещо, което мърда.... сигурно може да плува, да не е някакво чудовище...
Хестия в паниката си започна да се хили на ума на Алекс, но все пак погледна в езерето и видя русалки, които викаха за помощ, но неи можеше да ги чуят...

Хестия се загледа, там нямаше нищо. В нея се бореха амаранда и ума й, амаранда, за да не се съмнява и притеснява в компанията на момчето, и ума й - да се пробва да го убие. Хестия незнаеше защо иска да го направи, просто нещо я плашеше всеки път когато говореше с него, докато плачеше над неподвижната нереалистична Вив, а той се опитваше да я успокои. КАкво ли я плашеше , дали той, или нещо в самата Хестия. ДАли беше време да разбере? Тя се обърна към него. Гледаше го спокойно.Отвори уста за да каже нещо. Понечи заговори, ала сякаш думите заглъхнаха в търлото и.... Минаха няколко минути докато се усъзнае. После отиде и седна на един камък.
-Аз няма да се връщам в залата, Алекс, ако искаш се върни при Мади, Клод, Марк....

-Мади....Хъм, Маделин, Клод и Марк в момента не ме вълнуват ито аз пък тях, така както ти... Виждам, че нещо те притеснява, дразни. Притесняваш се, но незнам защо... А ми е итересно да разбера.
Алекс отново се подразни, всяка тяхна среща миаваше във разпити, във въпроси, в притесния... искаше веднъж за винаги да си изяснят всичко и да сложат край на тези "пошли" въпроси...

Хестия също необичаше просто ей така да стои и да се чуди как да усмири двата полюса в себе си- ума и амаранда. Тя седна на камъка и огледа прекрасната нощ. Колко спокойно беше... Колко приятно, а тя стоеше, с едно момче, искащо отговори на главата си. Хестия усети че той се приближава и го погледна. Впи изумрудено зелените си очи в него, а той потръпна. Сякай момичето ей сега щеше да скочи, поне така издаваха очите й, дивият им поглед. Ако беше амарада - щеше да скочи и да се хвърли на врата му, да го прегърне, да се остави на приятната вечер, красивата лунна стветлина, притъпената птича песен. Ала ако беше ума й щеше да са опита да го удуши с голи ръце. ьТой сещо си мислеше че тя иска да го удуши, и погледа му падна неволно на голият й врат, на който спокойно стоеше само онова наполовина счупено сребърно колие. Косите й бяха прибрани на кок, както никога.
-Какво искаш да чуеш? Че тте харесвам, което ще е лъжа? Че искам дате убия? Че ускам да те удуша? Че искам да си приказваме? Какво точно искаш да чуеш принц Муун?
Кво данеби да си мислиш че на мен ми е приятно постоянно да се разпитваме един друг... Постоянно ей така да си стоим и искаме отговори? - на Хестия вече й кипна. Още няколко думи от страна на Алекс и наистина можеше да се опита да го удоши..

Успокой се Хестия ! Не ми повишавай тон, не си играй с търпението ми. Не аз съм човекът който те разпитва нон-стоп, не аз искам отговори за теб, не аз ти задавам въпроси където и да те срещна. Ти си тази, която ходи и си вре главата навсякъде, но не си слънце за да огрееш навсякъде. Хората са казали не си играй с огъня защото може да се опариш, а аз ти казвам не си играй със змии, защото не може а ще те ухапят...-След минута,две, колкото да си поеме въздух и да продължи...
Искам просто да спреш да ме разпитваш, не искам да се интересуваш защо и как правя... щом не те засяга, не те интересува. Затова смятам, че сега е момента в който да последен път ще се разпитваме един в другиго. А това дали ме харесавш или не, дали искаш да ме удошиш или не...е въпрос на време и на моментните ти нервни кризи.- Александър я погледна от главата до петите, ритна един камък в чакане на отговора й...

Хещия не бе очарована. Добрият тон бе нарушен. Тя небиваше да си сазвада неприятели или проблеми - достатъчно си имаше и без това. По рождение си бяха нейните, повечето. Тя погледна Алекс. Погледа и можеше да го изпепели, буквално. Тя примигна и силен писък огласи околкостта. Свиреп, безпомощен, ужасяваш вик. Алекс извади мъж. си пръчка и я насочи към Хещия, а тя дори непомръдна,, само отвори очи. Те вече бяха мъртвешко спокойни, а самата Хещия се бе успокоила също. Само хладината на очите и, бе онова, което алекс не помнеше, като се бе запознал с нея. -Добре, каза тя. Няма да те разпитвам. Спирам Муун. Не се тревожи за писъка. Тя тръгна към един камък и седна. Беше му обърнала гръб. Той можеше да си тръгне, можеше и да остане... Не зависеше от Хещия.

PP. pisah go s kirilizator...

Алекс се почеса по главата, и въздъхна:
Добре, ами сега...- Въпросът бе леко риторичен..
Хвалипръцкото се доближи до нея чакайки отзвука й...

Хестия се обърна и се усмихна. Зеленият й поглед се спря в/у лицето на Алекс. Погледите им се срещнаха. Хестия стана и се приближи до Алекс. Той понечи да направи движение, ала тя го спря, само с поглед му каза да не мърда. Беше прохладно. Дори леко студено, затова момичето тръгна към мантията си. Устните й се размърдаха леко:
-Алекс...- бе една от малкото думи, които тя изрече. - Не е ли студено?
Хестия да почувства хладината наоколо, тя бързо наметна мантията си и се загледа в луната. Не бе забравила за Алекс, ала се бе зачудила за писъка, тя знаеше от какво е бил породен. Беше красива ясна, нощ, . Нямаше и едно облаче по небето. Алекс внимателно напомни за себе си....

ПП. Нямам идея как да продължа, тъй че измисли нещо Rolling Eyes

той я погледна и забързано заговори:
Хетия не е студено, напротив, много е хубаво времето,поне на мен ми харесва. Странно от къде ли бе този писък.....
След като Хестия не му отговори той тръгна към брега...към водата...тя го последва...

-Не е студено, казваш... - каза Хестия малко разсеяно. Хестия бе застанала до него. - Знаеш ли...-започна тя спокойно. - Неискам никога пвече да не си виками и да не се караме и разпитваме. - Момичето беше искрено и сериозно. Думите й зазвънтяха из въздуха, като весело звънче. Докато чакаше реакцията на Алекс тя приклекна за да си потопи ръката във водата. Тогава Алекс....

я бутна във водата. Ритна я леко с крак и тя се преобърна. Потопи се. Вълните се надигнаха, вятъра се засили. Алекс постоя известно време прав, чакайки да види точното място, в което трябваше да се намира Хестия. След като й видя тялото, той се потопи. Във студената вода той си отвори очите и хукна плувайки към Хестия. Прегърна я и се отправиха заедно към дъното.... Хестия беше в несвяст. Алекс се усмихна, вече бяха до дъното на езерето. Красавеца остави момичето на земята, след това се разрови в пясъка и отки един голям ковчег, с тринайсет катинара. Изкара от джоба си тринайсетте ключа и отключи ковчега. След това вкара вътре Хестия, той влезе в ковчега също отгоре момичето. Затвори ковчега и потеглиха на някъде...

Момичето леко се размърда в ковчега. Алекс се притесни, не бе нормално толкова бързо да се свести. Тя започна да шава, притискана от нещо, неразбираше от какво. Опита се да разтърка очи, ала неможа да ги достигне с ръка. Започна да вика, ала сякаш никой не я чуваше. Въздуха в ковчега намаляваше. Тя започна да шава още повече. Доколкото можеше, тъй като движенията й бяха ограничени от нещото, което я притискаше. Изведнъж видя луната, успокои се малко, студения въздух изпълни прекалено рязко белите й дробове, така че в следващият момент, когато отвори очи та се надигна и видя....

как нечий мъжки устни се насочиха към нейните. Тя погледна лицето, не можеше да види очите, а само брадичката, устните и носа. Нямаше много време и трябавше да направи нещо,или да се поддаде и да остави устните си да се докоснат до чуждите устни, или пък да се противи... Трябваше ли да се довери на сърцето, на ума си, или пък на... амаранда...

Хестия потръпна. Незнаеше кой стои до нея. Тя все още беше седнала на земята, подпряла се на ръцете си. Помъчи се да си припомни какво се е случило. Помнеше студената вода, помнеше че някой я бе затворил в нещо, и после луната и сега това... Искаше да види поне лицето, но виждаше че няма почти никакво време. ХЕстия не бе все още напълно на себе ледената вода сякаш още я беше обгърнала, роклята й бе суха, ала на нея й бе студено. Тя неискаше да се поддава, мразеше да се поддава на каквото да е било, искаше да види лицето, на което принедлежаха устните, затова се изви на една страна и погледа й прониза очите на момчето....

тя позна очите на Алекс. За миг потръпна, премига, за да се обеди че не сънува, и отново видя още по-доближаващтото лице на Алекс. Той я претисна още по силно, след миг можеше устните на двамата да се слепят, или тя да извърне лице или да се пробва да се измъкне по някакъв начин. Всичко зависише от нея, дали да се поддаде на ума или на сърцето си...

Гърба на Хестия бе опрян в земята, вече усещаше как Алекс я притиска. Нямаше почти никакъв начин да избяга. А неискаше да се поддава на каквото и да е било. Единственото, което можеше да направи беше да извърне глава и да се надява момчето да хване намека, ако ли не - явно щеше да усети устите му да се докосват до нейните. Вече бе забравила студа, единственото, на което се надяваше бе Алекс да се откаже, ала се бе примирила с факта че в момента всичко е 50х50.
Хестия извърна глава и се загърчи в ръцете му, опитвайки се да се измъкне. Дали щеше да успее....

със сигурност щеше да успее да се измъкне от ковчега, но не и от мерака на Алекс да я целуне. Той усети нейната съпротива, затова я сграбчи още по-силно и без да му мисли я целуна набързо. Тя пресви устни и не позвули на устата и да се отвори, затова Алекс я целуна само по устните и изчезна... Хестия потръпна, изчерви се, и след миг изкочи от ковчега и видя че е на сред езерото. Нямаше и следа от Алекс... тя започна да си мисли, дали всъщност наистина Алекс я е целунал, или така й се сторила, или е било само сън. Не й допадна, че отново Алекс не й е казал "чао"...

Хестия просто скочи във водата и заплува гразиозно към брега. Остави вятъра да я изсуши. Беше меко каазно бясна, че е насред езерото в ковчег. Можеше да изпепели с поглед, но си послужи с магия за да изпепели ковчега. Ако видеше Алекс отново щеше да го убие... Тя посегна да си тръгне , все още готова да убие някой...

я докосна по рамото. Хестия усети нещо малко лигаво на рамото си. Изтръпна, подскочи и се развика. Беше уплашена когато извъртя глава към рамото си и видя един голям жабок... Жабураната си пусна дългият лепкав и миризлив език, и я облиза цялата. Тя еше в паника, започна да керщи, и с ръката си без да хваща жабока му избърса един шамар с китката си и го изпрати чааак до блатото. Като че ли бе умрял, ако Хестия не отидише да го спаси, щешежабока да се удави....

Хестия се засмя. Беше все още бясна. Или щеше да извеза на небето знака на смърта или да помогне на жабата. Направи 5-6 крачки, после рязко се обърна замахна с пръчката си и жабата провисна завързана с огнена нишка над езерото, на см.
-Малка жабке, мога да те убия с едно мръдване на пръстчето си. или да ти изкарам очите с ено по*силно стисване.
Хестия не беше права да кара другите да страдат, заради нейния гняв, породен от... Тогава....

някакъв смях разцепи тишаната и мъртвото спокойствие наоколо... Хестия за голямо съжаление позна смеха на Алекс. Докато се обърне към него, пръчката й вече бе забита в брега на езерото. Как се е озовала там ? С пръгавината си и сръчността си Алекс успял да я забие чак там. Хестия бе гневна, зачервена даже от ярост. Алекс знаеше, че не трябваше да я предизвиква и да си играе с нея, защото не бе чак толкова слаба, колкото той си мислише. Момчето спаси жабока, усмихна му се, и го прибра в джоба. Беше готов отново да си тръгне, изчезвайки без да каже "чао" отново...