Розовата градина

"Малката Вивиана " й прозвуча тъй сладко,тя погледан към Ариман така сякаш той беше някой рицар с лискави доспехи,беше найния рицар:
-Мечтите са важни...много важни,а аз...мечтая,много...мечтая един ден да успея да овладея сънищата...-тя за миг също помръкна,но нямаше да позволи на нищо да развали тоза момент-мечтая също и за...за любов ,за любов която така да ме завладее,че всикчо друго да е бледно-тя се загледа замечтано в небето,какот от вреем на време поглежадше Ариман.
-Мечтите осводождават душата-тя леко потропа по мястото където се намираше сърцето му-Ариман,не позволявай на нищо да ти отнеме мечтите...А?Ако не е тайна,за кой мечтаеш,че ти се сртува таак невъзможно...-тя го погледна изучаващо,но с много нежност...

Погледа на Ариман се промени. Усети че страха прозира в очите му.
-Не мога да ти кажа това.
Картини с много усмивки примрежиха погледа му. Радваше се че Вивиана не владееше легилимантика. истината никой не трябваше да разбира.
Защо и трябваше да пита? ядоса се Ариман.
Спомени. Усмивки. Смях. После болка. Кръв. Картините се въртяха. Ариман трябваше да се махне. Преди да се онищожи с мисли. Не беше достоен. Не. Не беше нормален. Не. Не искаше да мисли повече.
-Става късно.-каза Ариман. Посочи тъмното небе.
Да се махне. Да не мисли. Да не чуства. Да исчезне ако може...Не.
Вивиана видя страхът в него. Не знаеше защо.
Тя не трябваше да пита. Ариман не можеше да я остави да пита още.
-Да тръгваме?

Виа се стресна от ефекта,който въпросът й бе породил:
-Съжалявам-каза тя тъжно-не исакх да те наранявам...най-малко иска м да те нараня.Искаш да тръгваме?-на нея не й се тръгваше.Тя гледаше в очите му и постепенно неговият поглед се успокои.
-Всички живеем със спомени,но не трябва да живеем в тях...а да усетим мига-Виа погледна леко отнесено-В бъдното живееш ти,днешното е тъй унило,то е миг ще отлети,отлети ли ще е мило-изрецитира тя и тов апрозвуча като птича песен.
-Ако исакш,нека тръгваме,но ми обещай-тя знаеше,че той изпълнява обещанията си-не спирай да мечтаеш,защото дори нещо да изглежда безнадеждно,мечтите държат душата ти жива...а ти имаш пекрасна душа-каза тихо Виа и ненадейно се боърна към него и го прегърна плахо...

Ариман се изненада. Стоеше като камък до нея. Взираше се в тъмночервената и коса. цвят на вино. Цвят на кръв. каза си. Усмихна се. Натъжи се. Беше я стреснал. Може би исплашил. Тя можеше да се страхува от него. Ала за него не трябваше.
-Ако е важно за теб.процеди Ариман объркан.-Давам ти думата си.
Хвана раменете и с двете си ръце. Оддръпна я от себе си. Искаше да я види. погледна я нежно. Погали косата и.
-Малката Вивиана...-замечта се.-Защо нямах сестричка като теб?
Засмя се и я приласка до себе си.
-Но нали си имам теб.-затвори очи.-Има смисъл.
Ариман събра кадриците и в шепата си. Малка. Невинна. Мила.
Добротата и лекуваше.
Тъмночервена коса. Цвят на вино. Цвят на кръв. Не. Болка. Не. Самота. Не.
-Да тръгваме.-каза ариман.
Тръгнаха към стаите. Не беше сам. Защо не беше сам. Трябваше да бъде сам. По добре сам отколкото.
Маел го чакаше. Ухили се.
-Тук се разделяме. каза.
Тръгна към вкъщи. Изгуби се в тъмнината. Сам. Не беше хубаво. Беше нужно. Сам. Неза дълго.