Терасата - Масов РП

Приглушената светлина, слабата музика и хладният въздух бяха най-добрият начин да си починат малко....

Хестия присъпи бавно към терасата. Малко свеж въздух нямаше да й дойде
зле. Опря ръце на парапеда. Хладният вятър освежи лицето й. И тя както
повечето чакаше някой, ала за него бе сигурна че няма да дойде. Това не
й пречеше да прекра добре, просто ако желанието й се бе сбъднало щеше
да прекара не просто добре, а направо велико. Зачуди се за приятелите си, всички, Кери, Виа, Джен, Хари, ... Алекс дори... Замисли се, за много неща, когато...

Алекс се доближи до нея...докосна я по рамото. И й прошепна в ухото:
-за какво или по-точно за кого си мислиш... Цяла вечер ме отбягваш, има ли нещо...

Хестия се обърна към него... Погледа й срещна неговия.
-За какво ли... - Хестия поруменя - Не, не те отбягвам, просто - Лицето й стана още по-червено. Хес отново извърта глава към пейзажа. Алекс...

-Нали знаеш,че мен не можеш да ме излъшеш. Ако искам мога да вляза в съзнанието ти... но не искам да прилагам сила. Няколко пъти се опитвахме да проведем разговор, но ти се се изплъзваше, явно нещо те безпокои, искаш да ме питаш или споделиш нещо,незнам ти трябва да знаеш. Затова те питам, ну мога да разбера защо така се държиш, неразбираемо.

Хестия се усмихна. Леко отмести ръката на Алекс от рамото си, после направи една - две крачки. Спря. Усети че пак се изчервява.
-Ако влезеш в ума ми, ще видиш нещо, което предпочитам да чуеш, отколкото да видиш. Виж, просто аз - Хестия се чувстваше като глупачка. - Понякога - думите просто заглъхваха в гърлото й. - Аз, не нищо. - Хес се отказа да каже каквото и да е било, знаеше че някой ден ще й се наложи да води този разовор, знаеше, че той приближава вси повече и повече, замисли се, когато тишината беше разцепена от гласа на Алекс..

-Виждаш ли искаш да кажеш нещо, но не го казваш. Защо ?. -Алекс беше на края на самообладанието,и още малко щеше да избухне, а не искаше.

Хестия не беше сред момичетата които се срамуваха да изрекат каквото и да е било, не й беше трудно да нарани някой или да го ласкае с думи, стига да беше сигурна, н това което казва, тук беше и разковничето - Беше ли тя сигурна?
Момичето погледна Алекс, личеше му че вече се ядосваше, а тя неискаше да създава напрежение на никого точно сега.
-Добре - започна тя тихо, отново отиде на края на терасата и се подпря. - Повечето ми приятели не те харесват, и те не ги харесваш - та това изобщо беше ли нова инфо за някой?! - Обаче, както заблязваш аз не заемам тяхната страна, не заемам и твоята... - Момичето изтръпна при мисълта, че отново се опитваше да остане неотрална, а всъщност нищо не ставаше. Леденият полъх на вятара я накара да затвори очи за момент. Тя замлъкна...

когато го чу да се смее.
Алекс се приближи и й каза:
-Да така е, не се разбирам с две твои приятелки, но не е болка за умиране. Просто не може всички да се харесваме и обичаме, и помагаме, няма да е интересно.-Александър се опита да я успокои..
-Ти не взимаш страна, и може би това е най-правилното решение, нито аз,нито Клев и Вив не сме те карали да застанеш зад нашият гръб, така че не мога да разбера какво се притесняваш...

-От какво се притеснявам? - Хестия си прошепна тихо, сякаш на себе си. - Защото аз - Хестия млъкна. Алекс я погледна и с поглед я подкани да продължи. - Притеснявам се от притеснението. - Беше тъпо, опитващо се да замаже положението, но просто Хестия нямаше никакво намерение да довърши на глас недовършеното изречение, не искаше, не можеше може би... отново онова чувство че е най-голямата глепачка на света... - Понякога злото ми изглежда като безобидно мъничко пухкаво коте пред останалите неща. - каза Хестия, и леко потръпна. - Ти как си Алекс? Нещо ново напоследък? - момичето се надяваше така да отвее мислите на Алекс към друга тема....

-Злото безобидно като малко коте, да не би аз да съм котето- Алекс започна да се смее твърде саркастично.
Аз съм добре, нищо ново няма покрай мен, та какво казваше... Искам да ми кажеш,това което криеш,или това което те е страх да ми признаеш, няма нищо страшно...-Алекс настояваше...

-Де ти да беше котето, тогава щеше да ми е приятно да се боря с/у него. - И двамата се засмяха. - Дори може би, нямаше да се боря... - Хестия се усмихна. - Все пак чак лош...Чак зло... - момичето впи зелените си очи в тези на Алекс. - Ако бях сигурна, повярвай щях да ти споделя. - Момичето се ухили, обаче вече й бе студено, тя замахна с пръчка и призова мантията си, наметна се и се загледа далечината... Какво ли имаше там... КАкво ли беше сега отвъд академията? Нещо обаче я върна отново на терасата...

когато Алекс напомни за присъствието си тропайки с крак. Той я заговори вече напълно загубил надежда:
-Добре де, щом не искаш да ми казваш, недей няма да те карам на сила. "На сила хубост не става"- така са казвали моите прадеди в Монако... АЛекс завърна мантията си, и понечи да се върне в залата, без дори да каже чао на момичето.

Момичето се затича леко към него. Мантията, с която просо се беше наметнала падна от раменете й от рязкото движение.Поради проблема, че не бе свикнала да тича на токчета, с дълга рокля тя се спъна. Олюля се във въздуха и се подпря на една плоча. Алекс се обърна поради шума, а Хестия доста бързо се окопити, вирна брадичка и извърна поглед на другата страна:
-Никога не си тръгвай без да кажеш чао. - гласът нна хестия не беше хладен като изражението й, а по-скоро изпълнен с нежност и топлина. Тя не му остави време да каже каквото и да е било, просто се изправи и тръгна бавно и предпазливо къмч падналата на пода манитя. Приклекна, като изви и прегъна крака под дългата рокля за да вземе мантията си, все пак й беше студено.

-Добре ли си?-Алекс беше загрижен.
Просто се изнервих доста, затова не ти казах чао, но и не обичам да поздравявам,нито пък да се сбогувам...- Алекс чакаше да чуе отзвук от страна на Хестия. Не можеше да търпи някой да го овърта и да го разиграва на малкия си пръст. Чакаше и чакаше ли,и чакаше...

Хестия взе мантията си. НО отново не го погледна. Лицето й пламтеше... Постоя така известно време, докато хладината отнесе тази руменина. После се обърна и го прегърна. Странна тръпка пробяга по тялото й. Тя го гогледна в очите, после отпусна глава на рамото му, Мантията й пак беше на пода, но точно в този момент не й беше студено...

защото беше близо до Алекс, до неговото тяло, в неговите прегръдки.Никой не искаше да прекъсва този момент, но все някой трябваше да проговори. Алекс й каза: Хестия, какво ти има, като че ли в теб се бият доброто и злото, нещо като че ли гвожди, ако е свързано със ме, ми кажи, аз само ще ти помогна да си решиш проблема,няма да ти навредя...-Алекс я притисна още по-силно към себе си, когато тя...

Алекс усети че тя малко, по малко беше започнала да се отпуска в прегрътките му, имаше чувството, че ако я пусне тя ще се строполи на земята. На нея й беше приятно, а Алекс явно единственото което го интересуваше беше свързано ли беше с него странното поведение и наглед несвързаните изречения на момичето.
-Работата е там че, - Хестия си пое дъх, - беше ли правилно да го каже? как ли щеше да реагира той? тя отвори очи и отдели глава от рамото му, отново очите им бяха вперени едни в други. - Да, точно с теб е свързано.-Каза Хестия... надяваше се да е досатъчно....

Хари чуваше всичко от залата. Той излезе на терасата.
- Хестия - каза той, - още ли му вярваш?! Той, не е приятел, а - враг! Не му се доверявай!
Хари говореше заповедно. Хестия...

-Е Хестия, кажи го, изречи го, нищо няма да ти стане моля те. Алекс я стисна за ръката и зачака...

Тя го погледна и леко тръсна ръка, защото кръвта й неможеше да достигне до китката й заради силната хватка на момчето.
-Кажи го, казваш, сякаш знаеш за какво става въпрос. - Хестия се усмихна. - Понякога се чудя, харесвам ли те, или просто те виждам като удавник светлина, кано начин за момент да се откъсна от болката, мъката и тъгата на заобикалящото. - Хестия сякаш искаше да каже още нещо, ала Алекс я прекъсна мило.

Хестия и аз имам предположения- Алекс я прекъсна.
Предполагам няколко хипотези, които могат да съществуват. За това искам да знам от първо източника, тоест от теб. Ти най-добре си знаеш, познава ме се от скоро, и не много добре. И все пак, е повече от ясно че се харесваме, но едва ли това ти гвожди съвестта и съзнанието...

Хари се плясна по лицето.
- И глухи, и слепи ли сте?! - извика той. - Ехо! И аз съм тук! Хестия! Защо му вярваш?

-Гвожди ме това дали те харесвам наистина, или не. - Хестия се сеи за блууд, как той я бе омагьосал. Но тогава брат й й викаше, а сега само й се усмихваше, като я видеше унесена в мечти. Тук идваше другият момент. Дали Алекс не бе просто средство за откъсване от света. Това времето щеше да покаже. - Гложди ме това, че приятелите ми, са с/у теб... - Хестия беше човек, който неможеше с лека ръка да остави никого, както Алекс, така и приятелите си. - явно или ще трябва да се махна, или вие да се разбирате... - Хестия го прегърна. Отново отпусна лекото си като перце тяло н неговите прегрътки. Алекс...

Хари полудяваше.
- ЕЙ! ХОРА! - извика с пълно гърло той. - ТУК СЪМ!!!