St Joseph

Вратата се отвори и пред момичето се исправи момче.
-Какво търсиш тук?-ислихи се Маел.-Ар го няма.
Маел се забавляваше. Момичето се дразнеше. Опита да хлопне вратата пот носът и, ала Вивиана сложи крака си на прага.
-Къде е?-попита тя.
Маел се ухили и се престори на замислен. Търпението в момичето се изчерпваше. Маел забеляза червенината да исбива по бузите и и си спомни да каже.
-А..ти търсиш Ариман, нали така? Той каза, че ще минеш. Каза да ти предам че е на гробището. Ако толкова искаш да го намериш...
Маел бутна кракът и и хлопна бързо вратата

Ариман се стресна. Вратата зееше.
Истича на там. Въпреки раната. Въпреки всичко. Влезе.
Счупено стъкло. Обърната маса. Истърбушен диван. Кръв по кимима. Гледаше. Без да вижда. Без да иска да разбере. Защо. Какво е станало. Гледаше.
Вивиана зад него. Усети я. Не помръдна. Не можеше. Не искаше да знае. искаше да се събуди.
Отмъщение? Не! Крещеше в ума си. Не беше истина. Крачка напрет. Помисли че ще припадне. Зад дивана. Тяло. Звук. Глух. Страшен. Плашеш звук. Ранено животно. Не. Човек.
Ариман се строполи до него. стисна очи. Не искаше да гледа. Не можеше. Не трябваше. Не! Хвана ръката. Ледена. Глух звук. Страшен звук. На смърт. Край. Ад. Не за тялото. За него.
-М..
Не можеше да го каже. Не можеше да повярва. Не! Стисна ръката. Звукът замря. Край.
-Не!
Искрещя. отново и отново! Не! Падна върху него. Едва дишащ. Безумен. Болка. За пръв път. Истинска. Душевна. Адска. Немислима. Бесконечна. Нетърпима. Агония. Едно не... Заглъхна. Остана така. Не искаше да стане. Не искаше да види. Не искаше да разбере...

Вивиана се застопори,когато видя тялото на Маел.Усети болката ан Ариман,стисна импулсивно очи когато той изкрещя,знаеше...Знаеше какво е загубиш всичко,да знаеш че нищо вече не те задържа и все пак....Болката,разкъсваща и спобобна да отнеме разсъдъка ти-Вивиана разпозна тази болка у него.Стоеше без да смее да помръдне,знаеше че сега повече от всикчо Ариман ще иска да последва приятеля си.
Огледа се,бе прашно и някак мрачно,бе й познат този полъх на смърт,така задушаващ и притискаща.
Тя пристъпи към Ариман,сега проснал се връз тялото на Маел,безутешен-ранен звяр.
За миг потрепна,когато издаде ръката си пред себе си,за да я постави на рамото му.Сетне приклекна до него,помилва косата му и после прошепна тихо,с мек глас:
-Тази болка е по-страшна ,нали-каза Вивиана тихо-по-страшна от всичко..
Седна до него и го прегърна през кръста,незнаеше по-добър начин да помогне,за тази мъка утеха нямаше.Тя не знаеше дали Ариман щеше да изпадне в последен изблик на дива ярост,или щеше да остави духа си прекършен,като живота на Маел,но имаше нещо което тя трябваше да разбере...

Докосване. Чуждо. Не приятно. То напомни. Живот. Смърт. Беше истина.
Искаше да забрави. Не можеше.
Отвори очите си. Мътни. Кървави. Жажда за живот. И още. Жажда за мъст. Жажда за разруха. Жажда за край.
Докосване. Чуждо. Не приятно.
-Махни се.-каза тихо. Злобно. Жестоко.
Докосване. Тя не мръдна. Неприязън. Гняв. Лудост. И разум.
-Махни се от мен!-искрещя.
Не издържаше. Да убие. Да пролее кръв. Беше нужно. Жажда. За смърт. Стана ряско. Вивиана падна назат. Не искаше да гледа. Не искаше да знае. искаше само едно.
Две крачки. Две протегнати ръце. Метален допир. Хладен. Спокоен метал.
Ариман взе мечът в ръце. Обърна се. Погледа му беше страховит. Очи без ириси. Бели. С плътни кървави капиляри. Ариман гледаше. Ала не виждаше. Стаята. Вивиана. Нищо.
Ала виждаше. Кръв. Стонове. Присъствие. Демон. Шейтан.
Тръгна към вратата. Вивиана...

...[i]Вивиана бе изпаднала за миг в тих ужас,може би това наистина бе последен отчаян опит за мъст.Тя можеше да почувства жаждата за мъст,която изпълваше цялото същество на Ариман-знаеше какво изпитва.
Но сега знаеше че трябва бързо да се оттърси от моментното си втрещяване.Тръгна да го догонва.Тъкмо когато бе на входната врата,тя се провикна:
-Знаеш,че не можеш да го убиеш...колкото и да го искаш-каза тя с леден глас.Незнаше как ще реагира той.Продължи да върви-останал глух за думите й.Вивиана го настигна и застана пред него,трявбаше да препречи пътя му.Не можее да му позволи да умре,не и преди да е разбрала дали това,което таак я измъчваше бе истина,но още повече...не и след като сама го бе помолила за още време:
-Не можеш...няма да върнеш Маел-говореше тя ан Ариман и сякаш се чудеше дали той въобе я чува,но трябваше да го накар да спре.
-Аз знаех...видях го...как умира Маел,аз съм виновната...-каза тя с ясен глас,като нито за момент дори не потрепна...

Ариман я чу. Спря. Капилярите му пулсираха. Стисна мечът. Беше готов да се обърне и да я унищожи. С един удар.
Обърна се. Погледна я. Сърцето му се сви. Не. Стисна меча. Не. Стисна острието. Болка. Разум. Разумът доиде с болката. Видя я. Не можеше да я убие.
-Защо не ми каза.
Гняв. И болка. Неприязън. Омраза. Вивиана мълчеше.
-Защо не ми каза!
искрещя.Не можеше. Не искаше да повярва. Прес цялото време тя е знаела.
-Как можа! Знаеш какво...
говореше с злоба. гневът му беше голям. Не можеше да се контролира.
Сълзи избиха в очите му. Смесени с кръв. Болка. Какво беше останало от него..
-какво значеше той...за мен.. Имаш ли престава..
Ариман испусна меча. Свлече се след него. Главата му удари подът. Празнота и болка. Никога ли не свършваха. И гняв. Отново го испълни. Искаше да я убие. Дори това не можеше. Толкова ли беше слаб.
Вдигна глава. Погледна я. Ранено животно. извика бесилен. Скочи. Хвана я за гърлото с две ръце. Истика я до стената.
-Защо?
Гласът му беше не човешки. Гняв Болка. Лудос. Отчаяние.
Погледна я. Беше исплашена. осазна.
Пусна я. Свлече се долу. До стената. с празен поглед.
Тя..

[i]...с леден поглед се свлече на колене пред него.Знаеше каква е болкота,знаеше и каква е омразата.Тя знаеше че той сега по-скор би я убил,отколкото да я дари поне още веднъж с усмивка:
-Защото така трябваше да бъде...-каза тя глухо и сетне сведе глава,притисната от вината примесена с болка и отчаяние.Сама тя не можеше да приеме,че се бе оставила най-накрая на съдбата,бе неин екзекутор,изпълнител...
Тя не смеееш да го докосне,сякаш невидима преградая спираше,трябваше да обясни:
-Да...знаех какво значеше за теб...но не мога да позволя още нещо да застане на пътя на правилния развой на съдбата-когато произнесе думите сама осъзна коко нелепо звучеше-Жестоко е нали..."В името на съдбата"...до болка изтъркана кауза-говореше тихо като гледаше белезите по ръцете си.Изведнъж у нея пристъпиха всички онези емоции,които бе крила дълбоко.Дишането й се очести в нея забушува ярост:
-И на мен ми бе отнето много...още когато дори не можех да осъзная какво губя-през глвата й стремглаво преминаваше онзи последен нейн сън...мъртвите тела на родителите й и Ариман там...

Ариман я изгледа. Гнева в очите и неможеше да се сравни с неговия. Хвана ръката и яросно. Издърпа я към себеси. Накара я да го погледне в очите.
-Загубила си много!-повтори той. Викаше ала не го интересуваше.-Знаеш ли колко съм загубил аз?! Някога имала ли си претстава поне? Питала ли си се как съм се превърнал в ТОВА!
Погледна в очите и. Беше объркана. Отново. Блъсная обратно. Далеч от него. Погледа му падна на ръцете му.
-Мъст? Изгубила си много но нима аз съм ти го отнел?!
Ариман говореше тихо на себеси. ала тя можеше да го чуе.
-Защо не ме уби още там когато ти казах! Дори те помолих! Не! Ти искаше да го видя нали?-искрещя и.
Погледа му гореше. Ако Вивиана можеше да прочете мислите му щеше да избяга веднага. Ала тя не можеше. А той нямаше да смени решението си.
Сложи ръце на главата си. Стисна п шепи кичури коса. Не. Трябваше да го види. Сплете ръце в молитва. Кълбо синя светлина припука между дланите му.
Вивиана не го беше виждала. Не знаеше какво става. Ариман можеше да направи всичко. Ала той избра даи покаже. Сключи ръце на главата и. Потъна с нея в собствените си спомени.
Малко момче. Не повече от пет годишно. До него мъж. Голям. Висок. Страшен. ала мил. Скъп на малкото момче. То скочи. Прегърна го. Обичаше го. Беше му баща. Очите на момчето светеха. Радост. Щастие. Бесгрижие. Нещо светеше. Зад гърба му. В ръката на мъжа. Острие. Празен поглед. Като на Ариман. Ръката се вдигна. Готова да убива. Очите на момчето. Изведнъж побеляха. То усети. Разбра. Хвана ръката. Навреме. Счупи я. Бързо. Без чуство. Да оцелее. Единственамисъл. Острието падна. Мъжът падна. Молещи очи. Детски сълзи.
Светкавица. И после нощ. Спалня. Мъж под завивките. Босо момче. С нещо в ръката. Писък. И кръв. Много кръв.
Светкавица. И после ден. Пораснало момче. Пак сълзи. Сам. В гората. Мръсен. Скъсани дрехи. Меч в ръка. И глас в главата. Ще оцелееш или ще умреш. Сам. Винаги сам. Вълци. Шест. Умора. Страх. Нападат. Идват. Мечът свисти. Ала не може да убие всички. Един остава. Момчето пада. Вълкът налита. Капе слюнка. Капе кръв. Две ръце хващат вратътму. Две ръце го одушават докато дъвче месо.
Светкавица. И после ден. Битка. Свършила битка. Кръв. И миризма на леш. Ръка помръдва. Кървава ръка. Той става. Оглежда се. И сълзите напират. Всички са мъртви. Сам. Не. Той не плаче. Не може да плаче. Няма право.
Светкавица. И нощ. Той копае. С ръце. Около него пръст. Трупове. И двайсе дупки. Хваща един за краката. Влачи го. Пуска го в дупката. После втори. Хваща трети. Пуска го. Познава го. Пада до него. Не може повече.
Светкавица. И после мрак. Той е в мрака. Луна. Обграден. Удар. И пак. Болка. Тъпа. Пулсираща. И още. Иска да свърши. Всичко да свърши. И още един. След него пак. Докато не издържи и припадне. Без сълзи. Той няма право.
Светкавица. И после ден. Порасналия Ариман. Битка. Меча свисти. Кръв. Падащи трупове. Да оцелее. Само да оцелее.
Светкавица. И нощ. Говори с жена. Не е доволен. Трябва да отиде в академията. Да я намери. Да я унищожи. Покланя се. Длъжен е. Или ще бъде убит.
Светкавица. И пак нощ. Сам е. Стои. Спомня си. Хваща меча. Иска дасвърши. Всичко да свърши. Не може. Той трябва да оцелее.
Светкавица. Ариман политна назад. Падна до вратата. Болеше да си спомня. Болеше да мисли. Болеше да съществува..

[[i]/i]Тя стоеше там...не можеше да реагира,но тя знеше...знаеше много тдавна какъв е,знаеше за чудовището,което представляваше,но и за човека който бе.Тя стоеше все така,без да се движи,сякаш не дишаше...гледаше го,наблюдаваше всяка малка част от лицето му.Тя трепереше,не плачеше,нямаше смисъл.Затвори за миг очи,искаше й се всичко да свърши,да се махне оттук,да забрави.Но не можеше,трябваше да свърши всичко,тук...сега.
Тя седна до стената срещу Ариман,усещаше как я изпълват само празнотата на отчаянието,заговори с тих ,равен глас,въпреки че незнаеше каво точно да каже:
-Ти никога няма да разбереш какво съм изгубила аз-тя го погледна,но нр искаше да се вглежда в очите му;знаеше че там ще види само още болка и нечовешкото което сега бе излязло наяве-аз направих избор...той умря заради теб,защото избрах ти да живееш-тя замълча,знаеше че го болеше и че бе в състояние да я убие на секундата.Но не можеше да спре дотук:
-Коя е следващата ти жертва...кой трябва да убиеше сега...-тя го каза безстрастно.Сега в ума й възникна съмнението...може би трябваше да го остави да умре,но сега нямаше връщане назад.
-Знаеш имам един последен сън,който да ти разкажа-тя изви устата си в нещо като горчива усмивка-но след като ти го разкажа,ако ми позволиш...-тя преглътна трудно-...след това ще трябва да бъде изпълнено предсказанието и един от нас ще умре...-тя повдигна главата си и го погледна,зелените й очи бяха станали изкрящи,отровни;хвана косата си в шепа.
-Е...ще чуеше ли един разказ за последен път или направо да...-но бе прекъсната...

Ариман скочи на крака. Имаше нещо от вън. Сложи пръст пред устните си. Открехна вратата. Затвори я. Свлече се долу.
-Побързай с разказът. Или той ще ме довърши прет теб.
Искаше да се усмихне ала разбра че не може. "Ти никога няма да разбереш какво съм изгубила аз" ала той вече знаеше. Чудно ли беше че той откачения Ариман разбираше за какво му говори? Може би да. Усещаше че отношението и се е променило. Тя вече не искаше да го разбере. Та вече го имаше за заплаха. И Ариман виждаше. В жестовете и в тона че Вивиана се питаше искаше и се да не го беше оставяла жив. Да той беше заплаха. И единствения човек които го спираше. Които го караше да спре беше загубил вяра в него. Беше като останалите. Добре каза си. Така трябваше да бъде. Ала нещо в него крещеше. Не можеше да го спре. Странна жажда. Жажда да има някой. Ала нямаше да има никой. И беше добре.
Шаия Туран каза си. Ала не го каза. Нямаше смисъл.
Някой се приближи. Ариман сложи кракът си на вратата. Вивиана..

[b]...погледна навън,сетне погледна и него.От отова се страхуваше ,да погледне отново в тези очи,които сякаш виждаха дуашата й,очите,които я караха да търси смисъл и начин.Нейният поглед се промени.Тя се изправи и отиде до него,ръката й за миг трепна когато я протегна напред за да го докосне,но се овладя.Застопори погледа си в неговия,отметна кичур коса от страната му.Не той не беше звяр-каза си той-той е ...той,Ариман,който ме разбира:
-Беше красив сън...ти се усмихваше,беше щастлив,когато те ивдях си помислих...моят рицар се усмихва-Вивиана говореше вече с мек,тих,нежен глас-беше светъл ден,красив...като теб.Бе на брега не езеро и окооло теб бе толкова зелено.Ти лежеше в тревата,а на гърдите ти бе легнало момиче...-болка се усети в гласа на Вивиана;една сълза отново се стече по страната й,но тя бързо я изтри,после събра кураж да продължи,имаше съвсем малко време:
-Ти бе себе си,свободен-тя му се усмихна-радвам се,че те видях такъв...отиваше ти и го заслужаваш-нещо в стомаха на Вивиана се свиваше:
-Нали знаеш...щом съм го сънувала ти остава само да чакаш-звука отвън ставаше все по-силен и нещо удари по вратата.Тя сложи ръка на дръжката на вратата и понечи да я отвори.Обърна се за последен път към него,реши да му каже това последно нещо,каквото и да значеше то:
-Знаеш ли...аз те обичам-усмихна се тя вяло и излезе през врата.Чу се само нейния вик...

Ариман остана вцепенен. С широко отворени очи. Не разбираше. Не проомяваше. Не.... Не! крещеше нещо в него. Не! искрещя и той когато отвори вратата. Не... Какво значеше Не. Какво променяше Не. Вивиана лежеше там. Той беше над нея. Той който бе унищожил малкото което Ариман имаше. Не мигаше. А сълзите капеха. Не... По дяволите защо го беше направила. Ала и защо не правеше нищо. И защо не вършеше работа.
Крачка напред.
-Ела! Нали искаше мен! крещеше Ариман. Ела ме вземи нещастнико.
Зловещ смях. Ариман не трепна. Мразеше го. От дъното на душата си. Зловещата сянка се приближи.
По дяволите каза си. Жив дявол не можеше да победи лесно. Силата на ума беше всичко което имаше. Това беше игра. Да. игра. Поткрепи се с лъжата. Две очи. Демон. Две бели очи. още един демон. Шейтан нападна тялото му. Искаше да го обладае отново.
Не ме докосвай. Излезе. Засмя се. Беше разбрал. Ариман се опитваше да го контролира. Него. Единственият.
Нападна отново. Не ме докосвай. Излезе. Нямаше смях. Не беше слаб. Не беше като първият път. Истощен. Не искаше да умре. Беше силен. Нападна яросно. Не ме докосвай! Излезе. Изблъскан. Застана. Събра сили. очите на Ариман се свиха. Потготвяше се. Този удар щеше да е последен. Нападна. Влезе. Шейтан замря. Защо го беше пуснал. Синя светлина. Електричество. Болка? От тялото на Ариман излизаше светлина. Ярка. Синя. Светла. Красива. Парчета мрак. излитаха от него. Шейтан се връщаше в ада. Където му беше мястото.
Ариман падна. Истощен. Съкрушен. Не виждаше нищо. само тялото на Вивиана. Допълзя до нея. Потпря главата и. Беше ли мъртва? Беше ли възможно?
Не можеше да го понесе. Всичко друго но не и това..

[i]Вивиан усещаше как светлината я приласкава.Огромна рана зееше там,където биеше младото й сърце.Тя усещеше как е на границата,виждаше онази светлина от която изникваха фигурите не мъртвите й родители,баба й.протягаше ръка,за да ги докосне,ала в същия момент усети и него,Ариман,той беше до тялото й..там.Не искаш еда се връща.Ако избере да остане...край на болките и мъката,край на сънищата,които я убиваха,но никога повече нямаше да ги види.Светлината ставаше се по-ярка-Успяхме-каза си тя.Вече можеше да усети безтегловността си и чувството бе толкова красиво и изпълващо.Сега можеше да мисли трезво,ясно.Част от нея искаше да остане-Но дали и той го иска-не спираше да затихва въпросът в съзнаниеот й...

Ариман погали лицето и. Бледо. Бесжизнено. Ала красиво. Малката Вивиана...какво щеше да прави той без нея. Къде щеше да се дене.
Нямаше да си прости жертвата и..зада спаси него. Занего. Заради него. Нещастникът. Последните му думи към нея. Викове. Злоба. Не.. Мразеше се.
Не искаше да повярва че е свършено. Заговори. Тихо.
-Не си отиваи. Моля те. Остани. Остани тук. С мен. Аз..аз имам нужда...-сълза. Потече по бузата му. Падна върху клепача и. ..от теб. Ти ме караш да се чуствам..човек.
Алиман млъкна. Стисна очи. Чу думите си. Глупавото признание. На един нещастник..на един бесчуствен звяр. Закъсняло. Бесмислено. погали лицето и. Да я запомни. Всичко което му оставаше. Не! Не можеше да разбере. Не искаше да разбере. Не можеше да свърши така...

[i]Тя чу думите...усети горещата сълза,която бе паднала върху нея...негова,за нея.Тя погледна отнояво към ярката светлина...гаранцията за щастие,да има отново семейство,макар и безплътно.Нещо я жегваше...сърцето й.Н еможеше,думите му...те накраха сърцето й да трепне.Лек пулс.Тя все повече се отдалечаваше от светлината от яркосиньото небе за което бе мечтала.Вивиана чувстваше все по-силно болката,кръвта която течеше от зеещата рана.Но не.Усети как нещо я дърпа обратно към онази светлина.Тих глас й нашепваше:-Трябва да дойдеш.Сега трябва да дойдеш-Не!-викаше тя и сякаш се бореше,бореше се да живее-Не...оствавете ме,аз трябва да остана...-Тя чувстваше вътрешната битка,болеше я от усещането,че бавно разскъсват душата й:-Аз го искам-прошепна шепнешком тя,когато за миг съзря лицето на майка си...
Изведнъ отвори очи.Пак болка-физическа,раната й бе дълбока,болезнена.ПОе дъх така сякаш бяха държали главата й под пода.Отвори очи...видя го,той бе там.тя се опита да заговори,но успя само да прошепне:
-Ти успя...-след което от устата й протече тънка струйка алена кръв...

Ариман въздъхна. Радостен. Уплашен. Тежка рана. Позната болка. Трябваше да направи нещо. Ала не знаеше как да и помогне. Не знаеше дали да премести. Бесилие го налегна. Ала не. Никакво бесилие. Тя беше жива. Погали косата и. Той нямаше право да бъде слаб. Вече не.
Вдигна я полека. Внимателно. Бавно. Пренесе я вътре. На дивана.
Видя Маел. Не. Не сега. Не болка. Няма време за болка.
Взе кърпа. Сложи я върху раната. Сложи ръката на Вивиана върху нея. притисна я.
Какво да прави. Знаеше само един човек който може да помогне.
Не искаше да я остави. ала искаше да и помогне. излезе. Побягна. Толкова бързо.

[i]Вивиана конвулсивно подвигна ръка.Искаше да извика,той да не я оставя...Болката я пронизваше,сякаш като доказателство,че е жива,но така я болеше че й притъмняваше пред очите.Опита де се обърне,но това причини още повече болка.Завъртя очи,видя трупа...Не искаше да е сама,бе я страх.Викаше наум Ариман,искаше той да се върне,искаше болката да спре...

Ариман се върна. Сам. Беше успял да остави само белешка. Глупак.
Коленичи до нея. Погали лицето и. Ухили се. Кърпата беше подгизнала. Ала не искаше да признае че е уплашен. Взе друга.
Спомни си. Вивиана имаше отвара. Тя беше помогнала на него преди. Трябваше да помогне и на нея.
Бръкна в джоба и. Добре. Беше там. Шишето не беше празно. Капна върху кърпата. Постави я върху раната.
Погали косата и.
искаше да каже нещо. Да я оспокои. Ала не знаеше. мълчеше. Гледаше я. Радваше се че тя е жива. Не искаше да одкъсне поглет от нея.
Искаше да вярва че ще се оправи.

[i]Вивиана усети леко парене върху раната,за момент стисна зъби.Сетне усети стихване на болката,отварата която винаги носеше със себе си бе подействала.Тя успя да преглътне нормално,отоври широко очи и видя подгизналата с кръвта й кърпа и Ариман,който бе забил пръсти в косата й.Опита се да се усмхне,но трябваше да бъде внимателна,отварата скоро нямаше да й бъде достатъчна.
Вдигна очи,видя неговите.Незнаеше как да реагира,исакше само да знае,че тойе там с нея,че няма да я остави сама.Хвана ръката му и яс тисна толкова силно,че за миг отново усети зеещата в нея рана.Отвори леко уста,трябваше да пести силите си:
-За онова,което казах...-тя направи пауза,пое си дъх-...не искам да...-тя замлъкна,незнаше как да продължи това изречение,незанеше какво да каже.Не пускаше ръката му,а с другата погали леко страната му,сетне се опита да се изправи,от което я заболя леко,но това нямаше значение...пресеган се и силно го прегърна...

Ариман хвана раменете и. Оддалечи я от себе си. Приличаха си. Болката не ги спираше.
-Моля те легни. Отпусни се.-погледна я. С тъга. Не си причинявай повече болка.
Ариман хвана ръката и. Искаше да и каже много. Ала не сега. Искаше само да се оправи.
-Когато всичко мине...аз трябва да ти кажа нещо. Но почивай сега.
Ариман знаеше че Вивиана няма да се оправи ототварата. Той също. Не искаше да го казва. Ала раните горяха както преди. Страхуваше се че няма да издаржи много. Трябваше да намери помощ. И за двамата. Тя трябваше да види белешката.

[i]Тя преглътна трудно.после го погледна изпитателно.Знаеше,че трябва сега да бъде силна ,но нещо в нея се бе прекършило,освен плътта й.Не разбираше какво става,не разбираше защо сега двамата стояха тук,доакто кръвта им бавно изтичаше и все повече ги отделяше от живота.Но тя трябваше да се бори,какъв бе смисълът иначе,не можеше да се остави,нито да остави него.:
-И какво сега...-промълви тя тихо-...ще си умрем тук ли..-въпросът просто се изплъзна от устните й,защото не вижадаше надежда...

ПУК!?!
Лъч светлина. Последван от човешко същество. Съзнанието му беше почти
подредено. Чисто, ясно, притеснено. Хестия Джоунс. Пред нея изникна
старата църква. Тя се огледа наоколо. Потръпна и с бърза крачка се
отправи към вратата. Отиде до входната врата, набързо спусна ръка по наметалото, сякаш за да се убеди, че малките стъкленички, със запушени гърла не са изпадали.
Надяваше се все още да не е прекалено късно, защото неискаше 2 изпуснати живота да тежаха на плещите й до края на живота, особено, че единият бе на най-добрата й приятелка Виа. Другият бе на Ариман - ученик от нейния дом - Блъдхенд.
Преглътна за последно и реши, че не е нужно да губи повече време. Почука на вратата и притаи дъх с надеждата и двамата да са живи все още, да не е закъсняла прекалено много.А дали щеше да може да им помогне?Дали наистина тя щеше да им помогне, да знае как? Зачака, нищо друго не й оставаше...

[i]Вивиана потрепна,когато чу чукането,но уви и двамата вече бяха прекалено слаби.Тя се опита да се дигне от дивана,но Ариман я спря,а той самиоята вече едвам прикриваше болезнената гримаса,която се показваше полицето му и птравеше погледа му да изглежда замъглен.
Вивиана извика:
-Тук...-искаше да скочи ,да се оправи,той да се оправи,ала нямаше сили-Тук...-изкрещя истерично тя и се надяваше да бъде чута.Усещаше Хестия,и сега горещо се молеше това да е приятелката й...техния последен лъч надежда...

Лъч надежда...
Май само Вив си мислеше така. Хестия не се притесняваше от това, което ще види, а дали ще може да го излекува... Нямаше време за губене.
Хестия преглътна, после натисна дръжката. Тихо "щрак" и от вратата изникна лъч светлина. Миг по-късто лъхна топлина. Хес влезе, и доста бързо се насочи към стаята. Въпреки, че отвън къщата изглеждаше като църква, вътре не бе останало и помен и от църковни мебели. Хес бе вече пред вратата.За да спази добрите обноски тя почука леко на вратата.

[b]Вивиана чу поредното чукане и в последен прилив на сили се изправи леко и се опита колкото може силно да каже:
-Тук сме...моля ви...-нямаше как да й убегне от ума,че който и да бе отвън имаше адски добри обноски-вътре...-каза тя последно и пак се облегна назад.
Ариман вече почти бе изгубил съзнаниет,когато тя с ръка обви шията му и леко повдигна глвата:
-Да не си посмял сега да ме оставиш...чуваш ли-прошеона тя заплашително през зъби докато погледът й излъчваше нежност.
Искренно се надявашек оито й да беше от другата старна на врата да съумее да им помогне...

» St Joseph