St Joseph

Усети. Пристъпи. Протегна ръка. Прихвана талията и. Придърпа я. Прегърна я нежно. Потпря глава на меките и коси. Затвори очи.Това чуство. Не можеше да е по красиво. "Не искам да си ходя" отекваше в ума му.
-тогава недей. Просто недей.-каза Ариман тихо. В ухото и. Не си отивай. Не казвай сбогом. Още едно сбогом не мога да понеса.
Искаше да я притисне към себе си. Повече от всичко. Стисна ръцете в юмруци. Сдържа се. Бузата му опря челото и. Истръпна. Не. Вдигна глава. Оддръпна се. Плах. Тъжен. Погледна я.
-Вивиана..в този живот ти си ловеца а аз дивеча. Ала така е добре. Не искам да го отричаме. Преглътна тежко. Впи поглед в нея. Аз съм твой. Само твой. Когато пожелаеш...можеш да отнемеш живота ми. Няма да те спра. Не искам да се защитавам. И двамата знаем. Заслужавам го. Ако пожелаеш още сега можеш да го направиш. Протегна ръка. Погали я нежно. Усмихна се. Моля те само..запази ме докато ме желаеш до себе си. Убий ме преди да загубиш интерес. Умолявам те не след това. Не искам да видя как си тръгваш. Отново.
Ръката му. Върху лицето и. Нежно.Жадно. Да я претпази. От думите. Не можеше. Веднъж ги казваше.
Ариман чустваше. Знаеше. Тя беше неговия живот. Тя щеше да е и неговата смърт. Имаше смисъл. Само така.
Вивиана..

...усети как пулсът й се ускоряваше.За момент й се стори,че това не е истина,че сънува...но не бе така,той бе толкова истински.Усещаше как иска да не го пуска...и нямаше.Погледът й ,жадно впит в него,бе испълнен с толкова надежда и обич.
За момент тя стоя неподивжна,след което хвана нежно брадичката му,погали го:
-Не...няма да отричаме,няма да се лъжем-тя гоовореше тихо и спокойно-няма скоро да те пусна,поне докато мога да отлагам ще го правя-погали ръката му.Искаше да го прегърне и никога повече да не го пуска,но се сдържа.Осатана така,лице в лице с него.Приближе се още...потърка малкото си носле в неговия и се усмихна.
-Аз също не бих понесла да си тръгна още веднъж,не...
Те стояха така.Вивиана се чувстваше така сякаш времето е спряло и тя може да бъде щастлива,като е с него.
Но дори и в най-прекрасните моменти,не биваше да забравя за всичко останало:
-Предполагам знаеш,че предстоят тежки времена за всички ни.Но аз се надявам,иска ми се да знам,че ти ще бъдеш с мен...аз няма да те пусна-каза тя и се усмхна и за момент се почувства като дете тропащо с крак-няма...

Ариман се усмихна.
-Ще бъда. Не се съмнявай в това.
Хвана ръката и. Погледна в страни. Пейка. За посетители. Беше здрава.
-Ела. Не трябва да стоиш..толкова време..
Ариман погледна раната и. Беше добре. Ала по добре..
Седнаха. Погледна я. Сериозен.
-Ти..трябва да знаеш. Тези тежки времена..са тук. Сега. Не вбъдеще. Не утре. Тук. ала тихи. Всички имат тайни. Наблюдавам. Виждам. знаци. За тиха война. Ала аз.. не съм на твойта страна. Не мога. Виждам много неща и не мога. Затова..не искам да я убия. Ала ще го направя. Дал съм дума. Ала трябва да разбера защо.
Ариман я погледна. Слушаше ли го?
-Кои са те?
Попита Ариман. Разбра ли го...

Тя изведнъж стана сериозна,а в погледа й се разчиташе тревога:
-Така е...ние сем от двете враждуващи страни...но нещата са много по-дълбоки...това не е просто война,така както жертвите са вече истински .
Вивиана извърна поглед към него,опита се да приглади косата си,която се вееше волно,както винаги.Искаше й се да може да избегне този разговор,но бе по-добре...по-добре да няма тайни:
-Това не трябваше да бъде моя война...моята мисия бе да направлявам правилния ход на събията-тя спря за момент,защото й бе трудно да говори за това-но нещата се оказа много по-сложни,трябваше да взема страна...трябвашекакто всикчи човешки съества да направя избор.
Вивиана изцяло се обърна към него и обгърна ръменете си с ръце,бе й студено,но сега това нямаше знаечение:
-Не ме карай...не искай от мен да ти кажа кои са...-тя се опита да се усмихне,но върху лицето й се появиха и мъка и нежност-ако го направя бих обезмислила всичко-тя сама разбираше колко неясно звучи това обяснение.
-Не оспорвай и не търси преждевременни отговори...ще ги получиш...не оспорвай и мисията си.Щом ти е възложена,изпълението й е важно-тя потръпна за миг.Кимна с глва,бе разбрала въпроса му,но отговора ...-Не-каза си тя.
-Повече не мога да ти кажа...не мога да рискувам...

Ариман се ухили:
-очаквах.
отметна коса. Погледна я.
-Добре.
Не искаше да му казва всичко. Искаше да знае кои са. Ала виждаше че няма да разбере. Добре.
-Ти искаш тя да умре. Защо?
Ариман млъкна. Стана. Обърна гръб на Вивиана.
-Тя е като мене. Ти искаш ли аз да умра?
Ариман се обърна. Погледна я. Ухилен. Искаше да знае.
Наведе се. Взе камък. Засмя се. метна го. Уцели някакво животно. Исквича далече. Да. искаше да убива. Ухили се. Трябва да тръгне. Не. Не още.
обърна се. Погледна я. Искаше да одговори.
Вивиана...

-Да искам ти да умреш...-тя едва го изшепна и се усмихна горчиво.Чувстваше,че едва овладява бурята,която се разразяваше в нея.Тя задиша тежко...
-НЕ!-каза тя силно,като рязко се изправи и усети пареща болка в раната си-Не искам ти да умираш,искам да умре демонът...-тя отиде до него,като все придържаше раната си.Хвана го за раменете,вгледа се в очите му,нейните пламтяха.
-Аз не искам смърт за човешки същества...искам тази злоба да умре,да бъде върната в огъня,от който е излязла.Откога да искаш да направиш света по-добър стана престъпление...-тя говореше с еднаква доза страст и болка в гласа си.
-Доброто ,човешкото у нея умря отдавна...с всеки следващ сън я виждах как се променя,докато демонът я превърна в самия себе си-тя сведе очи тъжна и се отдалечи от него.
Изведнъж след няколко крачки се свлече на колене-не я бяха удържали.Тя загреба в дланите от почвата:
-Аз все още имам мечти...но имам и отговорности-Вивиана рязко се обърна към него-сега говоря на човека в теб,човека,който опознах...знаеш-аз вярвам в теб.
Тя можеше да долови в погледа му стремежа към смърт,но знаеше че там дълкобо е този,на който така държи.Болеше я,но не можеше да разбере дали раната или просто сякаш изгаряха душата й.
Искаше й се още сега а го попита,но знаеше че този назряващ въпрос,ще бъде последен.
Вивиана протегна ръката си...
Ариман...

подаде ръка.
-Не те искам слаба. Гневя се да те виждам ранена. Ранена от фантазии. Приказки за черно и бяло.
Наведе глава.издърпа я към себе си.
-В какво вярваш. Осазнай се. искаш. И не искаш. Човека в който вярваш е в главата ти. Не срещу тебе. В какво вярваш. реши. Сляпа ли си? Не виждаш ли. Аз съм жалък. Истощен. Не мога да се боря със него. Цял живот. Аз умирам. Всеки ден. Част по част. За да живее той. За да се храни. За да оцелея се разрушавам. Бавно. В какво вярваш. Коя е твойта истина. Виж мойта.
Ариман дигна ръкава си. Рана. Дълбока. Голяма. Цвете. Лилия. Растворена На горе. Още една. Затворена. Живи.
-Адските цветя. Едната цъфти денем. Другата цъфти нощем. Заспиват. Когато се лее кръв. Събуждат се. Когато се усмихвам. Хранят се. Един ден. Един ден в мойта кожа. Ще разбереш.Защо мечтая да исчезна. Вярвай в човека който искаш да видиш. Ала виж и тоя пред тебе. Съди ме. Да. Съди ме. Аз съм зло. Ала знай защо ме съдиш. Помни кой съм. Една причина имам да търпя. Една причина да съм тук.
Ариман се усмихна. Погали косата и.
-искам тя да ме вижда. Да разбере.
Одмести кичур от лицето и. Потъна в очите и.
-Искаш да ме питаш нещо. Ухили се. Не ми харесва. Ала питай.
Вивиана..

...противно на серизоността на ситуацията се усмихваше.Докато се взираше в прекрасните очи,сякаш сияеше.Тя погали нежно страната му.Вивиана го виждаше,всяка страна от него,всяко едно лице,което бе показвал.Бе го виждала десетки пътища как убива,как наранява и сее разруха.
-Аз знам кой си...-тя продължаваше да се усмихва-но това не ме спира да се взирам в онова,което видях у теб,а ти твъриш че не съществува.
Вивиана и с двете си ръце галеше косата му,извиваше я на малки къдрички,не спираше да го гледа.
-Не ме осъждай...не само заради мечтите ми,заради вярата ми в човешкото.Остави ме,да вярвам...остави ме да живея с мисълта,че у теб съществува нещо прекрасно...защото е така.
Тя хвана ръцете му и ги обви около раменете си ,се облегна върху него.
-Спокойно...-прошепна тихо тя-...остава още малко,само още малко болка.
Ариман...

затвори очи. Усмихна се. Притисна я към себе си. Искаше да каже нещо. ала не го каза. Толкова мила беше с него. Не заслужаваше. ала се радваше. почуства се разбран. Почуства се..ценен.
-Аз..-стисна косата и в шепите си. Налудна радост. Ухилен. Погледна я.-искам да направя нещо за теб. Каквото и да е. Само кажи. Наистина...аз...
Изглеждаше глупаво. Разбираше. Не му пукаше. Искаше да и се порадва за малко така. Преди да тръгне. Преди да се върне. Към себе си. Към задачата. Към пътя. Към смъртта зад всеки ъгъл.
Не искаше да мисли за това. Искаше да одкрадне още миг от това. От радостта. От нея. От усещането. Чустваше се..свободен. Свободен да направи всичко. Всичко което поиска. И пак. Само стоеше. Гледаше я. Усмихваше се.
Вивиана...

...цялата се бе изчервила..Просто си стоеше така,бе й толкова добре.Чувстваше се сякаш това са моменти,в които нищо няма сила над нея,сякаш може да направи всички.Чу думите му,усещаше как сърцето му бие и някак знаеше,че тойе искрен в своята радост.Когато преосмисли за малко това,което той й каза-всичко-каза си тя наум.Не се обърна,за да го погледне,нямаше смисъл.Той бе първият човек,който не изпитваше нужда да поглежда постоянно в очите,защото бе сигурна какво ще види там...
-Каквото й да е значи...-тя се засмя,тръпчинките й изпъкнаха.Все дтржеше ръката му и я стисна още по здраво-...нищо не ми трябва...винаги съм искала само едно...да те накарам да се усмихваш-Вивиана се обърна към него и в погледа й имаше нещо неисзказано-...мисля,че трябва да ти призная нещо,ако си готов да ме изслушаш.
Ариман...

трепна. Думите и бяха..всичко. Усмивка. Ръка. На рамото и. Въздишка. Тъга. И радост.
-Искам..
Ариман замълча. Глупаво. Не можеше да го каже. Искам да мога да мечтая. Искам да има надежда. Искам да мога да те задържа. тук. искам да имам бъдеще. Искам да има смисал. Ариман наведе глава. Искам ала няма. Не. Забрани си да го каже. Забрани си да го мисли.
Погледна я. Очите му горяха. Сериозен.
-Да признаеш.
Смутен. Мислеше че знае достатачно.
-Говори. каза. нежно. умислен
трябва. пак трябва. мразеше думата. когато тя я изричаше.
Стисна ръката и. без да иска.
-Съжалявам. слушам те. какво трябва да ми кажеш?
Ариман я погледна. радоста му исчезна. а не беше готов да я изгуби. ала беше готов да чуе...

Вивиана не бе никак сигурна как ще реагира той на това,което искаше да сподели.Не исакше да го натъжава и нямаше не и с това:
-Знаеш ли...-тя за миг трепна,пое дъх,усети,че емоциите преливаха в нея-спомняш ли си ...първия пъ,когато те срещнах около езерото...Тогава не бе първия път,в който те виждах,не бе и втория.бях те виждала стотици пъти,толкова много те сънувах,че през годините когато още дори не подозирах,че съм магьосница,някак си те чувствах близък.Сънувах как тъгуваш,виждах болката...малкото момче,безгрижно за толкова кратко,всяка болка,как демонът бавно и безмилостно унищожаваше живота ти.И през всичките онези години,когато те виждах нощем,денем все се надявах в следвашия сън да те видя усмихнат,но това така и не ставаше.На лицето ти виждах усмивката а демона,а душатат ти се мъчеше,тъгушаве,копнееше-Вивиана се чувстваше глупаво,мислеше си колко нелепо звучи,но това бе самата истина:
-И така ден подир ден...исках да те видя усмихнат,сякаш това се превърна в мое тайно,искрено желание...да видя дори лъч щастие за душата на измъченото ти същество,исках за това момче да има радост.Виждах всичко...-гласът й бе тих,тя с ръка поислва страната му
-Когато те срещнах онзи ден,тогава разбрах,че мога да го постигн...разбрах колко много искам да ти дам това...-тя отново се облегна на него,като все повече потъваше в прегръдката му.Но тя за миг също стана сериозна:
-Ти искаш радост,искаш да има надежада...-тя се умисли-не можа да скриеш от мен...всеки ...всеки иска това.Но чуй ме...това е -всички откраднити мигове,радвай им се...на теб ти е отредена много тежка съдба.Да плащаш за грехове,които не са твои-колко нелепо,премина гневно през съзнанието й-Радвай се ...сега,сега когато знаеш че аз съм с теб,не мисли за утре...Просто поеми дъх,нека заедно да си помечтаем...

Ариман я гледаше. С празен поглед. Отворена уста. не искаше да чуе това. не искаше да знае това. Въпрос. И отговор. Съжаление. Да. Съжаление. Виждаше. Усещаше. Болка. И тъга. Погали косата и. Тъга.
-В какво се превърнах...-прошепна.
Ариман не можеше да понесе това. мисълта.
-Ти не ме обичаш. Ти ме съжаляваш. Така е нали.
Поиска да истръгне сърцето си с голи ръце. Погали косата и. Да го съжаляват ариман мразеше повече от всичко.
Ала не я одблъсна. Не го показа. Не можеше. Мразеше се сега. Как да погледне в очите и? Как като знае какво ще види. Как като знае какво е виждал. Презцялото време. Глупак. Умри.
Шаия Туран. Беше права за всичко. Беше права много одавна. Защо не я послуша. Защо.
Не можеше да я погледне в очите. Извърна глава.
-Тръгвам сега.
каза ледено. Нямаше сила за преструвки.
-Имам задължения.

Вивиана бе подготвена и за такава реакция.Тя веднага се оттърси от моментнот си състояние и сграбчи здраво ръката му,в очите й имаше настойчивост,упосрист и непреклонност:
-Глупак...-каза тя гневно като го гледаше в очите,ала той сякаш отказваше да вдигне поглед.Тя избута брадичката му и се взря в очите му.
-Никога преди,в целия си живот не съм признавала да обичам и Мерлин да ми е напомощ,ако първия път,когато го казах съм лъгала-косата й се бе разпикляла навсякъде,а очите й искряха и от страстно и гневно.
-Какво искаш...аз никога не лъжа и когато казах ,че...че те обичам...-тя стисна още по-силно ръката му и после сложи ръца на кръста си-бях напълно искрена.
Тя стоеше така срещу него,нямае да му позволи да оскверни най-съкровеното.
-Да...виждах те и не се страхувам да го кажа,през цялото време-гласът й от тих се бе превърнал с громък и неспокоен-но виждах и нещото ,което ти и до сега отричаш да си...човек.
Вивиана ненадейно започна да навива заплашително ръкавите си:
-Господ да й е на помощ-тя го изгледа-за токлова глупава ли ме смяташ...знам какво ти е казала оная...-Вивиана изсмумтя под нос нещо на галски.
-Щом ще ти е по-лесно,не ми вярвай...не ми обръщай внимание-тя сега бе гневна-Не обръщай внимание на глупавото влюбено момиче-тя повдигна предизвикателно вежда...

В очите му светна мълния. Сграбчи ръцете и. Притегли я към себе си. Поклати глава. Замислен. Сериозен.
-прости ми. Не исках ти. Точно ти..
Не знаеше какво да каже. Сви очи. Поклати глава.
-Аз имам сила. С демон или без. Толкова години. С толкова неща. Справил съм се. Оцелял съм. Не искам съжаление. А виждам че го има. Казваш виждала си ме. Казваш бил съм измъчен. тъгуващ. копнеещ. Искала си да помогнеш. Не може да е друго. Съжаляваш ме. Няма смисъл да отричаш.
ариман я погледна в очите.
-Не ме мрази. искам да вярвам че ме обичаш. Имам нужда да вярвам.
Очите му светнаха. Събра ръцете и в свойте. Не можеше друго. Избра да повярва.
-Прости ми. Че се съмнявам. Аз нямам друг начин. Никога не съм вярвал. Че някой ще ме обикне. Заради това което съм.
приключи. обясни. Успокои се. Наведе глава. Целуна челото и. Опря лице на нейното. Спокоен. Мълчалив. истощен. От разговори.

Тя си пое дълбоко въздух.Той понякога я изкарваше извъ релси,но както сама откри,я успокояваше по-успешно от всеки друг.Тя се усмихна мила,лъчезарна,изморена,също като него:
-Не е нужно да се извиняваш...нито да се съмняваш-тя обви ръце окло врата му,искаше да ги успокои,да го накара да се чувства сигурен с нея:
-Не е нужно да казваш нищо...-тя погледна с пламенни очи,все още изкрящи-...просто ми вярвай,довери ми се...никога не е имало съжаление.Никога!-тя замълча за миг,дъхаше вятър,тя се усмихна със затворени очи-Просто виждах в теб себе си....това ми позволяваше да дръзвам да мечтая,че и аз мога да се сшравя със своите демони-тя се усмихна отново,този път и трите й тръпчинки се бяах появили върху лицето й...
-Знаеше ли...искам,понякога толкова искам да се върна...у дома,но знам,че вече няма дом за мен-тя се натъжи малко,впогледа й имаше копнеж,ала и болка:
-Но трявба много вода да изтече преди всичко да си дойде на мястото-прошепна тя в ухото му-а аз се изморих винаги да трябва да знам всичко,да предвиждам...да се крия в сенките.
у Вивиана неусетно се бе загнездила страшна мъка,усещаше как в очите й парят съзли,но не бе слаба.Обърна гръб,отдалечи се от него,за да не усети той,но в същото време й се искаше той просто да я прегърне...

Ариман направи крачка. Протегна ръка. Докосна рамото и.
-Вивиана. Няма смисъл.
Усещаше я. Мразеше болката. Когато не беше негова Стисна очи.
-Знам какво е. Да нямаш дом.
Обърна глава. Погледна гробът.
-Аз тази вечер загубих един. Още един. Не помага да мислиш.
Стисна рамото и. Усещаше я. Поклати глава. Усмихна се.
-Ала ти ще имаш дом. Семейство. Бъдеще.
Завъртя я. Към себе си. Ръцете му. На лицето и. Ухили се.
-Знам че ще го имаш. Един ден. Иска ми се.. да съм жив и да го видя.
Затвори очи. Усмихна се. Претстави си. Тъга. И радост.
-Ще имаш щастие. Знам. ще мине. Ще свърши. Всичко. Ще е минало. Скоро. Аз също. Ала ти не. Поклати глава. Очите му светнаха. Погали лицето и. Не и ти. По силна си от мен..

Тя гледаше дълбоко в прекрасните магнетични очи.Дари го с най-ленивата,сияйна и меланхолична усмивка,на която бе способна.Искаше й се да му каже същото,но не можеше да бъде сигурна,не можеше да обещава.Когато чу думите му едва спря спонтанния си смях:
-Аз...по-силна от теб-тя обхвана страната му с дланта си-аз вече имам всичко,което може да ме направи щастлива.Не ми е нужен щастлив и дълъг живот-тя никога не се бе замисля за това-защото дори и най-краткия момент,може да направи живота ти щастлив.
Вивиана се поколеба,не искаше да я изпълва тъга в тези кратки моменти с него.Бе импулсивна,ирландка,и наперави първото дошло й наум-прегурна го силно и се притисна до него:
-Аз мога да знам много неща за чуждата съдба,но не познавам своята...-тя замълча за миг-...но знма нещо,което ме прави поне малко по-щастлива.И по-добре,когато ти го кажа да ми повярваш-тя го изгледа предизвикателно,но с много нежност
-Ти си силния и твоя така желан край ще бъде бърз и кратък,сладък ще го наречеш ти...момент на тържество-тя отметна непослушната си коса-но ще ти бъде даден шанс да преживееш и получиш всико онова,за което говориш...дом,семейство,радост-Вивиана отново го поглдена предупредително-може да не е в този живот,но ще ги имаш-тя се притисна още по-силно
-В живота на човеците винаги е имало и ще има баланс...

Ариман се засмя. Погали косата и. Харесваше му. Да я усеща до себе си.
-Мила моя...забравяш че аз несъм човек. За мене няма следващо място.
Ръцете му я обгърнаха.
-Той си отива. и аз отивам с него.
Ухили се.
-И се радвам. Уморен съм. От живота.
облегна глава на нейната. Усмивка. оддръпна се. Погали ръката и. Храна я в своите. Погледна я.
-Красива си. знаеш ли?
Ухили се. Замисли се. Крачка.
-Ела. Нека те испратя.
Замисли се. Трябваше да тръгне. Скоро. Трябваше да го намери. Заповетта не беше ясна. Трябваше да получи нова. Трябваше да го доведе. Да му каже всичко. Не искаше. Не знаеше кой ще е. Не искаше още един. Не искаше замесник на Маел. Никой нямаше да замести Маел. Не в сърцето му. Не. Ала това беше негов проблем. На никой не му пукаше. Какво иска той.
Ариман стисна ръката и. Ухили се. Забрави каза си. Не искаше да я оставя. Не искаше да тръгва. крачка. Трудна крачка. Не знаеше. Какво го чака. Кой. В академията...беше сигурен. Ала извън нея. Имаше врагове. Спомни си. Лицата им. Не искаше да тръгва. Крачка. Усмихна се.
-Вивиана...кажи ми. Ще се върна ли?
Засмя се. Ала искаше да знае...

Вивиана цялата се бе изчервила,никога преди никой не й бе казвал,че е красива...това я накара да не иска да го пусна още повече.Опитвайки се да се овладее,порсто го погледна за да му се порадва,докато взимаше ръката му в своята и направи крачка до него.Знаеше ,че време за него да тръгне сега-"Защо винаги ми се налага да знам?!-укори се тя на ум,гневеше се на съдбата си,на мисията си,на задачата,която й бяха задали.Така й не бе събрала кураж да изрази това негодувание на глас.
Когато чу въпросът му,цялата изтръпна,загледа изплашено.Това е един въпрос,който винаги знаеше е неизбежен.Той очаквашя Вивиана да знае и бе прав:
-Какво означава да св ърнеш...пътят винаги е напред-тя много добре знаеше какъв бе въпросът,ноискаше да спечели някоко секунди,за да се убеди,че гласът й няма да трепери.
-Тук ще се върнеш,за да завършиш почнатото,но повече няма да си тръгнеш...-тя го гледаше с болка,но му се исмихна лениво и бавно-...знаеш какво означава това.
Те двамата крачеха към акдемията.Вивиана знаеше,че е на ръба на силите си.А това да го пусне сега,щеше да е ай-трудното за нея,от изминалата вечер.Тя за последен път прокара ръка през косите му и го помилва-последен отчаян опит да се наслади на момента:
-Ти си човек...и то какъв-каза тя с усмивка на уста,докато ръцете й обвиващи кръста му не го пускаха.Не искаше тази поредна,но не последна раздяла,да е тъжна
-Можеш да бъдеш спокоен...-каза тя като го изгледа изпитателно и с див пламък в очите-ще ме видиш още веднъж.
Бяха стигнали пред входа на пещератара.Раната я болеше ужасно и пак бе прокървяла леко:
-Ще го посещавам често,ще му нося цветя-каза Вивиана с поглед обърна към църквата.Неизменно се сети и за всичко ,което очакаваше и нея в предстоящето близко бъдеще.
Зачервените й страни подсилва пламъка в очите й.Тя се надигна леко и го целуна:
-Да ще се върнеш...-въпреки,че й се искаше да му каже да стои далеч от тук-ще се върнеш...-прошепна тихо и усети как вълна на успокоение я обля.Тогава всичко щеше да се нареди...

Ариман я погледна за един последен път. Благодарност. Усмивка. Обърна се.
Тръгна бавно към хълмът. Щеше да се върне. Беше го чул. Вярваше. Едно лице. В ума му. Щеше ли да го срещне? Искаше. Ухили се. Да. Искаше да го срещне. Беше време за разплата. Ако не сега кога. Като знаеше че повече няма да напусне училището. Сладката разплата. Необходима. Тръпка. Позната. Да. Необходима.
Прибра се. Празно. Пусто. Нямаше да се върне. Вече никога. Не тук. Домът беше мъртъв. Не беше дом. Не го усещаше дом. Нямаше да се върне. Да. Никога. Ала не. Трябваше. Не можеше. Помощникът. Не можеше да остане в училището. Нямаше да го пуснат. Нямаше да позволят. Не. Трябваше да се върне. Стисна очи. Не искаше. Искаше да изгори църквата. Още сега. Да гледа огъня. Докато очите запарят. Да се наслаждава. На разрухата. На унищожението. На спомените. За последен път. Не. Вечност имаше за спомени. Не можеше да избяга. Не сега. По късно. Тогава. Когато сега няма смисъл. Когато сега е само минало. Когато сега не съществува. Взе меча. стисна го. Почуства сила. Ухили се. огледа се. Всичко което имаше. Държеше в ръцете си. Друго не му трябваше. Другото беше излишно. Остави го. На масата. Влезе в спалнята. Ваздъхна. Тъга. Тишина. Мрак. Преоблече се. трябваше да тръгне. По скоро. Огледа се. Спомени. Не. Излезе. взе меча. И излезе. Тръгна бавно. Няколко крачки. Исчезна във въздуха.

» St Joseph