St Joseph

Хестия знаеше.... Трябва да вляза -помисли си тя. Този път щракна с пръсни и вратата се отвори. ТЯ влезе. В стаята въздуха вече бе леко застоял, лъхна я аромат сякаш на почти умряло, ако не и на почти мъртви хора.
Първото нещо, което направи бе, не да погледне Ариман и Кати, а да отвори един голям прозорец.
-Малко чист въздух ще ви се отрази добре. - оповести тя.
После погледна Виви и Ариман. Нещо започна да я присвива в гърдите, сякаш някой бе стиснал белият й дроб, притеснението. Направо и се искаше да заплаче при вида на двамата, умаломощени, неможешти да стоят на краката си. Хестия приклекна до Виви, видя че Ареман е почти в безсъзнание, но в този момент че и Вив пътува по същия път.
-Какво се случи, -попита Джоунс, все още не бе свалила наметалото си, но беше много внимателна, тъй като въте имаше прекалено много чупливи стъкленички. - Ако нямате сили да ми разкажете как сте се подредили така, покажете спомени. - допълни тя, при вида на измъченото лице на Вив и едвам гледащият Ариман.

[i]Вивиана погледна Хестия с отчаяние,сетне погледа й се прехвърли към мъртвото тяло на Маел,зад дивана.ПОсле докосна Хестия по ръката и затоври очи за да може може частично да й покаже какво бе станало:
Демонът,който искаше да обладее Ариман.Борбата и болката.Острието върху кожата на Ариман и кръвта,която прокапа от него,когато с нейанат а ръка отгоре,камата се еб забила навътре в тялото му.Огорченито и злобата на Ариман.Писъкът на Вивиана,болката от раната толкова близо да сърцето им...синята светлина,която бе излязла от Ариман.
Вивиана отвори очи и погледна към Хестия,молещо.Рейвън посочи дълбоката рана,която зееше на гърдите й,но когато Хестия се втурна да й помогне,Виа само с поглед я отблъсна,нямаше силиз аповече...погледна Ариман-Погрижи се за него-каза тя с надеждата Хес да я чуе...

Ариман се исправи. Беше трудно. Ала трябваше. Болката беше стар приятел. Болката той можеше да търпи. Нямаше да припадне. Нямаше да позволи.
-Достатачно жертви.
Груб. Самонадеян. можеше да бъде. Когато трябваше. Достатачно беше направила за него. И повече. Нямаше значение дали той ще умре. Не го интересуваше. Ала да оцелее. А вивиана не.. Това го интересуваше. Нямаше да го понесе.
Оддалечи се от тях. Бързо. Болеше. ала това не беше важно. Ариман беше научен да търпи. Можеше да издаржи.
Хестия трябваше да се погрижи за Вивиана.

Хестия преглътна. И Виви и Ариман не бяха добре. Видя раните на Ариман,
Видя и тези на Виви. И на двамата за да се пооправят раните, за да
спрат да кървят трябваше да бъдат прочистени. Хестия бръкна в джоба си
и видя, че от нужните билки за разтвора имаше съвсем малко. Ами сега?!
Те нямаше да стигнат нито за Виви, нито за Ариман.
-Ариман, има ли тук, в къщата огнено уиски?
Виви и Ариман я погледнаха учудено.
-Да, сериозно питам.
Ариман кимна. Вече се чудеше Хестия какво точно щеше да прави и дали най-накрая нямаше и той и Виви да си умрат.... Хестия съвсем сериозно замахна с пръчка и уискито дойде в ръката й. Тя измагьоса два бокала. Наля вътре по - малко огнено уиски и добави по равни части от билката.
Над течноста започна да се вие пара.
-Виви, отпий глътка и я дръж в устата си, не я преглъщай, в никакъв случей. Това ще спре кръвта да тече толкова силно. Болката няма намалее, просто първо трябва да спрем кръвта.
После Хестия отправи поглед към Ариман.Той наблюдаваше отстрани.
-Ела. Твоите рани са дори по-тежки.
Хестия взе малко памук, потопи го в другия бокал.
-Дано наистина съм добра в левитацията и ти да не мърдаш. Раните ти дълбоки, не е добре да се нанася с ръка. Това ще спре кръвта.
Хестия бавно насочваше памучето с помощта на магия.
-Сега, обясни ми, каква е била тази светлина излязла от тебе. - продължи Хес. - Защо тази рана на ръката лесно ще я излекуваме, но се притеснявам за тази светлина, да зная отличен оклумант и леглимант, но... - Хестия продължи да оглежда отварите, почна да ги нарежда на масичката, за да продължи да лекува и двамата, докато чакаше обяснението на синята светлина.

-Светлината..
Ариман се раздразни. Защо и трябваше да пита точно това. Не искаше да говори. Как можеше да и обясни това. За да го разбере трябваше да каже много неща. А не искаше.
Не искаше да и каже какъв е. Той дори не беше легилимант. Нито оклумант. Никога не го беше казвал. Другите така го бяха разбрали. Ариман нямаше нищо против.
В Ариман нямаше нищо магическо. И светлината не беше магия. Беше той. Беше хибрид. Беше експеримент. Беше полу човек. Беше полу демон. Саздаден да унищожава. Цял живот беше тренирал ума си. Контрола върху зверовете. Четене на мисли. Илюзия. Контрола на сазнанието.
Светлината..беше душата му. Отблъскваща демонът. Неговия последен шанс. Беше го истощила. Ала не можеше да каже това. Да каже че в него живее демон.. Никога!
-Не трябва да се беспокоите за нея. Истощи ме. Но не е важно.
Ариман одстъпи назад. Усети Хестия. Искаше да знае. Да използва това че е слаб и ранен за да види. Стисна юмруци.
-Недей.
Беше предупредена. Ариман щеше да защитава тайната си на всяка цена.
Раната му беше почистена. Кръвта спря. Ариман се ухили. Знаеше че е извикал точният човек.
Погледна Вивиана. беше ли по добре?

[i]Вивиана се надигна леко от дивана.Тъкмо бе изплюла от устата си ,онова което Хестия й бе дала.Кръвта наистина бе почти спряла да тече,но тя знаеше за себе си ,че положението вече е овладяно.Физическата рана не бе страшна.Тя преглътна трудно,но все пак седна и погледна към Ариман.Искаше й се за момент дасе вгледа в очите му,сякаш за да му каже,че въпреки всичко тя е с него...другото нямаше значение.
Хестия се бе обърнала и приближила до Вивиана.Рейвън се опита да се й усмихне.Не успя,но прегърна прителката си и когато хвана благодарствено ръката и в очите на Вивиана се четеше огормна признателност,но отчасти и огромна умора:
-Благодаря ти...-тя се огледа сконфузено-мисля,че за пореден път ми оттърва кожата.
Когато Вивиана се опита да се изправи на краката си ,сякаш усето как тялото и щеше да се разцепи на две.Погледна отново Ариман...надяваше се,че сега ще разбере какво имаше да й лаже той.Но тя нямаше как да не се зачуди...дали и какво щеше да промени сега...

Ариман хвана погледът и. Сви очи.
-Трябва ли да те моля да стоиш на едно място? До сърцето ти все още има дупка. Какво се опитваш. Да се самоубиеш ли?
Беше груб. ала се тревожеше. Всичко започваше да го дразни. Погледна ръцете си. Бяха същите. Защо тогава се чувстваше различен. Нещо беше станало. И той беше променен. Различен. Раскрит.
Седна. Въздъхна. НЕ. Беше същия. Всичко друго беше различно. Не му понасяше.
Трябваше да се отчете. Маел беше мъртъв. Щяха да испратят друг. Трябваше да се погрижи за него. Трябваше да погребе Маел. Не можеше да мисли.
Трябваше да се погрижи и за Вивиана. Да я одведе до замъка може би. А след това.. да исчезне. Да се осамоти. Да помисли. Да убие нещо.
Те трябваше да говорят. Ала не сега. Не можеше да се пречупи да и каже всичко когато я виждаше толкова слаба. Може би по късно. Може би утре. Може би в един по добър ден.
-Това ли е всичко.
Ариман погледна Хестия. Шишетата стояха на масата..

Само Хестия усъзнаваше колко ги е доближила до смърта като им е дала тази билка. Хес знаеше, че и двамата ги боли неимоверно много. Тя хвана със замах 3 шишенца, смеси ги в една чаша и буквално го изля в гърлото на Виви, трескаво, сякай приятелката й ей сега щеше да умре. Така и беше. После хвана още 1 единствено шише и го изсипа в чаша. Разреди го с вода и сложи някаква билка.
-Изпий го, веднага. - Ариман я погледна и я послуша, въпреки че ниескаше.
После Хестия знаеше , че не й е тук мястото и затова каза
-Е приятели мисля че е време да ви пожелая лека нощ

[i]Вивиана погледна за миг смутена и с намусена физиономия към Хестия-отварата беше отвратителна на вкус-но пък опдейства.След това кимна с глава на приятелката си:
-Отново ти благодаря-каза тя и сякаш само с поглед й каза,че при първа възможност ще я открие-Лека нощ!
Докато Хестия излизаше,Вивиана почувствала прилив на сила този път по-уверено се изправи.Отиде до Ариман,който въпреки,че я гледаше неодобрително не каза нищо.Тя застана до него и сложи ръка на рамото му.Дпнякъде бе възвърнала спокойствието си,бе прогонила умората си.
Сега двамата стояха ,обърнати към Маел.Вивиана знаеше,че Ариман трябва да се погрижи за него,но това ен бе краят а всичко и тя го знаеше...бе само началото.
С уверен и равен глас тя заговори:
-Вярвам,че наближава времето,когато искаш или не,ще трябва да ми казваш нещо-той я загледа с поглед изълнен както с учудване,малка доза арздразнение и несъгласие.
-Не се опитвай да предпазваш мен от каквото й да било-тя го изгледа решително,трябваше...крайно време бее той да разбере,че тя не е слабо момиче...всичко но не и това-но предполагам,че първо искаш да...-тя погледна към Маел със съжаление и мъка...

Ариман се беше замислил. Застаналото и за претстоящото. Гласа на Вивиана говърна в стаята.
-Да. Трябва.
Звучеше странно. Трябваше да се стегне. Затвори очи.
-Не мога да го оставя така.
Ариман си претстави какво щеше да намери ако..
Погледна Вивиана.
-Нека да ти помогна да се върнеш до замъкът. Това тук не е за твоите очи.
Ариман погледна тялото на Маел. Ледено. Каменно. Мъртво. Не чустваше нищо. Нямаше сили за чуства.
Гласа на Вивиана го стресна..

[i]-Не-каза тя отсечено и взря проницателни очи в Ариман-моите очи са видели много...повече отколкото предполагаш-израза на лицето й бе серизоаен и решителен-няма да се прижирам в замъка...не и сега.
Тя знаеше,че сигурно така ще ядоса поне донякъде Ариман,но нямаше намерение да си тръгва сега.Знаеше,че дори и да тръгне няма да успее нито да заспи,а ако успееше кой знаеше какво щеше да види в кошмарите си.
-Хайде...ще ти помогна-тя го изгледа донякъде изпитателно,но и притеснена за него.Но все пак знаеше,че той е силен...

-Ще ми помогнеш..С какво можеш да ми помогнеш ти? Виж се.
Ариман я прецени с поглет. обърна се с гръб. Помисли.
-Ела.
Прекоси стаята. Отвори вратата. Исчака да го последва.
-Трябва да избера мястото и да..
Излезе.
Зад St.Joseph имаше старо гробище. Ала не искаше да..
Спря. Огледа се.
Вивиана..

...се огледа.Старото гробище беше запустяла,само едно дърво,изсъхнало стоеше като последен свидетел на ужасните съдби на умрелите.Тя посочи на Ариман мястото,а той я изгледа сякаш се чудеше какво й дава право да прави този избор:
-Довери ми се...там трябва да бъде-тя говореше тихо.Но не можеше да преглътне моментното раздфразнение,което усети,когато Ариман се бе усъмнил в способността й да бъде полезна.Той отиде до мастото,сетне я погледна изпитателно.Вивиана затвори за миг очи и пред поглед й отново премина убийството на Маел...той бе много смел,трябваше да признае тя...бе посрещнал смъртта си с ироничната си усмивка на уста.Да-тя не се бъркаше- тук трябваше да бъде погребан той,тя знаше че това е мястото.
Погледна към Ариман,зачуди се...

Ариман не беше сигурен. Погледна ала не го почуства. Защо Вивиана беше толкова сигурна.
Ала я познаваше.
-Добре.
Ариман извади пръчката си. Насочи я към земята. Щеше да отнеме време.
Седна на земята.
Претстави си Маел. Претстави си болката му. Ваздъхна. Отмъстих за теб приятелю. каза си. Ала знаеше че това нищо не променя.
Погледна Вивиана. Тя му даваше надежда. Надежда че всичко не приключва така. Със смърт. Болка. И унищожение. Ала един лъч не стигаше. Той познаваше животът си. В него място за Вивиана нямаше. Ариман щеше да остане тук още малко. Докато Шаия Туран не загине. А слет това. Ариман не знаеше. Ала беше сигурен че ще има още задачи. далеч оттук. Кой знае къде. Не искаше да свиква с всичко това. с чуствата. С чуството че е човек. Като другите. нормален. Нямаше смисъл. Ариман знаеше че не е. Харесваше му да си претставя че е. Ала истината щеше да го удари.Силно. Рано или късно.
Погледна Вивиана. Ухили се.
-Ела.
Дали щеше да и каже всичко Ариман не знаеше още. ала щеше да се опита.
Вивиана...

...го наблюдаваше спокойно,доакто изтриваше сълзата,коятоо бе прокапала по страната й-За всеки трябва да бъде пролята сълза-каза си тя,катопоемаше дълбоко въздух.
Тя последва Ариман.Усещаше някакво напрежение у него,очакваше да чуе каквото трябваше да й каже той,макар стягащото чувство в сърцето й да й подсказваше,че няма да е прказка за лека нощ.
-Е...смяташ ли някога наситина да ми се довериш или винаги ще държиш нещо скрито от мен-тя го погледна.Уважаваше у него силата да приеме загубата.ПОзнаваше тази сила,трябваше да я държи жива у себе си,ако иска да превъзмогне ударите на живота.
-Не си мисли,че съм слаба...не заслужавам ли поне да науча истината-тя го погледна изпитателно.Сама не знаеше как ще реагира той...

Ариман ваздъхна.
-Не мисля че си слаба. Ала истината...Истината за мен не те засяга.
Звучеше грубо. Ала Ариман се радваше, че не я засяга. Че преди не трябваше да разбира. Але вече не беше така. Ако сега премалчеше слет това щеше да е късно.
Да. Щеше да и каже всичко. Бързо. Кратко. Всичко.
-Тогава трябва да започна отначалото.
пое въздух. Облегна се на зад. Заби поглет в земята. Не искаше да я гледа в очите. Не искаше да се колебае.
-Ариман не е моето име. Ариман е името на демонът. Демонът вътре в мен.
Погледна звездите. Красиви звезди. Нямаше жива душа в периметъра. Добре. Можеше да продалжи.
-За това Шейтан неможа да направи нищо. Неможа да проникне. Вътре вече имаше някой.някой ядосан.-засмя се тихо.-
-първия път..
-Първия път беше различно. Исках го. Исках да ме унищожи. Струваше мисе добра идея.-ухили се. Втория път беше ти. не можех да мисля. не можех да искам..
Ариман я погледна. Трябваше да знае че тя разбира.
-това исках да кажа... -сви очи. Погледна звездите.Загрижен съм за теб. Ала още една жертва за мен и сам ще те убия. Не съм човека за който да рискуваш. Не съм човека за който да се жертваш. Аз търся смъртта. Тя е за мен единственото удоволствие. Не мога да стоя. Да ви гледам как си отивате. Нямам сили за толкова чуства.
Ариман се засмя.
-Демона се страхува. Не ми дава да се самоубия. Харесва му тук. Ти му харесваш. Не харесваше Маел. Сега празнува. Само той знаеше какво испитвам. Обича да усеща как страдам.
Обърна се. Погледна я. Сериозен.
-Вивиана. Аз ще се махна от тук. Слет като я убия. Искам да исчезна.
...

Тя го наблюдаваше като спокойно бе седнала срещу него.Гледаше го със спокоен поглед,въпреки че нещио в нея сега сякаш бе завързало възел в гръкляна й.Не знаеше какво да каже,но тя отдвана се бе подготвяла да чуе това.Гледаше го в очите,сетне отправи поглед към звездите.Отвори уста и започна да пее.Ирландската песен за момиче останало само и чакащо все на пристанището...сама,сега някак бе проникнала в съзнанието й.Очите й бяха останали искрящо зелени.изведнъж тя спря песента си и заговори тихо:
-Демони...смърт...-тя го погледна,държеше да го гледа в очите-звездите са особено красиви тази вечер не мислиш ли-Вивиана дори не отвърна поглед за да погледне отново небето.Бе застопорила погледа си в него.
-Ти говориш за Ариман,а сега аз говоря с теб...-тя се усмихна съвесем леко,но едната й тръпчинка се показа на дясната й страна-...ти си толкова човек,колкото й демон,но з винаги съм виждала човешкото в теб...А колкото до моя избор,той е лично мой-тя го излгеда предизвикателно.
Пак запя...отдавна не бе пяла,това й напомняше за дома.Но млъкна:
-Няма да ти бъде лесно...да я убиеш.Но тя трябва да умре-тя стисна ръка и почувства болка в раната си.-ПОнякога ми се иска да наранявам докато мен не спре да ме боли.Но няма да е толкова лесно,нали...
Тя затвори за миг очи.Искаше да овладе надигащите се чувства на ярост:
-А когато и ти си отидеш...-тя не довърши изречението-Къде е границата...-тя преглътна,болеше я но болката изостряше възприятията й-...Какво ще правиш сега...

Ариман я погледна. Нещо блесна в кафевите му очи. Яроста и се одрази в тях. Усети я. Това можеше наи добре. Знаеше защо. Не се очудваше. Ала не можеше да направи нищо.
-Незнам.
Одвърна той и я погледна. Однесено. Тъжно. Уморен. Объркан.
-Аз..тя..защо казваш трябва да умре. Аз..незнам. Тя е...като мен. Виждам я..и виждам част от мен. Чуства..дела познавам ги. Знам ги защото са моето минало. ала трябва да умре. Или аз. Аз също трябва да умра. Така е.
Гледаше звездите. Без чуство. Говореше сериозно. Говореше за сътбата си.
-Вивиана...аз вече незнам. Незнам какво иска той...какво искам аз. Едното кото знам че искам...е да умра. Такива като мен не трябвада се раждат. Ти виждаш човешкото в мен. А то..аз..знам. не е редно да съм жив. Да съществувам. Толкова смърт. Трябва да платя. Искам да платя. Това е едното добро което мога да направя на света. На себеси. Да..
усмихна се. Ариман знаеше че не трябвада говори за това още.
Егоист. Харесваше му да говори за смъртта си. Харесваше му да мисли. Да си претставя. Да се наслаждава на фантазийте. Удоволствие. Като никое друго.
-Звездите наистина са красиви. Маел щеше да ги оцени.
Маел.. спомен. Единствения които той..единствения.. и никога нямаше да разбере. по добре.
Погледна Вивиана. Познаваше се. Питаше се. Защо..
Мълчание. Спомни си. Думи.
-Да нараняваш.. Докато спре да боли. Аз наранявам. За да боли още-ухили се. За да знам че съм жив. Унищожавам. Себе си. И тези като мен. За всички аз не знача нищо. От това живея. Нарани ме..и ще те обичам. покажи ми че съм нищо..и ще бъда вечно твой.-каза Ариман на себе си.
Стана. протегна ръка към вивиана. Помогна и да се исправи. Вдигна ръка. Погали косата и.
-Аз ще ти докажа. Не струвам жертвата ти. Времето ти. Аз не мога да тръгна. Дазнам че някои не разбира. Злото трябва да бъде само. Демона трябва да страда. Аз трябва да умра.
Усмихна се. Ръката му погали косата и. поиска да я прегърне. ала знаеше. Вече знаеше. Знаеше че едното което може да направи. е да я нарани. Виждаше. Думите. Смърт. Заминаване. Горяха в нея. Ако тя можеше..само да разбере. Ала кой можеше да разбере него. Той не можеше да разбере себе си. Искаше да се лъже. Искаше да чуства. Ала се спираше. Сам се спираше. Грешка беше да чуства. Грешка беше да съществува.Не искаше да греши още. Да бъде егоист. Да наранява.Ала искаше. Искаше поне веднъж. Да може да признае. Че в сърцето на звяра..цъфти красива роза. ала това не прави звярът човек.
Дупката беше ископана. Ариман се обърна. Тръгна към църквата. Трябваше да пренесе тялото..

тя стоеше като застопорена и обмисляше всички,което бе чула току що.Вссичко,което знаеше че рано или късно ще чуе и възелът в гърлото й сега сякаш я спираше не само да говори,но и да се движи.Наблюдаваше мястот,където бе той преди малко.Тя знаеше,бе виждала каво прави демонът в него,бе го виждала.Знаеше също,че той застанал на пътя на нейанатъ мисия и от това още повече я пробождаше цялото същество.Но това не променяше начина,по койот тя се чувтсваше,не променяше нейната обич,не я оравеше по-слаба,а напратив ...още по-силна.Забързаното биене на сърцето и,красивата Луна,която току бе изгряла,цяклата природа сякаш се надсмиваше над безнадеждното положение на душевната й безпътица.Смъртта еб неизбежна,бе я преследвала от както се помни и сега дори бе постоянно близо до нея.Погледна към църквата,Ариман излизаше със тялото на Маел-ПОредната жертва-каза си тя.Питаше се постоянно,дали той знае,че тя не само го разбира,неин дълг бе да настоява той да унищожи злото ,което бе станало чаяст ото него,заедно със себе си.
Вивиана проследи с поглед движенията на Ариман,искащше й се да се усмихне,но дори това й приочиняваше болка.Отиде до него,хвана с ръка косат му,нежно я помилва и я събра на тика му,сетне постави ръка на рамото му:
-тя трябва да умре,заради всичко ,което е извършила и защото ,всичката жестокост й доставя такова удоволствие и я прави силна и могъща-тя замълча,не исакше повече да говори за други,за чужда съдба и смърт.
-Аз знам,нещо...ти направи моя свят различен...по-хубав...

Ариман я подмина. Без дума. Без звук. Продалжи напрет. Пусна тялото на Маел до гроба. Вдигна пръчката си. Насочи я към дървото.
-Редукто!-извика.
Дървото се расцепи.Парчетата Ариман събра с магия. В голяма кутия. Ковчег. Не бешекрасив. Не колкото него. Ала той нямаше да разбере. Вдигна го нежно. Последно сбогом. Погали лицето му. Целуна челото му. Положи го вътре. Свали от врата си нещо. Сложи го в студената му ръка. Затвори капака. Без последни думи.
-Уингардиум левиоса.
Насочи ковчегът към гроба. Пусна го вътре. Покри го с земя. Въздъхна. Почуства Вивиана зад себе си.
-Как решаваш кой трябва да умре? Що за бог на новото време се мислиш?-обърна се към нея. Убивала ли си?
Право в очите.
-Виждала ли си живот да угасва?
Той млъкна. Помисли. В погледът му блесна гняв.
-Убиецът на родителите ти също се е оправдавал с причини. Всички имат причини. Ала може ли да има причина за убийство.
Ариман и обърна гръб. Седна на земята. Хвана парче дърво. Замисли се..

...тя преглътна горчиво.Знаеше как се надига гнева у нея,за пореден път сега в гърлото йс е разливаше онази пареща болка,желание просто да стори нещо,което да я оттърве от гнева.
Сякаш някаква искра се запали в очите й и тя започна да изглежда свирепо,но когато заговори гласът й ,макар напрегнат,бе спокоен:
-Дали съм виждала как живот угсва...-тя се изсмя иронично-...стотици пъти и всеки един път все едно малка част от мен ,умираше-тя стисна юмруци.
-Аз не съм бог...но трябва да извърша неща,на което само човек без душа е способен-гласът й стана леден .Нещо я обвзе ,искаше да направио нещо,задупаваше се от това бездействие,защото ако тя знаеше малак част от това,което е той,то той не знаеше нищочко за нея.Тя се изправи пред него и го зашлеви.ПОгледът й беше яростен:
-А ти нямаш право да ми говориш така...направих каквото трябваше и нямам намерение да ти обяснявам...-Вивиана дишаше тежко,като ранено животн,незнаеше какво следва,но бе доволна че бе направила това...

Ариман не я погледна. Не се обърна. Не искаше да я види. растроена. Гняв. Защо? "Тя трябва да умре" "Трябва да извърша неща" "направих каквото трябваше". Тя беше потчинена на някой. Знаеше. Знаеше какво значи да говориш така. Ариман погледна гробът. Земята. Пръстите полазиха върху бузата.
-Да. Аз нямам право. Не съм искал да обясняваш. Никога. Погледна Вивиана. Това не значи че не съм искал да те познавам. Никога не е значело. погледа му пак падна върху земята. Върви си.
Ариман се чустваше странно. Гонеше я. Защото виждаше че Вивиана иска да си тръгне. Гневна. Ядосана. Видя. Тя беше тук. Ала трябваше не беше за тук. Тя не трябваше да бъде тук. Тя беше тук противно на всичко което трябваше. Бореше се с това. И затова се гневеше.
И Ариман и беше казал. без жертви. Без... Ала тя не искаше да види. И сега...вече виждаше че е сама стова което иска. И не си струваше.
Ариман я погледна. стоеше. Ядосана. Искаше да каже нещо. Преди да го остави. Може би. Ариман не искаше да покаже какво чуства сега. Не можеше да покаже. Очите гледаха празни. Виновен. Не. Одхвърлен. Не. Ариман искаше да разбере. Ала нямаше да попита.
Вивиана..

...се опита да успокои дишането си.Нямаше намерение да бъде нито груба,нито лоша...просто,сякаш той я караше да усеща всичко това у нея...че гневът го има.Тя се обърна с гръб към него,рязко...сякаш за да не го гледа.В погледът й имаше и болка,и тъга,и ярост.Но трябваше да се стегне,още малко оставаше и тя го знаеше,знаеше че трябва веднъж завинаги да тегли границата,прекалено бе болезнено всичко това.
Вивиана винаги беимала чувството с него,че той не вижда и половината неща у нея,които наистина са там.-Странно-помисли си тя ,защото винаги бе виждала как демонът и човекът се борят и едновременно съжителстват.
Тя отново рязко се извърна с лице към него:
-Гониш ме!...Ще си тръгна...-тя не искаше да е слаба,затова просто стисна зъби,сякаш заранявайки си да се показва уязвима-...но преди да ме видиш как си тръгвам,ще трябва да ме чуеш,защото няма да оставя това така-тя се приближи до него и след секунди бе застанала толкова близо до него,че носовете им се допираха.Тя импуслвивно дпря пръстта си в гърдите му:
-Ти...ти си...-тяс ипое дълбоко дъх-Нещата са ясни...ще има смърт,болка вече има..а жертвите,тях винаги ще ги има.Има неща,които са по-велики от всичко,от всеки и всеки трябва да направи избор...Аз нямах право на избор,защото други го направиха вместо мен.И сега...единсвения път,когато сама реших да бъда обикновен човек,нещата се оказаха прекалено сложни и трудни.-тя дори не мигаше,говореше толкова съсредоточено-Винаги се опитвах да бъда искрена,въпреки че никага не е било възможно,но ти казах какво чувствам...и сега ще ти кажа сбогом и то за последен път.Само се надявам искрено когато се гърчиш в предсмъртни болки...и повярвай ще боли,повече от колкото искаш,тогава надявам се,ще разбереш...не демонът в теб е токова силен,защото сам си му позволил...и винаги хората са тези,които нараняват.
Косата й се понесе гневно и спокойно по въздуха и тя с един последен поглед изрази болката си,още една рана,която проби сърцето й.
Ариман...

сграбчи ръката и силно и я върна. Погледна я. Ярост.
-Сбогом! каза с насмешка. Обичаш да казваш сбогом нали. Сбогом се казва когато искаш да си тръгнеш. Завинаги. Да забравиш. Е има какво да забравиш. Има нужда да го забравиш. Идваш. Отиваш си. Плачеш. Смееш се. Малък човешки живот. Жалък. Не правиш изборът ти. О колко познато звучи! Крил съм се зад това години! Ала ти си права. Не демонът. Хората нараняват. Ти и аз сме пример. Жив пример за глупоста! Е хайде отивай си. Истрий ме. Забрави. Не. Няма да можеш. Бога ми очите ми няма да видиш повече. Ала да забравиш няма да можеш. Да. Аз те нараних с думи. Ти колко ме нарани никога няма да разбереш! Може би мислиш не те виждам? Виждам всяка мисъл и чуство във тебе. Не те съдя и не говоря. Ала виждам. И знам. И да знам всичко боли. Да виждам от какво се нуждаеш. И да знам че не мога да ти дам и част. Как мислиш се чуствам. Гневен? Ядосан? Не! Нищо! Едно нищо. Мислиш не искам да бъда друг? Мислиш че не те виждам. Жестока си.
Пусна ръката и. Очите на Ариман се впиха в нея.
-Ето. Можеш да си отидеш. Ала знаи. Колкото и да боли смъртта ми. Болката ще е слаба всравнение с тази скоято ти ме оставяш.
Ариман поиска да не беше изричал нищо. Да я беше оставил. Ала не можеше. Искаше да се помоли. Просто да се помоли. Ала не можеше.Искаше да се протегне. Да погали ръката. Която беше стискал силно. Да помоли за прошка. Ала нямаше сила. Искаше да може да падне. В краката и. Без капка достойнство. И да и каже. Да и каже защо е такъв с нея. И да се моли. Да не бъде отритнат отново. Не можеше. Не можеше да и каже колко се страхуваше. За нея...от нея. и от светът без нея. Не можеше да и каже причината. Не. Бит и насилвантолкова пъти Ариман щеше да истърпи и тази мъка.
Демона в него се хранеше. От болката. Пируваше. Горд. исправен. Само очите издаваха болката..

Вивиана стоеше като застопорена,не можеше да помръдне,да мисли...не искаше да чувства онзаи разяждаща болка,която осташява горчилка в устата й и я разливаше по всичките й вени.Тя се опита да поеме въздух...но дори това сякаш бе болезнено.
Не се помръдваше,не си тръгваше,знаше че въпреки всичко,всикчите думи,зад тях се криеше една истина,а тя бе...че ако можеше и ако той и позволи тя никога няма да си тръгне.
Виждаше болката в неговите очи и от това също я заболя-аз наистина съм жестока-помилси си тя,защото не можеше да се понася за това,че така го нараняваше.Не искаше да бъде грубаи рязка,искаше само да се сгуши в него,да се вкопчи за тялото му,и никога да не го пуска.
Гледаше го в очите и се чувтсваше глупаво,защото думата сбогом за нея не играеше роля:
-Да забравя...как бих могла,аз дори не искам-тя го погледна в очите-не искам да забравям те,нито дори един момент,в който ти си бил до до мен няма да как да бъде забравен-тя замлъкна,защото усещаше че ако не се удържи ще каже още много..."Не искам да си ходя" постоянно кънтеше в главата й.
Тя стоеше все така,неподвижна,беше я страх да не би да падне на земята,защото кленете й трепереха.
Ариман...

» St Joseph